Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

* * *

Следващите седмици донесоха много знание и малко почивка. Уолоф реши, че след като Миранда притежава необичайна сила на ума, трябва да бъде товарена повече от останалите му ученици. За седмици тя научи заклинания, отнемали месеци на другите чираци. Скоро можеше да лекува всичко от натъртване през счупвания до всякакви зарази. Магьосникът се грижеше тя да се упражнява неспирно, докато заклинанията не биваха изпипани до съвършенство.

Изненадващо, Уолоф често я отменяше в готвенето. Изглежда бе на мнението, че обучението й е от първостепенна важност. Всяка сутрин я учеше на ново заклинание — и нямаше почивка, докато то не бъдеше научено. Дните потекоха еднообразно — до едно утро след около месец. Във въпросното утро Мин се държеше странно.

Дракончето бе продължило да напуска с наближаването на утринта, обикновено събуждайки Миранда по време на процедурата. Но сега нещо бе различно. Скачайки на пода, Мин подуши въздуха, видимо разтревожена. Сетне се изправи до северния прозорец, за да улови по-добре разтревожилата я миризма. Малкият дракон бе толкова разсеян, че дори не помръдна при влизането на Уолоф.

— О, вече дори не си правим труда да се преструваме, че уважаваме правилата на стареца? — рече той.

— Нещо не е наред. Мисля, че тя подушва нещо — каза Миранда, ставайки все по-притеснена от странното поведение на Мин.

— Имаш ли някаква представа колко чувствителна е муцуната й? Тя постоянно надушва нещо — увери я магьосникът.

— И така да е — рече Миранда, напрягайки очи към хоризонта.

Звук, по-различен от останалите, звучащ недоволно, видимо разтърси Мин. Тя се изстреля от прозореца и се втурна на север със скорост, каквато Миранда никога не бе виждала малкото създание да развива. Очевидно нещо повече от глад я тласкаше да фучи сред снега. Миранда я повика, но драконът дори не се обърна.

— Крайно време беше! — каза Уолоф.

— Това не е нормално. Очевидно нещо не е наред.

— О, да, ала спането в едно легло с питомен дракон със сигурност е връх на нормалността.

Скоро Мин изчезна сред дърветата. Миранда се обърна към магьосника, който се канеше да пристъпи към днешния урок.

— Говоря сериозно. Нещо е привлякло вниманието й по начин, какъвто не бях виждала досега. Трябва да потърсим къде е отишла и подир какво — настоя тя.

— Не виждам защо… — поде старецът.

— Моля те! Ти си магьосник. Със сигурност можеш да сториш нещо, за да узнаеш! — примоли се Миранда.

Уолоф погледна към отчаяния си чирак. По принцип би бил вбесен да бъде прекъснат от свой ученик, но в очите й прочете само страх и тревога. Въздъхна объркано.

— Виждам, че няма да сме в състояние да свършим нищо, преди да сме приключили с тази мистерия.

Стисна амулета и произнесе някакви тайнствени думи. Кристалът започна да сияе.

— Виждам някого… човек — започна той, промърморвайки още няколко думи. — Повече от един.

— Кои са те? Как изглеждат?

— Не мога да ги видя. Това би изисквало заклинание за далечно виждане, а такава магия не съм правил от години. Само усещам умовете им — каза магьосникът. Следващите му коментари бяха произнесени с известна пауза между тях. — Мога да ти кажа, че имат доста силна воля. Не колкото магьосник, дори не колкото теб… Усещам, че търсят нещо. Не, намерили са го. Има гняв. Вероятно… да, битка… Сега са по-малко… още по-малко. Откритото се сражава доста сериозно.

— Би могло да е Мин! — възкликна тя.

— Да, би могло — Уолоф кимна. — Насочих магията да търси човешки съзнания. Откритото от тях не е човек.

— Тогава я потърси! Потърси Мин! — настоя Миранда.

Старецът стисна по-силно очи, за да запази концентрацията си.

— Това може да ти прозвучи странно, но издирването на драконови съзнания не ми е било от особена полза през годините. Може да се наложи да проведа известно проучване, преди да съм в състояние да извърша тази модулация. Във всеки случай няма значение. Злонамерените нашественици — или каквото е останало от тях — се оттеглят. Е, на работа!

Миранда неохотно пристъпи към учене. Опита се да си представи, че Мин просто е отишла да вилнее из гората, както предните дни. Но нямаше смисъл. Не можеше да заглуши притеснението си. Заклинанията й се проваляха. Не бе в състояние да прави дори магии, научени в първите дни на обучението. Накрая Уолоф се изнерви.

