Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

* * *

Миранда бавно отвори очи сред гаснещите лъчи на слънцето, влизащи през отворения прозорец. Мин бе успяла да влезе или й бе помогнато. Във всеки случай се бе настанила върху Миранда по някое време през деня.

Момичето стана и се облече. Новите дрехи бяха приветствана промяна, макар нахлузването на износените ботуши да представляваше познато усещане. Замисли се дали да не помоли за нещо по-подходящо, но тъй като вече за нея бе сторено толкова много, реши да не го прави.

Докато пристъпваше навън сред хладния въздух на здрачаването, Мин скочи на пода и я последва. Миранда затвори вратата и реши да закуси веднага щом си припомнеше къде сервираха храна. Вървейки в преценената като правилна посока, девойката зърна Дийкън, който се приближи към нея. Лицето на младежа носеше издайническите белези на безсънна нощ, но самият той не изглеждаше никак изтощен. Напротив, бе точно толкова развълнуван, колкото и миналата нощ, ако не и повече.

— Добър вечер, добър вечер! Надявам се си спала добре.

— Така беше. А ти спа ли? — попита Миранда.

— Небеса, не! Прекалено много работа имам. Сънят може да почака. Насам. Имам нещо за теб! — рече той.

— Всъщност се канех да вечерям.

— Вечеря? О, разбира се. Добре ще е и аз да хапна, докато не съм забравил отново.

Двамата си взеха храна. Мин бе объркана от неспирния поток думи, леещ се от устата на Дийкън. Младият мъж едва сварваше да преглътне, толкова нетърпелив беше.

— Сравних казаното ми от теб със записите, които имаме за другите. Феномените. Почти е сигурно, че има семейно влияние. И двамата ти родители са били необичайно интелигентни. Твърде вероятно е, че ако бяха се занимавали с магия, са щели да станат забележителни чародеи. Но трябва да кажа, че докато преглеждах историята ти, открих няколко места, които ме объркаха. Казваш, че точно преди да стигнеш тук, си открила, че Лео не е това, за което си го мислела — рече Дийкън, възползвайки се от отговора й, за да сръбне няколко бързи лъжици.

— Да. Разпознах гласа на онзи, който ме залови и уби онези мъже пред църквата. Престъпление, в което бях обвинена аз.

— А непосредствено след това си го последвала във водата. Последвала си го в нещо, което трябва да е изглеждало сигурна смърт, въпреки факта, че всичко, което си знаела за Лео, се е оказало лъжа.

— Да — отговори Миранда.

— Добре. Или притежаваш невероятна интуиция, или преценката ти е отвратителна. Не го казвам като обида, разбира се. Очевидно е било правилното решение и заслужаваш адмирации.

— Предполагам се очаква да благодаря — каза девойката.

— Проверих за него. Поразпитах. Онези, които си го спомнят, а те бяха доста малко, бяха единодушни за две неща. Едното бе, че името му не е Лео. Никой не е напълно сигурен какво е, но със сигурност не е това, което ти е казал. Лео, оказа се, е бил ученик, обучаван приблизително по същото време. И, което надали е съвпадение, характерът му е поразяващо сходен с този на приятеля ти, преди да разкриеш лъжата му. Бил е човек, вече покойник.

— Защо ли не съм изненадана. Всичко друго е било лъжа, защо не и това? — рече тя. В ума й изникна мисъл. — Защо онези, които си го спомнят, са толкова малко?

— Това беше още едно от нещата, които ме объркаха. Приятелят ти е изкарал няколко години обучение и е напуснал преди седемдесет години, грубо сметнато.

— Седемдесет? Не, това е невъзможно. Не мога да кажа точно на колко е, но в никакъв случай не изглежда стар.

— За това не може да има съмнение. Едно от малкото неща, които сме записали за него.

— Но откъде си сигурен, че си намерил именно неговия запис?

— Носеше заглавие „Ненаименуван Лейн“ и описанието съвпадаше. Също така, двамата магьосници и тримата воини, които си го спомниха, до един посочиха това като приблизителното време. Също така е и единственият малтроп, когото сме обучавали.

Миранда невярващо поклати глава.

— Невероятно. С всеки изминал момент осъзнавам колко малко съм знаела. А сега съм затворена в същото село като него, без дори да мога да го зърна, камо ли да го накарам да говори — каза девойката.

— Изглежда това има голямо значение за теб.

— Доверих му се. Просто искам да зная що за личност предаде доверието ми. Искам да зная дали има нещо у него, което да е толкова добро и чисто колкото личността, за която се представяше.

