Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

* * *

На следващия ден обучението продължи сред по-сериозна атмосфера. Всеки миг от последвалите сесии бе оползотворен. Дийкъновите познания по сива магия ускориха напредъка на Миранда значително, така че в края на всеки ден оставаше малко време за обучение в чисто сиво изкуство, главно илюзии. По времето, когато краят на следващата седмица наближаваше, девойката бе обявена за готова да пристъпи към последния си изпит.

Голяма купа с продупчено дъно бе прикрепена върху поставка, точно както изпитанието на Соломон. Но тази бе много по-голяма, а дупката бе по-малка. Миранда трябваше да я напълни с вода, извлечена от въздуха. Това нямаше да представлява проблем, ако не беше пролуката. Трябваше не само да създаде достатъчно вода, но и да го стори достатъчно бързо, за да не се излее.

Миранда съсредоточи съзнанието си, привличайки цялата влага, която бе способна да събере. Тя се изливаше на тънка струйка в купата, оттичайки се също толкова бързо. Трябваше да се постарае повече. Съзнанието й се протегна във всички посоки, дирейки още вода. Струята се усили, но пак не беше достатъчно. Някъде трябваше да има необходимото количество. Не й беше позволено да я извлече от езерото или морето — трябваше да бъде изсмукана от въздуха. Накрая умът й попадна на нещо, наподобяващо огромна водна маса, увиснала самостоятелно. Започна да я привлича, но водата явно се намираше много далеч, защото не чу капенето да се усили. Отвори очи и видя всички присъстващи да гледат нагоре.

— Не си я предупредила за това, нали? — попита Дийкън.

— Ти също не си. Ще бъде забавно! — каза Калипсо с широка усмивка.

Миранда искаше да извие глава и да погледне какво привлича вниманието им, но напрежението от концентрацията се усилваше, сякаш придърпваше океан, а нищо не идваше. Тогава, толкова внезапно, че едва не я изтръгна от концентрацията, водата дойде наведнъж. Сякаш се изливаше потоп — не само на желаното от нея място, а и навсякъде другаде. Девойката насочи колкото се може повече от водата в купата, не смеейки да отвори очи, защото се страхуваше какво може да види.

— Достатъчно! Много добре! Сега към умението! — радостно рече Калипсо.

Момичето отвори очи и видя, че водата се лееше под формата на яростен дъжд, въпреки че вече не я придърпваше. Бе досегнала самите облаци и сега трябваше да изчака бурята да спре. Наблюдаващите я отърчаха на сушина. Мин, току-що осъзнала се от шока на внезапното окъпване, се върна при Миранда. Останаха да я наблюдават само Калипсо, чувствайки се като у дома си сред дъжда, Дийкън, мокър до кости, но решен да не изпусне спектакъла и Мин, вярна както винаги.

— Просто оформи малко вода. Небеса, има предостатъчно. Искам ледена скулптура на… малката Мин, да кажем. И искам всеки детайл. Оформи я и я замрази. Почни веднага! — напъти Калипсо.

Миранда се подчини. Извлече вода от подгизналата почва, създавайки потрепваща маса. Енергиите й протичаха през водата, принуждавайки я да приеме формата на малкото драконче. Основната форма бе лесна, но когато дойде ред и на детайлите, девойката усети напрежението да разпъва ума й в множество посоки. Ноздри, люспи, зъби — всяка подробност трябваше да бъде пресъздадена и запазена. Трудно беше да се определи колко време бе изминало, но накрая пред нея стоеше почти идентично копие на дракончето й, седнало на задни лапи, отворило уста и леко изплезило език.

Миранда приложи обратната версия на едно от заклинанията, преподадени й от Соломон. Вълна пробяга през водата, превръщайки я в лед.

— Отлично! Великолепно изпълнение! Дийкън, я кажи, помниш ли глупавата магия, която използва Гилиъм? — попита русалката.

— Разбира се.

— Използвай я върху това произведение на изкуството. Трябва да бъде запазено във форма, по-издръжлива от леда.

Дийкън повдигна кристала си и затвори очи. Магията трябва да бе могъща, защото дори и в изтощеното си, отслабено състояние девойката усети силата й. По-недоловима вълна от светлина започна да прекосява повърхността на ледената статуя. Пълзеше бавно, наподобявайки дузина протягащи се пръсти — оставяше камък зад себе си. Когато ивицата достигна носа на статуята, Дийкън прекрати заклинанието и въздъхна облекчено. Статуята вече бе изработена от камък, запазена за идните поколения.

— Много добре се справихте и двамата. Беше истинско удоволствие да работя с теб, Миранда. Не си мисли, че след като вече не съм твой наставник, нямаш право да ме посещаваш. Дийкън, отведи я при Азриел. Аз трябва да отнеса това прекрасно творение долу.

— Какво? Азриел? Тя не е ли основателката? — запита Миранда, все още замаяна от усилието.

— Да, трябва да бъдеш провъзгласена за главен майстор! — рече той, отвеждайки я към кристалната арена. Междувременно призованият от нея дъжд не спираше да се лее.

