Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

* * *

Първите слънчеви лъчи сепнаха двете пътнички. Бяха почти измръзнали, останали непокрити изцяло единствено благодарение на близостта си до гъстоклонест бор. Високи преспи белота обграждаха дървото и покриваха долната част от телата им. Миранда успя да раздвижи вцепенените си крайници и да се изтърколи от Мин. Дори и след като бе излекувана, тя бе изгубила прекалено много кръв, за да оцелее сама през студената нощ. Със сигурност щеше да умре, ако не беше тялото на Миранда, изпълнило ролята на импровизирано одеяло. Животинката се изправи на крака и издиша мощна струя огън. Тутакси топлата кръв се стрелна през снагата й, вливайки нов живот в замръзналите мускули. Втора блъв й върна силата.

Краткотрайните пламъци на Мин не помогнаха на Миранда да стопли вледенените си пръсти. Девойката струпа единствените налични подпалки, зелени клонки, отчупени от мощния вятър. Част от снега бе сметен настрана, разкривайки удобно място за огнище, но Миранда знаеше, че няма голям шанс да запали огън. Не разполагаше с нищо подходящо, а прясното дърво щеше да се запали бавно. Студът я бе лишил почти изцяло от ловкостта й — усещаше, че ако скоро не си възвърне чувствеността на краката, никога нямаше да го стори. Погледна умоляващо към Мин.

— Огън. Моля те, разбери ме, Мин. Трябва ми огън! — рече тя.

Дракончето я погледна невинно.

— Ето, пипни. Топлината не се връща у мен толкова бързо, както при теб.

Малкото създание се отдръпна от леденото докосване и прониза с поглед крайника. Плъзна поглед към лицето на Миранда, сетне отново погледна към ръката й. Когато за пореден път погледна към лика на девойката, в очите на младото същество имаше разбиране.

— Да, да, много ми е студено, трябва ми огън! — примоли се отново Миранда.

Гърдите на Мин се издуха, подготвяйки се да изстреля трети огнен стълб право в Миранда. Девойката бързо се отдръпна.

— Не, не! Не към мен. Там! Дървото! — каза момичето, размахвайки отчаяно ръце.

Мин се намръщи, поглеждайки към подпалките със съмнение. Когато отново вдигна поглед към Миранда, видя насърчаващо изражение, така че знаеше какво да прави. Огненият дъх стори за един миг това, което на Миранда щеше да отнеме цяла вечност. Девойката протегна ръце към огъня, а Мин приседна до нея.

— Е, Мин, предполагам сме квит. Аз ти спасих живота, а ти спаси моя. Щом постопля измръзналите си пръсти, ще ти дам наградата, която зная, че очакваш. Ще получиш най-доброто почесване в живота си! — увери тя приятелката си.

След няколко минути по пръстите й плъзнаха остри бодежи. Усещането бе болезнено, но Миранда го приветства, тъй като то означаваше, че ръцете й не са били увредени от студа. Щом болката утихна, даде полагащата се награда на Мин. Обичното галене опияняваше от радост животинката. Почти нищо не усещаше през дебелите люспи, но въпреки това го обожаваше.

Миранда продължи да я гали, докато ръката й не изтръпна. Дори и тогава Мин я изгледа сякаш бе престъпница, задето е спряла. Но драконовата обида не трая дълго, тъй като някакъв звук и миризма привлякоха вниманието й към гората. Изчезна след миг. Миранда бе успяла да прогони по-голямата част от студа от тялото си, когато Мин се върна със средно голяма дива пуйка.

— Това се казва улов! Какво ще правиш с цялото това… олеле! — рече тя, извръщайки се от отвратителния отговор, който получи на питането си.

Могъщите челюсти на дракона, допреди минути гальовен като котенце, се справиха с плячката за нула време, откъсвайки големи парчета и поглъщайки ги цели. Още няколко хапки и птицата бе изчезнала с все костите. Тъкмо тази рядко съзирана страна на приятелката й тревожеше Миранда. Често забравяше, че драконът бе диво животно. Когато дъвченето и пукането утихна, девойката погледна към преливащото от доволство създание. Дракончето облиза капчиците кръв по муцуната си с няколко ловки замаха на език.

— Има какво да научиш за обноските на маса… — отбеляза Миранда.

Погледна към останките от храната. Колкото и да бе отвратена от видяното, гледката не й позволи да забрави, че не бе яла цял ден. Подсмихна се. В миналото далеч не бе представлявало рядкост да прекара ден или два без храна. Често възможностите бяха малко и редки. Престоят й в това сурово място на знание все пак бе съумял да я разглези, тъй като бе свикнала да се храни всеки ден.

Усмивката изчезна от лицето й, когато извърна очи на юг. Бе й отнело часовете от обед до здрач да открие това място и то след добро отспиване и пришпорвана от страх. Връщането щеше да отнеме двойно повече време, дори и без да се взема под внимание пресния сняг.

Погледът на гладното момиче отново се насочи към останките край Мин. Сред окъсаните пера се намираше късче месо. Миранда го вдигна от снега. Подтиквана по-скоро от глада, обяви парчето за ядливо. Когато приключи с отстраняването на перата и другите нежелани части, късчето едва се побираше в дланта й. Тя го набучи върху борова клонка и го задържа над огъня. Мин наблюдаваше приятелката си с обичайното любопитство, сетне отново изчезна сред дърветата.

— Не се отдалечавай прекалено! — рече Миранда по-скоро на себе си. — След тази хапчица ще вървим към Уолоф.

