Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

* * *

Генерал Тригора крачеше из градината. Имаше войници, застанали мирно, но те бяха от хората на Димънт, не нейни. Студени очи проблясваха между зирките на забралата. Отдавна бе стигнала до заключението, че те й се подчиняваха, не защото почитаха нея или йерархията, а защото Димънт така им бе заповядал. Това я караше да се чувства неспокойно в присъствието им.

Вратите на ниската, каменна постройка пред нея се отвориха с проскърцване. Две фигури пристъпиха навън. Единият от излезлите бе Ардън. Обичайното му изражение на безмозъчна злина бе примесено с объркване и нетърпение. До него стоеше млада жена, непозната на Тригора. Тя кимна на генерала, докато поставяше в ръката на Ардън торба, чието звънтене издаваше съдържанието й като монети.

— Отлична работа както винаги, добри ми сър. Доволна съм от съвместната ни работа. Поддържай програмата си отворена. Очаквам, че в скоро време отново ще се нуждаем от услугите ти — отбеляза жената.

— К’во зяпаш, елфе? — излая Ардън към Тригора, докато минаваше край нея.

— Вътре ви чакат — обърна се младата жена към генерала, без да обръща внимание на изблика му.

Генерал Тригора загърби взора му и пристъпи вътре, започвайки дългото си слизане. Това бе едно от така любимите на останалите генерали „дълбоки укрепления“. Само най-горното ниво се намираше над земята. Стълбищата се намираха в редуващите се краища на всяко ниво, което правеше прекосяването им бавна задача. Подминаваше стена подир стена килии, слизайки все по-надолу. Накрая достигна последната врата и я отвори.

Вътре я очакваше висока, бледа жена в черно наметало, бродирано с несъмнено мистични сигли. В ръката си стискаше сребърен жезъл, украсен по сходен на плаща начин, увенчан с изящно оформен скъпоценен камък. При вида на посетителя, лицето на жената се освети с почти маниакално вълнение.

— Генерал Тригора, колко мило от ваша страна да дойдете така бързо — рече тя.

— Старая се да бъда точна, генерал Техт — отвърна Тригора Телоран.

Техт се отличаваше от останалите генерали с това, че Тригора не ненавиждаше да работи с нея. Отчасти се дължеше на факта, че генерал Техт, макар да служеше на този пост по-продължително от Телоран, не можеше да се похвали с протекциите на останалите генерали. Това правеше Техт единствената от колегите й, която не можеше да й дава заповеди. Имаше и друга причина — Техт беше нещо като нейно мистично съответствие, изпращана в далечните кътчета на кралството по задачи, които не се различаваха особено от онези на Телоран.

— В този случай го оценявам особено, тъй като ми предстои доста вълнуваща задача. След всички онези проклети мисии на юг, най-сетне ми бе възложено нещо важно — ентусиазирано обяви Техт.

— Юг? Били сте на юг? Колко далеч? — попита Тригора.

— Достатъчно. Изглежда сякаш това е единственото място, където ме пращат. И то все по едни и същи причини. Обучение. Занеси тези магии на заклинателите на фронтовата линия. Иди да говориш с онзи некромансър… — уморено се оплака генерал Техт.

— Значи все пак изпращат магьосници на бойната линия. Казвах на Багу, че неколцина добре поставени заклинатели биха могли да помогнат значително — рече Тригора. — Как се справят?

— Адекватно. Няма промени. Но сега ми възложиха друг проект. Ще помагам на Димънт и Епидим. Нещо голямо

Почти нямаше съмнение, че това бе причината Техт да не разполага със старшинството на останалите генерали. Имаше навика да говори за неща, които недвусмислено бяха определени като военна тайна. Това показваше смайваща липса на дисциплина, понякога караща Телоран да се замисли как колегата й се е издигнала до такава позиция.

— Така че ще прекарвам времето си в онзи планински форт на Димънт. Знаете го. Ще имам свои подчинени. Откога чаках това! — продължи Техт.

— Радвам се да го чуя. Когато бяхте на фронтовата линия… — настоя Тригора, жадна за пресни новини.

— О, оставете това. Имам новите ви заповеди. Бих казала, че няма да ви е скучно. Епидим ще ви отстъпи този форт, за да можете да ги изпълните. Смятам, че ще получите неколцина от колите и които си изберете от наборниците, за да попълните празнините в своите Елитни — прекъсна я тя. Подаде на Телоран дебел куп хартия.

— Елитните биват набирани от ветерани, не… — поде Тригора.

— Да… Какъвто и да е източникът, изберете си. Аз потеглям — отговори Техт, вдигайки жезъл.

Преди Тригора да възрази, Техт изрече редица тайнствени думи. Разпознавайки ги, генерал Тригора бързо излезе през вратата и я затвори. Миг по-късно се разнесе гръмовен трясък. Когато Телоран отвори отново вратата, Техт я нямаше, а скромната мебелировка на помещението бе разхвърляна из ъглите.

Тригора бе наблюдавала тази магия само веднъж, за щастие от безопасно разстояние. Не бе сигурна какво бе видяла тогава, но две неща бяха станали ясни. Магията позволяваше на заклинателя да прекосява големи разстояния и оставяше изходната точка в ужасно състояние. Също, оттогава си бе наложила да се оттегля при звука на тези думи. Това бе техника, която Багу и останалите използваха само при изключителни обстоятелства, но Техт прибягваше до нея при всяка възможност.

Подобна импулсивност със сигурност щеше да я отведе рано в гроба.

Тригора изправи стол до масата и погледна заповедите си. Бяха познати. Нямаше как да бъде иначе, тя ги бе писала. Това бе списъкът с граждани, вероятно попаднали в досег с меча. Единствената допълнителна информация се съдържаше на лист, прибавен в края на доклада. Само няколко прости думи:

В добавка с настоящите задачи, списъкът да се прегледа отново и всички идентифицирани индивиди да бъдат прибрани за разпит, задържаните преди това да се освободят.

„Всички идентифицирани индивиди.“ Бяха десетки, може би стотици, а откакто бе предала рапорта, Подронието се бе замесило. Отново погледна списъка. Магазинери. Гостилничари. Повечето от тях бяха просто случайни свидетели. Не че имаше значение. Подреди инструкциите с треперещи ръце. Заповедите са си заповеди…