— Няма да те лъжа. Като се имат предвид уменията и позицията му, пожелае ли да не те вижда, може да го стори — отбеляза тъжно Дийкън.

— Осъзнах това.

— Вече отговаря само пред Старейшината.

Миранда довърши порцията си. Дийкън, който вече трескаво бе омел своята, я изчакваше нетърпеливо. В мига, в който девойката приключи, той я поведе към скупчените къщи в другата част на селото — както винаги, следвана от Мин. Пред колибите бяха струпани купчини дърва, нарязани в най-различна големина. Димът от комина на една постройка недвусмислено я определяше като ковачница, а другата колиба, онази в която влязоха, се отличаваше единствено със струпаните отпред дълги, по-изящни парчета дърво. Вътрешността й бе ярко осветена, прогонила понастоящем гъстия мрак. Светлината идваше от кристали, които не само бяха прикрепени в обичайните стенни лампи, но също така бяха подредени по лавици и в кутии.

Освен кристали, колибата бе приютила мъж и жена. Приличаха си, така че явно бяха или роднини, или съпрузи. И двамата носеха странен чифт лещи, прикрепени към главите им. Жената се намираше в края на помещението, дълбаейки украса в тояжка, а мъжът бе по-напред и прорязваше по-голямо парче дърво, за да го оформи като жезъл. И двамата бяха ниски и набити, несъмнено джуджета. Мъжът имаше тъмна коса и добре оформена брада. Жената бе малко по-ниска и изглеждаше по-млада.

— Това е Миранда. Миранда, този господин е Кода, а дамата се казва Гама. Те са нашите жезлообработчици.

Кода остави длетото си, за да стисне ръката й, изричайки нещо, прозвучало като жизнерадостен поздрав на странния език, който наричаше роден. Гама вдигна очи и й се усмихна, преди да се върне към сръткавата си работа.

— Нуждаем се от тренировъчен жезъл и кристал за тази млада дама.

Мин гледаше любопитно как дребосъкът избира различни жезли от стойките край стените и ги подава един по един на Миранда. Дийкън превеждаше въпросите на занаятчията, които се отнасяха до това как се усещат в ръката различните тояги, дали харесвал тежестта, каква дебелина предпочита. Девойката не бе сигурна как да отговори, докато Дийкън не й обясни, че трябва да направи избора си по сходен начин, както ако си подбира пътна тояга за предстоящо пътуване.

След като подходящият жезъл бе избран, Кода премери височината на Миранда и дължината на ръката й с помощта на въже с възли, изричайки на висок глас мерките към колегата си, която ги повтаряше, без да вдига очи. Когато Мин прецени, че Кода се е приближил прекалено и пристъпи напред, за да го накара да отстъпи, джуджето намери това за изключително забавно. Със смях разказа случилото се на партньорката си, която също се засмя.

— Какво е толкова смешно? — прошепна Миранда.

— Имал куче, което правело същото! — отвърна Дийкън.

Миранда не успя да открие смешното в това.

Все още смеейки се, Кода отнесе избраната тояжка до сандъче със скъпоценни камъни и избра един, внимателно поставяйки го в жезъла. Сетне го подаде на Миранда и чрез посредничеството на Дийкън я уведоми, че въз основа на взетите мерки и предпочитанията, щял да й бъде изработен специален жезъл в близките няколко седмици.

Миранда погледна новото си оръжие. Цветът му бе тъмнокафяв, с леко червеникав оттенък, покрит по цялото си протежение с руни, наподобяващи онези, изграждащи заклинанията на Уолоф. Кристалът бе предимно чист, макар на места да имаше леки млечисти нишки. Бе малко по-дребен от юмрука й. Но значително по-голям от онзи в дадения й от Уолоф медальон. Тояжката стигаше почти до рамото на Миранда.

— Отличен избор. Сега, ако си готова, е време за втория ти ден при Соломон.

Тримата достигнаха тренировъчната площ, където драконът вече ги очакваше. Дийкън седна до ръба на каменния кръг, където протичаше обучението и приготви книгата си. Мин поздрави по драконски своя събрат по вид, преди да заеме вярното си място до Миранда. Поставила жезъла на земята пред себе си, Миранда зачака появата на пламъка. Бързо навлезе в транс.

