Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

* * *

Влезе в селото към ранния следобед. За разлика от досегашните места, които бе посещавала, тук цареше оживление. Закачулени люде чистеха снега от улиците. Пушек се издигаше от комините. Добре поддържан знак оповестяваше името на селцето — Нидел. Потъналите в работа не се оглеждаха много, работеха съсредоточено. Това вдъхна известна увереност на Миранда. Още не знаеха. А и как биха могли? Дори и ако им бе разказана всяка подробност от случилото се, имаше само двамина, които знаеха какво е сторила и как изглежда. Стига да се държи нормално, щеше да бъде поредният посетител… засега.

Макар и успокоена от неопровержимите доказателства, които си бе дала, Миранда все пак чувстваше погледи върху себе си, сякаш преживяното я бе променило и бе достатъчен само един взор върху нея, та всеки да узнае. Сякаш петното кръв върху наметалото й собственоръчно разказваше как е попаднало там. Протестиращият стомах прекъсна мислите й. Надолу по улицата я приканваше жизнерадостна табела с изографисана отгоре й печена пуйка. След като се погрижи за коня си, девойката пристъпи вътре. По нищо не приличаше на гостилниците, които бе посещавала в последно време. Прозорците и лампите поддържаха помещението добре осветено. Нямаше петна. Нито следа от мухите и гадинките, постоянни обитатели на „Гущеровият бокал“. И накрая, нямаше жива душа. Само една самотна сервитьорка, пълничка и енергична млада жена, скочила с готовност да я обслужи, както и един клиент, седнал до купчина торби.

— Добро утро, госпожице! — рече тя, изпълнена с радост от факта, че има клиент. — Настанявайте се, където ви е удобно и кажете какво да ви донеса.

По протежението на цялата лява стена имаше дървена пейка, пред която на равни разстояния бяха поставени маси. Именно там се настани Миранда, приплъзвайки се зад една от тях. Хвърли поглед към другия клиент, млад мъж с бяла коса, седящ в другия край на пейката. Четеше дебела книга с кожена подвързия и не обръщаше внимание на новодошлата. Миризмата от кухнята бе божествена, пресен хляб и печено месо. Миранда отметна захабената си качулка и вдъхна дълбоко изкусителния аромат. Момичето прекъсна безмълвното й наслаждение.

— Госпожице? — рече тя.

Миранда погледна към нея.

— С какво бихте желали да започнете?

Къркорещият стомах на Миранда отправи апел за бързина.

— Кое от менюто няма да отнеме много време?

— Говеждото току-що стана готово, от закуска са ни останали сухари.

— Грейви? — с надежда запита Миранда.

— Що за място бихме били, ако сервирахме сухари без грейви? — с усмивка отвърна сервитьорката.

— Сухари и грейви да бъде. И чаша каквото и да е, само да не е вино — додаде тя, припомняйки си главоболието след последното разглезване.

— Сайдер?

— Отлично! — заяви Миранда.

— След няма и минута пристига — бе жизнерадостният отговор.

Момичето се отдалечи. Миранда отпусна пулсиращата си глава назад. Зърна движение от лявата си страна — младежът си събираше нещата. Нахлузи на вид доста тежката раница с едно опитно движение. След като бе готов, той се отправи към вратата, но вместо да напусне, остави багажа си на пода до Миранда и се настани на съседната до нея маса. Разтвори книгата си и отново се зачете.

— Много е добро — рече младежът, без да вдига очи от страницата.

— Кое? — попита Миранда. По принцип би се зарадвала на компанията, но с оглед на скорошните събития, вниманието му я изнервяше.

— Грейвито. Не си падам по сосове, обаче за това място правя изключение. Ям тук при всяко преминаване през селото. Почакай и сама ще се убедиш.

Миранда кимна и погледна към него. Бе малко по-висок от нея, бялата му коса изглеждаше не на място, обгръщайки младо лице. Дрехите му бяха освежаващо — и уникално — различие от вездесъщото сиво наметало. По-светло, почти бяло палто, с кожа по ръба на ръкавите и качулката. Навън младежът щеше да се откроява сред тълпите. Докато го гледаше, девойката осъзна, че вероятно той е последният човек, с когото щеше да е в състояние да говори нормално, без да умолява за живота си. Щеше да е най-добре да се възползва от възможността.

