Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

* * *

Очите на Миранда се отвориха и тя немощно се огледа. Намираше се в стая, където имаше и други легла. Повечето бяха незаети, но имаше няколко окупирани. Погледът й все още бе размит от умора и сънливост, но ушите функционираха достатъчно добре. Слабо дочу неизменния глас на Дийкън да спори с някого.

— Да, зная, че трябва да почивам… Просто зная, че ще ускоря възстановяването си, ако намеря някаква работа на ума или ръцете си… Ще бъде по-скоро успокояващо, отколкото да ме напряга — продължи младежът, спорейки колкото се може по-учтиво.

— Дийкън? — промълви Миранда, не по-високо от шепот.

Приятелят й бе твърде зает да спори за книгата си с един от белите магьосници, за да я чуе. Друг, обаче, я чу. С неочакван скок Мин се озова отгоре й. Трябва да бе лежала край леглото. Дракончето прокара грубия си език по лицето на Миранда, но девойката бе прекалено слаба, за да протестира. Случката не остана незабелязана. Трима лечители в бели роби се спуснаха върху Мин и я уловиха. Тя бе прекадено отдадена в усилията си да демонстрира на Миранда чувствата си, затова не им обърна внимание. Когато разстоянието, на което бе отдалечена, вече не позволяваше на езика й да достига целта, тя се отскубна и отново се намери върху момичето.

— Няма нищо. Оставете я! — слабо каза девойката.

Суматохата бе привлякла вниманието на Дийкън.

— Дори не е нужно да виждам книгата. Бих могъл просто да я държа. Чакай, това Мин ли е? Миранда събуди ли се? — запита той.

Когато бе уведомен, че това действително е така, младежът помоли да бъде пренесен до леглото от дясната й страна. В мига, в който трансферът бе завършен, Дийкън се обърна към Миранда. Целителите го оставиха, умишлено напускайки стаята.

— Минаха пет дни. Отидоха да ти донесат храна. Може още да не го знаеш, но умираш от глад. Казват, че си удържала до самия край. Кажи ми, видя ли го? — попита младежът.

— Нещото…? — рече Миранда, тъй като не бе сигурна как да го нарича.

— Да! Огън, вода, земя, въздух! Във формата на… мъж ли беше, или жена? — запита настойчиво.

— Със сигурност беше жена.

— Аз очаквах мъж. Няма значение. Дошло е! Видяла си го! Убедена си в това, нали? — рече младежът, привеждайки се към нея тъй внезапно, че от замайването едва не се изтърси.

— Не мисля, че бих могла да забравя видяното.

— Друг беше ли в съзнание?

— Лейн — отговори тя.

— А създанието приближи ли се към него?

— Да — припомни си Миранда.

Дийкън се облегна на възглавницата си, замаян повече от новините, отколкото от състоянието си.

— Значи е доказано. Той е един от Избраните. Лейн е един от петимата! — рече той.

Миранда понесе информацията с цялото призовано спокойствие, на което бе способно немощното й състояние.

— Трябва да говоря с него. Не мога да повярвам, че още не съм говорил с него. Прекарал е толкова години тук, а едва при завръщането му научихме истината! — заговори бързо Дийкън.

Междувременно към тях се приближи висок мъж в бяла роба. Бе ги наблюдавал строго от един от ъглите на помещението. Косата му съответстваше по цвят на одеждата, а лицето му беше гладно обръснато. Следваха го по-млади мъж и жена, помъкнали еликсири, кристали и медицински принадлежности.

— Дийкън! — заговори той. Гласът му се отличаваше с изтренирана отмереност. Това бе гласът на човек, овладял изкуството на спокойствието.

— Ведесто! Чу ли! В едно от леглата ти лежи един от петимата! — рече Дийкън, присядайки в кревата.

— Да. Също така разполагам и с прекалено развълнуван сив маг, който не си почива, нито позволява на другите да го сторят — отвърна Ведесто.

— Как би могъл някой да си почива? Това е най-значимото и важно нещо, което някога… — поде потребителят на сива магия.