С помощта на кристала й бе нужно само частица от времето, необходимо й вчера. Всичко изглеждаше много по-изострено. Сравнени с днешното преживяване, вчерашните усещания на същината на пламъка и на собствения й дух бяха като опипване в тъмното. Сега съзнаваше неща за странната енергия, които бе пропуснала вчерашната нощ. Сякаш притежаваше цвят и текстура, убягнали й снощи. И не само това. Не бяха сами. Всеки инч от заобикалящата я среда имаше сила. Въздухът, земята, особено останалите хора. Отделяйки поглед от пламъка, тя се удиви от галактиката различни аури, обгръщащи селските обитатели. Когато Соломон я подкани, тя се опита да промени собствената си сила, откривайки реакциите й в известна степен по-интензивни.

— Не се опитвай да манипулираш цялата си същина. Отдели част от нея! — напъти гласът му.

Миранда бавно отдели малка част от силата, която усещаше у себе си.

— Сега почувствай силата, от която огънят се храни. Нахрани го.

Благодарение на новата, по-ясна визия върху енергията, девойката можа да усети енергията, всмуквана от пламъка. Макар манипулирането на собствената енергия още да бе нещо ново и непредсказуемо, тя не спря да опитва, докато виещото се енергийно кълбо не промени същината си, доближавайки характеристики до онова, за което пламъкът копнееше.

— Отлично, сега я поднеси на огъня.

Съвсем лека мисъл бе достатъчна да насочи мистичната есенция на пламъка. Едва не бе изтръгната от концентрацията си. Пламъкът подскочи, увеличавайки многократно големината и горещината си. В същото време Миранда усети странно извличане от собствената си същина. Усещането бе уникално, да губи сила, за чието съществуване не бе подозирала допреди ден. Извличането се променяше със свиването на пламъците. По времето, когато тежестта се стабилизира, огънят се бе свел до проблясващ във въздуха въглен.

— Сега пламъкът е твой. Не го изпускай! — нареди Соломон.

Миранда се напрегна, за да предостави още. Почти незабележимо, пламъкът започна да се завръща. Постепенно достигна големината, с която драконът го бе призовал. Поддържането на размера му бе непоносимо, като носенето на огромна тежест. Не само съзнанието и духът, но и тялото й изглежда се изморяваше. Капчици пот избликнаха по слепоочията й, ръцете й започнаха да треперят.

Извличането бързо стана непоносимо. Сякаш бяха изминали дни, седмици, цял един живот откакто бе започнала. Когато не можеше да предоставя повече, Миранда се отпусна. Огънят, висящ във въздуха пред нея, просъска и изчезна. Излизайки от транса, девойката видя, че все още е нощ. Урокът й се бе сторил много по-продължителен от снощния, но всъщност бе отнел само половината време.

— Достатъчно засега. Почини си, ако трябва, упражнявай се, ако можеш, но утре да си изцяло отпочинала! — каза Соломон, преди да се оттегли.

Миранда, въпреки увеличените усилия, се чувстваше далеч по-добре в сравнение с миналата нощ. Жезълът определено променяше нещата, поне в умората, предизвикана от магиите. Светът пак изглеждаше като завоален в мъгла, а мисленето бе трудно, но девойката бе в състояние да се изправи на крака и да върви с помощта на тояжката. Дийкън се приближи, но тъй като сега от помощта му нужда нямаше, Мин го принуди да спазва дистанция.

— Забележителна издръжливост едва при втория урок! — каза той.

Миранда му благодари, тръсвайки глава, за да прогони паяжините от ума си. Младежът продължи да говори, но тя се затрудняваше да следи думите му и същевременно да върви. Всъщност бе направила около петдесет крачки, когато осъзна, че Дийкън няколкократно я бе запитал накъде се е отправила и че тя самата не знаеше.

— Накъде предлагаш? — запита Миранда.

— На твое място щях да се отправя вкъщи и да медитирам, докато дойда на себе си — предложи младежът.

— Да медитирам?

— О, разбира се, как може да съм толкова глупав? Не си била научена. Много е полезно, уверявам те.

Дийкън я придружи до колибата й и придърпа стол пред нейния.

— Ако си в състояние, трябва да се съсредоточиш достатъчно, за да усетиш същината си.

— Ще опитам — отвърна момичето.

Обгърна с мислите си кристала. Този път й бяха необходими повече усилия, но не след дълго отново усети присъствието на мистичните енергии, около и вътре в нея.

— Усещаш ли енергиите, които те заобикалят? Добре. Позволи им да протичат през теб. Позволи им да станат едно с теб. Просто отпусни тяло, съзнание и дух, оставяйки външността да се влее. Размий линията между себе си и останалото.

