Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

* * *

Учудващо беше с колко енергия бяха изпълнили тялото й хубавата храна и здравият сън. Вървеше два пъти по-бързо в сравнение с изнурената крачка от вчера. Опитното й око и облаците над главата й я уведомиха, че минава пладне, когато най-сетне зърна нещо на хоризонта. Постройка с кула. Църква. Гледката докара усмивка на устните й. Случвало се бе навсякъде да й отказват подслон, но в храмовете — никога.

Ускорявайки крачка, тя достигна до вратата на малката постройка и надникна вътре. Нито една от пейките не бе заета, нямаше запалени свещи. Единствената светлина се процеждаше от зацапания прозорец.

— Ехо? — викна Миранда.

— В свещеническата одая — долетя отговор.

Миранда пое сред мрачната пътека и на стената вляво от амвона откри врата.

— Мога ли да вляза? — запита тя.

— Разбира се, всички са добре дошли — отвърна любезният глас.

Миранда отвори. Посрещна я оранжевото сияние на камината, танцуващо из инак неосветената стая. Голям, удобен фотьойл стоеше с гръб към вратата. С изключение на този мебел, стаята бе почти празна. Стените бяха голи, никаква картина не нарушаваше еднообразието на дъските. В средата на стаята имаше маса и стол, очакващи следващото блюдо. Ъгълът криеше безупречно оправен креват, с грубо сиво одеяло и една възглавница. Скромен скрин и шкаф слагаха край на мебелировката.

— Какво те води насам? — запита свещеникът.

— Помислих си, че ще мога да се сгрея, преди да продължа пътя си — каза Миранда.

— Винаги се радвам да споделя предоставеното ми от небесата — рече той, без да се надига.

— Благодарна съм. Ако не намираш питането ми за грубо, защо държиш толкова тъмно? — попита девойката, докато прекрачваше прага на любезния домакин.

— Нямам голяма полза от светлината — отвърна свещеникът.

Когато бе достатъчно близо, за да види лицето му, отговорът на въпроса й стана ясен. Изглеждаше добродушен, облечен в скромно черно расо. Стар, но не грохнал, имаше остатъци бяла коса над мъдрото си лице, а самото то бе внимателно обръснато. Най-забележителна бе превръзката върху очите му. Миранда имаше смътно усещане, че го е виждала и преди.

— О, извинявам се много — рече тя, закривайки уста с длан. — Ти си сляп!

— Няма за какво да се притесняваш. Вината не е твоя — рече той.

— Как се случи?

— Духовникът не трябва да товари останалите със своите проблеми, а да помага в облекчаването на техните.

Гласът му бе ясен, силен, дълбок и властен. Излъчваше мъдрост и авторитет. Отпи нещо от пръстена чаша и прочисти гърло, преди да продължи.

— Ще желаеш ли чай, скъпа? — запита той, повдигайки чаша.

— О, не бих искала да те притеснявам с това — рече Миранда.

— Изобщо не ме притесняваш! — духовникът се надигна бавно от фотьойла си.

— Моля те, нека аз…

— Глупости, глупости, сядай. Ти си мой гост. А и ако стоиш на пътя ми, може да се объркам и да се изгубя в собствения си дом — увери я той.

Миранда седна и загледа как свещеникът отива до шкафа и прокарва пръсти, докато не открие нужната кутия. Удивително бе колко плавни бяха действията му. След нула време поставяше чаша на масата и се отправяше към креслото си. Миранда плъзна чашата към себе си, хващайки я с две ръце, за да се стопли.

— Удивително! — отбеляза девойката.

— О, да. От всички краища на кралството идват да видят как си правя чай — рече развеселено слепецът.

— Имах предвид, че винаги съм смятала загубата на зрение за причинител на необратима безпомощност.

— Все още имам четири сетива. Ръката без палец пак е ръка.

— Но не можеш да броиш до десет.

— Можеш, стига да помниш как — бързо отвърна свещеникът. — Но защо говорим за мен? Тук съм от години. Ти си новодошлата, нали?

— Какво желаеш да чуеш? — запита Миранда.

— Не бих имал против да чуя описание. Ушите ми не могат да ми кажат всичко. По гласа ти мога да определя височината ти, по проскърцването на стола — телосложението, но колкото и да се опитвам, още не съм открил начин да чуя цвета на косата.

— Добре тогава. Имам дълга червена коса и кафяви очи. Дрехите ми са сиви — посрамено каза тя.

— И съм убеден, че си не по-малко чаровна от гласа си.

Миранда се изчерви.

— А как се казваш? — запита свещеникът.

— Миранда Селесте. А ти?

— Наричай ме отче. Е, накъде си се запътила?

— На север — отговори девойката.

— Северозапад или североизток?

— Просто на север — отвърна тя, притеснена от въпросите, които неизбежно щяха да последват.

— На север оттук има само тундра в продължение на много мили.

— Зная — мрачно отговори момичето.

— Само изключителна самоувереност или изключително лоши напътствия биха накарали човек да върви през тази пустош. Не искам да те обидя, но съм склонен да повярвам, че в твоя случай е второто.

— Не, не. Аз просто… сбърках. Запитах за най-краткия път към Ренак и бях пратена насам — обясни тя, надявайки се свещеникът да не разпитва допълнително. Историята й и без това звучеше подозрително. Истината щеше да открие причината за прогонването й, а Миранда искаше да предостави на краката си шанс поне да спрат да треперят, преди отново да бъде прогонена сред студа.

— Е, това със сигурност обяснява нещата. Но повече конфликтност нямаше да навреди. Най-добрите приказки винаги изобилстват от сблъсъци. Същината на драмата, знаеш — рече свещеникът, очевидно наясно, че Миранда крие нещо.

— Какво? Как разбра, че лъжа? — запита тя, когато осъзна целта на коментара му.

— Заслушай се достатъчно напрегнато и ще започнеш да чуваш повече от това, което хората изричат. Ще кажеш ли истината — или поне по-интересна история?

— Исках да узная как да стигна до съседния град. Това бе истина. Ала бях умишлено подведена.

— Защо му е на някого да прави това? Можела си да умреш там! — зачуди се слепецът.

— Бях… нежелана — каза тя, предпазливо танцувайки около ключовата информация, която можеше да й коства гостоприемството на домакина.

— Трябва ли да питам, или ще ми спестиш усилието? — запита духовникът, явно дирейки липсващото знание.

Миранда въздъхна тежко. Нямаше как. Просто не можеше да излъже свят човек.

— Проявих симпатия към загиналите в битка… и към двете страни. И от този миг никой там не възнамеряваше да ми помага. Когато накрая намерих човек, който пожела да говори с мен, попитах го за насоки и той ме упъти през полето, уверявайки ме, че това е най-прекият път.

— Съчувственик — студено каза той. — Разбираемо е защо си била пратена по такъв маршрут.

— Ще напусна, не искам да… — поде Миранда, надигайки се от стола.

— Не, остани. Аз съм духовен човек и мое призвание е да проявявам състрадание. Ще изслушам изповедта ти и ще надзиравам покаянието ти — изрече свещеникът, като зле прикриваше ненавистта си.