— Не ме интересува дори и петимата Избрани да са решили точно в тази сграда да се проведе Свръхсъсредоточието. Единствената ми грижа е да възстановя здравето на тези храбри млади магьосници и воини, което не мога да сторя под съпровода на кресливия ти бъбреж. И какви са тези оплаквания за книги, които получавам от хората си?

— Да! Да! Книгата! — буквално извика Дийкън.

— Дийкън… — изрече Ведесто с принудена учтивост.

— Ведесто, много добре знаеш, че хора, претърпели скорошно психологическо изтощение… — продължи младежът, без да обръща внимание на възраженията.

— Дийкън — повтори целителят, по лицето му започна да приплъзва гняв.

— … като нас, са склонни да забравят скорошните преживелици. Нуждая се от книгата си, за да отбелязвам…

— Дийкън! — изкрещя Ведесто, блъсвайки бъбривия млад чародей обратно в леглото. — Спри да говориш, спри да досаждаш на чираците ми, спри да досаждаш на Миранда и не досаждай на малтропа. Ако днес още веднъж ти чуя гласа, ще се погрижа да остане нечут до края на седмицата. Ще те държа приспан, докато и последният от пациентите не е излекуван. Разбрано?!

Дийкън кимна.

— Отлично! — рече той, възвръщайки си предишното спокойствие. — Миранда, би ли ми показала дланта си.

Миранда показа дланта с белега, приемайки, че това желае да огледа целителят. Ведесто протегна ръка настрани, без да гледа. Един от помощниците му му подаде замъглен сив кристал. Той го постави в ръката на Миранда. В кристала проблесна мътна светлина. Ведесто кимна замислено и го взе обратно, протягайки го към другия помощник. Кристалът бързо бе заменен с една от многото бутилки, които и двамата носеха. След като хвърли бърз поглед към съдържанието, целителят поклати глава и пак протегна ръка. Бутилката бе заменена с друга. От новата остана доволен и я отвори.

— Отвори уста и изплези език! — каза той.

Миранда се подчини и получи капка от най-отвратителната течност, която някога бе вкусвала. В известна степен напомняше вкуса на Дийкъновия чай, само дето бе далеч по-гадна. Докато преглъщаше, течността сякаш ставаше по-топла. По времето, когато се намираше в стомаха й, топлината бе обгърнала цялото тяло, прогонвайки мъглата от ума й.

— Готово. Докато ефектът все още е в сила, ще се чувстваш отново на себе си. Това ще ти даде достатъчно време да се нахраниш, без да се притесняваш от задавяне. След това искам да се наспиш. Още ден и ще си в състояние да си идеш сама — каза Ведесто, след което се обърна към Дийкън. — Обаче на теб ще са ти нужни поне два дни, защото просто не можеш да почиваш като добър пациент.

Миранда получи храна, която тя омете. Дийкън стоеше мълчаливо приведен, докато тя се хранеше. Девойката се огледа с временно прочистения си взор.

В един от ъглите, най-далече от вратата, спеше Лейн. Едва за втори път виждаше създанието да почива, при това отново не по негова воля. Не можа да не погледне на него по различен начин. Вече нямаше съмнение. Това бе докоснато от небесата създание. Би могъл да бъде спасителят на всички люде на континента, отървавайки ги веднъж завинаги от челюстите на войната. Само преди няколко години Миранда никога не би си представила такъв като него като Избран, но сега, когато познаваше уменията му, не можеше да си представи по-подходящ.

Скоро след като девойката се нахрани, прочистилата съзнанието й топлина избледня. Противно на волята си, Миранда отново потъна в сън. Той обаче не беше толкова дълбок. Споходиха я кратки видения. Видя Лейн, странното призовано създание и още три мъгливи силуета да стоят пред ликуващ град, приемайки благодарностите за края на войната, позволил на ратниците да се завърнат по домовете си. Сцената се повтори в различни вариации. Когато очите й се отвориха отново, девойката бе убедена, че видението трябва да бъде реализирано, каквото и да й струва. Сега краят на войната бе напълно достижим, на всяка цена трябваше да се погрижи.

