Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Едва бе настъпил краят на есента, а студът вече пронизваше до кости. Разбира се, толкова далеч на север човек не можеше и да очаква друго. Ала не студът я притесняваше. Цял живот се бе оправяла с това. Увивайки се по-плътно със съдраните останки от чичовото наметало, тя продължи.

Напрягайки очи срещу немилостивия вятър, Миранда съзираше само хоризонт. Вероятно й предстоеше цял ден крачене, преди нещо да наруши монотонната му линия. Поклати глава, леко смусване сведе напуканите й устни.

— Трябваше да се сетя — рече си на глас. — Прекалено охотно ме упъти.

Бе започнала да си говори сама, за да разтушава дългите, самотни и твърде чести пътувания. Без спътник, единствено протестните звуци на стомаха й нарушаваха неспирния вой на вятъра. Именно това я тревожеше. Странноприемниците, кръчмите и магазините на последния град бяха се оказали недостъпни за нея — и всичко това заради едно невнимание: незначително, но с фатални последици. Всеки би могъл да допусне същата грешка. В някое друго време би останала незабелязана — или поне без последствия — ала не и в света, в който Миранда бе родена.

Две възрастни жени стояха на улицата, обсъждайки най-пресните новини от фронта. Нищо необичайно, в тези времена бе почти невъзможно да бъде дочут разговор на различна тема. Изглежда военното щастие се бе усмихнало на Северното съглашение. След три дълги, кръвопролитни дни, войниците на Съглашението бяха успели да си отвоюват същото парче земя, от което бяха започнали. Цената на това равновесие бяха половината войници в околността. Сама по себе си, тази история в никакъв случай не бе забележителна. Далеч по-запомнящ се ден би бил такъв без военни събития. Различното в случая беше, че тресорската армия бе изгубила дори повече хора.

Двете жени бяха се кискали и надували от гордост, всяка на свой ред разказваща преувеличени приказки за най-близкия воюващ роднина.

— Мойто момче обеща да утрепе три от ония свини само заради мене! — бе казала едната. Другата пък се бе похвалила, че и четирите й деца отправили същото обещание. Именно по време на тези реплики Миранда бе допуснала грешката.

— Всички тези животи… на вятъра! — с тъга бе рекла тя.

На вятъра! Детето ти да умре за каузата — това бе най-голямата чест, на която една майка можеше да се надява. Такива възвишени дела да се определят като безполезни бе равнозначно на предателство. Как се осмелява тази бродеща жена да говори зле за войната! Войната вече не беше битка между две земи, а се бе превърнала в начин на живот. И на онези, които се противопоставяха на свещената традиция на благородната битка, не се гледаше с добро око. Непредпазливите думи — на вятъра — като нищо можеше да докарат гибелта й. Заради тях не бе напълнила нито стомах, нито раница. И още по-лошо, заради тях привидно услужлив мъж я бе запратил в тази замразена пустош, твърдейки, че това бил пряк път към най-близкия град.

Миранда отново поклати глава. Ето един урок, който така и не можеше да усвои. Лъжите биваха изречени с усмивка. Сега се намираше на не по-малко от ден път от сродни човешки създания. Студът засилваше хватката си върху леденото поле с всеки един момент. След някъде около час и последното сияние на слънцето щеше да избяга от небето, отнасяйки със себе си и незначителната топлинка, която се опитваше да хвърля. Денем студът бе непоносим, ала нощите не можеха да бъдат преживени. Гъстите облаци не само щяха да се погрижат за непрогледен мрак, но и обещаваха скорошен снеговалеж. Трябваше да намери нещо по-добро от тънкото лятно одеяло, а не можеше да си позволи палатка — а дори и да имаше парите, нямаше да може да я носи. Искаше ли да доживее утрото, трябваше да запали огън.