— Достатъчно. Това е всичко за днес — рече той.

— Съжалявам. Просто… не мога да спра да мисля за Мин. Сигурно е в беда.

— Да, трябва и вероятно е. Вероятно лежи край пътя, но това е без значение. Ти ще бъдеш бял магьосник. Трагедиите трябва да спрат да те интересуват.

— Как смееш! Приятелката ми може да е наранена. Това винаги ще има значение за мен. Целителят трябва да притежава състрадание.

— Кая те изпрати, за да се научиш да лекуваш ранените. Показа невероятен потенциал, но потенциалът не означава нищо. Важно е изпълнението. Животът щеше да бъде прекрасен, ако ни караха да работим само сред приятни обстоятелства, но истината е, че в тези места от лечителите няма полза. Ако искаш да помагаш, ще трябва да лекуваш разкъсани мъже и жени. Крещящи от болка войници. Лица, които може да зърнеш обгърнати в кървава маска — или по-зле, призрачно бледи от хватката на смъртта. На места не ще имаш възможността или силите да помогнеш на всички, които се нуждаят. Ще трябва да решаваш кой ще живее и кой ще умре. Каква полза би имало от теб, ако дори въобразената съдба на едно незначително създание те прави безпомощна? Ти си безполезна! — обяви той.

Уолоф се надигна и отвори вратата. Затръшна я гневно след себе си, а Миранда се обърна отново към прозореца. Бе покъртена от думите му. Истинността им я бе разтърсила. Правенето на магия и в тези условия бе достатъчно трудно, а да постигне желаното умствено състояние, когато край нея гасне живот? Невъзможно. Емоциите не можеха да бъдат изтласкани.

Може би истинското изпитание за един магьосник бе безпристрастността. Във всички познати й истории за чародеи, маговете бяха студени и безчувствени, насочили умовете си единствено към целта. Част от нея копнееше да бъде освободена от тежестта на емоцията — но в сърцето си потръпна при тази мисъл. Повдигна й се от представата как показва гняв и презрение наместо състрадание и тревога. Такава участ бе по-жестока от смърт. Да не послуша сърцето си сега означаваше да го заглуши завинаги, а то мълвеше, че приятелката й се нуждае от помощ.

Тя слезе по стълбите, взела решение.

— И какво ще правиш? — подигравателно запита Уолоф.

— Ще отида да помогна на Мин! — обяви девойката.

— А как възнамеряваш да я откриеш?

— Не зная — отвърна Миранда, докато нахлузваше прокъсаните си ботуши и си слагаше наметалото.

— Върви тогава. Преподадох ти основите, за което ми беше платено. Съвестта ми е чиста. Но трябва да запомниш едно. Кая е вложила значителна сума и ще очаква лечител. Как ли ще се почувства, когато й кажа, че новият й талисман и единствен целител е измръзнал до смърт, дирейки да спаси звяр от опасност, за която дори не е сигурна?

Миранда му хвърли продължителен тежък поглед, преценявайки думите му. Сетне отвори вратата и излезе на студа. Кратък поглед към небето й показа, че не би могла да избере по-лошо време да броди из горите сама. Всяка седмица от престоя й в кулата на Уолоф бе валял сняг поне веднъж. Предимно леки снеговалежи, но някои донасяха със себе си вятър и студ, достатъчни да застрашат създанията, неуспели да открият заслон. Днес денят бе именно такъв. Пронизващ вятър предвещаваше още по-безмилостните вихри, които щяха да шибат лицето й до час.

Острите нокти на Мин бяха оставили ясни следи, които да следва, ала надигащият се вятър бързо ги заличаваше. Надпреварвайки се с времето, Миранда крачеше сред снега, на места затъвайки до колене, с цялата си възможна бързина. Не обръщаше внимание на жестокото горене в очите си, предизвикано от вятъра, знаейки, че изгубеше ли дирята само за миг, можеше изобщо да не я намери. Гневно бе стиснала наметалото си с лявата ръка, затворила пръсти около белега, донесъл й всичките тези нещастия, сякаш ако го накажеше достатъчно, щеше да я освободи от проклетата си хватка.