— Ще вървя, вече ти причиних достатъчно проблеми — обяви тя, вдигайки раницата, която съвсем непринудено се бе спуснала на пода. Пое към вратата.

— Млада госпожице, за да бъде грехът ти опростен, трябва да се покаеш! — настоя той.

Миранда застина. Извърна се обратно към духовника.

— Опростен? Грях?

Думите му бяха разръчкали мисли, които отдавна бе смятала за забравени. Тъй като вече бе изгубила шанса да се подслони, можеше поне да облекчи ума си.

Няма да се извинявам за нещо, за което в сърцето си зная, че е правилно! — викна тя.

— Симпатизираш на тресорите. Това са хора, които искат да избият сънародниците ти. Всяка състрадателна мисъл към тях е нож, забит в братски гръб.

— Нима не разбираш? Някъде от другата страна на бойната ЛИНИЯ друг свещеник произнася същата реч към човек, пролял сълзи за съглашенската армия. Всеки изгубен живот е трагедия. Не ме интересува как или защо! — каза тя, давайки глас на отдавна потискани чувства.

— Позволим ли колебания да подкопаят увереността ни, ще бъдем победени! Днес ти хабиш мисли за враговете. Утре отравяш съзнанието на друг. Не след дълго не ще са останали хора с волята за борба! — рече свещеникът, повтаряйки познатите до болка идеи, които Миранда бе слушала през целия си живот.

— Поне тогава войната ще свърши. Ще сложа край на това кръвопролитие, каквото и да ми струва. Достатъчно животи са били прахосани.

— Дори и ако ти струва свободата? Твоята и тази на всички хора в Северните кралства?

— Свобода? Каква свобода имаме? Разполагаме с два избора — да се присъединим към войската или да бягаме от нея. Присъединиш ли се, ще се молиш всеки ден да оцелееш достатъчно дълго, та да може и на утрешния ден пак да отправяш молитви. Молиш се да се случи невъзможното, да доживееш да видиш как децата ти маршируват към същата съдба, докато през остатъка от живота си се мъчиш да измиеш кръвта от ръцете си. А ако мисълта да хвърлиш тялото си в пламъците на войната е немислима, тогава трябва да живееш като мен. Беглец, чергар. Познат никому, мразен от всекиго. Какво по-лошо от това могат да ни причинят тресорите? Що за съдба е по-лоша?

— Приказки като тези ще ни костват победата — просъска свещеникът.

— Победа?! Във войната няма победа. Войната отнема всичко и не дава нищо. Ще ми се думите ми в действителност да бяха толкова влиятелни, колкото ги изкарваш. Бяха ли, щях да крещя до прегракване, нямаше да мигна, докато думите ми не отровеха мислите на всички, които притежават уши — но неумолимата истина е, че нищо, което кажа или направя, няма да има и най-малкото влияние върху тази проклета война. Аз съм нищо! Сянка! Шепот! Отхвърлена и забравена!

Сърцето й биеше бясно, сълзи замъгляваха очите й. С трепереща ръка остави чашата върху масата. По време на разгорещената си реч бе съумяла да залее себе си и значителна част от стаята. Превръзката върху ръката й бе напоена, което отново разпали позабравената болка.

— Много съжалявам за поведението си и за неудобствата, които може да съм ти причинила, но не съжалявам за мислите и чувствата, които настоятелно определяш за греховни. Сега ще те оставям, преди да съм извършила нещо достойно за съжаление — продължи Миранда, отново овладявайки емоции.

— На твое място щях да свия наляво край пътепоказателя, който ще откриеш отвън — рече свещеникът. — Хората в Ренак са свестни, родолюбиви граждани. Узнаят ли заблудените ти убеждения, съмнявам се, че ще поверят гибелта ти на заледено поле. На изток се намира Крайдол. Само отрепки и дезертьори. Току-виж си намериш сродна душа, споделяща богохулните ти възгледи.

Последните думи долетяха отвъд затръшната врата. Миранда вървеше с бързи, целенасочени крачки. Никакво намерение нямаше да остава в това място. Навън студеният вятър сякаш я зашлеви по лицето. Бе станало дори по-студено от времето, когато бе подирила подслон само преди минути. Петната горещ чай се вледениха при първия допир на хапещия мраз. Обгърнатото в пара момиче стисна зъби и се приведе. Не спираше да се удивлява как вятърът неизменно съумяваше да духа в лицето й — без значение в коя посока се обърнеше. Като че някой отгоре си играеше с нея, проверявайки колко мъчения може да понесе, преди да се пречупи. Миранда изви очи към небето.

— Ще трябва да се постараеш доста повече! — увери тя невидимия си мъчител.

Не след дълго откри и въпросната табела, за която говореше свещеникът. Ренак на запад, Крайдол на изток. И двата града на десет мили. Няколко часа пеш. Несъмнено дълъг преход, но щеше да върви по път, така че можеше да стигне преди здрачаване. Дори може да намери място в някоя кръчма, преди масите да се изпълнят. Но в кой град да иде? Колебливо пое на изток.

 

 

Вървейки, тя размишляваше над избора си. Съветът на човек, който бе знаел за възгледите й относно войната, едва не бе причинил смъртта й. А сега правеше същата грешка.

Баща й би се навъсил. Мислите й се насочиха към него. За последно бе виждала лика му дори по-отдавна от майчиния. Трябваше да се напрегне, за да си припомни чертите му. Войник, връщащ се у дома за не повече от няколко седмици, преди службата отново да го призове. Но пак бе намерил време да й предаде някои от най-ценните уроци. Макар да бе на не повече от шест, когато за последно бе говорила с него, той се бе погрижил тя да притежава известна представа за характера на реалността. Разказваше й истории за приключенията си, неизменно завършващи с наставление. Бе я научил да обръща внимание и да се учи от грешките си.

Прогони спомените с тръсване на глава. Тези дни бяха минало, твърде болезнени за припомняне.

Възползвайки се от оформилата се празнина, вбесяващите думи на свещеника бързо изникнаха в ума й. Миранда отново разтърси коси. Трябваше й нещо, което да отдалечи мислите й от гнева и болката.

— Тъй значи, Крайдол и Ренак. На еднакво разстояние от църквата. Кои други от посетените от мен градове споделяха църква? Лукаст и Мърток… Скел и Марна… — замисли се на глас тя.

Скриви лице в гримаса, тъй като това не се оказа достатъчно да прокуди свещеническите думи от главата си.

— Крайдол! — насили ума си Миранда. — Откъде ли е дошло името? Дали се намира край дол?

Продължи да насочва ума си върху тази и други удобно безполезни теми и през остатъка на самотното, мразовито пътуване. По времето, когато се намираше в мрачната, опушена крайдолска кръчма, вече бе изчерпала и последните безсмислици. Табелката над вратата оповестяваше мястото като „Гущеровият бокал“ — име, с което й се щеше да бе разполагала по време на пътуването насам, за да размишлява над него. Със сигурност щеше да запълни поне няколко минути. Уханието на печено месо и изкусителното кълколене на наливано вино твърдо изложиха на дневен ред празния й стомах.