Миранда се опита да последва съвета му. Умът й все още се напрягаше — но тогава се случи нещо странно. Когато обгръщащите я енергии започнаха да се смесват с нейната, девойката усети как силата й се възвръща. Бавно, много бавно, но забележимо. Докато се възстановяваше, „огледа“ същините около себе си.

Наблизо съзираше чистата бяла светлина на Дийкъновия дух. По-блед, но също така чист, бе този на Мин до нея. Духовете на магьосниците и воините изникнаха в ума й като галактика от различни нюанси и наситености. В далечината усети една, която бе различна. Съсредоточи се върху й. Този нов начин на световъзприемане се различаваше от обичайното зрение. „Виждаше“ навсякъде около себе си. Над, под, отзад — всички възможни посоки бяха едновременно видими, а разстоянието нямаше значение.

Когато насочи ума си върху необикновената същина, тя стана по-ясна. Бе потисната. Мощна и същевременно ограничена, като че съзнателно затворена. На повърхността не изглеждаше по-различна от останалите, но дълбоко в недрата си криеше могъща сила, простираща се в безкрайност. Това можеше да бъде само Лейн.

След известно време Миранда прецени, че се е възстановила достатъчно. Наруши концентрацията и прекъсна медитирането.

Когато очите й се отвориха, промяната бе забележителна. Чувстваше се почти нормално, като че не бе подлагана на тренировка. Трудно беше да определи колко време е медитирала, но Мин спеше на земята край нея, което означаваше, че бяха минали поне няколко минути. Девойката погледна към Дийкън. Той седеше на стола с кръстосани крака, сключил ръце около кристала си, навел глава. Когато Миранда се изправи, достатъчно възстановена, за да не се нуждае от помощта на жезъла, Мин повдигна глава и хвърли гневен поглед към все още присъстващия навлек. Миранда поклати глава и реши да изтръгне и Дийкън от медитация.

— Дийкън. Дийкън, готова съм. Благодаря ти, беше ми от полза! — рече тя.

Младият мъж не помръдна.

— Дийкън? — повика го тя.

В отговор той изхърка и леко наклони глава. Миранда се изкикоти. Знаеше, че му трябва сън. Мин предпазливо се отдръпна при звука, сетне се приближи по-близо, за да разследва. Осъзнавайки, че Дийкън бе заспал, реши да използва подходящ метод да го събуди. Отвори уста, готвейки се да го захапе за крака.

— Мин, не! — сгълчи я Миранда. — Дийкън е мой приятел. Няма да ме нарани, нито дори да се опита, така че трябва да си по-мила с него.

Дракончето изпуфтя с ноздри и се намуси. Отчасти заради мъмренето, но най-вече защото трябваше да дели Миранда с друг. Това никак не й харесваше. Кристалът на Дийкън се изплъзна от пръстите му и се търколи край Миранда, която се наведе да го вдигне. Мин се възползва от възможността и перна младежа с опашката си.

— Ох! — възкликна Дийкън, събуждайки се сепнато.

— Мин! — викна Миранда, обръщайки се да види дракончето да се отдалечава наперено с доволна физиономия.

— Хубав замах. Вече ще трябва да се пазя и от двата края — с прозявка каза младежът, разтривайки удареното.

— Добре ще е да поспиш — каза Миранда, подавайки му кристала.

— О, не, не, не. Не мога да спя сега. Изглежда медитацията ти се е отразила добре. Вероятно би желала да се присъединиш към мен? Искам да се запознаеш с един човек — рече той, отърсвайки се от сънливостта в мига, в който си спомни какво й е подготвил.

— Струва ми се, че съм достатъчно отпочинала, но убеден ли си, че ти самият не се нуждаеш от още сън? — попита девойката.

— Разбира се! Хайде. Трябва да го видим преди зазоряване — рече той, извличайки я навън.

 

 

Докато тримата вървяха, Мин неохотно заела позиция до Миранда, вместо между двамата, девойката постепенно се зарази от вълнението на Дийкън.

— Какво си ми приготвил? — запита тя, докато биваше отведена към онази част на селото, която имаше малка горичка. Намираше се дълбоко в половината на бойците.

— Ти бе допусната до незабавно обучение на майсторско ниво във всичките ни мистични дисциплини, така че се замислих. Ако се отличаваш с такава забележителна предразположеност към магии, вероятно ще се справиш също толкова добре и с бойните дисциплини. В крайна сметка ми каза, че баща ти е бил много способен войник.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Не искам да се бия, Дийкън — предупреди тя.

