Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

* * *

Колибата още не бе изчезнала от поглед, а Миранда вече съжаляваше, задето не бе поискала ново наметало. Поне в гората не бе толкова трудно да се върви. Гъстите клони на вечнозелените дървета задържаха по-голямата част от снега, така че този по земята бе поносимо дълбок. По-близко до планината дърветата бяха по-нарядко, но постоянният вятър правеше терена още по-проходим. Е, вихърът я пронизваше, но заради лекотата на вървежа си струваше да го изтърпи. В миналото достатъчно често бе заплашвана от измръзване до смърт, за да знае, че сега не я грозеше подобна опасност. Поне не и докато се движеше.

Вървейки, Миранда се удивляваше колко по-жива изглеждаше гората в сравнение с полето. Свиренето на вятъра носеше със себе си позивите на дузина различни животни. На места стъпки осейваха земята. Някои от лосове, други от елени. Понякога в снега се виждаха и други вдлъбнатини, напомнящи следи, но бяха прекалено едри. По-вероятно бе да са предизвикани от отърсен от клоните сняг.

Когато слънцето започна да изчезва от небето, девойката насъбра част от падналите клони и се настани край група борове. Накладе огън, внимателно подбирайки такова място, че топлината на пламъците да не топи сняг по клоните отгоре. Разтвори торбата с храна, успокоена да открие вътре осолено месо наместо гнусните сухари, които, прекарали известно време в топла вода, се превръщаха в противната каша, която бе яла снощи. След като изяде количество, преценено като дневна дажба, тя се удиви да открие спален чувал в раницата. От изпровождането си бе останала с впечатлението, че очевидно не възнамеряваха да я глезят.

Нощта се оказа дори по-приятна от последната. Постелката бе по-мека от койката, а огънят се погрижи да й е топло — поне страната, обърната към него. По склоновете неспирно се спускаше вихър, но дърветата пазеха сносен завет. Утрото я свари отпочинала и Миранда пое на път дори по-бързо от вчера. В края на преминалия без особени случки ден беше прекосила почти двойно повече разстояние. Спря да лагерува както първата нощ и докато се унасяше се замисли, че може би късметът й започва да се променя.

Съжали за тази си мисъл в мига, в който на третия ден отвори очи. Небето изглеждаше неестествено черно. На всичкото отгоре и въздухът бе наситен с онзи непогрешим мирис на задаващ се сняг. Спалният чувал и дърветата нямаше да я запазят срещу снежна буря. Миранда се замисли усилено. Ако не се лъжеше, бе зърнала характерни отвори по склона. Несъмнено представляваха входовете на пещери. Подслон. Ускори крачка и насочи поглед към планината. На места вятърът бе смел изцяло снега от склоновете, в едно такова място Миранда зърна голяма кухина. Бе достатъчно дълбока, за да е потънала в мрак.

Ледени кристалчета бяха започнали да брулят лицето й, когато се добра до пещерата. За да избяга от мощния вятър, девойката трябваше да навлезе много по-дълбоко, отколкото бе очаквала. Мракът бе непрогледен, като се изключи слабото сияние, което достигаше от входа. Миранда опря несвалената си раница до скалната стена и приседна на пода. Беше задъхана от бързането, всяко вдишване прогаряше дробовете й. Отпочивайки си, с изненада откри колко топла бе пещерата. Отръска някои от по-упоритите снежни кристалчета от наметката си и пое дълбоко въздух през носа. Влажната, плесенясала миризма, която бе очаквала, бе далеч по-слаба от очакваното, долавяна едва-едва. Наместо това преобладаваше богат земен аромат с леко загатване за пушек.

— Предполагам не съм първата, която се подслонява тук — рече високо. Отговори й само ехото.

Може би пещерата бе толкова топла, защото някой бе запалил огън по-навътре. За миг Миранда помисли да подири с кого споделя пещерата, но после се отказа. Отчасти се страхуваше, че може да не бъде посрещната добре, но най-вече беше прекалено уморена. Ако там има и друг обитател, викът й щеше да го е раздвижил. Когато ехото й бе последвано от тишина, девойката прецени, че ще може да изчака преминаването на бурята тук.

Хвърли поглед към входа на пещерата. Вятърът звучеше слаб, снегът дори не бе покрил хоризонта. Нямаше да мине дълго време, преди отново да продължи по пътя си. Очите й тъкмо бяха започнали да привикват към мрака, когато зърна мястото пред входа на пещерата да се затъмнява. Миранда присви очи към странната гледка, объркана. Разнесе се звук, наподобяващ шумоленето на кожа. Усилването му бе придружено с драскане и трополене, разнесло се от вътрешността на пещерата.

Звуците се усилваха и от двете страни, земята се тресеше с всеки удар. Мирандиното объркване преля в страх, когато отговорът й се изясни. Пещерата си имаше обитател — но не кой, а какво — а имаше и посетител, който далеч не беше човек. Миранда се изправи на крака и се втурна към входа. Неравният под я забави. Преди да е прекосила и половината разстояние, първият от зверовете се появи.

За пръв път виждаше дракон. Ако не бе толкова ужасена, със сигурност щеше да се възхити на гледката. Създанието бе огромно — от муцуната до върха на опашката като нищо можеше да има десет крачки. Здравият, виещ се врат бе увенчан с влечугоподобна глава, която можеше да погълне девойката на една хапка. Големи кехлибарени люспи покриваха долната част на създанието от върха на брадичката до края на змийската му опашка. Люспите върху останалото му туловище бяха червени, по-големи от ръцете й. Лазеше на четири крака. Предните му лапи, свършващи в ноктеста карикатура на човешки ръце, се движеха безпроблемно по скалистия под. Мощните задни крака изтласкваха животното напред с ужасяваща плавност и грация, изглеждащи несвойствени за толкова огромен звяр.

Миранда се извъртя, за да побегне в обратна посока, вероятно да подири някоя ниша, където да се скрие. Посрещна я не по-малко страховита гледка. От мрака изникваше втори дракон. По-малък от първия, с по-изящни, деликатни черти, което я наведе на мисълта, че вероятно бе женски. Вторият дракон също бе червен, коремът му бе жълт, промъкваше се разгневено към нашественика. Само след миг щяха да се сблъскат.

Обзета от паника, Миранда се притисна към стената, страхувайки се да откъсне очи от гледката дори и за миг. Тропотът на масивните стъпки стана оглушителен, дори и дишането на създанията допринесе за гърмежа. Вероятно заради треперенето на пода, неравността му или страха й, девойката загуби равновесие в същия миг, в който драконите се сблъскаха. Остра болка в тила я замая и Миранда падна на земята. Страховитият сблъсък се задържа в полезрението й още няколко мига, преди да потъне в мрак.