Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

* * *

Изминаха почти четири дни преди очите на Миранда отново да се отворят. Дийкън я посещаваше във времето за хранене, за да й помогне да се наяде, докато накрая девойката събра достатъчно сили, за да го прави сама. При всяко свое посещение младежът предлагаше поредното подробно оправдание за равнодушието на Айна към здравето й. За изненада на Миранда, обаче, Дийкън не бе единственият посетител по време на възстановяването й. Когато чу познатото потропване на драконови нокти, прецени, че Мин се връща от посещение при Лейн или Соломон.

— Караш ме да се гордея, Миранда! — долетя гласът на стария й наставник.

— Соломон? — рече девойката, опитвайки се да се изправи.

— Лежи. Дойдох да изразя поздравленията си.

— Съжалявам, че Айна ще те изпревари в книгата с рекордите — каза тя.

— Не се интересувам от рекорди. Доволен съм, че бях способен да ти помогна за известен период от време. Съзирам големи неща в бъдещето ти.

— Благодаря ти — отговори Миранда.

— Само още нещо, преди да те оставя да почиваш. Отглеждаш чудесен дракон. Мин е сред най-будните, които съм срещал.

— Радвам се. Кажи и на нея.

— Сторил съм го. Подробно. Почивай сега. Най-лошото от обучението ти вече мина — каза Соломон, надигайки се да си върви.

— Почакай! — викна момичето.

— Да? — отвърна драконът, сядайки отново.

— Надявам се нямаш нищо против питането ми, но се чудех откакто те срещнах. Надявам се да не го сметнеш за обидно… — запелтечи тя.

— Искаш да попиташ за големината ми? — предположи Соломон.

— Да.

— На западния бряг има град. Не зная името и не проявявам интерес да го узная. Преди много, много векове, тамошните човеци започнали да отглеждат дракони за собствена употреба. Някои за големина, други за сила. Аз съм от отгледаните да бъдат малки — отговори той.

— Защо? — попита Миранда.

— Не е мое дело да разбирам мотивацията на вида ти. Почивай сега.

Драконът излезе. Щеше да измине още една седмица, преди Миранда да събере сили да върви сама. Вероятно нямаше да й се отразят зле още един-два дни почивка, но дългото стоене в колибата я влудяваше. Дийкън я зърна да куцука, опряла се на жезъла си и бързо я сгълчи. Мин го задържа, докато младежът не бръкна в джоба на наметалото си и не извади стандартното лакомство. Дракончето замляска щастливо, а той рече:

— Не се напрягай! Ти си забележителна, не неуязвима.

— Трябваше да изляза. Започвах да селна портен.

— Селна портен? Полудявала си от скука! Сравнително уникална фраза. Езиковите ти умения се усъвършенстват.

— Какво да направя. Никой тук не говори езика ми. Ако не мога да се науча да говоря, направо да се заключа в колибата.

— Не осъзнавах, че разговорите с мен са толкова мъчителни. Ако се нуждаеш от време да останеш насаме, кажи — каза той, изглеждайки неподправено натъжен от коментара.

— Не, не е това. Просто ми харесва идеята да уча нови езици, да разговарям с нови хора…

— Е, да чуем какво си научила! — рече Дийкън.

Двамата закрачиха сред селото. На моменти младежът посочваше към някого и караше Миранда да преведе какво казваше указаната личност. Мин оцени заниманието като скучновато и изтрополи по посока на Лейн. Девойката се справяше доста добре с произволните тестове на Дийкън, докато странна суматоха не бе посята от мъж, търчащ из градината и крещящ нелепици. Дийкън изглеждаше особено развълнуван от вика.

— Това е от изключително значение! Насам, бързо! Къде ми е книгата?! А, ето! — запъна се той.

— Сигурно ми трябва още практика.

— Защо? — запита младежът, докато буквално я влачеше със себе си.

— Звучеше като „Черупката помръдва“.

— Не грешиш.

— Какво означава това? — попита тя, осъзнавайки, че са се отправили към колибата на Старейшината, по подобие на всички обитатели на селото.