— Но аз вече съм. Калипсо каза.

— Не, не. Станала си майстор в четири отделни дисциплини. Сега трябва да докажеш колко опитна си в практическото им приложение. Тогава ще бъдеш пълен майстор! — обясни Дийкън.

— Не разбирам? Толкова много нива ли има?

— О, да! Само в магията имаме девет степени. Новак, калфа, майстор, главен майстор, свръхмайстор, велик майстор, архимаг и старейшина. Отделно имаме бойни магове, специалисти, тълмачи…

— Какво? Покрила съм четири дисциплини, а още не съм преминала дори и половината йерархия? — невярващо каза Миранда.

— Ако имаш късмет, утре ще си я преполовила.

— Но аз едва мога да мисля. Как се очаква да премина още един тест?

— Не се притеснявай за това. И най-добре ми дай тоягата. Като нищо ще я счупиш.

Достигнаха кристалната арена. Съзирайки я за пръв път, Миранда бе поразена от красотата на мястото. Сега, обсипвана с дъжда, сипещ се от мрачното небе, гледката секна дъха й. Околните колони наподобяваха зъбите на някакво ужасно създание. Мин подскачаше наоколо, запозната и доста привързана към мястото, което сега изглеждаше толкова заплашително. Спряха край основата на една от издълбаните колони. Дийкън положи жезъла на земята.

— Преди да влезем, трябва да те предупредя. На всяка цена подходи сериозно. Опасността ще бъде истинска. Тя ще се опита да те измами. Целта й е да изпита ума ти. Няма да отстъпи. Виждал съм най-силните мъже и жени, които някога съм познавал, да излизат коренно променени. Собствените ми преживявания бяха леки, но трябва да кажа, че все още намират място сред кошмарите ми. Предстои ти вероятно най-предизвикателното усещане досега.

— Какво ще прави? — запита девойката.

— Не зная. Рядко повтаря даден тест. Готова ли си?

— Как бих могла? — отвърна Миранда.

— Тогава да започваме.

Тримата пристъпиха отвъд границата. Разликата бе като между деня и нощта. Веднъж стъпила вътре, главата на Миранда се изчисти и проясни, слънцето сияеше, от облаците нямаше и следа, а наместо студения, твърд кристал, нозете й усещаха мека, милваща трева. Тайнствено се доближаваше до представата й за юга. Недалеч се издигаше миролюбива сламена колиба.

Докато се отправяха натам, пред тях изникна жена. Материализира се като облак дим, скупчващ се заедно наместо да се разпръсква. Около грациозната й снага бе обвито черно наметало с бели огнеподобни нишки, които проблясваха и се извиваха, сякаш действително пламтяха. Бе няколко инча по-висока от Миранда, по-възрастна, но въплъщение на самата елегантност. Косата й бе бяла и се лееше по гърба й.

Дракончето показа обичайното си подозрение, настръхвайки при появата на жената, но когато разпозна в нейно лице честия си домакин, животното се успокои.

— Добре дошли. Очаквах нашия феномен. Благодарение на уменията ти, не се наложи да чакам дълго. А ти, Дийкън, доколкото разбирам, си помощникът на това младо момиче. Великолепно, моля, заповядайте вътре! — изрече тя с глас, който излъчваше вежливост.

Тя ги въведе вътре, където три стола с мека тапицерия заобикаляха трапеза с най-разточителните гозби, които Миранда бе съзирала през живота си. Всякакви сортове сирене, месо и хляб не оставяха и един свободен инч върху плота. Четиримата се настаниха — Азриел на челното място, Дийкън и Миранда от двете страни, а Мин приклекна на пода край приятелката си. Столът бе невъзможно удобен, а храната сякаш бе изскочила от нечия фантазия. Виното бе същински нектар. Месото се топеше върху езика. Атмосферата бе толкова топла и уютна, Миранда не можеше да се чувства по-спокойна.

Същото не можеше да се каже за Дийкън. Младежът седеше вдървено, ядейки бавно и по малко, сякаш единствено, за да предотврати онова, което щеше да се случи, ако не опиташе от храната. Страхът струеше от него със същата очевидност, с която Азриел излъчваше изтънченост. Когато приключиха, домакинята заговори отново.

— Имах честта да гощавам малката ти Мин. Тя е прекрасен звяр. Отнасяй се добре с нея и тя ще ти служи вярно. В това съм убедена. Що се отнася до теб, Дийкън, да тълкувам ли присъствието ти като знак, че Миранда е получила и доза от сивата магия?

— Само мъничко, ваша милост. Едно-две заклинания — бързо отговори той, поколебавайки се дори да я погледне в очите.

— Всяко късче помага. Сивата магия ми е любима. Възможно е да измисля някакво подобаващо изпитание. Тази идея ми допада. Също така узнавам, че Черупката й е говорил. Доста уникално събитие.

— Вярваме, че тя може да е свързана с Избраните. Тя дори носи белега… — плахо обясни Дийкън.

— Може ли да го видя? — попита Азриел.

— Покажи й го. Покажи й белега! — настоятелно прошепна младежът.