Уви, наоколо имаше само три типа терен — обширни, безлесни поля, гъсти, страховити гори, скалисти, непроходими планини. В момента се намираше в първия — пуста равнина, където никакви растения не спираха погледа — само редки стръкчета трева и тук-таме упорити лишеи. И от двете нямаше да излезе хубав огън, само пушек и пепел. Неспирно оглеждаше хоризонта в търсене на дърво, храст, каквото и да е. След като не откри нищо, тя се приготви да нощува, оставяйки се на надеждата.

Тъкмо когато спираше, последните лъчи на залязващото слънце откриха пролука в облаците и пурпурното им сияние полетя на изток. След като присви очи, а сетне и ги потърка, накрая премигна, но проблясъкът в далечината си остана, Миранда прецени, че съзираното от нея е истина — каквото и да беше то.

— Вероятно нищо — рече тя. Хвърли поглед към посоката, в която бе дошла, сетне в тази, в която се движеше. — Което е по-добре от останалите посоки, тъй като в тях със сигурност няма нищо.

За да убие времето, докато се приближаваше към тайнствения обект, и за да се разсее ума си от доста незавидната позиция, в която се намираше, Миранда позволяваше на въображението си да я забавлява с предположения относно вероятната му натура.

— Лъскаво… сигурно е огледало. Може би керван номади са минали и са изпуснали част от стоката си. А може и да е бижу. Дузина или стотина бижута. И злато. Кралски откуп, оставен тук от дързък крадец, спокоен, че никой няма да намери съкровището в тази пустош. Ха, голям късмет ще имам тогава! Да открия куп скъпоценности, когато повече от всичко се нуждая от куп дърва.

В предположения и съответните им обяснения времето премина бързо. Още не бе достигнала обекта, когато лъчите на слънцето се скриха, лишавайки я от водилото я досега отражение. Усещането й за посока бе почти безгрешно — късмет, тъй като вече само на въпросния усет можеше да разчита. Обагрените от залез облаци пропускаха малко светлина, но спускащата се нощ донесе непрогледна тъма. Нито луната, нито звездите можеха да се надяват да пробият плътната сива завеса на облаците. Ала нощта нямаше да се отличава от друга. Дори и без да вижда звездите, опитният пътник не оставаше без ориентири.

В обгърналия я мрак тя буквално се препъна в търсеното. Имаше голяма грамада камъни, заобиколена от лепкава течност — въпреки студа, който бе замразил повечето неща. На места дочуваше под нозете си издрънчаване, когато стъпваше върху някакви метални пластини.

— Какво е станало тук? — запита тя, без да насочва въпроса си към някого конкретно. Още две стъпки — и проскърцващо изхрущяване, накарало сърцето й да подскочи. Замръзнало дърво. Явно бе попаднала на останките на лагер и сега бе стъпваше сред спасението си.

Коленичи край огнището и започна да отмахва ледената покривка, която рано или късно се оформяше върху всичко, оставено навън за достатъчно време. Не след дълго пепеливите остатъци от неотдавнашния огън бяха свободни. Съвсем сухи, по-подходящи дори и от прахан. Една искрица — и щеше да седи край пламъци. Ликуващата девойка измъкна огнивото си и слепешком подири една от металните пластини, в която едва не се бе препънала наблизо. Прокара кремъка по метала и след миг пред нея припламнаха въглени. Още няколко мига и огънят потегли по едно от овъглените парчета, заливайки я с благодатна топлина, същевременно изтръгвайки мястото от лапите на мрака.

Сега разполагаше с достатъчно светлина да види какво държи и тя погледна към парчето метал. Формата му бе странна, не бе достатъчно добре полирано, за да е отговорно за примамилия я тук блясък. От вътрешната страна откри няколко разкъсани каишки, прикрепени към него. Върху извитата външна част парчето имаше релефен символ, който й бе непознат. Приличаше на герб.

— Трябва да е парче броня — реши тя, оглеждайки метала за последен път.