Масите в шумното помещение бяха отчасти запълнени. Докато диреше място за сядане, Миранда усещаше очи да се взират в нея на свой ред. Погледът й премина лицата на поне дузина млади мъже, които бяха прекалено здрави и млади, за да не присъстват на фронтовата линия. Явно всеки от тях бе открил някакъв начин — очевидно непочтен — за да избегне задължителната служба. И сега пиеха и се смееха тук, клеймосвани като престъпници заради това, че са избрали да живеят. Сред колекцията лица се открояваше една подозрителна на вид фигура, седяща в един от мрачните ъгли, все още обгърната в сиво наметало. Почти всеки от присъстващите носеше подобен плащ — раздавани безплатно от краля като знак на благоволение към унизените маси.

Когато най-накрая откри място, което прецени за достатъчно подходящо, Миранда побърза да го заеме.

Избраната от нея позиция се намираше на бара, където биваха сервирани питиета. Чиния и нож върху плота указваха, че там ще може и да се нахрани. Столът не бе от най-удобните, но пък имаше няколко празни места между нея и най-близкия клиент, което й вдъхваше известно успокоение. Седна и зачака вниманието на кръчмаря.

Стомашните протести, които не й позволяваха да забрави, че още не е обслужена, отброиха няколко минути. Един поглед я осведоми, че кръчмарят бе потънал в изключително оживен разговор с грубоват клиент. Между двамата съществуваше очевидна прилика. Реши, че най-вероятно са братя, затова не ги прекъсна. Несъмнено щеше да я обслужи скоро. Видял преминаването на тази мисъл през главата й, гъст облак пушек се опита да стори същото, но успя единствено да се завихри около лицето й. Миранда едва не се задави. Изви насълзени очи към източника на гнусния дим.

Зад нея старец с превръзка над дясното око издаде дълъг, хриплив звук, нещо средно между кашлица и кикот. Избликът му продължи притеснително дълго, раздиращ тялото му. Бе захапал дълга и тънка лула, внимателно вклинена между двата зъба, които имаше в устата си. Полуизгнилите зъбоци бяха използвани да стискат мундщука тъй често, че се бяха раздалечили, за да му направят място. Тя потръпна, когато втори, още по-силен изблик раздалечи устните му достатъчно, за да потвърди подозренията й относно самотността на двата зъба. До стареца седеше мъж, който напрегнато се взираше в нея. Сякаш не беше спал от дни. На рамото му бе кацнала някаква проскубана птица. Зашепна нещо на пернатото, с което предизвика нов, хрипкав кикот от страна на спътника си.

Хвърляйки нов поглед към собствениците на кръчмата, Миранда осъзна, че повечето от останалите посетители също са вперили очи в нея. Това я накара да се почувства доста неудобно. Извърна се отново към бара. Трио мухи се наслаждаваха на блюдото, оставено от предния клиент, седял тук. Навън рядко се стопляше достатъчно, за да е приемливо за насекомите, тъй че въпросните мухи трябва да са оцелели благодарение на символичните почистващи умения на Гущеровия персонал.

Тварите мързеливо се преместиха към следващата гозба, а същевременно двойка залитащи пияници се блъснаха в бара, докато се отправяха към стълбите от дясната му страна. Сблъсъкът едва не събори Миранда. Последваха половин дузина подобни залитания и катастрофи, преди кръчмарят неохотно да се приближи към нея.

— Не ме мотай, госпожичке, имам работа! — рече негостоприемният мъж.

— Какво имаш над огъня? — запита тя.

Онзи въздъхна тежко, докато се обръщаше към кухнята.

— Коза — бе непривлекателното му описание, съпроводило извръщането му.

— Бих желала една порция, също и малко вино.

— Няма вино.

— Защо? — запита Миранда.

— От седмици нямам капчица. Скъпичко е.

Жената се обърна към близката маса, където мъж тъкмо си наливаше пълна чаша от въпросния алкохол.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Виното е много скъпо — повтори той. — Хората, които не могат да си позволят вино, обикновено поръчват бира.

Вече ставаше ясно. Виното бе запазено за по-платежоспособните клиенти. Кръчмарят не мислеше, че тя може да си го позволи. Съдейки по начина, по който ръководеше бизнеса си, очевидно цената щеше да е неприемлива.

— Нека е бира — реши Миранда.

Кръчмарят измъкна тежка халба изпод бара и я задържа под канелката на една от множеството бъчви край стената. Тропна я пред нея, разливайки голяма част от съдържанието върху лепкавия плот. Миранда обърса ръба и отпи, докато гледаше как кръчмарят лениво провлачва крака в кухнята. Тъй като бе загърбил девойката, не видя изкривената й физиономия, когато усети вкуса на пивото.

В действителност не беше чак толкова зле, но Миранда не си падаше особено дори и по най-добрата бира — а тази далеч не бе такава. За кратко размишляваше над идеята да остави пиенето и просто да изчака храната, но бъчвата показваше, че пивото е собствено производство, а кръчмарите винаги се гордееха с творенията си. Най-добре беше да не вири нос. Отпи още една глътка. Във всеки случай беше за предпочитане пред вмирисаната дъждовна вода от меха. И съдържанието на войнишката манерка надали щеше да се отличава с особени качества.

Пред нея бе поставена чиния с храна — резен попрегоряло козе месо и купчина варено зеле. Нож изтрака до чинията. Миранда отряза къс от мръвката, набоде го на върха на ножа и го опита. Наложи й се здравата да поработи с челюсти, преди хапката да е що-годе преглъщаема. Последва месото с хапка обичайно безвкусно зеле. Зелето изглежда бе единственият наличен зеленчук, а вкусът му бе неизменно един и същ. Липсващ.

По времето, когато бе приключила с подметката, брадичката вече я болеше. Не можеше да се сравнява по количество с дажбите в раницата, които дори в този момент остаряваха още повече, но поне засити глада й. Когато бутна очуканата метална чиния, кръчмарят бързичко се изправи пред нея.

— Това ли ще е всичко? — запита неискрено, повече заинтересуван от парите й, отколкото от това дали й е харесало.

— Да, благодаря — отвърна Миранда.

— Пет медни за храната и две за бирата — рече той, протягайки ръка.

Седем медни монети. Малко повечко от очакваното. Ако паметта не я лъжеше, във войнишката кесия бе имало двадесет медни. Първата мисъл, докато посягаше към кесията, бе дали ще й останат достатъчно пари, за да наеме стая. Но въпросната мисъл бе изместена от вцепеняващото осъзнаване, че кесията с монети липсваше от колана й. Отчаяно се потупа, надявайки се да й отговори метално издрънчаване, но единственият звук идваше от нетърпеливото потрепване с пръсти от страна на кръчмаря. Тревогата прогаряше ума й, докато Миранда трескаво опипваше първо от едната страна на прокъсания си плащ, сетне и от другата, методично проверявайки джобовете си.

— По-бързо, госпожичке! И други клиенти чакат! — сурово каза пивничарят.

— Аз… просто… — заекна тя, вдигайки раницата си от пода, за да погледне в нея.

