Джоузеф Р. Лало
Белязана (44)

* * *

Тригора стоеше в тронната зала, оглеждайки гоблените и портретите. Елфическият й произход я бе надарил с дълъг живот. Насочи погледа си към портрета на крал Ердрик II. Под негово управление бе започнала военната си кариера. Той бе благословил създаването на Елитните. Той бе я произвел в генерал. Беше велик човек. Тригора бе станала свидетел на възмъжаването на сина му, бе присъствала и на коронацията. Това беше преди много години.

Зад нея се разнесоха стъпки. Тригора се обърна и бързо падна на едно коляно, свеждайки глава.

— Ваше имперско и кралско величие! — изрече тя.

— Изправи се и остави титлите — уморено отвърна кралят.

Генерал Телоран се изправи. Бе имало време, в което щеше да е немислимо да бъде изненадана от появата на крал. Щеше да бъде предшестван от фанфари и процесия. И в началото бе било тъкмо така. Уви, с напредването на годините водаческата роля на особата се смаляваше все повече и повече. Сякаш споделяше тежкото състояние на земята си. Десетилетията бран бяха обезкървили и двамата в снага и дух. Сега кралят представляваше съсухрена черупка. Когато не се занимаваше с делата на поданиците си, крал Ердрик III обхождаше залите на почти празния си замък. Очите му бяха замъглени, далечни. Очите на човек, сторил непоправими неща.

— Несъмнено очакваш генерал Багу? — изрече кралят, докато се настаняваше на трона си.

— Да — отвърна генералът.

Особата кимна.

— Изглежда държи конфликта с крепка ръка — отбеляза той.

— Не чак толкова крепко, но вие със сигурност сте наясно — отговори Тригора.

— Багу не е сметнал за необходимо да ме уведомява за действията си в последно време. Дори печата и подписа ми, които той така стриктно държеше да присъстват на всяка заповед и депеша, не са ми искани от месеци — обясни кралят. — Надеждата ми е, че вероятно негов…

Вратата на кабинета на Багу се отвори и гласът му се разнесе:

— Генерал Телоран, влезте, ако обичате! — нареди Багу.

— Генерале, кралят говореше… — заяви Тригора.

— Ваше величество, въпросът не търпи отлагане.

— Върви. Войната е на първо място. Войната винаги е на първо място — каза особата.

Тригора неохотно прекоси прага и затвори вратата след себе си. Багу седеше на бюрото си. Обичайно спокойното и овладяно негово изражение изглеждаше примесено с лек оттенък нетърпение и тревога.

— Трябва да възразя срещу поведението ви в присъствието на краля — рече Тригора. Не беше в позицията да порицава, но въпреки това гласът й жилваше.

— Отбелязано. Какви новини имате за момичето? — запита той.

— Не е напускала пещерата на звяра, но съм убедена, че е жива — обясни Тригора.

— На какъв възможен източник се дължи тази убеденост?

— До този момент тя се прояви като находчива, интелигентна и издръжлива. Освен това асасинът е с нея. Ако той иска тя да остане жива, значи е жива.

— Епидим не бе в състояние да я открие. Той притежава репутацията да издирва цели до гробовете им и отвъд — припомни й Багу.

— Епидим е опитен, в това няма спор. Но не е безгрешен. С цялото ми уважение към него като мой колега, той не е в състояние да компенсира собствените си недостатъци.

— А оръжието?

— Червената сянка не би бил толкова наивен да го носи със себе си. Знае, че го търсим, както и момичето и меча. Негодникът е достатъчно хитър да не поставя всички наши цели на едно място, така че да бъдат заловени с един удар. Не, трябва да го е скрил. Но ако не желае оръжието да бъде намерено, значи няма да бъде намерено.

Генерал Багу събра пръстите си в пирамида и ги допря до устните си.

— Веднъж успяхте да намерите посредника на асасина. Ще го намерите отново. Когато това стане, искам да ми донесете меча незабавно! — нареди той. — Искрено се съмнявам, че тази Миранда е още жива, но се погрижете хората ви да бъдат бдителни. Наближават важни времена и не можем да си позволим да бъдем сварени неподготвени.

— Генерале, ако ми позволите да предложа… — понечи Тригора.

— Не позволявам. Получихте заповеди. Ако желаете да се намерите сред фронтовото командване, съветвам ви да ги изпълните.

— Както желаете — отвърна тя.

Генерал Тригора прехапа език и отвори вратата на кабинета. Прекосявайки тронната зала, погледна към краля още веднъж. Погледът на възрастния мъж, разбиращ взор на поражение, за кратко срещна нейния. Тригора изви очи. Предстоеше й задача. Колкото и трудна, колкото и погрешна, трябваше да я изпълни. Неин дълг беше да успее. И щеше да го стори.