Погрижила се пламъците да не угаснат, Миранда се изправи, за да изследва странното място, на което бе попаднала. Откри нещото, върху което едва не се бе препънала, и от което се бе отделила металната пластина. То наистина се оказа броня. Изглеждаше сериозно повредена и замръзнала в земята.

— Какво прави празна броня насред полето? — изрази учудването си на глас. Отговорът дойде бързо, предизвиквайки по гърба й тръпки, с които не можеше да се похвали и най-студеният вихър. Не беше празна.

Отстъпи бавно, изпускайки парчето, което държеше. Миранда мразеше смъртта повече от всичко, факт, който бе направил живота й много по-мъчителен от този на огрубелите селяни, които я ненавиждаха. Те съзираха смъртта не само като необходим елемент от живота, а и като полезен такъв, извор на слава, почит и чест. Върху един загинал войник изливаха наведнъж повече хвалби, отколкото бедният (или бедната) можеше да се надява да чуе през целия си живот. И това още повече отвращаваше Миранда.

Отстъпвайки от тялото, очите й се застрелкаха наоколо. Нещо улови паникьосания й взор и тя застина. Под заскрежен щит се подаваше парче груб кафяв плат. Раница! Живеещият по време на бран не можеше да не знае какво съдържат войнишките торби. Пари, вода — и най-важното — храна. Тялото трябва да беше на не повече от няколко дни. На този студ дажбите в раницата щяха да са се запазили.

Миранда можеше и да мрази смъртта, но ако близостта до труп можеше да спаси живота й, нямаше да се поколебае. Грабна малкото, което бе видимо от торбата и дръпна с все сила. Напразно. Раницата бе замръзнала в земята, притисната под тежкия щит. Ако искаше да освободи скъпоценното й съдържание, трябваше да намери нещо, с което да откъсне метала.

Очите на Миранда се плъзнаха по лагера. Със сигурност трябваше да има нещо, което да влезе в работа, но какво? Нагръдникът на трупа? Отчасти бе отчупен, ала самата мисъл да съблече част от бронята на падналия войник предизвикваше гадене. И все пак не достатъчно, за да надвие глозгащия я отвътре глад. Неохотно обви безчувствени от студа пръсти около замръзналия метал и дръпна, влагайки цялата си тежест. След три неуспешни опита срита ядосано бронята, другият й крак се подхлъзна. Миранда изгуби равновесие и се строполи на земята, хласвайки глава в нещо далеч по-твърдо от лед.

Ударът я замая. Извъртайки се на колене, девойката ядосано се строполи на земята. Храната, която щеше да й предостави още един ден живот, бе само на инчове — а не можеше да я вземе. Усещането бе влудяващо. Потърка ударената си глава и замъглените й очи подириха виновника за удара. Сиянието на огъня играеше върху много лъскава — почти до блясък — повърхност. Още преди зрението й да се фокусира, тя разбра, че това бе нещото, довело я тук.

В замръзналата земя лежеше меч, чието определение като „елегантен“ би било несправедливо подценяване. Дръжката бе инкрустирана с разнообразни скъпоценни камъни. Самото острие, на пръв поглед течно огледало, бе покрито с фина гравировка, съставена от безброй линии с деликатността на паяжинна нишка. Никога не бе съзирала подобно оръжие. Стойността на едничък камък от дръжката можеше да осигури облеклото и прехраната на цяло семейство в продължение на година. А целият меч като нищо можеше да й осигури живот на лукс и обилие, далеч надминаващ и най-смелите й представи.

Стойността на меча не я интересуваше — или поне не и в настоящия момент. Без значение на каква цена можеше да го продаде впоследствие, сега стойността му бе далеч по-голяма. Той бе инструмент, с който щеше да си послужи, за да достигне до единственото нещо, което имаше значение за нея — храната, която да й даде силата да напусне заледената пустош. Символизираше самия живот. Когато най-сетне се окопити, Миранда посегна към животоспасяващия меч.