Когато постави чантата пред себе си, внезапното разместване събори омотания меч. Той издрънча на земята. Миранда бързо се наведе да го вдигне. Непохватно го взе от пода и се изправи, откривайки, че не е сама. Високата, сенчеста фигура, която бе зърнала по-рано в ъгъла. Качулката бе дръпната напред, така че в мрачната светлина лицето му бе напълно скрито. Беше поне една глава по-висок от нея, но грубото наметало не позволяваше да се види нищо от телосложението му. Отметна едната страна на плаща си, за да повдигне стройна ръка в кожена ръкавица и сив ръкав. Нямаше непокрита кожа — почти в неписано правило, наложено от вилнеещия навън студ. Непознатият разтвори длан, от която върху бара издрънча сребърна монета.

— Вечерята на младата дама е от мен — заговори странникът с ясен, самоуверен глас. — Двамата с нея сме стари приятели. Надявам се да останеш да нощуваш, защото имаме толкова много да си разказваме.

— О, да, ами… възнамерявах да го сторя, ако ми стигнат парите — промълви тя.

Втора монета издрънча върху плота.

— Най-добрата ти стая, добри ми господине! — рече качулката.

Гостилничарят измъкна връзка ключове от оцапаната си престилка. Внимателно избра най-малко износения, постави го на масата и посегна да обърше монетите. Непознатият го спря.

— Не бързай толкова, добри ми пивничарю. Смятам, че бутилка вино би представлявала прекрасна компания в подобна нощ.

— Изключително съжалявам да ви кажа, че не разполагам с такова — каза кръчмарят. Очевидно среброто бе отговорно за ново проявената му любезност.

Трети сребърник.

— Все пак провери, мъчи ме жажда.

— Ще ми се да можех да помогна, но…

Четвърта монета.

— Но все пак още един поглед няма да навреди? — додаде гостилничарят.

Бавно прекоси опушения праг и се върна веднага с бутилка в ръце.

— Случайно ми е останала една бутилка от миналата година. Пийте го със здраве! — изрече с широка усмивка, докато смиташе еквивалента на голяма купчина медни монети в джоба на престилката си.

— Благодаря. Благодаря и на теб. Радвам се… да те видя… отново. Ще се качвам в стаята си — каза Миранда, събирайки си нещата, като не забрави ключа и бутилката.

Подобен късмет бе истинска рядкост, а дори и в тези случаи нещата имаха склонност да се влошават доста бързо. Искаше да се е добрала до стаята, преди и сега да стане така. Изкривените стъпала изскърцаха под тежестта й, но все пак я отведоха до зле осветен коридор на втория етаж. На лявата стена имаше прозорци, чиито дебели завеси бяха дръпнати, за да предпазват от студа. Стиска от последните слънчеви лъчи се прокрадваха през цепките, за да полегнат върху разнебитените врати. Наброяваха седем, последната, от които можеше да се похвали с арка. Миранда се приближи към нея, присвивайки очи, за да сравни номера й с този върху ключа. След като отдръпна завесите, за да освети вратата, девойката опита да отключи.

Макар ключът очевидно да съвпадаше, отказваше да се завърти. Миранда насочваше захабения метал във всички посоки, но сред объркващия мрак не можеше да види какво не е наред. Хвърли поглед към стенния свещник и изръмжа. От свещта бе останала само непотребна отломка. Най-накрая успя да налучка правилната позиция и получи достъп до стаята.

Затвори вратата зад себе си. Поне заключването се оказа далеч по-лесно. Стаята бе скромна, обгърната в почти непрогледен мрак, но на Миранда се струваше същински дворец. Спането в полусъборена палатка до димящ огън насред тундрата караше човек да оценява същината на малките удобства — като например да спиш сред стени, по-дебели от дрехите ти. Без да пали лампата, девойката постави раницата си върху един от двата стола, поставени до малка маса в единия край на собата.

Отпусна се връз втория стол и си позволи удовлетворена въздишка. С мъка дръпна левия си крак върху дясното си коляно и развърза ботуш. Бавно го изу за пръв път от дни и размърда пръсти. Едва и другият крак бе претърпял същото, когато почукване на вратата я сепна.

— Кой е? — запита тя, скачайки права.

След твърде кратката почивка, изнурените нозе не бяха особено охотни да заработят отново. Тя закуца болезнено, скривайки нещата си, главно меча, зад кревата.

— Приятелят ти от кръчмата — отвърна познат глас.

Миранда направи две крачки към вратата, сетне спря. Много искаше да му благодари за помощта. Но за съжаление бе повече от вероятно той да е дошъл с мисълта за конкретен начин, по който да бъде изразена благодарността. В днешно време добротата бе рядкост, но милосърдието направо не съществуваше.

— Малко съм уморена — рече тя.

— Уморена? Е, в такъв случай ще говорим утре. Почини си — каза гласът. В него се долавяше разочарование, но нямаше гняв.

Миранда долепи ухо и долови отдалечаващи се стъпки, последвани от метално стържене в подобна на нейната ключалка. Не бе очаквала подобна реакция. Нямаше и следа от обида или злонамереност в гласа му, след като му бе отказан достъп до стая, за която бе платил лично. Дори не се бе опитал да я убеждава. Това противоречеше на всяко наставление, което бе получавала през годините, но Миранда реши да пусне непознатия. Нямаше да позволи горчилката и цинизма, които толкова я бяха разгневявали преди, да влияят на решенията й.

Тя докуца до вратата и завъртя ключа, който още стоеше в ключалката. Вратата изскърца и Миранда надникна в коридора. Тъмната фигура още се бореше със своенравната си ключалка. Качулатата глава се извърна към нея.

— Много съжалявам, заповядай.

— Глупости, няма да те лишавам от нужната ти почивка — отвърна той.

— Настоявам.

— Е, щом трябва — весело отвърна странникът.

Миранда затвори вратата след него, но не я заключи. За всеки случай, ако намеренията му се окажеха нечисти.

— Искрено съжалявам, ако преди малко съм изглеждала груба — каза Миранда, предлагайки му стол.

— Груба? — запита качулатият. — Да разбирам ли, че не си уморена?

— Съм, но… — поде девойката.

— Тогава за какво се извиняваш?

— Трябваше да те поканя. В крайна сметка, стаята е твоя. Ти плати за нея.

— Ключът е у теб, стаята е твоя — отвърна той, докато сядаше. — Интересно, онзи продава вино, а няма винени чаши. Няма значение, важно е съдържанието, нали?

Постави две халби на масата, а междувременно Миранда намери лампа и успя да я запали. Обърна се към своя гост, който все още не си бе свалил качулката. Лицето му бе скрито в сянката на плаща.

— Благодарение на щедростта ти, стаята е достатъчно близо до комина, за да е с приемлива температура. Не е нужно да стоиш с наметало.

— Бих предпочел да го запазя — рече той.

— Не виждам проблем — Миранда свали своя плащ и го преметна върху таблата на леглото.

Непознатият внимателно напълни една трета от халбите.

— За теб, мила! — рече той, вдигайки чашата под качулката си и отпивайки по странен начин.

След като отпи, остави чашата обратно върху масата, премлясквайки замислено с устни. Миранда също го опита, сепната от вкус, който го доближаваше по-скоро до бренди, отколкото до вино. Доста по-силно от очакваното. Плъзналата се по гърлото й течност разля огнена топлина, най-сетне прогонвайки упорития студ от вътрешностите й.

— Интересен букет — отбеляза гостът.