Докато Миранда показваше дланта на лявата си ръка, не можеше да разбере как тази блага жена може да притеснява толкова Дийкън.

— Да. Не е белег по рождение, но обикновен човек не би могъл да носи този знак, ако наистина символизира Избраните — каза Азриел.

— Ето защо е много важно тя да вземе участие в церемонията! — рече младежът.

— Това не е мой проблем. Ще я подложа на изпитание като всеки друг. Тя ще реши дали е готова — изрече домакинята с едва доловим оттенък на отегчение в гласа.

Човек би си помислил, че е замахнала към Дийкън, толкова бързо се сви той.

— О, ваша милост, не намеквах нищо. Убеден съм, че ще бъдете справедлива, както и че Миранда ще успее — изрече младежът, обърсвайки потта от челото си и въздъхвайки насечено.

— Може би наистина е добре да не губим време. Да видим сега. Кой тест е най-подходящ за дете-чудо? Смятам да използвам теста за бягство. Струва ми се удачен.

Миранда кимна, любопитна за характера на изпитанието. Дийкън потръпна като зашлевен, чувайки тези думи.

— С к-каква продължителност, ако не намирате питането ми за прекалено нахално? — нервно се поинтересува той.

— В настоящата ситуация, десет минути изглеждат достатъчни.

— Не звучи толкова… — заговори Миранда.

— Десет минути! Помислете отново, моля ви. Тя току-що премина водното си обучение! — възрази Дийкън, страхът му за Миранда надвил този за собствената му личност.

— Казах. Не ще бъда разубедена.

Внезапно Дийкън изчезна, стопявайки се по начина, по който Азриел се бе появила. Мин се изгуби по същия начин, оставяйки Миранда насаме с екзаминаторката.

— Какво направи с тях? — запита девойката, леко смаяна от случилото се.

— Все още са наблизо. Мин е с него, но няма да може да види нищо. Двете с нея сме в прекрасни отношения и не искам да я разстройвам. Дийкън може да наблюдава, без да отегчава и двете ни. Ах, това момче! Притеснението му за теб е чаровно и вероятно на място, обаче е толкова дразнещо. Но да оставим това, предстои ни задача. Позволи ми да разширя игралното поле.

Без някакви видими усилия, магьосницата започна да променя заобикалящата ги среда. Стените се отдръпнаха и се превърнаха от топло, уютно дърво в студен камък. Масата се удължи, нова храна изниквайки по протежението й. Прагът се извиси в масивна арка, а столовете подскочиха напред към вратата, която падна с оглушителен трясък, превръщайки се в мост над зейналия отвън ров. Огънят от камината скочи в средата на стаята и се втурна към стените, разделяйки се по дузина факли, както и безбройни свещи. Масивен полилей увисна от вече извисяващия се таван.

След няколко мига Миранда стоеше в огромната банкетна зала на древен замък.

— Така. Бих казала, че тази обстановка е по-подобаваща. Сега за правилата на играта. Този пясъчен часовник изтича след пет минути — каза Азриел.

Въпросната прищипана стъкленица изникна, увиснала над средата на масата.

— След това ще бъде обърнат отново, за да изтече обратно. Докато пясъкът се движи, аз ще се опитвам да те заловя, а ти ще се стараеш да избягаш. Тестът ще се смята за провален, ако останеш пленена достатъчно дълго, за да те впиша в червената книга на провалилите се с тази писалка — обясни магьосницата.

Пред нея изникна шкаф с книги. Последната книга от дългата редица червени томове се прихлъзна напред. Долният рафт единствен беше незапълнен с книги на провала, тъй като върху му почиваха две бели издания, както и една биеща на очи черна подвързия.

— Издържиш ли изпитанието, ще бъдеш вписана в бялата книга. Тестът приключва, когато и последното зрънце пясък се върне откъдето е дошло — или когато името ти бъде вписано. Имаш ли някакви въпроси?

— Как бих могла да ти се противопоставя? Ти си много могъща. А аз едва започнах обучението си.

— Постигнала си майсторско ниво в елементалните изкуства. Това е предостатъчно. Що се отнася до мощта, тук си не по-малко могъща от мен. Стига да знаеш дадено заклинание, ще можеш да го направиш мигновено и без усилия. На изпитание биват подлагани единствено знанията и изобретателността ти. Почни.

— Но аз… — поде момичето.

Думите на Миранда бяха прекъснати от странно усещане, когато стаята и всичко, което я изпълваше, привидно нарасна многократно. Второ странно усещане я обгърна, докато биваше вдигната във въздуха от някаква невидима сила и захвърлена в червена течност. Тя започна да щипе очите й, а когато девойката изплува и се огледа, огромната зала изглеждаше замъглена и изкривена. Бяха я смалили и потопили във винена бутилка! Тапата сама скочи и запуши отвора, а Азриел вече прекосяваше краткото разстояние към пиедестала, понесла писалка в ръка.

Миранда съсредоточи силата си в заобикалящия я въздух. Той тутакси се завихри, изблъсквайки тапата с такава сила, че бутилката падна. След като се олюля сред винените вълни, девойката пролази през гърлото. Трябваше да намери място, където да се скрие за достатъчно дълго, за да развали магията. Дийкън още не я бе научил как.