— С какво се занимаваш? — попита тя.

— Туй-онуй. Ами ти?

— Аз съм ограничена само до „онуй“.

— Няма лошо. „Туй“ доскучава след време — отвърна той и прелисти.

— Как се казваш? — пожела да узнае Миранда.

— Дезмър Луминблейд — отговори младокът.

— Уникално име.

— Не точно. Носел го е дядо ми, както и неговият дядо. Предполагам са харесвали името Дезмър, но не и „младши“.

Настъпи миг мълчание.

— Не искаш ли да узнаеш моето име? — поинтересува се девойката.

— Няма нужда. Тук сме само ние. След като се нахраним, всеки ще поеме по пътя си, вероятно без никога вече да се видим. Дотогава аз разговарям с теб, ти разговаряш с мен. Няма нужда от отегчения, няма нужда от имена. По тази причина хората винаги се представят, когато срещнат трети.

— Е, то е Миранда. В случай че срещнем и трети.

— Миранда. Лирично — отбеляза той, без да вдига очи от книгата.

Храната бе поставена пред Миранда и тя лакомо се зае. Младежът бе прав, наистина бе великолепна. Когато поутоли глада си, реши да угоди на въртящата се в главата й мисъл, изричайки я гласно.

— Какво четеш? — попита тя, сочейки към книгата.

— Една от неприятните последици на „туй“. Подробности за доставчиците.

— Доставчици?

— Доставчици на оръжие.

Миранда се навъси.

— Продаваш оръжия — изрече тя с равен глас.

Дезмър наклони глава и присви очи.

— Не продавам… проектирам и колекционирам.

— Наистина ли?

— Презирам хората, които лъжат непознати.

— Едва преди няколко дни узнах, че съществуват колекционери на оръжие, а днес срещам един — обясни Миранда.

— Само две къщи по-натам има и още един. Обаче си е чиста загуба на време. Грейвито е единственото забележително нещо тук.

— Защо ги колекционираш?

— Защо? — повтори младежът, затваряйки книгата. — Защо не? Хубавото оръжие е инструмент. Великолепното е шедьовър. Чисто и просто изкуство. Изработено с грижа, всеки детайл оформен с любов, балансиран, полиран. Ако скулптурите биваха изработвани със същото внимание, не биха били различими от позиралия модел. Имаш ли нож?

— Не… да, имам, ето го — отвърна тя, припомняйки си, че камата й бе върната.

— Така… изправен, як, остър. Инструмент. А погледни това.

Дезмър измъкна изящно закривено острие от колана си.

— Това се казва острие. Погледни извивката. Погледни ръба. Изчистено. Елегантно. Органично. Би могло да е било част от животно. Проектирано е въз основа на драконов нокът. Гледай.

Присви пръсти около дръжката, сетне разтвори всички без показалеца. Оръжието се задържа върху един пръст.

— Майсторът е работил с месеци над него. Би могло да бъде изложено в галерия или забито в нечий вражески гръб. Назови ми друго изкуство с подобна гъвкавост. Разбира се, точно това оръжие може да се похвали не само с отлична изработка — има си история. Било е използвано лично от Червената сянка.

Миранда почиташе пламенността му към темата, дори и да не я споделяше. Рядкост бе да се види подобен интерес към нещо — като се изключат новините от последното сражение. Колекционираните от него оръжия бяха сърцето на войната, така че тя ги презираше, но младежът бе човек, който почиташе формата над целта. Ободряващо разнообразие от преобладаващата мания на местните. И можеше да разбере позицията му. Оръжието в ръката му бе наистина красиво. Гледайки го, мислите й се върнаха към меча. Той по нищо не бе отстъпвал на този кинжал, вероятно беше изработен с не по-малка грижа. Зачуди се колко ли би платил за него този покровител на изкуството.