Миранда се закашля, тъй като силната напитка сякаш бе прогорила хранопровода.

— Но върши работа — допълни тя.

— Несъмнено — непознатият повдигна чаша за нова странна глътка.

— Няма ли да ти е по-лесно да пиеш без качулката?

— Пиенето ще е улеснено, но други неща може да се… усложнят — странникът придърпа качулката си дори още по-напред.

Миранда смутено изгледа госта си. Имаше нещо притеснително в нежеланието му да разкрие лицето си. Отпи от виното, а мрачните причини за такъв отказ се мятаха из ума й. Може би беше срамежлив, а може би с откриването на лика си щеше да я изложи на някаква опасност от тъмното си минало, което още го преследваше.

— След като се представяме за стари приятели, би било удачно да узная името ти — с тези думи странникът наруши мълчанието и мислите на Миранда.

— О, да, разбира се. Казвам се Миранда. А ти?

— Лео. Приятно ми е да се запознаем, Миранда — отвърна той, протягайки ръка. Тя я пое.

— Удоволствието е мое, Лео. Не бих могла да изразя благодарността си. Ти си първият, който прави подобно нещо.

— Не се съмнявам — в гласа му се долавяше лек оттенък на гняв. — Как се озова в това положение?

— Носех торба монети. Трябва да е била открадната.

— Където беше седнала, направо си просеше това да се случи.

— Зная. Ако можех да мисля спокойно, в никакъв случай не бих избрала това място.

За миг настъпи мълчание. Миранда отново погледна към качулката.

— Защото ти е студено ли?

— Моля? — запита непознатият.

— Наметалото. Защото ти е студено ли? — отново запита Миранда.

— Не точно. Не ми приличаш на местна. Откъде си?

— Не мога да посоча място, което да назова за свой дом. Наистина не мога да си спомня кога за последно съм се задържала някъде за повече от седмица.

— Наистина? Тогава имаме нещо общо — доволно каза непознатият. — Самият аз също прекарвам по-голямата част от времето си на път. В моя случай това се дължи на професията ми. И с теб ли е така?

— Де да беше. Скитническият ми живот е избор.

— Хм! — замисли се той. — Избрала си живот, който мразиш. Ще трябва да бъдеш по-конкретна.

— Нека кажем, че хората, които срещам, не са особено благоразположени към тези като мен — рече Миранда и тутакси се притесни, че е казала прекалено много.

— Охо? Още една сходна черта.

— Така ли? Това ли… Това ли е причината да криеш лицето си?

— Уви, разкрит бях — той весело вдигна ръце в престорено отчаяние.

Въображението на Миранда се вкопчи в този факт и построи цял ред нови вероятности. Какво в лицето му го правеше прокуденик? Може би бе жертва на някаква отвратителна зараза. Или, по-лошо, може би беше търсен престъпник. Имаше множество главорези, които щяха отново да се озоват в тъмницата в мига, в който лицата им бидеха зърнати. В момента се чувстваше дори по-притеснена. Що за човек бе пуснала в стаята си? Дали пък добротата не бе целяла само да я подведе?

— Що за човек си? — притеснението й не можеше да бъде скрито. — Трябва да зная.

— Е, Миранда, трябва да бъдем справедливи. Свали качулката си и аз ще сторя същото. Какво криеш?

— Много добре — девойката въздъхна. Явно и тази нощ щеше да бъде прекарана на открито. — Аз съм… какъв е изразът… съчувственик.

Наведе глава, очаквайки слова на презрение. Не се наложи да чака дълго.

— Съчувственик? — изрече Лео с насечен шепот. — Хайде сега.

Само това ли!?

— Какво? — тя повдигна глава.

— Ти си съчувственик. Трудно е да се отнесем към една категория. Съчувствието е нищо! — гневно изрече качулатият.

— Искаш да кажеш, че това не те интересува? — каза Миранда, а върху лицето й се появи загатване за усмивка.

— Достатъчно проблеми си имам. Какво ме е грижа коя страна поддържаш? Не е справедливо да ти покажа лицето си след подобна незначителна изповед — оплака се той.

Ликът на Миранда бе осветен от широка усмивка, част от радостта й избяга под формата на смях.

— Лео, ти си прекалено добър, за да си реален. Щедър, джентълмен, проявяващ разбиране.

— Нека видим дали и след миг ще си мислиш същото за мен — рече Лео, повдигайки ръце към качулката.

— Лео, след всичко казано и направено тази вечер, не мога да си представя нещо, което би могло да попречи на приятелството ни.

Кожените ръкавици сграбчиха ръба на качулката и бързо я отметнаха. Усмивката изчезна от лицето на Миранда. Обзе я смесица от страх и погнуса. Насреща й не стоеше човек. Над плаща се издигаше нещо, приличащо на лисича глава. Тя бе съразмерна с тялото, с гъста оранжева козина, която не покриваше само муцуната, брадичката и гърлото, които имаха кремавобял цвят. Очите му бяха по-големи и по-изразителни от животински, кафяви, единствената му човекоподобна черта. Ъгълчето на устата му бе извърнато в лека усмивка, докато наблюдаваше изражението й.

Изостреното му, черновръхо ухо потръпна, докато издърпваше огненочервена опашка изпод наметалото. По протежението си тя избеляваше, съвпадайки по цвят с гърлото му. Миранда не можа да не ахне.

— Не точно каквото очакваше, нали? — запита той. — Казах ти, че нещата ще се усложнят.

Миранда затвори очи и подири чашата. Лео я плъзна към опипващите й пръсти. Сграбчвайки я, девойката я пресуши на един дъх, за да успокои разстроения си стомах и стреснатите нерви. Лео я напълни до ръба, сетне се изправи и започна да си прибира опашката.

Миранда хвърли поглед към посетителя си.

— Какво правиш? — запита тя.

— Освен ако не съм разтълкувал изражението ти погрешно, изглежда не се наслаждаваш на присъствието ми — отвърна Лео, натъпквайки козината под наметалото и вдигайки качулката.

Сега, след като знаеше формата на криещото се отдолу лице, Миранда се зачуди как не е забелязала по-рано. Обикновена качулка можеше и да скрие чертите му, но щеше да е гибелно близо до разкриване на ръба на муцуната, дори и да беше дръпната много напред. А въпреки това лицето му потъваше в мастилена сянка в мига, в който си заметнеше главата. Лео почти бе стигнал до вратата, когато девойката най-сетне овладя пристъпа на кашлица, предизвикан от силното вино.

— Не си отивай! — избуха тя.

Лео спря.

— Моля те! — кашлица. — Седни! Не трябваше да реагирам толкова ужасно. Бях стресната.

— Наистина ли не искаш да си вървя? — запита той, обръщайки се към нея.

— Настоявам да останеш. Нищо не се е променило. Все още съм ти длъжница за всичко сторено, и все още се отнасяш към мен с повече доброта от всички срещани досега.

Лео се върна на мястото си.

— Би ли предпочела да остана с вдигната качулка?

— Искам да ти е удобно — отвърна Миранда.

Лео развърза плаща си и го хвърли на леглото. Сега Миранда получи възможност да огледа цялата му снага. Бе строен, почти мършав, но в добра форма. Дрехите му бяха простовати, сиви и доста поизносени. Смъкна кожените ръкавици, за да разкрие друг чифт — онзи от собствената му черна козина.