Потвърждавайки думите на белия магьосник, Миранда можеше да се изправи. От Мин нямаше и следа, а леглото на Лейн бе празно. Дийкън все още спеше, а когато девойката попита Ведесто за малтропа, той изглеждаше разтревожен от опразненото ложе, макар да не трябваше да представлява изненада, че Лейн се е измъкнал преждевременно.

Но след като новините за същността му се бяха разпространили, несъмнено щеше да е лесен за намиране. Трябваше само да последва най-голямата тълпа. Или пък не. След като официално бе освободена от грижите на Ведесто, Миранда откри, че хората в селото, голяма част от тях все още изтощени от церемонията, не знаеха за измъкването на малтропа от лечебницата. Девойката бързо се отправи към колибата му в половината на бойците. Откри го приседнал в простоватия му дом, облегнал гръб на стената. Мин се бе свила върху кръстосаните му нозе.

— Изненадана съм, че не си наобиколен от доброжелатели и почитатели — рече Миранда.

— Ценя уединението си. Тукашните хора ценят границите.

— Знаеш, че вече не можеш да го загърбиш. Ти си един от Избраните. Не е просто теория. Двамата с теб видяхме доказателството.

— Така изглежда — спокойно отвърна малтропът.

— Предполагам скоро ще напуснеш това място, за да изпълниш дълга си към света.

— Свободна си да предполагаш всичко.

Миранда застина.

— Възнамеряваш да спреш войната, нали? — попита тя.

— Това един от въпросите ли е?

Разполагаше само с два, а имаше малка надежда в скоро време да се сдобие с нови. Но този си струваше.

— Да! — отговори девойката.

— Твърдо не.

— Какво?! Не говориш сериозно! Лейн, това е ориста ти! С тази цел си роден! Дължиш го на света!

— Още не съм приключил със събирането на дълга, който светът трябва да ми предостави. Разчитам на омраза и ненавист, както и на дълбоко вкоренената жажда да бъде видяна нечия друга смърт. Подобни чувства не изобилстват по време на мир. Войната ми осигурява прехрана.

Миранда се задушаваше от гняв. Усещаше как надеждата за край се изнизва, защото това късогледо, алчно, безсърдечно нещо, седнало пред нея, отказваше да използва дадената му сила за единствената правилна цел. Ръцете й трепереха, очите й се наляха със сълзи. Поставката с тренировъчните мечове стоеше до стената. Миранда сграбчи оръжието си и го издигна потръпваща.

— Навън, веднага! — нареди тя.

— В момента не съм готов да те обучавам. Още не е привечер.

— Мътните да те вземат, Лейн, ако нямаш намерение да изпълниш дълга си към света, удръж обещанието си към мен! Изправи се! — изкрещя тя.

Мин, разбудена от лек сън при влизането на Миранда, гледаше в приятна дрямка. Когато момичето започна да изрича груби думи, дракончето бързо се отърси. Лейн взе тренировъчния си меч и се изправи на крака. Двамата напуснаха колибата, съпровождани от притеснения поглед на Мин. Тя усещаше, че в този бой щеше да има нещо различно.

Миранда далеч не беше в най-добрата си форма. Едва си бе възвърнала силата да върви. Нямаше да може да се сражава по обичайния си начин, а дори и той не бе в състояние да реализира желаното отмъщение. Нямаше значение. Не можеше да контролира действията си. Лейн бе останал по-дълго от нея, а той не бе свикнал с умствената умора, която за нея вече бе нещо обичайно. Може би поне този път везните щяха да са наклонени в нейна полза.

Първите удари бяха разменени. Миранда не бе била толкова бавна и тромава от седмици. Бързината на Лейн също не беше предишната, а за пръв път движенията му бяха далеч от плавни. Но пак успяваше да издига оръжие, за да блокира всеки опит. Разпалвайки допълнително гнева си, Миранда стана по-невнимателна. Скоро обръщаше внимание единствено на атаката. Лейн й нанасяше удари по ребрата и краката, но в ума й болката нямаше значение. С решението да изостави призванието си и да позволи на войната да продължи бе сторил много повече, отколкото изобщо можеше да се надява да я нарани с оръжие.