— Първо ме изслушай. Успях да убедя Старейшината да те допусне до майсторско обучение по твой избор. Разполагаме с множество преподаватели. Възнамерявам да те запозная с всекиго от тях, докато не избереш един, с когото да прекараш известно време.

— Нямам интерес да се уча да наранявам. Искам да помагам на хората.

— Похвално. Важно е да цениш живота и съответно ценността на всички живи твари. Но пак има неща, които не биха ти навредили да научиш. Особено от най-опитните ни наставници — настояваше той.

— Не. Не искам! — Миранда оставаше непреклонна.

— Моля те. Говори с един. Само с един. Мисля, че ще си промениш мнението.

Миранда въздъхна и продължи, леко раздразнена от вълнението, което изпитваше към нещо, смятано от нея за отвратително. Когато наближиха високо дърво с гъсти листа, Дийкън й направи знак да спре. Девойката огледа дървото, което изглеждаше несвойствено здраво за този период от годината. Ако не бе необичайно приятният тукашен климат, щеше да представлява мъртва отломка.

— Водя ти ученик — викна Дийкън към непрогледните клони.

— Не — отговори твърде познат глас.

— Когато получи майсторското си звание, знаеше, че трябва да обучиш поне един чирак, за да предадеш част от знанието си. Такава е традицията ни — напомни му Дийкън.

— Не и нея! — рече гласът, сепвайки всички без дракона, като се разнесе зад тях. Двамата човеци бързо се обърнаха, за да видят малтропа, гледащ с неприязън към Дийкън.

Като се има предвид, че толкова неотдавна бе на прага на смъртта, изглеждаше в забележителна форма, макар стойката му да издаваше, че някои рани все още го измъчват. Носеше същата туника като останалите местни обитатели, но черна на цвят. Трябваше да направи само две крачки, за да изчезне в нощта, скрит от сенките на дърветата.

— Страхувам се, че тя е единственият ни незачислен обучаем, а ти си единственият майстор, който не обучава никого — рече Дийкън.

— А ако откажа?

— Говорих със Старейшината. Тя ме уведоми, че ако Миранда избере да се обучава под твоето наставничество, честта ти те задължава да приемеш. Заклел си се — уведоми го младежът.

Сега Миранда разбра. Това бе единственият начин да узнае истината от онзи, когото познаваше като Лео. Дийкън й помагаше да го принуди да я изслуша.

— Все още ми дължиш обяснение! — решително изрече тя.

— Не прави това, момиче! — предупреди малтропът.

— Него избирам — каза Миранда.

— С което направи ужасна грешка! — беснееше новият й наставник.

— Чух достатъчно лъжи. Струва си, за да чуя истината — рече девойката.

— Отлично. Великолепно. Ще уведомя нужните хора. Като майстор, обучаващ чирак, естествено имаш достъп до всички ресурси, необходими за обучението. Миранда, в дните, в които не си прекалено изтощена от уроците си по магия, ще се явяваш тук, за да бъдеш обучавана от нашия боен експерт. Сега ще ви оставя да се опознаете и ще се оттегля да си почина — обяви Дийкън, отдалечавайки се с широка усмивка.

Малтропът и момичето се гледаха гневно. Мин усещаше напрежението и бе объркана. За пръв път от напускането на пещерата бе едновременно с двамата, но нещо се беше променило. Известно време цари тишина, нарушена от извръщането на боеца към дървото.

— Къде си мислиш, че отиваш? — спря го Миранда.

— Идвам тук, за да възстановявам силата си. Това възнамерявам да сторя — рече той, стиснал зъби и пестници.

— Дължиш ми истината, Лео — или каквото е името ти.

— И кое те кара да мислиш, че ти дължа каквото и да било? — изфуча лисугерът.

— Доверих ти се, а ти предаде доверието ми.

— Не можеш да ме виниш за това. Ако се доверяваш толкова лесно, подобни неща са напълно в реда на нещата.

— Лъгал си ме от самото начало.

— И какво значение има?

— Спасих ти живота! — каза тя.

— А аз спасих твоя. Щеше да си мъртва, ако не те бях довел тук. Елитните не се отказват. Отидеш ли някъде, където могат да те последват, то ще те последват. Щяха да те заловят, да те отведат при командирите си, където щеше да послужиш за пример какво се случва на такива като теб — отвърна малтропът. — Ти спаси живота ми веднъж, но с довеждането ти тук те спасих хиляди пъти.