В мига, в който кожата й се допря до украсената му дръжка, девойката изпита остро изгарящо усещане. То припламна в дланта й и плъзна нагоре по ръката. Миранда се строполи тежко, панически опитвайки се да отскубне ръка от мъчителното горене. Ала пръстите й не се подчиняваха. Наместо това се бяха сключили здраво около източника на болката и не искаха да пуснат. Тя бе почти сигурна, че ще припадне от болка, намираше се само на един удар на сърцето от мрака, когато страданието отслабна, пръстите й се отпуснаха и ръката бе свободна.

Дишаше насечено, стискайки наранения крайник. Какво се бе случило току-що? Дали не бе задействала капан? Насочи насълзените си очи към лявата ръка, страхувайки се от това, което бе възможно да види. И без рана оцеляването й бе достатъчно несигурно. За огромно облекчение, дланта бе само почервеняла, сякаш опарена с гореща вода. Обикновена превръзка щеше да е достатъчна. Миранда се отдръпна при огъня, за да си поеме дъх.

— Затова мразя оръжията. Намирам меч и той съумява да ме нарани два пъти, без изобщо да е в ръката на стопанина си — рече тя, хвърляйки гневен поглед към острието.

Докосна с наранената си ръка цицината, която вече се бе оформила на главата й от първата среща с проклетото оръжие. Отново и отново проклинаше меча в ума си, без нито веднъж да помисли, че ако главата й бе попаднала върху някой от режещите ръбове, изобщо нямаше да й се налага да страда. Когато гневът й поутихна, тя се взря мрачно в огъня и откъсна парче от одеялото, за да превърже ръката си. Докато правеше това, светлината на пламъците танцуваше около нея. Изгладнелите й очи бавно се преместиха към меча, сетне към раницата, сетне отново върху меча…

— Не! Ще бъда истинска глупачка да грабна отново онова острие. Изкарвала съм дни без храна. Ще мога да издържа още един. Пък и храната в раницата сигурно е развалена. Била е на открито поне няколко дни. Защо да рискувам да си изгоря и другата ръка за някаква си развалена дажба? — размишляваше на висок глас тя.

Стомахът й изкъркори гръмко.

— Разбира се, обгарянето не беше чак толкова лошо. Не ме уби. В крайна сметка вероятно е било капан, така че каква е вероятността да се задейства дважди? Сега е такъв студ, че храната ще да се е запазила — отново се впусна в размишления, този път отстъпвайки пред глада си.

Внимателно пристъпи към оръжието. Протегна превързаната си ръка към дръжката, същевременно стараейки се да държи тялото си на разстояние. Докосна меча. Потръпна в очакване на нова агония, но когато такава не последва, Миранда разбра, че е безопасно да използва здравата си ръка. Уви пръстите на десницата около дръжката и дръпна, но ледената земя не желаеше да пусне меча и той се разклати едва-едва. Миранда стисна и с лява ръка, дърпайки силно. Друг път оръжието щеше да е свободно отдавна, ала гладът я бе лишил от повече сили, отколкото бе предполагала. Ако не се бе опитала да измъкне храната днес, на сутринта нямаше да може дори да се надигне.

Най-сетне мечът изскочи от земята. Тя го провлече и втъкна върха на острието под ръба на огромния щит.

— Много ми е неприятно, сър — изръмжа тя на покойния си благодетел. — Наистина осъзнавам колко непочтително е това — изръмжаване. — Но не разполагам с избор.

След няколко минути дърпане и извинения, ледът бе разчупен и тя измъкна раницата. Нетърпеливо я отвори. Спасител! Осолено месо и сухари. Далеч от пиршество, но повече от достатъчно да я спаси. Пищата[1] бе попрецъфтяла, но стига да беше ядлива, щеше да свърши работа. Откри и малка кесийка медни монети, както и замръзнала манерка с вода. Имаше и съд за готвене и още нещо, което още повече повдигна духа й. В горната част на раницата имаше каиши, означаващи само едно.

— Каишки за палатка! Имал си палатка, страннико! И ако ти си имал такава, то значи аз ще имам. Трябва само да я намеря.