— Помниш ли пророчеството, което ти четох? Делото, на което Тобер, пророкът ни, бе посветил живота си? По време на престоя си тук непрекъснато дирел нещо, което допълнително да увеличи и без това забележителните му гадателски умения. Пиел еликсири, полагал се на процедури. Всичко това променяло тялото и съзнанието му, за да удължи и задълбочи трансовете му. Скоро бил в състояние да общува с духовете в продължение на дни, а цяла армия асистенти работели на смени, записвайки всяка изречена дума.

Един ден влязъл в транс, не изрекъл нищо и повече не го напуснал. Все още не сме напълно сигурни какво точно се е случило тогава. Някои казват, че прекарал с духовете толкова дълго време, че оставил тялото си, за да се присъедини към тях. Други вярват, че задал прекалено много въпроси на злонамерен дух и платил най-голямата цена. Във всеки случай се знае със сигурност, че тялото му вече не съдържа душа.

Започнали сме да наричаме празната му снага „Черупката“. Тялото му не е мъртво, не и технически. Не яде, не помръдва, но продължава да живее. Оставили сме го в колибата му. Никой не знаел какво друго да стори. Сетне, десетилетия по-късно, някой чул шум. Черупката говорел. Тялото му останало като проводник до духовното битие. Във времена на изключителна важност, гласовете от отвъдното говорят през него. Думите са невъобразимо потайни, но предсказаното винаги се сбъдва! — каза Дийкън, снижавайки глас до шепот, докато двамата влизаха вътре и сядаха на претъпкания под.

Тежък, наподобяващ трон стол бе донесен от четирима яки младежи. На него седеше крехък и древен мъж, облечен в прашна, но не и захабена туника. Две млечисти бели очи се взираха в нищото. Ръцете му, чепати като клоните на стар дъб, почиваха върху подлакътниците. Когато мъжете отпуснаха стола на земята, други отвориха сандъче, прикрепено към задната му част. Вътре имаше вериги и окови. Оковите бяха сключени около глезените и китките, а веригите бяха прикачени към пръстени в стените на колибата.

— За какво са веригите? — попита Миранда.

— Някои от духовете никога не са имали тяло. Реакциите им при попадане в такова могат да бъдат непредвидими.

Поставилите веригите се отдръпнаха сред тълпата. Никой не се приближаваше на повече от десет крачки от стола. Единственият признак, че получилият толкова свободно пространство мъж е още жив, бе лекото потръпване на пръстите му през няколко минути. Но въпреки това атмосферата бе напрегната. Абсолютна тишина бе поддържана, докато най-могъщите магьосници и воини на света наблюдаваха съсухрения старец. Минутите минаваха.

Накрая тишината бе нарушена от потракването на вериги, когато Черупката се приведе напред. Някаква невидима сила в гърдите му го издигна и той увисна във въздуха, опъвайки веригите. Пое си дъх, болезнен и достатъчно накъсан, за да бъде пръв от години, бавно се отпусна на земята. Краката му се проснаха, следвани и от останалата снага, полегнала безформено. Думи започнаха да се леят от устата му. Звукът бе ужасяващ. Не говореше с един глас, а с десетки, може би със стотици. Хармонията им не бе пълна — някои гласове изоставаха, други отчаяно-трескаво изричаха съобщенията. Шепот и крещене. Биваха произнасяни думи дори на различни езици. Всички, разполагащи със средството да го сторят, пишеха бясно. Дийкън драскаше, не само със собствения си стилус, но с още три, които сами се движеха по страницата. Миранда се опита да слуша, но не познаваше езика. Тялото на Черупката потръпваше и се раздвижваше, сякаш бе марионетка, чиито конци бяха дърпани от различни ръце. С напредването на времето движенията му ставаха по-яростни.

Измина почти час без миг покой, преди глъчката да затихне, толкова внезапно, както и бе започнала. Черупката падна на земята като че с отрязани конци. Измина половин час, преди всички да се убедят, че пророкът е изрекъл и последните си думи за деня.

— Великолепно. Тази сесия бе плодотворна! — изрече Дийкън, водейки си бележки и разделяйки блокове текст.

— Разбра ли го? — запита девойката.

— Голяма част.