Миранда влагаше всяка частица от силата си в атаките. Заради умора или лоша концентрация, малтропът ги блокираше със закъснение. Тогава дойде моментът. Миранда отстъпи крачка встрани, избягвайки мощен замах от страна на Лейн. Силата на атаката го накара да изгуби равновесие. Това бе шансът й. Времето сякаш спря. Оръжието й бе готово, а неговото — не. Още преди да е успяла да помисли, девойката вече бе нанесла удар. Със сила, чиято мащабност можеше да бъде породена единствено от гняв, оръжието на Миранда блъсна брадичката на Лейн с отвратителен пукот.

Времето отново се втурна. Силата на удара разтърси малтропа. Лицето му се изви, но тялото му остана непоклатимо. Миранда изпусна оръжието си и застина, шокирана от стореното. Жал моментално замени омразата в сърцето й. Искаше да изтърчи при него, да види дали не е наранен. Но част от нея я задържаше, страхувайки се от последиците. Мин скочи между двамата, болката на предателство изпълнила очите й. Лейн извърна лика си. Лицето му носеше същото каменно изражение, но погледът му говореше дълбоко. Почит, гордост, може би малко съжаление, но гняв нямаше. Капка кръв се спускаше от ъгълчето на устата му, обагряйки кремавата козина.

— Ако това бе истинско острие, щях да съм мъртъв. Научила си всичко, което имах да ти преподам. Когато дойде при мен, не искаше да прободеш ръката ми за едничка капчица кръв — каза той, изплювайки един окървавен зъб на земята. — Сега си в състояние да отнемеш живота ми. Огънят се е разгорял. Ти си истински воин. Останалото ще се появи с времето.

Той коленичи и взе зъба.

— Вземи! — каза той, пристъпвайки около Мин, за да го постави в ръката на Миранда. — Запази го. Нека ти напомня за деня, в който си доказала, че по нищо не ми отстъпваш… и че не си по-добра.

Дълго време Миранда се взира в окървавената кост. Лейн се върна в колибата си, оставяйки я насаме с мислите й. Очите й се преместиха върху тренировъчния меч, чийто връх бе окървавен. От гледката й прилоша. Мин се бе отпуснала на земята, раздираната й душа ясно видима в погледа й. Момичето не можа да понесе въпросителния взор и се извърна, отправяйки се бавно към колибата си.

 

 

Връщането й отне много време. Разстоянието не бе голямо, но тежестта на изреченото и извършеното я притискаше почти непоносимо. Опита се да си припомни гнева, да си припомни, че стореното бе оправдано. Не помогна. Докато вървеше, бавно започна да усеща ударите, които бе понесла в бесния стремеж да атакува. Умът й бе прекалено изтощен, за да ги излекува сама. Можеше да се отправи при делителите, но дълбоко в себе си знаеше, че си заслужава полученото. Фактът, че се бе превърнала в точно каквото мразеше, оправдаваше всяка рана.

Не го беше убила. Но съзнанието й биваше измъчвано от мисълта, че бе могла да го стори, че бе искала да го стори.

Влезе в колибата си. Мин бе останала с Лейн. Дракончето щеше да се нуждае от известно време да й прости за стореното. Стаята изглеждаше твърде празна. Девойката бе уморена. Можеше да поспи, но… не. Не можеше. Не и сега. Сънищата. Тишина и уединение, само това искаше. Почукване на вратата наруши тишината, а стоящият отпред наруши уединението. Миранда отвори и откри Дийкън, облегнал се тежко — много тежко — на рамката и на тояжка. Очевидно главният бял магьосник бе прав. Нуждаеше се от поне още един ден почивка. Младежът се усмихна немощно.

— Привет. Може ли да вляза?

Миранда би отговорила отрицателно, но очевидно той бе вложил много усилия в пътуването си до колибата.

