Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

* * *

Мин се събуди и погледна притеснено приятелката си. Миранда се потеше и се беше задъхала. Може би не представляваше съвпадение, че девойката бе сънувала Тригора — съдбовната среща в гората, преди да дойде в Ентуел. Нощта, в която едва не бе убила най-близкия си жив роднина. В кошмара си бе съзряла лицето на един от ранените войници. Баща й. Тя знаеше, че това не е истина, че умът й, й погажда номера, но това беше без значение.

Мислите се мятаха бясно из главата й. Тригора бе работила с баща й, а сега беше от Елитните. Дали и бащата на Миранда бе част от тях? Това щеше да обясни честото му отсъствие… а тъй като Елитните представляваха изключително важна организация, където секретността беше от голямо значение, той можеше да е жив и днес, а тя да не знае. Краткият проблясък на радост от тази мисъл угасна при осъзнаването, че след като Тригора я разпозна, ако бащата на Миранда бе още жив, то със сигурност е бил уведомен. Щеше да я потърси, ако не беше мъртъв. Освен ако не се срамуваше, или… нямаше време за подобни мисли.

Миранда си събра нещата и се отправи към Айна, а Мин защъка към Соломон. Както обикновено, феята бе станала, нетърпеливо очаквайки ученичката си. Върху лицето на девойката изникна усмивка, когато видя, че Дийкън също е там.

— Виж ти. Изглежда малката ми ученичка отново е привлякла публика — отбеляза Айна.

— Пропуснах предния урок. Исках да видя този. Очертава се забележително зрелище.

— Горският пожар също е забележително зрелище — рече феята с презрение, — но ако възнамеряваш да останеш, не се меси. Няма да търпя прекъсвания.

— Ще бъда тих като сянка — каза Дийкън.

— Да започваме. Концентрирай се! — нареди Айна.

Миранда бързо се изолира от света, както бе правила многократно преди. Когато умът й бе подготвен, гласът на Айна изрече:

— Отвори очи.

— Но… — запротестира девойката.

— Казах да отвориш очи. И ако трябва да повторя още веднъж, ще узнаеш колко неприятно може да бъде да си моя обучаема.

Миранда отвори очи. Пред себе си видя редица тънки пръчки с поставени отгоре им дървени топки.

— Целта на това приспособление трябва да е ясна от пръв поглед — освен за най-глупавите индивиди. Затова ще разясня. Ще създадеш вятър и ще го насочиш към прътовете. Ако силата му е достатъчна, топката ще падне. Ще се погрижа естествените вихри да не влияят на изпълнението ти. Може да затвориш очи, стига да запомниш в коя посока се намира напред.

Момичето затвори очи и се опита да прогони гнева, предизвикан от подценяващите коментари на Айна. Вятърът се появи бързо. Първоначално представляваше лек бриз, но се усилваше непрекъснато. Скоро прецени, че силата му е достатъчна. Погледна, успявайки да задържи същата скорост. Четири от десетте пръчки бяха изгубили тежестта си, бързо последвана от пета.

С напредване на времето усилието да поддържа вятъра стана почти непоносимо, но едно след друго и останалите топчета паднаха. Накрая оставаше само една топка, ала колкото и да се опитваше, не можеше да я събори.

— Хайде де, само още една! — окуражи я Айна със зле прикрито задоволство.

Миранда отново удвои усилията си, но топката не помръдваше. Ако не бе напрегнала толкова ума си, щеше да види как Дийкън поклаща отвратено глава и пронизва Айна с поглед, но всичко това й убягна заради опита да съсредоточи съзнанието си. Наставничката й се усмихваше широко, увеличавайки усмивката си при веки неуспешен повей. Яростта на Миранда нарастваше и пречеше на концентрацията й. Вятърът започна да затихва и накрая момичето излезе от транса.

— Гледай ти. Очевидно нашият феномен не е всемогъщ. Сега си почини, утре ще опиташ нова крачица — иззлорадства феята.

— Не! — викна Миранда, вдигайки жезъл и опитвайки се да създаде нов вятър.

— Чуй, момиченце! Ти се провали. Върви си, преди да съм те изхвърлила! — предупреди Айна.

Миранда не обърна внимание на протестите й и създаде слаб ветрец. Опита се да го подсили, но изпълнилият ума й гняв не оставяше място за концентрация. Айна долетя право пред непокорната си ученичка и продължи да заплашва, но девойката не я слушаше. Яростта на Миранда продължаваше да нараства, напирайки като запряна зад бент река. Противното създание, което така ликуваше от провала й, щеше да получи урок. Ръцете й започнаха да се тресат.