— Ти… ти си… м-ма…

— Малтроп? Да. Полулисица, получовек.

— Не бях сигурна дали би било удачно да те нарека м-малтроп — рече девойката, като думата премина през гърлото й с известно усилие.

— Мм, разбирам. Не е особено подходяща дума за смесена компания. По-подходяща е за края на спор.

Беше прав, разбира се. Думата бе натоварена с изключително негативни асоциации. Изричането й от дете бе сигурен начин да му докара сериозно мъмрене. Малтропите бяха разбойниците, убийците и нехранимайковците от ужасяващите истории, разказвани на децата, за да ги подтикват към послушание. Наполовина човек и наполовина някакъв звяр, те бяха същински чудовища. Добрината и деликатността на Лео не можеха да бъдат по-далеч от всичко онова, на което я бяха учили да очаква от тези съзнания.

— Смятах, че вече не са останали м… такива като теб.

— Не си далеч от истината. Имам повече пръсти на ръцете си, отколкото спомени за себеподобни. Със сигурност не сме най-популярната раса — рече той, а поведението му бе някак весело, в контраст с описваните самота и изолация.

— Как така си оцелял в свят, толкова враждебен към вида ти? — попита Миранда.

— До голяма степен това се дължи на малкото чудо, което хвърлих на леглото. Отне ми всички налични монети и над година бродене да открия магьосник, склонен да ми го направи. С този плащ никой не може да види лицето ми.

— Но как… — поде тя.

— Е, сега. По това време вече би трябвало да си наясно с политиката ми. Парите си имат ценност, но информацията е най-скъпото съкровище. Трябва да даваш, за да получаваш.

Миранда отпи от виното. Бе погълнала доста за сравнително кратко време. Преценката й бе повлияна. Ако разсъдъкът й бе бистър, вероятно не би изрекла следващите си думи.

— Тогава да търгуваме. Ще ти кажа всичко за себе си и моя народ, а в замяна ти ще сториш същото.

— Справедливо предложение — прие той, протягайки непокритата си ръка.

Миранда я пое и я стисна. Странно усещане бе сграбчването на косматия крайник, но тя се постара да не показва нищо.

— Откъде да започна… Родена съм в голям град на юг, наречен Кенвард.

— Кенвард… това не беше ли старата западна столица?

— Същата. Баща ми се казваше Грейдън, а майка ми Лусия. Тя беше учител. Учителят, ако трябва да бъда по-точна. По тази причина познаваше по име всеки мъж, жена и дете в града. Аз също. Когато бях на шест, бойната линия се приближи до стените ни. Татко го нямаше, служейки в армията, както често… не, както обичайно правеше. С майка ми бяхме в градината. Църковните камбани започнаха да бият, което по това време на деня бе сигнал за тревога да се съберем в центъра на града.

Още не бяхме прекосили и половината разстояние, когато започнаха да хвърчат стрели. Огнени стрели. Сипеха се като дъжд. След миг целият град бе в пламъци. Плъзна паника, тъй като стана ясно, че градът е обграден от врагове, които не бяха дошли с обсадни намерения. Бяхме приготвени за обсада, но те възнамеряваха да ни унищожат. Мама ме повери на чичо и ни изпрати да се скрием. А тя отиде да събира крещящите деца, изгубили родителите си. Някак успяхме да избягаме от града. И до днес не съм съзряла познато лице от Кенвард — каза тя, сълзите замъгляващи погледа й.

— Чух за Кенвардското клане. Напълно безсмислено. Кенвард не е имал стратегическа стойност. Бил е пълен с жени и деца. Може би преди векове, когато е бил столица на цялото едноименно кралство, подобна атака би имала полза. Но откакто е само част от Северното съглашение, има десетки градове, които биха паднали много по-лесно и с повече щети. До този момент смятах, че не е имало оцелели — рече Лео.

— Имаше поне двама. Чичо Едуард и аз прекарахме дванадесет години в дирене на място, което да ни приюти. Не беше лесно. Чичо никога не прости на съглашенската армия, задето ни предаде — не можеше да потуши и ненавистта си към нападателите. Не се и опитваше да скрива чувствата си. Щом се установяхме някъде, не след дълго нещо провокираше гневните му слова по адрес на северната армия. За местните нямаше значение, че мразеше със същата пламенност и враговете — бе предател, защото си позволяваше да говори зле за обичната войска.

Когато бях на осемнадесет, се застояхме на едно място прекалено дълго. Думите му бяха дочути от съсед и преди да успеем да си съберем нещата, разгневена тълпа нахлу в дома ни. Дори не помня кое беше селото, зная само, че това беше вторият и последен път, когато член на семейството ми умря заради проклетата война. Не на бойното поле, а заради самата нея. Оттогава съм сама и обикалям. Малко по-дискретна съм относно вижданията си за войната, но въпреки това не спирам да пътувам — или защото понякога се изпускам, или от страх да не го сторя, или…

Тя замлъкна.

— Не, това е глупаво — рече Миранда.

— И все пак бих желал да го чуя.

— Видях смъртта на майка си и чичо си със собствените си очи. Баща ми беше войник, по това време трябва да е служил близо тридесет години. Главата ми казва, че вече трябва да е мъртъв. Много малко са войниците, които преживяват години, камо ли десетилетия. Умът ми казва, че не може да е жив. Сърцето ме умолява да повярвам, че е още жив. Когато намеря примамливо място и внимавам да се държа като останалите селяни, надеждата, че татко може да е в съседното селище, ме кара да отпътувам отново.

— Понякога надеждата е всичко, с което разполагаме. Но кажи, ако тресорската армия ти е отнела дома и обичните, защо изпитваш състрадание към тях?

— Първоначално не беше така. Споделях изгарящата омраза на чичо. Годините минаваха и очите ми постепенно започнаха да се отварят. Извършилите това отвратително дело бяха само войници. Нашите бойци непрекъснато обсаждаха цели на юг. Убийства не заради злоба или мъст, а по традиция. Този конфликт е започнал преди повече от век. Никой от нас не познава друг живот. Убиват, защото бащите им са го правели, които на свой ред са копирали своите бащи. Войната е виновна, всеки мъж, жена или дете, без значение от коя воюваща страна, е жертва.

— Несвойствено мъдра си за възрастта си — каза той и понечи да запита още нещо, но тя го спря.

— Не така. Знаеш правилата. Аз давам — ти даваш. Време е да отговориш на един от моите въпроси.

— Права си, макар че трудно бих могъл да надмина твоята история. Да видим. Не съм сигурен къде точно съм роден, но е било някъде в дълбокия юг. Първите десет години от живота си прекарах в сиропиталище за… да кажем, изоставени деца. То помещаваше деца от всякаква раса и потекло, захвърлени по всякаква причина. Без значение дали заради нараняване, болест, деформация или… вид, никой от нас нямаше да се сдобие със собствен дом.

Осмелявам се да кажа, че имаше само едно нещо, което всички останали деца споделяха. Копнеж да бъдат част от нормално семейство — и омраза към мен. Искрено съм удивен, че изобщо съм останал жив толкова дълго. Един от надзирателите бе добросърдечен старец, който по някаква причина не ме мразеше. Убеден съм, че само благодарение на него не съм бил убит от останалите сираци и надзиратели.