— Заповядай! — отвърна девойката с доста неубедителна жизнерадостност.

Дийкън докуца, отпускайки се тежко в стола.

— Небеса. Не бях използвал тояжка цяла вечност.

— Не трябва ли да си в леглото?

— Ведесто ме изпъди. Хвана ме да се опитвам да убедя един от чираците да ми донесе книга. Отново.

— Разбирам — рече тя.

— Та си помислих… водопад. Водопадът пресъхна, докато спяхме, водата във вира я няма — заговори той, а гласът му леко потрепваше. — Пътят отново е отворен, ще остане така още ден или два. Поставяме бдящи на смени, за да следят за новопристигнали. По двама. Помислих си, че двамата с теб бихме… наред ли е всичко?

Миранда потръпна, спомняйки си какво бе направила, сетен бавно поклати глава.

— Какво има? Мога да помогна, уверявам те! — каза Дийкън, като едва не падна, докато се привеждаше напред, за да докосне рамото й.

— Нищо… Издържах теста на Лейн — каза тя.

— Изглежда умът ми е по-размътен, отколкото смятах. Това не е ли причина за радост?

— Опитах се да го убия.

— Успя ли? — запита младежът.

— Не, но исках да успея. Наистина. Не можех да се владея. Просто… Мразех го толкова много. Избих му зъб. Може да съм му счупила челюстта. Той ми даде зъба. Иска да помня. Иска да помня, че съм искала да убивам.

— С какво те накара да се почувстваш така?

— Няма да го направи, Дийкън. Той е един от тях! Може да спре войната, но няма да го стори! Предпочита да извлича печалби от убийствата, вместо да сложи край на всичко.

— Миранда, не. Не трябва да се тревожиш за това! Слушай, думите му не са от значение. Това е въпрос на орис. Нужното да бъде направено ще бъде направено.

— Достатъчно добре го познавам, за да зная, че когато даде дума, не я нарушава, а той бе обещал да отговаря искрено на въпросите ми. Ако казва, че не възнамерява, значи наистина е така.

— Не разбираш. Това няма значение. Миранда, бъдещето не е толкова крехко, че да бъде строшено от едно решение. Бъдещето е изградено от решения. Духовете не ни казват какво да направим, а какво ще бъде направено. Нещо ще го накара да си промени решението и той ще се издигне до полагащото му се място. Дотогава го остави на мира.

— Просто не зная — каза тя.

— Е, аз зная. Това му е удивителното на бъдещето. Нужно е само да го изчакаш. То само ще дойде.

Дийкън прави компания на Миранда до залез. Сетне бавно изкуцука у дома, а девойката за пръв път от цяла вечност легна без Мин. Изминалото време не представляваше достатъчна защита срещу кошмарите. Утрото сякаш никога нямаше да настъпи. Когато отвори очи малко преди изгрев, девойката вече бе взела решение. Щеше да убеди Лейн да изпълни ориста си, дори и ако й отнемеше години. Но не днес. Не можеше да се изправи срещу него след това, което бе сторила снощи, това, което той я бе накарал да направи. Засега се нуждаеше от нещо, което да разсее ума й.

Напусна колибата. Вече бе отпочинала напълно и се бе излекувала от раните. Гърмежът на водопада действително бе спрял. Бе странно. Звукът бе толкова неизменен, че бе определяла постоянното му присъствие като тишина. Отсъствието му изглеждаше неестествено. Сякаш нещо липсваше. Усещането се вклини дълбоко в душата й. Трябва да бе шуменето. Какво друго можеше да бъде?

Нахрани се, преди да потърси Дийкън. Не беше свикнала да не бърза заради предстояща тренировка с нетърпелив наставник. Предполагаше, че сега идва ред на черната и бялата магия, чудейки се какво са й подготвили съответните магьосници. Не. Първо сива магия. Трябваше да завърши обучението си при Дийкън, дължеше му го. След като почука на вратата му, в отговор дочу тътрузене, както и доста настойчив глас, помолил я да почака. Накрая вратата се отвори, разкрила домакина в по-разрошено състояние от обичайното.