Затича по масата, приклякайки зад сгъната салфетка. Умът й бързо проучи тялото, бързо напипвайки необичайната магия, обвита около нея. Подготвяше се да използва собствената си сила срещу нея, когато отгоре й се спусна сянка.

Поглеждайки към източника й, видя силуета на котка. Чисто черна, с хвърлящи бели огънчета очи. Миранда се опита да побегне, но животното болезнено я перна с лапа и я притисна към земята. В миг котката се превърна в камък, а Азриел се появи край масата и отново се отправи към книгата. Момичето приключи работата си по развалянето на смаляващото заклинание, възвръщайки си естествената големина достатъчно бързо, за да отхвърли каменната котка, както и да разчисти голяма част от масата, върху която лежеше.

— Трябва ли да правиш толкова боклук? — оплака се Азриел, обръщайки се да види как Миранда изтърчава от залата и поема по един от коридорите.

Девойката се намери в дълъг коридор, от двете страни, на който имаше множество врати. Започнаха да се затръшват една след друга. Момичето успя да се хвърли през прага, приютил отвеждащо нагоре стълбище. Изкачи се. Озова се в нов коридор и бързо влезе в най-близката стая. Спалня с тесен прозорец и елегантна мебелировка. Азриел не можеше да е излязла толкова бързо от залата. С малко късмет може би тя все още си мислеше, че Миранда е заловена в първия коридор.

— Страхувам се, че не е така — изрече втори глас в главата й.

Вратата се затръшна и се заключи. Миранда се замъчи да я отвори, но тежката дървена преграда не помръдваше. Глупаво щеше да е да търси ключ. Мислейки трескаво, девойката се сети за една от магиите на Дийкън. Досега заклинанието за фини манипулации бе представлявало тромава и неудобна процедура, но може би тук нещата щяха да са различни. Насочи съзнанието си към ключалката, въздействайки директно на отделните елементи. След няколко мига се разнесе приятно щракване и вратата се отвори.

Отдъхвайки, девойката се опита да напусне стаята. Едва бе успяла да отвори вратата наполовина, когато тя отново се затръшна, блъсвайки я назад. Пред очите й дървото се промени в тежка желязна тъмнична порта, а ключалката изчезна. Скоро вратата представляваше решетеста част от стената. Нямаше как да бъде отворена. Миранда пропълзя през прозореца, озовавайки се на тесния перваз. Зад нея прозорецът се затвори, както и съседния.

— Пленена на перваза? Това също е залавяне! — отекна гласът на Азриел в мислите й.

Умът на Миранда отново заработи трескаво. Прерови съзнанието си в търсене на чуждо присъствие. Откривайки го, девойката го изтласка. Така Азриел бе чела мислите й. Сега магьосницата нямаше да е толкова сигурна в местоположението й. Решила този проблем, Миранда насочи усилията си към измъкването от перваза. Решението бе очевидно, но неприятно. Без да се помайва, девойката скочи в ледената вода на крепостния ров. Изплува и си пое дълбоко дъх, виждайки усмихнатото лице на Азриел да наднича от подвижния мост.

— Може да не съм в състояние да усещам ума ти, но и глух щеше да чуе плясъка.

Водата около Миранда започна да се вледенява. Момичето се опита да достигне ръба на рова, но краката й бяха замръзнали. Азриел се изкикоти и спокойно се отправи към пиедестала, за да впише победата си. Девойката напрегнато слушаше как стъпките заглъхват. Тутакси призова достатъчно топлина, за да освободи нозе. Едва се бе измъкнала на брега, когато екзаминаторката спря.

— Знаеш, че винаги ще усещам кога си заловена и кога не. Не можеше да направиш нищо по въпроса.

Момичето, сега намиращо се на моста, се опита да се втурне тихо край нея. Щом обучаемата влезе в замъка, Азриел накара отделните камъни на пода да се издигнат, оформяйки клетка. Миранда рязко застина. Екзаминаторката понечи да иззлорадства, но спря. Посегна с ръка между каменните решетки. Пръстите й преминаха през фигурата на девойката.

— Илюзия? Не очаквах да видя нещо такова! — рече тя.

Екзаминаторката отърча навън и прогони всички илюзии, които не бяха нейно собствено дело. По стената бяха изникнали редица ледени пръчки, оформящи груба импровизирана стълба, отвеждаща към един от прозорците на първия етаж. За късмет на Миранда, тези отвори не бяха запечатани като прозорците от горното ниво. Азриел се издигна във въздуха и се приближи към отвора. Той се разшири, за да я пропусне, но Миранда вече бягаше надолу по коридора. Азриел излезе от стаята тъкмо навреме, за да види как във всяка стая влиза по едно копие на девойката.

— Колко забавно, обучаем с творческо мислене! — каза екзаминаторката.