Сграбчвайки най-голямата главня от огъня, Миранда започна да я размахва близо до земята. Не след дълго откри каквото бе останало от палатката. Бе потънала в земята, една от подпорите се бе счупила. Девойката я издигна до огъня. Топлината бавно изпълни полуразрушения платнен заслон, предоставяйки на Миранда първото удобство, което бе изпитала от дни насам.

Току-що бе пристегнала навеса, когато започна да се сипе тежък, мокър сняг. Миранда постави тигана върху въглените да подгрее част от намерената храна, усмихвайки се доволно на умението си да предугажда облаците. Северните земи бяха обвити в гъсти, сиви мъгли през по-голямата част от годината. Човек не можеше да предугади дъжд по съзрените на хоризонта облаци. Бе по-скоро нещо като усещане — едва доловима промяна в оттенъка на сивото, различие във вятъра. И тя самата не бе сигурна по какво точно се ориентираше, но винаги знаеше дали предстои дъжд или сняг, градушка или суграшица. Дар.

За малко да се изгори, докато нетърпеливо грабваше месото от съда. Бе търпяла глада без проблеми, но миризмата на приготвящата се храна го изостряше хилядократно. Миранда вкуси първата си хапка от дни, първата истинска храна за повече от седмица. Очите й се извъртяха, а брадичката й потръпна при първия досег. Когато се нахрани, тя се потопи в сън, какъвто малцина щяха да имат щастието да изпитат. Ако имаше нещо, което бе научила в годините на безспирно пътуване, то бе, че гладът правеше от всяка храна угощение, а умората правеше от твърдта кралско ложе. Беше на топло, сита и щастлива. Само това имаше значение.

Намираше се на обляно от слънце поле. Бе удивена и объркана. Земята под босите й нозе бе топла. Когато очите й привикнаха със светлината, можа да оцени обгръщащата я красота. Най-омайната гледка, която някога бе виждала — обширна поляна с тучна зелена трева, простираща се докъдето стига поглед. Вдишваше с пълни гърди свежестта на въздуха, въздъхна радостно. Затвори очи и започна да се смее, леейки чисто щастие.

Отваряйки ги отново, за да се наслади още веднъж на великолепието, те се спряха върху дребно черно петънце. Незначително късче мрак, ала на подобно място нищо не можеше да изглежда по-неприемливо. То долетя близо до нея, сетне отхвърча настрани и назад, почти изгубвайки се от поглед. Бавно се спусна надолу и докосна земята. Постепенно, почти неразличимо, земята започна да потъмнява. Животворната почва промени цвета си в овъглено черно, чието разширяващо се петно неумолимо поглъщаше все по-голяма част. Зелената трева губеше цвят бавно, толкова бавно, че окото едва забелязваше разликата. Под безпомощния поглед на Миранда раят потъмняваше. Сякаш нощта се издигаше от земята, за да погълне света.

Източила целия живот от тревата, чернотата плъзна към небето. Полето потъмня напук на слънцето. В мрачен завършек, светилото също изчезна иззад завесата на непрогледни облаци. Остана само мрак — мрак, раздвижван от вледеняващ вятър. Миранда напрягаше очи, дирейки отчаяно поне частица от нявгашната красота. Съзря слаби, проблясващи светлини далеч, далеч назад. Втурна се към тях, но един по един въглените умряха, на свой ред погълнати от мрачината.

— Не! — изпищя Миранда, отваряйки очи. Лъч светлина надничаше през просеките на палатката.

Не бе реалност. Съзрелият от нея ужас бе сън. Но почувстваният ужас бе бил истински. Отне й няколко минути да си поеме дъх и успокои бясно лупащото сърце. Никога не бе сънувала толкова ярък сън. Отърси се в напразен опит да прогони мъчителните изображения от ума си. Единствената успокояваща мисъл дойде от думите, които майка й, й бе казала далеч назад. Макар цяла вечност да бе изминала от смъртта й, Миранда все още ги помнеше.