— Да не те събудих?

— Не. Технически не си. Вратата го стори. Когато почука на нея — рече той, опитвайки се да я успокои, без да лъже.

— Можеш да си легнеш. Зная, че ти трябва сън — каза Миранда.

— Напротив. Нищо подобно. Отпочинах си добре — рече той, сражавайки се храбро да потисне прозявка. — От чирак не бях спал толкова дълбоко. Какво те води насам?

— Не бях спала толкова зле откакто бях ужасено момиченце. Мин я няма. Трябва ми нещо да се разсея. Нещо да ми върне куража, преди отново да се изправя пред Лейн.

— Е, ако е нужно само това, със сигурност мога да съм от полза. Моля, заповядай! — покани я той.

Тя затвори вратата и се настани на втория стол, докато Дийкън ровеше из книгите си. Когато насъбра достатъчна камара, придърпа стола си до бюрото и отвори две.

— Ако желаеш, бих могъл да ти преподам малко сива магия. Избери си урок. Каквото те заинтересува.

Миранда огледа книгите. Не разбираше заглавията, но благодарение на прошепната магия от страна на Дийкън, символите започнаха да се променят. След няколко мига всичко бе четимо. Накрая тя откри най-скоро записаните заклинания.

— Това? — рече тя, поставяйки пръст върху магия на име „Безумието на Гилиъм“.

— Транссубстанциализация. Малко е сложничко, но не е нищо, което да те затрудни, убеден съм.

Девойката не си бе донесла жезъла, но Дийкън й позволи да използва кристала му. Сивата магия бе доста различна от елементалната. Всяка магия, преподадена от повелителите на огъня или вятъра, не се отличаваше особено от първата. Сивата магия бе коренно различна при всяко заклинание. Сякаш всеки път усвояваше нова дисциплина.

Двамата решиха за начало Миранда да превърне парче глина в стъкло. Двете субстанции имаха сходства, така че промяната щеше да е лесна. Девойката се захвана с магията под напътстването на Дийкън, но изпълнението се оказа трудно. Магията представляваше интересна гледка. Слаби вълни енергия приплъзваха около глината, оставяйки тънки ивици стъкло, които изчезваха бързо. След около час неуспешни опити, решиха да отпочинат.

— Днес водопадът е тих. Поне засега. Калипсо каза, че щели да се появят по-рано от очакваното. Може би в края на деня. Но пак остава време за една-две смени край пещерата. Там е доста спокойно и може би… — заговори той. Бе прекъснат от гръмовно блъсване по вратата.

— Какво беше това? — викна тя, сепната.

— Изглежда имам доста настоятелен посетител — отбеляза Дийкън.

Втори удар едва не изкърти вратата, а трети стори онова, което вторият не бе успял. Върху повалената врата стоеше замаяната Мин. Изглеждаше отчаяна, захапвайки ръба на Мирандината туника, за да я придърпа нанякъде.

— Какво има? Успокой се. Какво има, мъничката ми? — запита девойката.

Мин погледна отчаяно към основата на временно пресъхналия водопад, сетне отново насочи очи към Миранда.

— Какво за водопада? Не ра… Лейн. Лейн е отишъл при водопада!

По очите на дракончето разбра, че догадката й бе правилна. Бе си отишъл.

— Значи ще го последваме! — каза Миранда, крачейки решително към отвора.

— Какво? Не! Трябва… трябва да останеш тук! Има церемонии, тестове! Предстои ти да научиш още толкова много! Дори още не си получила ранга си официално! Майсторският ти кристал няма да е готов преди най-малко месец! — каза Дийкън, втурвайки се навън след нея.

— Научих достатъчно. Трябва да видя Лейн! — каза тя.

— Водата може да потече всеки миг. Няма да успееш. Нямаш припаси. Трябва да останеш! — умоляваше младежът.

— Не! — каза тя, обръщайки се към него. — Лейн си е тръгнал, за да се върне към убийствата. Загърбил е ориста си. Няма да намеря покой, докато не се заеме с нея!