Могъщата магьосница докосна стената с пръсти и камъкът стана прозрачен като стъкло. Ефектът продължи да се простира, докато през всеки съграждащ блок не можеше да се гледа. Една по една, илюзиите на Миранда бяха развалени, но не бе и нужно да се приключва. Промяната в замъка стресна истинската Миранда, която пристъпи назад, събаряйки шкаф с книги.

Когато очите й се срещнаха с тези на Азриел и жестока усмивка плъзна по лицето на наставничката, девойката скочи на крака и затича към пясъчния часовник. Бяха минали само минута-две, а правилата указваха, че тестът щеше да приключи, когато и последното зрънце се върнеше, откъдето бе дошло. Ако обърнеше стъкленицата сега, трябваше да удържи още съвсем малко. Азриел бързо се движеше към нея, необезпокоявана от стените, които се отдръпваха като завеси, за да й сторят път. Тъкмо когато нозете на екзаминаторката стъпваха в залата, Миранда сграбчваше стъкления часовник. Ако имаше късмет, щеше да успее да го обърне и да го обвие с лед.

Късмет, уви, нямаше. Когато увисналият пясъчен часовник бе извъртян леко, целият замък се наклони в противоположната посока. Девойката изпусна часовника и се плъзна по пода, удряйки се болезнено в стената. Нищо друго не бе повлияно от необичайната промяна, което бе добре, защото инак момичето щеше да бъде премазано под тежестта на мебелите.

— Сигурно ще се изненадаш да узнаеш, че не си първата, която се опитва да се възползва от тази подробност. Затова взех мерки пясъкът винаги да пада в правилната посока, без значение накъде е обърната стъкленицата. За да е весело, съм се погрижила ти също да падаш в посоката, към която я обръщам! — рече лукавата екзаминаторка.

Докато изричаше последното изречение, тя започна да извърта часовника, принуждавайки Миранда да залита или да пада. Приключи с обръщане на стъкленицата. Миранда се вкопчи в масата, към която бе притисната. Бе достатъчно масивна, за да я задържи.

— Щом така искаш — изрече Азриел. Внезапно всички мебели в залата, с изключение на пиедестала, книгата отгоре му и стъкленицата, полетяха нагоре. С гръмовен трясък на сцепено дърво, съдържанието на стаята се блъсна със сводестия покрив.

Миранда се замъчи да се изправи. Бе посипана с доволно количество отломки. Имаше много счупени кости, но бяха възстановени още преди да го е осъзнала. Докато тя се надигаше, Азриел долетя „долу“ до тавана и се превъртя, за да огледа щетите.

— Все още се движиш? Много добре. Ще трябва да те обуздаем.

Очите на магьосницата се плъзнаха из стаята, дирейки нещо, с което да измъчва обучаемата си. Спряха се на полилея, който все още висеше „нагоре“, незасегнат от промяната. Тя се усмихна, а наподобяващите крака поставки за свещи внезапно оживяха, залазвайки по веригата и тавана по подобие на украсен паяк. Докоснатото от свещеливите крака избухваше в пламъци. Миранда се освободи и се втурна с цялата си налична бързина сред обсипания с отломъци таван, но съживеният канделабър напредваше сред боклука като че ли е бил роден за това, а то всъщност така си и беше. Псевдосъществото отскубна веригата си и я хвърли, увивайки я около клетото девойче. В миг беше овързана здраво, а огънят пълзеше около й.

— Доста съм горда с това! — засия Азриел, докато отиваше към пиедестала и вземаше писалката.

Миранда използва ума си, за да събере колкото се може повече от обгръщащия я огън. Насочи го към свещника-паяк, който се стопи незабавно в яркооранжеви капки, посипали пода. Стягащата я верига обаче остана. С изключителна предпазливост девойката преряза веригите с огън, както бе сторила с листа хартия от теста на Соломон.

— Изобретателността ти е забележителна. Може да се наложи да преосмисля думата залавяне! — каза екзаминаторката.

Доближавайки се отново към стъкленицата, Азриел я хвана и я завъртя с рязко движение. Миранда полетя във въздуха, захвърляна в различни посоки от постоянно променящото се „долу“. Усещането бе невероятно объркващо. Едва можеше да мисли. Определено не можеше да помръдне, тъй като всеки път, когато доближеше нещо, за което можеше да се хване, биваше запратена другаде. Беше пленена във въздуха. Нова усмивка на задоволство изникна върху лика на наставничката, в чиято ръка отново се озова писалката.

Съзнанието на Миранда диреше някакъв начин за измъкване. Единствено левитацията можеше да й помогне. До този момент бе успявала да повдигне само вода, но Дийкън я бе уверил, че същата техника със съвсем малки изменения може да бъде приложена върху всичко. Овладя обгръщащата я мистична енергия и й заповяда да застане неподвижно. Неконтролируемото й подмятане из стаята внезапно спря. Втора мисъл спря и въртящата се стъкленица, този път ориентирана правилно. Докато девойката се отпускаше на пода, Азриел се усмихна самодоволно.

— Трябва да призная, че ме принуждаваш да използвам нови нива на въображение — рече тя.