Тъй като месото щеше да се пече известно време, девойката позволи на ума си да се рее. Направеното заклинание бе размътило мислите й повече, отколкото една нощ сред мразовит студ можеше да възстанови. Съзнанието й криволичеше сред забулващи паяжини, следвайки някаква смътна тревога. Не изглеждаше, че Мин е участвала в първия сблъсък… но все някой трябваше да го е сторил. Някой, който би могъл да убие четирима добре екипирани войници преди… преди…? И защо изобщо имаше войници в Рейвънуудския лес?

Миризмата на горяща храна я върна в реалността. Изглежда се бе отнесла достатъчно дълго, за да позволи на угощението си да прескочи от едната крайност на неядливост в другата. Дребното късче месо понастоящем представляваше въглен, набучен на пръчка. Лишена от избор, Миранда взе парченцето в ръката си и го огледа намусено, преди да стори всичко по силите си да отхапе. Сякаш дъвчеше кожа. Хрущящите стъпки, оповестяващи завръщането на Мин, я подтикнаха към решението, че е по-добре да гладува, вместо да излага стомаха си на риск. Сякаш за да подсили обидата, Мин носеше още плячка.

— Още? — навъсено рече Миранда, плюейки и захвърляйки славното въгленче настрана. — Не се ли насити?

Дракончето пристъпи и остави улова си пред Миранда.

— Това… това за мен ли е? Ах ти, ангелче такова! — възкликна девойката, обвивайки ръце около врата на Мин и прегръщайки я горещо.

Дракончето се наслаждаваше на вниманието, продължи да го прави и след приключване на прегръдката. Миранда я обсипваше с похвали, докато приготвяше храната си. Звукът на гласа й изпълваше Мин с радост. В крайна сметка той бе първото нещо, което бе чула през живота си, да го слуша изпълнен с радост и благодарност бе повече от достатъчна награда за направените услуги.

Приготвянето на пуйката без нож се оказа трудна работа, допълнително усложнена от неотдавна замръзналите ръце, които все още не си бяха възвърнали пълната ловкост. Но все пак не след дълго се наслаждаваше на изкусителното прясно месо. Откъсваше достатъчно топлите части, оставяйки останалата част от птицата да се доопича. Не след дълго утолили глада си. Бе шокирана колко вкусна се оказа храната. Дори гозбите на Уолоф се състояха от месо, подминало първата си младост. Дори крал не би се наслаждавал на толкова прясно месо. Последната хапка я убеди, че стария израз бе грешен. Да пируваш като крал? Ха! Да пируваш като дракон! Хвърли остатъка на Мин, която ловко го погълна.

— Е, поспахме, ядохме… да вървим! — рече Миранда.

Краката й бяха най-засегнати от студа и не й служеха особено добре. На два пъти едва не падна, опитвайки се да срита сняг върху огъня, за да го потуши. Затова трябваше да се задоволи с пътуване върху най-плиткия сняг, описвайки широки кръгове около издигащите се преспи, струпани от вихрушката върху обратния й път. За щастие снегът бе дебел и плътен, само най-горните инчове поддаваха под тежестта й. Иначе дори и плитките долини между преспите щяха да я погълнат до пояс. След няколко минути ходене нозете й изглежда най-сетне си припомниха как да се оправят със снега — ходенето се превърна в по-несъзнателна дейност. Едва тогава забеляза поведението на Мин.

Обичайно жизнерадостният звяр ставаше все по-апатичен с всеки изминал момент. Опашката на Мин, обикновено неспирно извиваща се, висеше зад нея, оставяйки диря в снега. На всеки няколко стъпки вдишваше бавно и дълбоко и се оглеждаше с копнеж. Миранда се притесни. Мин никога не се бе държала така преди. Изглежда тъгуваше за някого. Но за кого?

— Какво има, мъничката ми? Кой ти липсва? Онзи, с когото войниците са се били? — попита Миранда.

Минаваха край мястото на първото сражение. Снегът бе станал по-дълбок, само върховете на шлемовете се виждаха. Девойката вдигна един и го показа на дракона.

— Тези мъже ли ти отнеха онова, което ти липсва? — попита Миранда.

Очите на животното се спряха на шлема и в тях запламтя омраза. Захапа шлема и го разклати яростно. Зъбите й стържеха по емайла, натискът на челюстите й огъна дебелия метал. Продължи да го размята, междувременно достигайки до привидно случайно място в снега. Пусна шлема и започна бясно да рови с лапи в снега.

— Какво правиш? — запита Миранда, допълнително объркана от странното поведение на спътничката си.

След като Мин бе разкопала около два фута, снегът започна да розовее. Тя зарови муцуна и вдъхна дълбоко. След още едно вдишване вдигна глава, в очите й се долавяше мъка. Нададе дълъг, мъчителен зов, нещо средно между вой и стон. Това бе първият звук, който Миранда чуваше от нея — като се изключат няколко просъсквания и изръмжавания. Но сега бе различно. Имаше глас, който изразяваше мъката си. Това не бе просто безмозъчно създание. А мислещо, чувстващо същество.

След малко, навела глава, Мин отново погледна към шлема. Издувайки гръд, тя избълва пламък по-продължителен и по-горещ от всякога. Сетне сграбчи почернелия и цвъртящ метал изсред разпопения сняг и продължи да го хапе и разтърсва, сякаш го наказваше с мъката си. Дори и когато отново поеха на път, Мин продължи пречистването си.