— Тогава защо? Защо ме спаси, след като при първата ни среща си искал да ме заловиш? И защо ме пусна тогава? — попита Миранда.

Той се извърна:

— Не си сторила нищо, за да заслужиш търсеното, нито имаш какво да предложиш в замяна. На твое място щях да свиквам с незнанието.

— Не ми причинявай това, Лео! — изрече девойката, почти в молба. — Животът ми е толкова празен. Толкова несигурен. Знаеш всичко за мен. Съдбата на родния ми град. Съдбата на семейството ми.

— Дири симпатия другаде — безстрастно отбеляза малтропът.

— Не търся симпатията ти. Просто искам отговори.

— Какво искаш да знаеш? Наистина ли мислиш, че истината ще те направи по-щастлива? Уверявам те, никога не става така.

— Не ме е грижа. Трябва да зная какъв си в действителност. Трябва да зная какво искаше от мен, защо ме залови, защо ме пусна, защо те преследваха Елитните. Как се казваш. Не мога да понеса тайните. Ако трябва да си заслужа правото да зная, тогава ще го сторя. Ще сторя всичко. Само кажи какво. Искам толкова малко.

— Дали? — рече той.

Създанието мълчаливо я огледа. Скоро Миранда видя, че лисугерът взе решение. Протегна ръка зад гърба си и извади кинжал. Девойката бе леко разтревожена, но не помръдна. Той го подхвърли във въздуха и умело го улови за острието, подавайки й дръжката.

— Вземи го! — каза той.

— Защо?

— Вземи оръжието! — нареди малтропът.

Тя го стори.

— Сега го използвай.

— Как? — запита Миранда.

Другият нави ръкава си и стисна юмрук.

— Не! — каза тя, отпускайки ръка.

— Порежи ме.

— В никакъв случай.

— Каза, че ще сториш всичко. Пролей капчица кръв и ще ти разкажа всичко.

Миранда застина. Точно това искаше. Приближи се, стискайки здраво кинжала. Проста работа. Само леко рязване. И драскотината не трябваше да е голяма. Само колкото да потече кръв. Прехвърляше тези думи из ума си отново и отново, докато се опитваше да събере сила. Допря острието до ръката му и си пое дълбоко дъх. Съвсем лек натиск. Слабо движение. Ръката й трепереше. Накрая разтвори пръсти и остави оръжието да тупне на земята.

— Ето, виждаш ли? Не е в природата ти да нараняваш. Както не е в моята да се разкривам. Ако наистина очакваш да изменя на себе си и да ти кажа желаното от теб, то очаквам и ти да сториш същото. Така би било почтено.

— Ти си зъл! — каза тя.

— Справедлив съм. И за да го докажа, ще ти дам втори шанс. Ела на тренировка утре. Ще съм твой опонент. За всеки удар, който успееш да ми нанесеш, ще отговарям на един твой въпрос.

— Не искам да те нараня.

— Съмнявам се, че би могла, дори и да искаше. Но ако не искаш да бъдеш обучавана от мен, накарай питомния си магьосник да каже на Старейшината, че се отказваш от правото си.

Миранда отвратено се извърна и се отдалечи. След около дузина крачки липсата на съпровождащо потракване привлече вниманието й. Обръщайки се назад да погледне за Мин, едва различи приклекналия малтроп, галещ дракончето по главата. Миг по-късно той изчезна и Мин дотича до нея. Миранда се приведе, за да я погали на свой ред.

— Ще ми се да можех да гледам на него като теб — прошепна тя.

Слънцето започваше да се издига, което в новата й рутина означаваше, че скоро щеше да е време за лягане. След една бърза проверка до колибата на Дийкън, показала, че той действително спеше, Миранда се оказа без водач. Разходи се наоколо, за да прочисти ума си, преди да си легне. Тук-таме някой любопитен селянин се спираше да поговори с нея, понякога разговаряйки на нейния език, а друг път лишен от търпението да го стори.

Говорещите с нея изглежда я третираха като нещо ново или странно, като се изключат неколцината на нейна възраст, чиито чувства варираха от загатната завист до прикрито презрение. Но повечето я игнорираха. Всеки преследваше някакъв свой интерес, откривайки в тази задълбоченост всичко необходимо. По времето, когато утрото изцяло бе прогонило нощта, Миранда си бе легнала, потъвайки в неспокоен сън.