Миранда понечи да отговори на комплимента, но бе спряна от усещане за потъване. Сведе поглед и установи, че подът под краката й се бе превърнал в плаващ пясък. Вече беше потънала до кръста, преди отново да използва левитацията. Пясъкът я държеше здраво, но девойката бавно започна да се отскубва.

— Пясъчник! — изрече Азриел.

Мигновено пясъкът отново стана камък. Миранда напрегна сили, но здраво обгърнатите й нозе я уведомиха, че щеше да капне от умора далеч преди камъкът да поддаде. Азриел все още държеше писалката и се отправи към книгата, за да впише поредния провал. Миранда се нуждаеше от време. Издигна стена от пламък между Азриел и пиедестала. Екзаминаторката се подсмихна и развали магията, без дори да забавя крачка. Миранда съсредоточи ума си да призове трус. След разтърсващи мигове, заплашвали да натрошат костите й на прах, пясъчникът се напука. Парчетата паднаха, тъй като под тях нямаше нищо, но Миранда се издигна във въздуха.

— Добре, достатъчно левитация за днес! — обяви Азриел.

Миранда падна, вкопчвайки се за ръба на направената от нея дупка. Опита се да левитира отново, само за да открие, че някакво заклинание — изключително сложно — не й позволяваше да го стори. Макар да знаеше, че с нужното време щеше да е в състояние да вдигне ограничаващата магия, в момента имаше по-важни дела.

Девойката се повдигна от пода и се стрелна към вратата. Веригите на подвижния мост задрънчаха при приближаването й, а камъните от пода започнаха да се издигат, за да оформят решетки, както по-рано за дубликата й. Миранда избегна някои, а други разтроши с бърз земетръс. Твърдо бе решена да напусне замъка. Магиите на Азриел ставаха все по-силни с всяка изминала секунда и несъмнено бе на път да открие някоя, която да задържи Миранда достатъчно дълго, за да запише провала й. Просто трябваше да я отдалечи колкото се може повече от книгата, за да увеличи времето си за измъкване.

Подвижният мост бе вдигнат почти наполовина по времето, когато тя си проби път до него. Докато се катереше по стръмното дървено нанагорнище, повърхността му се превърна в шахматна дъска от огън и лед. Азриел да я залови ли се опитваше, или да я убие? Прогони огъня с ума си и заскача върху овъглените квадрати, докато не достигна почти вертикалния край на моста. С мощен скок се приземи на другия бряг на рова. Миранда въздъхна облекчено, но бе прекъсната от скърцането на веригите. Миг по-късно се скъсаха и подвижният мост започна да пада. Ужасеното момиче едва успя да се претърколи настрани. На толкова малко се бе измъкнала, че когато опита да се изправи, откри, че ръбът на туниката й е притиснат под моста.

Сенчестият силует на Азриел приближаваше входа. Миранда отчаяно задърпа притиснатия плат, докато не го разкъса. Първо подпали отново моста. Тутакси дим, огън и пушек закриха външния свят, правейки съзирането му невъзможно за някой, все още намираш се вътре в замъка. Спечелила малко време, девойката огледа хоризонта. Недалеч от нея имаше малка дъбрава. Създаде вятър, който да разклати клоните, молейки се идеята й да се окаже успешна.

Азриел прекоси непокътната пламналия мост. Достигна другата страна на рова миг преди обгорената дървена врата да падне във водата. Невидима сила накара екзаминаторката да потръпне. Обръщайки се да погледне през виещата се над крепостния ров пара, тя видя, че първите пет минути бяха изминали. Пясъчният часовник се извъртя сам, този път без гравитационните промени, обикновено съпътстващи промяната на позицията му. Целта на теста бе изпитване върху колкото се може повече ситуации, не върху една и съща.

С подновена от наближаващия край решителност, Азриел отново се обърна към полето. Миранда не си бе губила времето. Бе успяла да изтръгне семената от дърветата и храстите и да създаде същинска гора, в която да се скрие. Твърде гъста беше, а момичето все още не допускаше заклинанието й за намиране.

— Умно момиче, но жертвата може да бъде проследена по много начини! — каза екзаминаторката.

Започна да се прокрадва напред, приела формата на мастиленочерен вълк с познатия бял пламък в очите. Въздухът бе пропит с миризмата на жертвата й. Докато я следваше, околните дървета изсъхваха и умираха.

Далеч напред, Миранда крачеше — невидяна, но не и ненадушена — през гъстия лес, който лично бе създала. Много малко слънце се процеждаше между листата, което я караше да се чувства още по-добре. Мина минута, сетне още една. Появиха се първите наченки на успокоение. Но въпросното чувство изчезна бързо, когато долови тихото шумолене на тревата под крака, които не бяха нейните. Тя се огледа, опитвайки се да съзре преследвачката си, но Азриел накара слънцето да се спусне под хоризонта, заменяйки го с луна, която едва имаше силата да хвърли няколко пестеливи лъча върху гъстия балдахин от листа. Миранда тихо се покачи на близкото дърво.