— Миранда, това е работа за съдбата, не за теб.

— А ако съдбата възнамерява да го стори чрез мен? Размишлявах. Щемпел от бяло краси онуй, що всеки ще види. Видях мечоносеца — започна тя, показвайки белега си. — Видях Лейн. Видях създанието, което призовахме на церемонията. Ами ако моята орис е да издиря Избраните? Белег двойно плът и избелял принадлежи на дърводелеца. Ами ако дърводелец се има предвид в преносен смисъл? Ако се има предвид човек, който трябва да събере петимата Избрани, както дърводелецът събира дървото? Не обяснява ли това защо нося белега? Не обяснява ли това защо магията ми се удава толкова лесно?

— Може би, може би… А може би не! Нагаждаш пророчеството, Миранда! Извърташ думите, за да съответстват на намеренията ти. Пророчеството изрично предупреждава обикновените смъртни, които се опитат да помагат на Избраните. Изпитанията, които божествените трябва да претърпят, биха докарали гибелта на останалите. Да предлагаш ненужна помощ е чисто самоубийство!

— Така да бъде. Ако трябва да умра, за да бъде светът пощаден от войната, готова съм да платя тази цена.

— Не, Миранда, аз… Само пет минутки, моля те! — каза той.

— Трябва… — понечи да отговори тя, но той вече бе изчезнал вътре в колибата.

Девойката забърза. Не можеше да позволи да бъде забавена. Ужасен грохот се разнесе откъм дома на Дийкън. Младежът изтича подире й минутка по-късно.

— Моля те, почакай! — каза той, изтичвайки пред нея. Носеше торба и няколко книги. Ценните томове се разпиляха по земята, когато най-сетне откри онзи, който търсеше. Трескаво прелисти страниците и откъсна една.

— Ето! Вземи! Пазиш ли още зъба? Добре. С тази магия ще си в състояние да го проследиш, където и да отиде! И чантата! Вземи чантата! Съдържа най-необходимото, стар жезъл и кристал. По-добър е от твоя, но не колкото заслужаваш. Само да можеше да изчакаш до следващото отдръпване. Тогава щяхме да ти дадем кристал, достоен за уменията ти!

Миранда взе торбата и откъснатата страница, която наблъска вътре. В очите й се насъбираха сълзи. Докато приближаваха основата на водопада, планината сякаш потръпна. Всеки миг щеше да блъвне вода.

— Миранда, пази се. И някой ден се върни при м… при нас! — рече той.

— Заклевам се. Имам ли възможност, ще го сторя.

Девойката се втурна към ръба на басейна. Стоящите на пост твърдяха, че нито те, нито онези преди тях видели някой да влиза в пещерата, но като се имаше предвид, че Лейн бе успял да се измъкне, без да събуди Мин, твърденията им не означаваха нищо. Дракончето скочи в сухия вир, а Миранда се спусна предпазливо. С мъка успя да достигне входа на пещерата. Бореше се с неудържимото желание да хвърли един последен поглед назад, но не го стори, защото се страхуваше да не си промени мнението. Наместо това пое с цялата бързина, която допускаше хлъзгавата пещера.

Пред нея лежаха мрак, риск и бран. Всичко това й бе познато. Но някъде там имаше и две създания, две създания, които бе съзряла с очите си и които можеха да променят света. Планината стенеше, изпълвайки проходите с екот. Във всеки един момент ледените води можеха да връхлетят отгоре й, отнемайки й чудото на Ентуел. Всяко нейно желание, с изключение на едно, лежеше в прекрасното селце. Но най-голямото й желание се намираше пред нея.

Лейн носеше сияйната надежда на мира, чиято гаснеща светлина девойката възнамеряваше да следва и накрай света. Сега знаеше истината. Щеше да покаже на Лейн къде той греши. Вече бе осъзнала ориста си. Щеше да намери останалите Избрани, разполагаше с нужната сила. Щеше да сложи край на войната — или да умре, опитвайки се да го стори. Планината изрева. Стискайки белязаната си лява ръка, девойката се закатери към съдбата си.