— Кошмарът е най-хубавият сън. Само от него човек се буди щастлив — повтори тя.

Ужасът я бе разсънил и нямаше изглед да се унесе отново. Усмихна се, докато обърсваше капчица пот от челото си. Кога за последно й беше топло? Седмици наред не се бе изпотявала от горещина — ами, направо месеци. Естествено, щом напуснеше палатката, новото усещане бързо щеше да изчезне безследно. Внимателно отметна част от платнището. Изсипалият се натрупан през нощта сняг я успокои, че поне не е отвратително студено, инак мокротата на снега щеше да се е сляла в ледена кора. Пролази вън от разнебитената палатка, пазейки наранената си лява ръка.

Благодарение на утринната светлина, изпълнила полето, най-сетне можеше да огледа по-обстойно лагера, на който се бе натъкнала. Мястото бе покрито с няколко инча сняг, което другаде би се сметнало за ужасна буря, но в земите на Северното съглашение не се смяташе за нищо сериозно. Закрачи сред стигащите до глезените преспи, изследвайки околността.

Сметнатото в мрака за каменна грамада сега разкриваше истинската си същина. Макар и покрита със сняг, могилата имаше непогрешимата форма на животно. Несъмнено дракон, въпреки че туловището му бе по-едро от това, което тя си бе представяла. Нямаше никакво намерение да проверява правотата на догадките си, особено когато това означаваше да пристъпи сред черната течност, обагрила снега около поваленото създание. Твърде рядка, за да е катран, твърде черна, за да е кръв.

— Е, вие сте го убили и то е убило вас — рече Миранда, поглеждайки към падналия войник, чиито очертания едва се различаваха сред снега. Погледна към дракона. — Това се отнася и за теб. Но защо сте били тук? Драконът е свободен да върви, където си иска, но това място е ужасно далеч от фронта и за двете воюващи страни.

Тя коленичи и обърса снега от щита. Последният стоеше почти вертикално забит след снощното изтръгване. Миранда очакваше да открие емблемата на Северното съглашение или тази на Тресор. Наместо това откри същия семпъл герб, който бе видяла върху меча и бронята. Приличаше на изчистено, извито B със закръглена долна част, а може би двойка вълни. Над всичко това имаше връх.

— Значи не си нито от севера, нито от юга. Ето защо си в това забравено от боговете място. Част от същата самотна каста като мен. Неподкрепящ Вечната бран. Отказващ да вземеш, която и да е страна. Хей, трябва да смяташ за лично постижение факта, че си съумял да бъдеш убит от нещо различно от разгневена тълпа. Зная, че това не е утеха, но твоята гибел предотврати моята смърт. Искрено ти благодаря и се надявам това да бъде взето предвид при преценката ти в отвъдното. Благодаря ти за храната, подслона… и меча.

Не бе възнамерявала да взема оръжието, но дори и тя не можа да устои на такова съкровище. И най-коварният купувач ще бъде принуден да й даде значителна сума, а бе доста малко вероятно да открие друг тип. Изобщо не й бе минавало през ума, че ще може да получи истинската му стойност. Съвременните продавачи почти не отстъпваха по кръвожадност на войниците — преживяването бе трудно. И все пак, предмет с подобна ценност щеше да й предостави достатъчно пари за кон, палатка, храна и евентуално по-подходящи са сезона одежди.

Уви меча в одеялото и закуси с част от поомекналите сухари. След това пренесе храната, както и водата и тежкото одеяло, от войнишката раница в своята собствена. Ако само палатката бе по-малка — или Миранда по-силна — щеше да я вземе със себе си, ала предстоящите дни крачене щяха да бъдат достатъчно затруднени от новонатъпканата раница и без тежко платнище с дървени колове. Когато всичко бе готово, Миранда отново пое на път.

Бележки

[1] „Пища“ (рус.) — храна. — Бел. cattiva2511.