Тълпата се изливаше от колибата. Дийкън сравняваше записките си с околните, а поставилите веригите започнаха да ги откачат от стената. Миранда се приближи към Черупката. Той биваше поставен обратно в стола. От хаотичния живот, изпълвал палатката, нямаше и следа. Любопитно оглеждаше чудноватия страничен ефект на толкова много мистични процедури. Китите му изглеждаха тънки и крехки като клечки, а по-рано веригите едва го бяха удържали. Очите я притесняваха. Нямаше и следа от предишния им цвят, дори и зениците бяха замъглени. Чудеше се как ли би изглеждал светът през подобни очи, когато те внезапно се преместиха, спирайки се отгоре й. Миранда тръсна глава, без да е сигурна дали не си го е представила.

Миг по-късно се намираше на земята, а сбръчканите пръсти се протягаха по посока на стената зад нея. Три вериги още бяха прикачени, но четвъртата бе свалена от стената и все още се намираше в ръцете на мъжа. Ръката на Черупката запрати и него, и веригата във въздуха с лекота. Клетникът се блъсна в далечната стена. Петима се хвърлиха върху мятащата се верига и храбро се опитаха да я прикачат отново.

— Светлина! За повече от един! И още един! Нишки! Връзки! — извикаха множеството гласове на Черупката.

Търсеше нещо конкретно, не като преди. Като че гледаше през стената. Отвъд нея. Трите вериги проскърцваха. Тази на един от краката се откъсна и се замята из тълпата. Обладаното тяло прекрати висенето си във въздуха и се стовари на земята със земетръсна сила. Посочи към Миранда.

— На срещата на светлина, светлина, светлина. Над почернената врата. Жертва! Ослепяващ кръг! Старейшините на полумесеца равни! Всичко е хленч в сянката на бялата стена. Победата е прелюдия. Следва последната битка! — изрече той.

Не можеше да става и дума за съмнение, последното пророчество бе насочено към Миранда. След като бе изречено, кухият мъж отново увисна безжизнено. Носачите върнаха Черупката в стола му и го приковаха. Белороби лечители изникнаха от тълпата, за да се погрижат за ранените. Откъсналата се верига бе наранила най-малко петима. Когато се убедиха, че Миранда не е наранена, помогнато й бе да се изправи на крака. Дийкън я изведе навън.

— Това никога не се е случвало преди! След като изречеше пророчество, Черупката не се е будил отново след по-малко от година. И никога, никога не се е обръщал към някого директно.

Мин дотърча до колибата. Суматохата я бе привлякла. Огледа Миранда за рани и остана по-недоволна от лечителите. Хвърляше гневни погледи към всички, които се приближаха.

— Да вървим. Не искам да започне да бълва огън по въображаемите нападатели — каза момичето.

Трябваше да се движат бързо. Около Миранда вече се трупаха очевидци, любопитни да научат още. Тъй като все още не гореше от желание да бъде затворена вкъщи, девойката придружи Дийкън до колибата му. Той затвори вратата, за да се погрижи срещу евентуални посетители, сетне седна на бюрото си. Всичко, което бе изписал, слушайки Черупката, вече бе нанесено в отворената книга на плота. Мин вярно застана до вратата, заемайки враждебна поза всеки път, когато стъпки отекнеха прекалено близо.

— Толкова много предстои. Превод, интерпретация. Но първо трябва да те запитам. В суматохата не успях да нанеса неочакваните пророчества на Черупката.

Той започна да записва думите.

— Когато той ти заговори, каза „светлина“ три пъти, нали?

— Така мисля. Има ли значение? — попита Миранда.

— Не изговаря и едничка излишна дума. Съобщението за теб и онова преди него са сред най-разбираемите, които съм го чувал да изрича.

— Да не искаш да ми кажеш, че знаеш какво е имал предвид?