Но споменаването на Червената сянка я разтревожи. Всеки бе чувал за прословутия убиец, ала Миранда винаги се бе старала да си внуши, че историите за убийствата му са измислица. Реалността, която острието придаде на темата, я накара да потръпне. Историите разказваха за мъж, убил вълк с голи ръце и носещ окървавения му череп като шлем. При всяко убийство на благородник, слуховете за Червената сянка плъзваха наново. Дребна, настойчива мисъл, че можеше да съществува някаква връзка с живота й, бързо бе изтикана далеч в дебрите на ума. Въпросната мисъл бе прекалено тежка, за да бъде разглеждана в настоящия момент.

— Осъзнаване. Знаеш какво ме е довело тук. Сега съм в неравностойно положение — рече той, прекъсвайки мислите й.

— Моля? — запита Миранда, объркана от странните му думи.

— Какво си запланувала в този прекрасен ден?

— Опитвам се да реша какво следва — отговори тя.

— Не се напрягай прекалено. Ще се случи и без това — каза Дезмър, затваряйки книгата и събирайки си торбите. — Трябва да съм във форт Уик по залез.

— Аз… няма значение — рече девойката, решавайки да замълчи за срещата със стареца, който вероятно бе пратил войници след нея.

— До скоро виждане.

Младежът си сложи качулката и излезе. Фигурата му се открояваше комично на фона на почти униформените местни. Пристъп на тъга се стовари върху Миранда при вида на дузината люде, облечени в сиви наметала. Винаги я бе притеснявал фактът, че можеше да пътува с дни, да види над сто човека, а да не е в състояние да ги различи. Внезапно се почувства горда от окъсаното, окървавено наметало, което носеше. Може и да не беше бляскаво, но поне бе различно. Поне щеше да бъде запомнена за повече от миг.

Но при една нова мисъл тъгата се превърна в страх. Убиецът носеше същото наметало като всички. Можеше да се крие под плаща на всеки един от минувачите. Миранда извърна поглед от прозореца. И по-лошо. Тя бе беглец. Специфичното й наметало щеше да е предостатъчно описание, за да осигури залавянето й. Най-добре да не мисли за това. Щеше да си купи нов плащ, но в действителност нямаше много, което можеше да стори. Ако Съглашенската армия я търсеше, щеше да бъде намерена.

Насили се да приключи с храната, без да се поддава на тревогата. Едва бе погълнала и последния залък и сервитьорката изникна отново, нетърпелива да продаде още.

— Ще желаете ли още нещо?

— Не, това ще е всичко — отговори Миранда.

— Пет медни.

Миранда се зарови в кесията, която бе открила на коня и даде пет монети. Сервитьорката се застоя, дрънкайки с монетите в престилката си. Миранда долови намека и постави още две монети върху масата. Усмивката на момичето се разшири.

— Благодаря, госпожице, желая ви великолепен ден.

— Подобно.

Миранда остана на мястото си още известно време. Сега какво? Не бе сигурна кой знае за нея или какво си мисли, че е направила. Дали все още смятаха, че притежава меча? Ако бе принадлежал на висшестоящ военен, наказанието за кражба щеше да се равнява на това за измяна. И то бе доста по-лошо от обикновена екзекуция. Щеше да послужи за назидание. Мъчения, унижения и срам щяха да изпълват остатъка от дните й, докато накрая не бъдеше умъртвена по колкото се може по-жесток начин.

Преглътна мъчително и се загледа в потъмняващия белег върху дланта си. Проклетият меч я бе белязал по няколко начина. Животът й далеч не би могъл да се определи като приятен, но бе започнал да се влошава драстично от мига, в който бе докоснала глупавото оръжие. Може би магията му носеше и проклятие, което щеше да я преследва с лош късмет докато е жива. Сърцето й се сви. Магията винаги я бе интригувала, но я бе съзирала само няколко пъти. Сега имаше възможността да наблюдава отблизо как превръща мизерния й живот в непоносим. Стисна юмрук.

— Извинявай? — обърна се тя към сервитьорката.

— Да? — изчурулика момичето.

— Давате ли стаи под наем?

