Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

* * *

Занизалите се отново седмици протекоха по подобие на последните — с една значителна разлика. Мин, която и преди бе покровителстваща, сега не се отделяше от нея. През първите две недели не се отдели от Миранда нито за миг, нито дори да иде на лов. Девойката се тревожеше за здравето й, но Уолоф я увери, че след като се нахранят, драконите можели да изкарат месеци, без да ядат отново. След време дракончето започна да се отдалечава, но само за да засити глада си. Инак все така стоеше край Миранда, дъвчейки и дерейки шлема, не отделяйки око от Уолоф.

Първият напредък в Мирандиното обучение бе добавянето на заклинание, което можеше да й е от по-голяма полза от всички магии, научени досега. Бе по-трудно и не всякога удачно за приложение, но с достатъчно време на разположение можеше да излекува и най-опасните рани. Уолоф го нарече лечебен сън, магия, приспиваща реципиента дълбоко и използваше собствената му духовна сила, за да излекува раните или болестите на тялото. Миранда изпитваше известни затруднения с пробването му. Не можеше да го изпита върху себе си, а Уолоф със сигурност нямаше да й позволи да го изпробва върху него. Веднъж приложи магията върху Мин, при това с голям успех. Уви, когато създанието се събуди, категорично бе показало, че не му допада да бъде приспивано силом, явно помнейки, че Уолоф бе постъпил така при първата им среща.

Тъкмо бе минал третият месец, половината от обучението, когато отново бяха прекъснати. Вече трябваше да е настъпила пролет, но толкова далеч на север и особено в Ниските земи, единственият признак на това бе примесването на снега с лек дъжд. Такава буря се бе разразила към края на дневния урок в кулата, когато от помещението отдолу се разнесе удар. Мин тутакси настръхна.

— Почакай тук. Ще ида да видя какво е станало — заръча Уолоф.

Магьосникът стисна амулета и внимателно заслиза по стълбите. Миранда нервно изчакваше на върха. Мин бе застанала до нея, все още стискайки надъвкания шлем в уста. След продължило цяла вечност мълчание, гласът на Уолоф отекна, изпълнен с отчаяние и тревога.

— Ела бързо! — викна той.

Тя се втурна по стълбите. Достигайки дъното, долу я чакаше ужасна гледка. Кая. Някога гордата бойкиня се намираше на прага на смъртта. Кръв се бе съсирила над половин дузина рани, все още течеше от половин дузина други. Изглежда бе яздила цяла нощ, без да спре — подгизнала до кости от вледеняващия дъжд, ломотейки, сякаш се опитваше да изрече нещо важно, но не й стигаха сили.

Мин огледа наранената жена. По принцип гледаше на всеки човек като заплаха за скъпата си приятелка, но някак разбираше, че сега нещата бяха различни. Това бе сериозно.

— Аз ще се погрижа за по-сериозните рани. Ти я потопи в лечебен сън! — нареди Уолоф.

Кая стисна рамото на магьосника.

— Никакъв сън! — рече тя. — Няма време.

Двамата целители се заеха да затворят раните и да възстановят нанесените щети. Когато силата й започна да се връща, Кая заговори.

— Дойдоха… дойдоха от юг. Елитни. Не разполагахме с време! Не бяхме подготвени! Как можехме да се сме подготвени? Елитните преследват Червената сянка, а не Подронието. Не бяха стъпвали в Ниските земи повече от година. Трябва да има и втори отряд. Трябва! И те идват. Идват за теб, Миранда! — почти избълнува Кая.

Миранда допусна думите до съзнанието си, но не им обърна внимание. Имаше работа за вършене. Всичко останало щеше да почака. Съсредоточаваше ума си около кристала и избираше нужните магии, прилагайки ги грижовно. Усърдната целителка се увери, че всички рани са излекувани, преди да позволи на чутото да влезе в ума й.

— Какво става? Кои са тези Елитни? — попита тя.

Кая разтърка възстановените си крака:

— Елитните са най-добрите от старите бойци. Войник, който оцелее дузина битки, е ветеран. Две дузини го превръщат в легенда. Когато стане мит, се превръща в член на Елита. За да изпратят втори отряд подире ти, значи си далеч по-ценна за тях, отколкото съм осъзнавала.