— Е… не. Но образността бе ясна. В повечето случаи тълкувателите трябва да работят с дни, дори седмици, за да открият нещо, макар и смътно наподобяващо реалността. За щастие Тобер бе записал томове бележки, преди да се превърне в Черупката. Общуващите с нас духове често са същите, с които е комуникирал той. В резултат на това голяма част от алюзиите им са документирани и преведени — обясни Дийкън, сваляйки книга от спретнатия си рафт. — Да видим едно от по-късите пророчества. Келтем горато мелни трешик. Келтем буквално се превежда като хора — или, по-специфично, физически създания. Духовете използват този термин, когато искат да укажат конкретна телесна част. Например крак или ръка. Горато е името на богато златно находище от миналото. В по-старите пророчества горато може да означава нещо добродетелно и ценно, но най-често се използва, за да укаже злато. Мелни е името на конкретен дух, притежаващ репутация да измъчва живите. Духовете използват това название, за да означат страх. Остава трешик. Трешик е името на митично древно дърво, удържало толкова дълго срещу природните сили, че накрая започнало да гние откъм вътрешността. Това е „думата“ на духовете за развала — говореше младежът, докато непрекъснато разлистваше книгата в търсене на отговори.

— И какво означава? — запита девойката.

— Ако подредя преведеното в наше изречение, ще се получи… Пазете се от тези със златни… не — добродетелни — ръце, защото са прогнили.

— Разбирам — каза Миранда с подсмихване.

— Не е точна наука. Съществуват и други интерпретации за всяка една от тези думи. Възможно е дори да са предназначени за буквално приемане — или някаква комбинация от буквално и преносно значение. Може да означава да се страхуваме от хора, носещи злато по телата си, а може и просто да съветва да не се доверяваме на знатните. По тази причина опитният интерпретатор струва колкото теглото си в злато. В момента най-добрите, с които разполагаме, са историците в архива. Когато се наиграя с бележките си, трябва да ги предам на експертите.

Миранда се обърна към дракончето, което бе неспокойно от няколко минути насам. Отвъд вратата долиташе доловима гълчава.

— Какво става? — попита момичето.

— Предполагам ентуелските ми съжители най-накрая са дошли да видят удивителната личност, каквато от известно време зная, че представляваш.

— Не искам внимание! — каза тя.

— Ще ти е трудно да го избегнеш. Освен ако не насъскаш Мин срещу им — отбеляза Дийкън. — Пък и нали каза, че искаш да говориш с нови хора.

— Това значително надминава очакванията ми — простена тя.

Когато вратата бе отворена, Дийкън се оказа прав. Предишните й постижения я бяха превърнали в нещо като любопитна чудатост, на която някои се възхищаваха, а други завиждаха, но не представляваше нищо особено. Сега бе станала истинска знаменитост. За няколко дни, докато все още се възстановяваше, бе постоянно доближавана и от магьосници, и от воини. Част от тях се опитваха да разговарят с нея на собствения й език. Но болшинството почитатели се придържаха към официалната практика в Ентуел, говорейки на родния си такъв.

Миранда успяваше да се справи задоволително с повечето разговори — но в първия ден разговори научи повече, отколкото през цялото време на слушане. Говорещите с нея магьосници бяха предимно практикуващи бяла и черна магия. Изглежда знаеха, че девойката е нещо специално, затова напрягаха сили да споделят знанията и опита си, надявайки се по някакъв начин да останат в историята чрез това забележително момиче. В последвалите дни бе запозната с десетки техники, много от които бяха едва на ниво теория. Воините се интересуваха повече от великите дела, които бе извършила преди пристигането си. Вкопчваха се в историите й за Подронието и разпитваха неуморно.

Вниманието бе почти непоносимо за Мин. Достатъчно трудно й бе да споделя Миранда с Дийкън. Сега трябваше да изтърпява дузини посетители дневно. Дракончето се бе научило на сдържаност в Ентуел, но си имаше предели. Всеки нов посетител получаваше същото грубо отношение като Дийкън, когато го бе срещнала за пръв път. Дори и ръкостискане бе достатъчно, за да оголи зъби и замахне с опашка. Посетителите бързо научиха, че малко предпазливост никога не е излишна, когато тя е наблизо.

Миранда вяло я смъмряше всеки път. Моментите, в които Мин прогонваше посетителите, бяха единствените мигове, в които можеше да остане насаме. Беше я сполетяло нещо като преобръщане на съдба.