Впрочем, човек би си помислил, че ако едно дете съвпада с образа на злодея в дадена приказка, то тази приказка би му била спестена. Не е така. Чух толкова много истории за неописуемите злодеяния на моя вид, че до една ги зная наизуст. Останалите също запомняха поуките им. Никога да не се доверяват на тези като мен.

Очевидно е, че това не бяха най-идиличните години, за които някой би могъл да се надява, но след като навърших десет, нещата откриха начин да се влошат значително. Възрастният мъж, защитавал ме тъй дълго, умря. Тялото му още дори не бе погребано, когато другите доказаха без никакво съмнение, че действително нему съм дължал оцеляването си. Ясно и категорично се постараха да демонстрират какво мислят за вида ми.

Бях принуден да избягам и да се скрия. Макар различията ми, преди да бяха изглеждали като проклятие, в живота сред гората започнах да откривам и преимуществата им. С този нос може да не печеля много приятели, но мога да надуша заек от половин гора разстояние. Минаха години, преди отново да стъпя в град — поне през деня. Често се промъквах в разни ферми, откъдето се сдобивах с храна, но никога не позволявах да бъда видян.

И до днес продължавам да се чудя какво ме накара да се върна в света, който ме бе прогонил. Предполагам човекът в мен е в еднакво съотношение с лисицата, защото един ден влязох в малко градче. Как му беше името…? Беро. Изглеждах, както би очаквала да изглежда някой след години, прекарани в гората. Бях облечен в оскъдни, дрипави и много мръсни парцали. Косата ми беше ей толкова дълга — докосна рамото си с ръка — сплъстена и разчорлена. Впрочем още не съм я подстригвал, така че днес сред косите стоят същите кичури, които носех тогава.

Във всеки случай, завръщането ми сред цивилизацията не бе посрещнато топло. Спечелих си най-жестокото пребиване досега и бях хвърлен в барака, за да могат местните да предадат жива плячка. В онези дни за жив малтроп даваха сто и петдесет сребърни, а за мъртъв — седемдесет и пет. За щастие онези не получиха нито една от двете награди, тъй като съумях да избягам.

Ако имах читава глава на раменете, щях да си взема поука и да се завърна в гората, където някой ловец или горянин щеше да ме убие в типично приказен маниер. Тогава поне паметта ми щеше да бъде увековечена в приказките и щях да бъда използван да плаша децата. Наместо това позволих на отмъстителните инстинкти на младостта да мотивират действията ми. Реших, че щом човеците не искат да бъда сред тях, то точно там ми е мястото. Не след дълго открих, че зимно време мога да се омотая достатъчно, за да оставам незабелязан. Следващата логична стъпка бе да ида в място, където подобно облекло бе носено през всички сезони. Така се оказах поданик на Безименната империя.

— Не че имам нещо против, но ние предпочитаме да го наричаме Северното съглашение — рече тя, осъзнавайки колко злокобно звучи алтернативата.

— Зная — отвърна Лео с лукава усмивка. — Исках да видя как ще реагираш. Освен това сега е мой ред да задам въпрос.

— Давай.

— След като пътуваш толкова често, как изкарваш достатъчно пари, за да оцелееш?

— Парите, с които възнамерявах да си купя вечеря, бяха в кесия, която открих в тялото на мъртвец насред полето, северно оттук — спокойно изрече тя. Тъй като и втората чаша от силното вино бе празна, дори не й хрумна колко странно и ужасно може да е прозвучало това.

— Разбирам… значи обикаляш пустошта в търсене на покойни аристократи или имаш по-практични методи? — запита Лео, повдигайки вежда.

— О, правя каквото мога. Помагам на полето, чистя къщи, такива неща. Каквото и да е, за когото и да е, стига да може да плати. Ако необичайната работа в някое място изчезне, продължавам другаде. Още една причина да не се застоявам. Ами ти? Ти с какво се занимаваш?

— Това е малко по-трудничко за обяснение. Както ти изтъкна, Вечната бран разваля добрите хора — на север и на юг. Просмуква се във всичко, което правят. Битката се е превърнала в спорт и удоволствие. На разни места, особено на север, има арени. Хората се събират там, за да гледат как различни бойци се сражават в името на забавлението.

— Чувала съм за тези места — презрително каза Миранда.

— Е, в тези места си изкарвам прехраната.

— Като пребиваш хората до смърт? — Тя бе шокирана.

— Не, не. Не до смърт. Твърде бързо бихме се оказали без свежи попълнения, ако беше така, тъй като армията предлага същите възможности срещу далеч по-висок престиж. Не, нашите срещи се провеждат до предаване или докато един от бойците не е в състояние да продължи. Когато се бия, нося шлем със забрало, което изцяло покрива лицето ми. Излишно е да казвам, че забрало с муцуна привлича известно внимание, но аз успях да внуша на зрителите, че съм човек, който се преструва на звяр, за да спечели психологическо предимство пред опонентите си.

— Хитро.

— Мразя маската. Тя си е направо намордник. Но ще продължа да я нося, докато ми носи пари. Само преди няколко дни спечелих триседмичен турнир. Заложих добра сума на себе си. Тръгнах си с малко повече от двеста сребърника. Това ще ми стигне за известно време. В крайна сметка гората ми дава храна, вода и дори подслон. Разходите ми са само за дрехи и лечение.

— Ще ми се и аз да можех да кажа същото. Предстоят ми няколко скъпички покупки, но за целта ще трябва да открия по-заможен град — каза Миранда.

— Защо?

— Пазарът на това градче е доста скромен. Нужен ми е град, където има оръжеен магазин или бижутер.

— Бижута? Интересуваш се от бижута? — Лео отново повдигна вежда. — Не изглеждаш като този тип момичета.

— О, не, подобни неща изобщо не ме интересуват. Искам да си купя палатка и кон.

Лео се намръщи и почеса глава.

— Предполагам си наясно, че не можеш да ги закупиш от бижутер или оръжейник?

Миранда се изсмя, затулвайки уста с длан и поклащайки глава.

— Съжалявам. Не бях достатъчно ясна. Имам нещо, което възнамерявам да продам, за да мога да си позволя тези неща.

— Сега разбирам. Какво е то? Май чух нещо да издрънчава точно преди да ти помогна.

— М-да, прав си — рече девойката. Умът й все още бе достатъчно бистър, за да знае, че не бива да показва меча на някого, с когото току-що се е запознала, но той го бе видял да пада. Щеше да е изключително грубо и обидно да го крие. Трябваше да му го покаже.

Тя се надигна и бързо падна обратно в стола. Стаята се въртеше.

— Внимателно, виното е по-силничко, отколкото осъзнаваш — каза Лео, надигайки се да й помогне.

— Със сигурност — отвърна Миранда. Жилка страх пробяга през нея при тревогата, че в чашата може да е имало и нещо друго. Замаяността и страхът се разсеяха след миг. — Надигнах се прекалено рязко.

Миранда внимателно извади меча от импровизираното му скривалище и го положи на масата, разгръщайки одеялото. Очите на Лео се разшириха.