В една лунно петно на земята зърна стрелването на черен вълчи силует и осъзна как е била намерена. Създаде вятър зад екзаминаторката, който да отнесе миризмата, но беше твърде късно. Клоните на дървото се затвориха около нея като клетка. Луната засия по-ярко, осветявайки образувалата се просека към замъка.

Нещо, движещо се бързо, изхвърча през далечния праг и се понесе към тях. Пиедесталът, перото и книгата бяха прикрепени здраво към него. Когато достигна Азриел, екзаминаторката си възвърна облика. Миранда започна да извлича топлината от клоните. Те започнаха да пукат и да се отлюспват, тъй като студът ги правеше чупливи. Отчаяното момиче удари окрехкавелите клони. Те поддадоха далеч по-лесно и по-внезапно от очакваното. Всички клони, следвани от голяма част от ствола, се натрошиха на големи, студени късове.

Миранда се приземи сред парчетиите и се изправи на крака. По-голямата част от дървото бе паднала върху Азриел и пиедестала. Изпод купчината пулсираше могъща аура. Ако някога нечия ярост можеше да бъде почувствана, то този случай бе именно такъв. Миранда побягна, ужасена какво може да последва. След няколко мига Азриел избухна изпод камарата. Небето придоби кървавочервен цвят, сиянието му обгърнало всичко.

— Никой… никой… не е посмял да ме напада! Малка вещица. Това вече не е игра! — прогърмя гласът й, докато тя се носеше високо над дърветата.

Махна с ръка и те се пръснаха с такава сила, че някои бяха изтръгнати от корените. Мощната енергия повали Миранда на земята. Земята под нея започна да се тресе. Огромна зев цепна твърдта — пролуката бе достатъчно голяма, та да поглъща цели дървета. Миранда се вкопчи за ръба, но внезапно бе издигната във въздуха. Съпротивляваше се на сграбчилата я сила, но хватката й не можеше да бъде разкъсана. Земята под нея засия почти с жежкава вялост.

— Какво си намислила? — викна Миранда.

В отговор, кипящата твърд се завихри около нея. Горещината стана непоносима, когато девойката се намери насред течния камък. Когато той застина, отговорът стана очевиден. Азриел имаше доволно изражение. Миранда бе отпусната върху все още горещия под на стъкления си затвор.

— А сега да отбележа успеха си! — рече екзаминаторката. Потапяйки върха на перото в мастилницата, магьосницата го допря до страницата. Или поне се опита. Писалката потъна в книгата. Азриел стисна юмрук и прогони илюзията.

— Къде е! — викна тя.

Миранда отвърна със студен, мълчалив взор. Азриел се обърна и протегна длан към замъка в далечината. Цялото съдържание на шкафа, както и пясъчния часовник, прелетяха до нея. Замах на същата ръка накара книгите да се отворят едновременно. Страниците зашумоляха, всяка оказала се изписана изцяло. Магьосницата се обърна яростно към Миранда. Момичето извади предмета с червена подвързия изпод туниката си и се ухили. Силата на Азриел обгърна книгата, почти отскубвайки я от ръцете й, удряйки книгата в прозрачната стена на килията.

Девойката сграбчи книгата на свой ред и впрегна цялото си съзнание да я запази, а тук силата бе значителна.

— Пусни я, момиче! Вътре няма много въздух, а с всеки изминал миг става все по-малко. Няма да ти стигне до края на теста.

— Не можеш да спечелиш. Ако строшиш затвора, за да вземеш книгата, ще бъда свободна и няма да може да ме запишеш. А ако не, ще изчакам изтичането на времето. Ако медитирам, почти няма да е нужно да дишам! — правдиво я подразни Миранда.

Азриел стисна зъби. Светът около тях се тресеше от гнева й. Девойката стисна книгата и се обърна. Мистичното дърпане върху предмета отслабна достатъчно, за да изникне малък отвор в стената на капсулата. Момичето се обърна към полъха свеж въздух, държейки книгата пред себе си. Азриел я отскубна от ръцете й и я отвори. Миранда я сграбчи и се опита да я издърпа обратно, но екзаминаторката вече я държеше в ръце. Колкото и да напрягаше ума си, девойката не успя да си върне отнетото и макар книгата постоянно да заплашваше да отлети от ръцете на Азриел, последната успя да вземе писалката и с несигурна ръка да впише името на Миранда.

С това небето възвърна обичайния си лазурен цвят, земята се изравни, а капсулата около Миранда изчезна. Девойката бавно се отпусна на земята. Уютната колиба, в която бе започнало изпитанието, отново се оформяше около тях. Миг по-късно, все още замаяни от внезапната промяна, приятелите на Миранда се появиха отново. Мин дотърча, доволна отново да види момичето, но спря внезапно да я огледа.

Миранда бе окъсана и изтощена. Беше плувнала в пот. Парчета от одеждите й бяха овъглени. Мин погледна към Дийкън, сетне към Азриел, дирейки да открие виновник. Решението изглежда не отне много време, тъй като младежът получи бърза серия удари с опашка като наказание.

— Ох! Бях до теб през цялото време! Няма как да съм виновен! — рече той, посягайки да помогне на Миранда.

