Джоузеф Р. Лало
Белязана (14)

* * *

След няколко дни пътуване потеглилата от Северната столица с хората си Тригора достигна до южния край на ледено поле. Бе пратила повечето от останалите Елитни да го претърсват за някаква следа от мястото, където е бил открит меча. Ако докладите бяха верни, момичето бе преминало през близките градчета, пътувайки на юг. От трите най-близки селища, само жителите на едно северно селце си спомняха за девойка, отговаряща на Димънтовото описание. Плюеха, когато говореха за нея, описвайки я като съчувственик и предател. Един мъж с гордост разказа как я напътил през това поле.

Генералът прецени фактите. Неподготвен, неекипиран човек, както я бяха описали местните, не би оцелял пътуването до следващия град, дори й ако бе знаел пътя. Девойката трябва да бе открила някакъв подслон преди това. Единственото възможно място, като се изключи самата тундра, бе малка, зле поддържана църква. Тригора се отправи натам. Пред църквата имаше коне и ездачи. С приближаването си тя разпозна униформите — не само част от Съглашенската армия, това бяха собствените й Елитни. С примес от гняв и объркване, тя пришпори коня си напред.

— Генерал Телоран! — изрече един от войниците, отсечено отдавайки чест.

— Свободно. Какво означава това? Не съм ви оставяла нареждания. Защо сте тук? — сопна се Тригора.

— Бе ни назначен временен командир, генерале. Командир Ардън.

— Ардън? Отмести се, войнико! — просъска генералът.

С пламтяща в очите ярост, генералът влезе вътре. В затъмнената църква, близо до врата в далечния край на помещението, едър мъж стискаше крехък стар свещеник с превързани очи в едната си ръка и изящна алебарда в другата. Старецът се люлееше в наподобяващия свински бут юмрук.

— Видял си го. Зная! — излая той.

— Остави го! — нареди Тригора.

Бичата глава се обърна към нея.

— Не се месете, генерале. Зная, че тоз’ дъртунгел е видял нещо — изръмжа Ардън.

— Нищо не е видял, имбецил такъв! Той е сляп! — викна Тригора, изтръгвайки свещеника от хватката му.

За миг Ардън се замисли над това.

— Туй нищо не значи — реши той.

— Отче, ако благоволиш да изчакаш в другата стая, докато поговоря със своя… колега… — дипломатично рече Тригора.

Свещеникът благодарно опипа пътя си към помещението и затвори вратата след себе си.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш с хората ми, Ардън? — побесняла запита Тригора, произнасяйки името му с почти подигравателен тон.

— Вече не си вършите работата, думат, тъй че рекох аз да го сторя. Някой трябва да намери убиеца, след кат’ вий не го сторихте — отговори той.

— Открих съучастника му! Някой е сметнал за необходимо да го наеме, вместо да го затвори — отвърна Тригора.

— Аха. И си е свършил работата. Вероятно нямаше да се налага да се намесвам, ако просто му бе платено, но каква полза от оправдания? — Ардън сви рамене и добави. — Хората ви добре изпълняват заповеди. Май ще ги задържа.

Тригора потръпна от гняв.

— Ето какво. Трябва да откриете меча, нали тъй? А аз трябва да намеря убиеца. Какво ще речете за облог? Намерите ли си трофея първа, ще откажа да взема хората ви, даже те да ме помолят — предложи Ардън.

— А ако спечелиш ти?

— Знаете какво ще искам тогаз.

Очите на генерала се присвиха.

— Не се ласкай, елфе. Искам скритото тук! — рече той, опитвайки се да бутне шлема й с пръст, но ръката му бе блъсната. — Имам доста въпроси и искам да ги задам по моя начин. И, то се знай, задържам хората.

След миг Тригора протегна ръка. Ардън мушна алебардата под мишница, при което острието профуча опасно близо до главата на генерала и пое ръката й.

— Харно. Аз ще вървя. Приятно прекарване със свещеника — рече Ардън, отправяйки се към прага, откъдето се разнесоха излаяните му заповеди.

Тригора влезе в стаята на свещеника. Той седеше в голям стол, странно спокоен въпреки скорошните преживелици.

— Извинявам се за действията на Ардън. Бяха непростими.

— А пък работите с него — отбеляза свещеникът.

— Не по свой избор, уверявам ви! — каза генерал Тригора.

— Всичко е избор, детето ми. Понякога избираме неправилно. Възможно е последиците да са ужасни — студено отговори той. — Кажете ми, такива ли хора славната ни армия счита за удачно да използва?

— Времената са трудни… въпреки това отново поднасям извинения. Ще се постарая да не отнемам от времето ти.

— Както желаете, макар рядко да имам честта да окажа гостоприемство на един генерал. Мога ли да ви предложа нещо? — рече той, най-сетне осъзнавайки същността на госта си.

— Само отговори, отче. Оказвал ли си гостоприемство някому, вероятно преди две седмици? Някой необичаен?

— Предполагам преследвате момичето. Как й беше името? Миранда. Миранда Селесте. Съчувственик — припомни си той.

Тригора се поколеба за миг, когато чу името.

— Убеден ли си?

— Напълно. Замислила е нещо? Размътва водите?

— Така изглежда — тихо отговори Тригора.

— И аз тъй се страхувах — той кимна.

— Предполагам, е нямало как да видиш дали е носела нещо? — настоя Тригора.

— Предполагам, е имала раница. Чух необичайно подрънкване, когато седна. Поне така мисля. Все пак беше преди известно време.

— Благодаря. Това е всичко. Оценявам факта, че ми отдели от времето си — рече Тригора, канейки се да напусне.

— Всичко за Съглашенската армия! — изрече свещеникът, докато тя бързо затваряше вратата.

Безкомпромисният, аналитичен ум на Тригора се зае да разчленява новата информация. Една част задели за по-нататъшно обмисляне, друга избута на заден план. Само едно нещо бе сигурно. Въпросът вече не опираше само до дълг, а и до чест.