Сенките се удължиха. Дирите отдавна бяха изчезнали. Сега Миранда се движеше единствено уповавайки се на надеждата. Този път късметът не й изневери. Откри купчина сняг, обагрена в червено от кръвта под нея. Петното ясно се открояваше сред ослепителната белота наоколо. Снегът, размятан от бесните ветрове, бе позаличил, но не напълно, следите от битката, която Уолоф беше описал. Трябва да е била ужасна. Макар че не можеше да бъде сигурна, пръснатите из поляната полускрити стъпки вероятно принадлежаха на поне половин дузина люде.

Четирима не бяха оцелели да видят края на битката. Телата им очевидно бяха взети, само шлемовете бяха оставени, окачени върху забити в окървавената земя мечове, указващи лобните им места. Шлемовете бяха сложно изработени, железни с тъмносин емайл, покриващ цялата им повърхност, като се изключат няколко места със златна украса. От върховете им се издигаше бял кичур от конски косми.

— Значи са били войници — изрече Миранда през изпръхнали от вятъра устни.

Огледа земята, но нямаше признаци Мин да е била тук. Конските следи в снега отвеждаха на север и девойката ги последва, тъй като нямаше какво друго да прави. Ако Мин не ги бе достигнала преди края на битката, може би ги е срещнала по-натам.

Не след дълго попадна на мястото на още едно сражение. Още кръв — и един шлем, по-скоро забравен, отколкото оставен като мемориал. Край него имаше дълбока бразда, оставена от енергичните движения на нокти. По-нататък — дълбока яма в снега, почти стигаща до земята и отличаваща се с петно по-гъста, по-тъмна кръв. Точно като онази, видяна в драконовата бърлога. Нямаше съмнение. Принадлежеше на Мин.

— Не! — викна Миранда.

Хвърли се в снега, заравяйки пръсти в натрупаните снежинки, тъкмо когато първите кристалчета на дълго надвисналата буря започнаха да падат. Девойката се изправи. Дупката бе празна. Присвивайки очи, тя различи малко червено петънце, последвано от още едно и още едно. Последва тази диря и откри проснатата форма на дракончето. Мин бе студена на досег, студена почти колкото полуобгърналия я сняг. Две жестоки рани загрозяваха снагата й, очевидно причината за падането й. Миранда коленичи и допря ухо до драконовата гръд. Борещото се сърце туптеше едва-едва. Едва доловим шепот на живот, съвсем дребен пламък на надежда.

Миранда огледа раните. Страховита цепнатина разсичаше врата и продължаваше надолу, разсичайки цели люспи, запълнена с лепкава, почти черна кръв. Втората рана бе по-малка и върху главата. Дебелите люспи си бяха свършили работата. Само тънка ивица кръв се стичаше от рана, оставена от удар, който би убил всяко друго създание.

Младата целителка се приготви да приложи наученото. Внезапно сърцето й се сви, когато осъзна небрежността си. Кристал! Не бе взела кристал! Никога не бе успявала да направи заклинание без такъв. Но нямаше време за колебание. Забавеше ли се дори миг, щеше да изгуби приятелката си завинаги. Постави ръце върху шията на Мин. Уникалната кръв прогаряше пръстите й, но Миранда не обърна внимание. Умът й се нуждаеше от тишина, за да има ефект от заклинанието. Всяка мисъл трябваше да бъде прогонена, за да бъде постигнато достатъчно дълбоко вглъбяване, та думите да достигнат до ушите на онези сили, които щяха да им придадат реалност. Липсата на кристал затрудняваше нещата, но силните емоции го правеха почти невъзможно.

Тя опитваше ли, опитваше, но не можеше да загърби страха и мъката, които изпитваше към единственото създание, грижещо се за нея. Сълзите се сипеха от очите й и жилеха бузите й, съпровождайки вълните чувства, които се бореха вътре. Колкото по-силно се опитваше да се съсредоточи, толкова повече мислеше за опасността, в която се намираше приятелката й. Умът й летеше, но Миранда не се отказваше. Емоциите продължиха да се усилват и в един момент девойката не можеше да издържа повече. Произнесе тайнствените слова. Ако не можеше да извлече сила от спокойното съсредоточаване, трябваше да се опита да я подири от вихрушката в главата си.

Думите започнаха да действат, макар и слабо. Бавно усети как цепнатината се затваря под пръстите й, но не напълно. Изрече ги отново — и отново. Всяко повторение докарваше раната по-близо до зарастване и Миранда по-близо до изтощението. С изчезването на последната капка кръв, младата магьосница премина границата на изтощението и падна по гръб. Бурята завилия с пълна сила, а светът се скри от очите й.