Главата на Миранда се въртеше. Отчасти заради усилието от магиите. Но главно заради вихрещата се около й реалност. Смътно бе чувала за Елитните, но потръпна при мисълта за мъжа, когото търсеха. Червената сянка. Убиецът. Как бе могла, без да разбере да стори нещо, за да бъде търсена колкото него? Той бе убивал полковници, барони, посланици. Тя само бе намерила един меч!

— Унищожиха главната квартира. Едва успях да избягам. Изгубих трима. Ще са тук след часове. Трябва да се евакуираме! — рече Кая.

— Евакуираме! Не можем да се евакуираме! А книгите ми?! — рече Уолоф.

— Остави ги! — настоя тя.

— Няма! — отвърна магьосникът.

— Избирай между книгите и живота си.

— Книгите ми са моят живот! — обяви той без следа от веселие в гласа.

— Не мога да си позволя да те загубя, Уолоф. Мърдай! Губим време! — заповяда Кая.

— Книгите са незаменими. Уникални. Изгубя ли ги сега, знанието между страниците им ще бъде изгубено завинаги. Казваш, че не можеш да се позволиш да ме изгубиш, но се нуждаеш от познанието ми на тези книги. Няма да ги оставя!

Двамата волеви индивиди се впуснаха в разгорещен спор, без да дочакват другия да се изкаже. Мин се раздразни, оголвайки зъби и драскайки по пода, готова да предприеме действия, ако кавгата ескалира. Издрънчаването на шлема привлече вниманието на Кая.

— Откъде се взе този звяр? — попита Кая.

— Принадлежи на Миранда. Дръж си ръцете далеч от устата й — рече Уолоф.

— А шлема? Къде го е намерила?

— Преди известно време на север оттук се появиха няколко войници. Звярът избяга. Какво значение има? — рече магьосникът.

— Това е шлем на Елитен! Дошли са толкова близо до вас, а аз не съм била уведомена! — викна жената.

Двамата отново започнаха да крещят. Междувременно умът на Миранда трескаво работеше. Трябваше да има някакво разрешение. Една идея бавно започваше да се оформя. Не беше съвършена, но времето ги притискаше.

— Почакайте! — извика девойката.

Двамата се обърнаха към нея.

— Ако избягаме. Всички. Точно сега. Какво ще правим? — попита Миранда.

— На североизток има убежище. Ще се отправим натам. Тогава ще се свържа с агентите ни и ще събера достатъчно информация, за да преценя накъде да се отправим след това — обясни Кая.

— И как ще стигнем там? — поинтересува се девойката.

— С усилено крачене и купища късмет може и да успеем да се доберем живи.

— В такъв случай няма голям смисъл да бягаме, поне заедно — обяви момичето.

— И какво предлагаш? — рече Уолоф.

Мен търсят, нали? Възможно е да са те оставили жива, за да ги отведеш до мен.

— Помислих си го — каза Кая.

— Значи ако ме намерят, няма да търсят повече.

— Не! — викна Кая. — Нуждаем се от теб! Няма да позволя да се пожертваш, за да ни спасиш. Сториш ли го, докарваш гибелта ни много по-сигурно от мечовете им.

— Не предлагам да им се предам. Просто искам да ме намерят. Имаме един кон. Тези хора са в пълни брони и вероятно добре екипирани, нали?

— Много добре екипирани. Могат да издържат седмици, преди да им се наложи отново да си набавят припаси — рече жената.

— В такъв случай са обременени с тежест. Ако тръгна без припаси и броня, със сигурност ще мога да набера преднина. Трябва само да се оставя да ме видят и да ги отведа далеч.

— Но къде ще идеш? Убежището? Миранда, сред Подронието цари хаос. Ако искаш да намериш някакъв подслон, трябва да съм с теб, иначе никога няма да ти се доверят.

— Никакво убежище. Скрия ли се сред хората ти, всичко това ще се повтори отново. Може би след седмици, може би след месеци, но все някога ще се повтори. Няма да позволя животът ми да ви бъде в тежест. Имаме ли карта?

— Разбира се — Уолоф извади една и я разстла върху масата, събаряйки струпаните отгоре предмети.

— Намираме се тук, нали така? — попита Миранда.