— Не. Потърсете странноприемницата на Майлин. Отсреща — момичето посочи.

— Благодаря.

Напусна гостилницата, дирейки подходящо място да се умие и остави коня си, докато закупи нужната екипировка. Лесно откри странноприемницата, тя разполагаше и с конюшни. Плати няколко медни монети на коняря и влезе в самия хан. Преддверието бе добре осветено и спретнато. Мъж с превръзка над окото стоеше зад тезгяха, а край вратата се бе прегърбило момче. Влизането на Миранда бе посрещнато със същото оживление като в гостилницата.

— Добре дошли в странноприемницата на Майлин. Какво мога да направя за вас? — попита ханджията.

— Бих желала да наема стая за няколко часа.

— Съжалявам, клиентите ни трябва да платят поне за една нощ. Уверявам ви, че щом видите стаята, няма да ви се прииска да напуснете.

— Добре тогава. Една стая. Евтина, ако е възможно.

— Цените ни започват от двадесет медни на нощ — рече той.

— Малко скъпичко — отбеляза Миранда.

— Най-добрите цени за най-добрите стаи. Плащате за качество — изрепетирано каза ханджията.

Девойката неохотно се раздели с една от сребърните си монети. Мъжът й върна полусребърник и пет медни. Две от медните монети се озоваха в джоба на момчето, отвело я до стаята и дало ключ. Помещението бе уютно и чисто, много по-добро от стаята в „Гущеровият бокал“.

Миранда се заключи. Раненото й рамо бе започнало да пулсира и да се вцепенява.

Захвърли замърсеното наметало върху леглото. Навивайки ръкав, което се оказа доста болезнено, тя откри, че превръзката е подгизнала от кръв. Миранда стисна зъби и потръпна от болка, докато я отделяше. Раната бе подута и зачервена, обградена със съсиреци. Не се подобряваше. Девойката знаеше от опит, че рани с такъв вид рядко заздравяват сами и никога не изчезваха напълно.

Кана с чиста вода, леген и купчина изпрани кърпи говореха за качеството на странноприемницата. Миранда напълни легена и се зае да промива раната. При всяко изстискване водата порозовяваше във все по-плътен оттенък. Когато приключи, легенът приличаше на съд с блудкаво вино. Кърпата бе покрита с петна. Тъй като знаеше, че няма да може да се изпере, Миранда я използва като превръзка. Влажният, хладен плат поуспокои болката, но ако искаше отново да използва десницата си пълноценно, трябваше да потърси лечител.

След като се постара да изчисти кървавото петно от плаща си, тя излезе от стаята, заключвайки. На излизане ханджията й се усмихна, вратарят стори същото. Приятно й бе да получава такова отношение, макар да бе наясно, че то се дължи единствено на среброто в джоба й. В известна степен предпочиташе презрителните погледи, хвърляни й от хората, когато узнаеха, че е съчувственик. Подобни реакции, макар и породени от невежество, поне бяха искрени. А тези хора щяха да я третират като кралица само докато си плащаше сметката.

Леденият въздух блъсна навлажненото й рамо, подтиквайки я бързо да приключи с покупките. Обикаляше из дюкяните, обслужвана от възрастни мъже и жени, деца, сакати и всички онези, по една или друга причина негодни за фронта. Тези хора бяха обитавали селищата, откакто се помнеше. Не бе минало много време след узряването й, когато бе започнала да усеща върху себе си любопитните погледи на останалите, чудещи се защо тази здрава млада дама не е на бойното поле, излагайки живота си заради по-висшето добро.

Бе чувала, че някога жените не ходели на война. Оставали в тила, грижейки се за дома. Но тези години отдавна бяха отминали. Населението проредяваше все повече и повече, тъй като новите поколения биваха покосени още преди да отгледат следващата реколта бойци. Избледнялото кърваво петно върху наметалото й вероятно бе единствената причина, спираща хората да любопитстват, придавайки й статуса на ранен отпускар. Подобни войници бяха честа гледка в по-големите градове само допреди няколко месеца, когато изведнъж престанаха да се появяват.