Накрая бентът се скъса и гневът изпълни съзнанието й. Мощен вихър зафуча, появил се отникъде, изтръгвайки я от концентрацията. Силното главозамайване я връхлетя със същата скорост. Бе изпуснала жезъла си, когато вятърът я бе стреснал, така че нямаше на какво да се подпре. Дийкън се озова до нея навреме, за да я задържи на крака.

— Добре ли си? Не трябваше да правиш това. Наистина не трябваше.

— Аз ли го направих? — невярващо запита Миранда.

Очите й най-накрая се фокусираха, за да видят гледка, наподобяваща бедствие. Всички пръти се тресяха яростно. Най-близките до нея бяха откъртени и чак сега падаха на земята на няколко ярда. Прицеленият от нея липсваше изцяло, заедно със значително парче от земята, в която бе поставен. Можеше да бъде намерен забит в дървото на Айна. Самата тя пърхаше, замаяна, пред плитък белег в дървото, с което се бе сблъскала. Бе опръскана с вдигната от вятъра кал и бавно се обръщаше към дървото, за да огледа щетите.

— По-добре върви. Бързо! — прошепна Дийкън на Миранда, докато я отвеждаше.

Феята внезапно вдигна ръка. Яростен вятър зафуча около Миранда, блъсвайки Дийкън настрана и повдигайки девойката във въздуха. Когато долетя до висящото момиче, Айна щракна с пръсти. Вятърът утихна и Миранда болезнено се стовари на земята.

— Това е. Свършена си! Да не си ми се мярнала пред очите, преди да е изминала година!

— Не можеш да направиш това, Айна! — каза Дийкън, опитвайки се да я вразуми.

— Знаеш правилата не по-зле от мен. Момичето използва подхранена с гняв магия. Мога да я накажа, по какъвто начин преценя. Трябва да се радваш, че не избрах да я убия.

— Но правилата също така призовават към снизходителност при първо нарушение — контрира Дийкън.

— Снизходителност! Не ме интересува дали това нещо е направило и една грешна стъпка през живота си! Позволи на мрачните емоции да подхранят магия, правейки това по време на неподчинение, използвайки въпросната магия, за да ме нападне! — беснееше Айна.

— Не… — поде Миранда, но феята стисна юмрук и девойката усети въздухът да напуска дробовете й.

— Ти го предизвика. Тя не те нападна, а се опитваше да премине тест, който ти бе саботирала — каза той.

— Как смееш да ме обвиняваш в саботиране на теста! — поразена изрече Айна.

— Пръчката е забита в дървото, а топката все още е прикачена отгоре й — изтъкна Дийкън.

— Не отричам, но нямаш право да ме обвиняваш! — каза тя.

Пред очите на Миранда се спускаше пелена. Когато мятането й се забави, Айна забеляза и разтвори ръка. Пресният въздух нахлу в дробовете й и я свести. Когато си пое достатъчно дъх, за да успее да се изправи, девойката го стори.

— Какво съм сторила, та да заслужа… — опита отново Миранда, само за да получи същото отношение.

— За някой толкова прехвален с умението да се учи бързо, със сигурност доста бавничко усвояваш кога да си държиш устата затворена! — отбеляза Айна, докато момичето отново падаше на земята безпомощно.

— Ти си не по-малко виновна, защото се очаква да знаеш повече! — каза Дийкън.

— Добре. Ще си получи флейтата и… елегията. Но няма да се занимавам повече с нея, докато не бъде готова за изпита си. Вече е твоя обучаема. Погрижи се да се упражнява всеки ден! — каза Айна, отхвърчавайки до дървото си и освобождавайки девойката.

Дийкън отново помогна на Миранда да се изправи и двамата се отправиха да се нахранят. По време на яденето умът на момичето се избистри и те заговориха.

— Какво стана току-що? — попита девойката.

— Айна те подмами да нарушиш едно от основните ни правила — каза той, снижавайки гласа си до шепот. — Вероятно това е бил планът й от самото начало. Щом е открила колко бързо усвояваш, насочила е мислите си единствено да запази ненадминат своя рекорд.

— Какво правило наруших?

— Позволи на гнева си да повлияе върху магията.

— Затова ли беше толкова мощна? Не разбирам. Защо се случи и ако съм отделила толкова много енергия толкова бързо, защо не се чувствам изтощена?