Две глави кимнаха едновременно.

— Тогава до Локината гора има не повече от два дни галоп.

— Никой кон, дори моят, не може да издържи два часа, камо ли два дни в галоп. Бедното създание едва се държи на краката си — предупреди водачката на Подронието.

— Научих някои магии, които трябва да помогнат — обясни Миранда.

— Хм! Пълен галоп, ден и нощ… без екипировка… Може и да успееш за два дни — потвърди Кая.

— Войниците наблюдават ли добре Локината гора? — попита девойката.

— Обхождат я постоянно — отговори жената.

— Но наблюдават ли я добре? — отново попита Миранда.

— Този лес е една четвърт от размера на тукашната гора, а има поне същия брой дървета. Обзалагам се, че на света няма достатъчно войници, за да наблюдават добре нещо толкова гъсто.

— Значи там ще ида — обяви момичето. — Имам си Мин. Тя ще ловува и ще пали огън. Не ми трябват припаси. Гората е гъста. Ако стоя нащрек, зная, че ще мога да им се изплъзна.

— Убедена ли си, че искаш да сториш това? Това са Елити. Няма да се откажат. Ще те намерят — предупреди я Кая.

— Няма друг начин.

— Много добре. Ще се погрижа за коня. Уолоф, дай й всичко, от което се нуждае — нареди жената.

— Аз самият не разполагам с много, знаеш — рече магьосникът.

— Сега не е време за себичност, Уолоф. Ще бъдеш обезщетен, когато Подронието се изправи на крака.

— Подронието никога не е било на крака — каза той. Обърна глава и погледна нещастно към Миранда. — Ела, времето ни изтича.

Преведе девойката през вратата, която не бе отварял нито веднъж. За разлика от останалите стаи, тази бе прилежно изчистена. Едната й стена наподобяваше гардероб, обкичена с бели роби като тази, която носеше. По другата бяха окачени множество изящни амулети и жезли. Внимателно свали роба и приглади гънките й. Сетне избра малък, фин медальон. Накрая извади малко, здраво ковчеже, което бе заключено, но нямаше ключалка. Магьосникът промърмори няколко думи и то се отвори с изщракване. Вътре имаше няколко скъпоценни камъка, далеч по-ясни и много по-големи от онези в стаята на Миранда. Още няколко слова и медальонът се разтвори като разцъфнало цвете. Уолоф постави камъка вътре. Кристалът сам се фиксира.

— Облечи това! — рече, подавайки й робата.

Миранда мушна ръце в ръкавите и пристегна одеждата. Магьосникът й сложи медальона.

— Давам ти бялата роба на целител. Знаеш всичко, което ти е нужно, за да поправиш вредите и на най-чудовищните злодеяния. Този медальон ще помага на фокусирането ти. Ти си единственият ми ученик, достигнал това ниво за по-малко от пет месеца — справи се за три. Поздравления, вдигна летвата доста високо!

Кая се завърна, затръшвайки вратата.

— Уолоф, овесът ти привършва, Вихробяг едва се нахрани. Миранда, към картата. Трябва да си изработиш маршрут. Това няма да е обикновено преследване. Ще трябва да си подготвиш алтернативи за всяка стъпка от пътя — заповяда тя.

Миранда се присъедини към нея. Двете проследиха маршрута. Почти права линия между двете гори. Имаше няколко селища, които трябваше да бъдат избегнати. Кая неспирно изреждаше напътствия. Очевидно бе силен водител и знаеше как да постига резултатност. Трудно беше да се повярва, че само преди минути е била на ръба на смъртта. Отдадеността й бе достойна за възхита.

— Ами животното? — рече Кая.

— Моля?

— Дракончето. Още не сме я включили в плана. Успехът на бягството ти зависи отколкото се може по-необременен кон. Създанието може да натежи достатъчно, за да позволи на Елитните да се приближат, когато конят започне да се уморява.

— Виждал съм я как тича. Ще се справи сама — рече Уолоф.

— Отлично. Но искам това да бъде ясно. Ако тя започна да изостава, ще я оставиш. На бойното поле сантименталността означава смърт.

Миранда я увери, че ще стори така, но в сърцето си знаеше, че никога не би могла. Молеше се да не се наложи.