— Тя трябва да се гордее със себе си. Представи се забележително. Сама откри няколко магии по време на изпитанието. Това несъмнено показва потенциал — отбеляза Азриел, отново влязла в ролята на спокоен матриарх. Подреждаше белите и червените книги, изражението й бе леко объркано. Затрудняваше се да ги постави по съответните рафтове.

— Със сигурност надмина първия ми провал. Трябваха ми цели три опита, за да успея — окуражи я Дийкън. — Потръпвам при мисълта какво щеше да ми се случи, ако бях показал и половината от съпротивлението, демонстрирано от теб. Към края малко се разтревожих.

Когато Миранда се изправи, от туниката й се изхлузи книга и падна на земята. Бегълката, издокарана с червена корица, привлече вниманието на всички. Азриел коленичи да я вдигне, поставяйки я на масата до тази, в която преди малко бе нанесла името на девойката. Бяха еднакви. Екзаминаторката мълчаливо махна с ръка над първата книга. Червеният цвят отстъпи на бял.

— Умно, умно момиче! — тихо промълви тя.

Дийкън зяпна, а Азриел отгърна на последната изписана страница на мнимата червена книга, където името на Миранда стоеше изписано.

— Добре. Не бих казала, че това бе най-честният метод, но пак си е победа. Изглежда в крайна сметка си издържала. Чудя се… кога успя да откраднеш двете книги?

— Докато разваляше двойничките ми една по една — изрече Миранда, отпускайки се трепереща на стола.

— И събори книгите, за да прикриеш следите си. Брилянтно! — каза Дийкън.

— Определено се бори до последно за книгата, въпреки че си искала да те запиша вътре.

— Сметнах, че ще заподозреш нещо, ако не го правех. Да не говорим, че не бях сигурна дали ще проработи, нито как щеше да реагираш, ако откриеш какво съм направила.

— Имало е вероятност да умреш заради една уловка! — рече Дийкън.

— Не мисля, че тя щеше да ме убие! — с немощна усмивка каза Миранда.

— Определено бих. За какво мислиш, е черната книга? Пази имената на онези, чиято амбиция надмина находчивостта. За твое щастие успях да изтръгна книгата от ръцете ти, преди да съм изтръгнала въздуха от дробовете ти! — отбеляза екзаминаторката. Притеснително беше колко небрежно говореше за готовността си да убива.

Миранда преглътна мъчително, осъзнавайки едва сега сериозността на ситуацията.

— Е, с радост бих си поговорила още с теб, но ми предстои работа над магиите. Все още не мога да повярвам, че успя да ме задържиш извън съзнанието си. Доста рядко постижение. Да те няма! Върви да се отдадеш на заслужени хвалби.

Миранда и Дийкън мълчаливо се подчиниха. Девойката внезапно осъзна, че Дийкъновият страх изглежда напълно оправдан. Движеха се с бърза крачка, следвани от подтичващата подире им Мин, докато не достигнаха до привидно произволна точка в полето.

— Би ли почакала? — каза Дийкън.

— Защо тук?

— Стигнахме ръба на арената. Ще взема тояжката ти.

Младежът се приведе напред. Въздухът се раздели като завеса пред него, поглъщайки го първо до раменете, сетне до кръста. Когато отново се изправи, държеше жезъла на Миранда. И също така бе мокър.

— Ето. Ще имаш нужда от него, ако искаш да се добереш до колибата си.

— Защо? Чувствам се доста добре. Малко съм разтърсена, но като се изключи бедното ми сърце, не съм изтощена. Чувствам се дори по-добре в сравнение с… когато влязох.

— Да. И ще изгубиш това усещане, когато напуснеш арената — каза той, подавайки й тояжката. — Внимавай къде стъпваш.

Миранда направи няколко крачки напред. Главата й едва бе напуснала границите на арената, когато девойката се почувства сякаш цялата й енергия се отичаше. Тежко се опря на жезъла. Той потъна в калта. Неволно предизвиканата от нея буря все още вилнееше. На места водата стигаше до глезените. Когато успя да се приспособи към умствената умора, девойката каза:

— Защо никой не е спрял дъжда?

— Ето отговора — отвърна Дийкън, сочейки към някаква странна гледка на ръба на езерото.

— Какво? Очите ми не се фокусират.

— Айна спори с Калипсо. Случва се всеки път, когато трябва да бъде спряна буря. Бурите се състоят от вятър и вода, с което попадат под юрисдикцията на Айна или Калипсо като съответни експерти. Калипсо не я е грижа за бурята, но тъй като едно от любимите й занимания е да тормози Айна, русалката отказва категорично да й позволи. Неведнъж се е случвало спорът да продължи по-дълго от самата буря. Но забрави за това. Да те сложим да спиш. Утре вечер ще се появи синята луна и трябва да си във форма.

Думите едва достигаха съзнанието на девойката. Влачеше джапащи нозе към дома си, най-сетне озовавайки се вътре, затваряйки вратата, преобличайки се в сухи дрехи и просвайки се на леглото. Мин не пропусна да се настани на любимото си място, след което двете се унесоха.