— Магията е израз на душевната сила. Силните емоции разтърсват душата и увеличават силата. Конкретно гневът е в състояние да усилва ефекта на всяко мощно заклинание извън контрол. Тази подробност, в комбинация с факта, че заклинателят привиква към тези методи, ако бъдат използвани прекалено често, го прави едно от най-големите прегрешения, които могат да бъдат направени по време на обучение. Продължителната употреба може да изврати душата далеч по-сериозно от безчестието и предателството. Що се отнася до причината да не си изтощена — умората се появява впоследствие. Вероятно ще те връхлети докато спиш. Изразходването на прекалено голямо количество прекалено бързо понякога се усеща след няколко часа, особено при първата употреба. По-опитните заклинатели го усещат по-рано.

— Защо? — попита Миранда.

— Магията все още крие мистерии, дори и за нас.

— Чакай. Видях всички майстори буквално да разрушават колибата на Старейшината. Не нарушаваха ли правилото?

— Те бяха гневни докато правеха магия. Гневът не влияеше върху силата на магията. В противен случай сега нямаше да е останало много от селото.

— О! Е, какво да правя сега?

— Малко са основните неща, които трябва да бъдат усвоени за въздушната магия. Всъщност са две. Вече знаеш как да призоваваш вятър, а днешната проява показа, че можеш да го насочваш точно. Останалото е практика.

— Значи сега просто се упражнявам, докато се почувствам готова за някакъв последен тест? — каза тя.

— Именно. Ще получиш флейта и мелодия, която да научиш. Не се изисква гениален ум, за да се досетиш какво ще правиш с тях.

— Явно ще трябва да свиря без ръце.

— Точно така — рече Дийкън.

Двамата си доядоха и излязоха. Мин дотърча и се вклини между тях.

— Ами ти къде беше? Бях нападната, а теб те нямаше никаква — шеговито рече Миранда.

Дракончето изгледа злобно Дийкън и го повали на земята.

— Не, не! Не той. Не ме е нападал! — рече Миранда, издърпвайки създанието от приятеля си.

— Изглежда започва да придобива сносни знания по езика! — забеляза Дийкън, приемайки протегната ръка на Миранда.

Създанието гледаше въпросително към Миранда. Очевидно очакваше да узнае самоличността на истинския нападател.

— Е, няма да ти кажа кой го стори, защото не искам да ме забъркваш в още неприятности — каза девойката.

— И много благодаря, задето реши, че аз съм виновникът. Трябва да открия някакъв начин да попадна в белия ти списък. Ще започна да ти нося подаръци.

— Чак по залез ще се изправя срещу Лейн, така че дотогава няма какво да правя — каза Миранда.

— Не бих препоръчал мистични занимания. Нещо прекалено напрягащо само ще ускори изтощението от гнева — предупреди Дийкън.

Миранда си нямаше и представа, че Мин вече е взела решение вместо нея. Дракончето отърча до най-близката сграда и бързо пролази до покрива. По времето, когато девойката забеляза отсъствието й, Мин вече летеше. Миранда едва успя да се подготви, преди зверчето да се блъсне в нея.

Следобедът уроци по летене я остави понасинена и кървяща тук-там от моментите, в които Мин бе станала непредпазлива с ноктите си. Но въпреки това бе забавно, а няколко мига лечебна магия заличиха последствията, с изключение на малкото умствена и телесна умора.

Лейн я очакваше, както винаги.

— Съжалявам, Лейн. Днес имах тежък ден. Може да не съм в най-добрата си форма.

— Още по-добре. Рядко ми се е случвало да съм отпочинал, когато се е налагало да се защитавам — каза той, подхвърляйки й тоягата. — Приготви се.

Това бе най-лошото й представяне от началото на тренировките. Ударите му постоянно намираха целта. В редките случаи, когато успееше да блокира, силата на удара я караше да губи равновесие. За щастие рефлексите на Лейн бяха достатъчно бързи, така че малтропът отдръпваше оръжието си навреме. По времето, когато наставникът прецени, че за днес й стига, Миранда бе на път да изпадне в несвяст. Избухването по-рано днес със сигурност показваше цената си.

— Искрено се надявам да подобриш представянето си в извънвърхова форма, инак бързо ще погинеш в истинска битка — каза той.

— Ще поработя върху му — успя да изрече тя, докато се отдалечаваше, зорко наблюдавана от Мин, която не изпускаше от очи олющващото се момиче.

Добра се до колибата си и буквално се строполи в леглото. Тъй като по изгрев не й предстоеше урок с неприятна наставница, сънят й бе още по-дълбок. Потопена в чернотата на чистото изтощение, не я сполетяха кошмари.