— Прекрасно оръжие! — отбеляза той.

Наведе се и възхитено огледа бляскавата повърхност.

— Отлично закален… чисто острие — рече, изучавайки оръжието с опитните се очи. — Нещо против да го вдигна?

— Не, разбира се.

Той си сложи ръкавиците, преди да докосне елегантния меч, очевидно притеснен да не го зацапа. Сетне го повдигна, внимателно претегляйки тежестта му, плъзна око надолу по острието, наслаждавайки се на качеството.

— Съвършен баланс, изненадващо лек. Не използвам дълги мечове, но мога да ти кажа, че това е забележително оръжие.

Докато изричаше последните думи, остави меча обратно на масата и свали ръкавици.

— Аз отделих по-голямо внимание на дръжката.

— Защо? Нищо нестандартно няма в нея — объркано рече Лео.

— А скъпоценните камъни?

— О! О! Не бях забелязал. Украси като това са последното нещо, за което гледам. Е, това със сигурност ще повиши цената.

— Силно се надявам — обяви Миранда, увивайки отново меча.

— Един съвет. Ако искаш най-добрата цена, обърни се към колекционер, а не към оръжейник. Търговците винаги плащат по-малко от цената, на която биха продали. Колекционерите плащат истинската стойност. Колкото и да са ценни тези камъни, готов съм да се обзаложа, че отличната изработка и уникалността на оръжието биха докарали още по-висока цена.

— Не съм алчна. Стига това съкровище да ми осигури желаното, ще бъда повече от доволна. Ако остане и за някой друг каприз, още по-добре.

— Довери ми се, ще получиш достатъчно.

Повторното прибиране на меча бе разместило превръзката. Тя я намести, смръщвайки се на вида й. Плотът в кръчмата не бе пестил мръсотията, която бе прибавил към и без това оцапания с чай плат. Импровизираният бинт бе почернял и мазен.

— Какво ти се е случило? — попита Лео, кимвайки към раната.

— Изгорих се — отвърна Миранда. По-добре бе да не изпада в подробности, особено когато и самата тя не бе напълно наясно какво точно се бе случило.

Лео кимна замислено.

— По-добре остави раната да диша. Така изгарянията зарастват по-добре. Няколко часа дневно ще свършат работа. И белегът ще е по-малък.

— Така ли?

— Довери ми се. Прекарвам по-голямата част от годината във възстановяване от рани — каза Лео, като постави ръка на рамото и раздвижи става, докато не се чу пропукване.

— Защо не подириш лечител или духовник?

— Като изключим факта, че е почти невъзможно да бъдат открити? Може да ти звучи странно, но когато си вършат работата, те имат склонността да оглеждат пациента си. Предпочитам да не узнават какво съм — и ако един лечител не може да отгатне това от пръв поглед, то не бих се доверил на грижите му.

— Да, глупаво беше от моя страна да питам.

С напредването на нощта, Миранда наваксваше за цяла вечност самота. Говори, докато гласът й почти не затихна, опиваше се от думите на Лео по-силно дори и от виното. Двете бяха еднакво рядък лукс и тя възнамеряваше да им се наслаждава колкото се може по-дълго. Ала вино и умора бяха силна смес, така че в един момент очите й бяха натежали прекалено. Дори и тогава се мъчеше да остане будна, за да сподели още истории с приятеля си. Лео, неизменният джентълмен, настоя тя да си почине и се надигна да си върви.

— Преди да си идеш, бих искала да те запитам нещо.

— Слушам те! — отвърна той, нахлузвайки ръкавици.

— Ти си в пълното право да бъдеш разгневен и озлобен като покойния ми чичо. Как така си толкова мил?

Лео си слагаше плаща:

— Много просто. Би ли пуснала подобен озлобен човек в стаята си?

— Надали.

— Не, разбира се. В този свят жънеш, каквото си посял. Не искам да кажа, че никога не съм бил какъвто описа. Половината си живот мразех хората от дъното на душата си. Може би част от мен все още го прави. Истината е, че независимо дали ми харесва или не, светът принадлежи на човеците. Бих могъл да живя сред омраза и самота или да върша каквото смятам за правилно и да се надявам да получа съответстващо отношение в отговор. До днес нямах голям късмет. Срещата с теб ми напомни, че у всекиго има нещо добро, дори и ако трябва да копаеш, за да го откриеш.

С тези думи уникалното създание си сложи качулката, превръщайки се в част от безименните, безлични маси. Отвори вратата, пожела й да отпочине добре и излезе.

Един дълъг миг Миранда се взира във вратата. Бе научила много в изминалите няколко часа. Срамуваше се, но не можеше да отрече факта, че ако бе видяла лицето му, преди да го е опознала, щеше да се отнася към него с презрението и предразсъдъците, които той бе свикнал да получава. През целия си живот бе слушала ужасяващи истории за делата на тези зверочовеци. Преди тя не би могла и да помисли, че един от тези „злодеи“ би могъл да прояви търпение, топлота и разбиране, каквито липсваха дори и у свещеника… Накратко, Лео бе всичко онова, което Миранда се страхуваше, че е било завинаги изгубено заради потресаващата война.

Без енергичното му присъствие, тя осъзна колко уморена бе в действителност. Надигна се от стола и се премести върху леглото. Зле поддържаният матрак изхвърли облак прах. Погледът й попадна на превръзката и Миранда си припомни думите на Лео. Внимателно я свали. Грубият сив плат бе погълнал само капка-две кръв. Вчера цялата й длан бе подута, но сега имаше само ивица червенина. Отпусна се назад и потръпна, докато напрежението в гърба й бавно се оттичаше.

Най-накрая се мушна под завивките и се протегна, предизвиквайки пропукване от изтощените си стави. Усмихна се, докато полагаше глава върху най-редкия лукс — възглавница. Преди да се унесе, постави лявата ръка над челото си, за да има парената длан достъп до свеж въздух.

 

 

В мига, в който затвори очи, Миранда отново се озова в черното поле, отровило съня й миналата нощ. Страх и отчаяние я изпълваха насред паническото търсене за някакъв остатък от светлина. В далечината мътни отблясъци сякаш я приканваха. И тя затича към тях, ала един по един припламващите въглени угаснаха.

Неравности изникнаха върху земята и Миранда се препъна, усещайки мъртвата, студена трева да хруска под дланите й. Без да губи време да се изправя, девойката залази към светлините. Изпитваше някакво смътно усещане, че отклони ли поглед дори и за миг, и последната светлина ще угасне завинаги. Внезапна хладнина под ръката й я сепна — тя машинално обви пръсти около нея. Каквото и да бе открила, то бе вкопано здраво в ледената твърд. Искаше да продължи, но в същото време не искаше да пусне хладния предмет, който бе открила. Дърпаше и се напрягаше, докато най-сетне сведе поглед към намереното.

Макар да усети как последната искрица златно сияние се потапя в чернота, Миранда разбра, че намереното от нея може да го замести. Беше фенер — и в мига, в който очите й попаднаха върху фитила, той оживя. Сред потискащата тъмнина бледият пламък изглеждаше ослепителен. Когато очите й привикнаха, тя ги потърка, за да открие завръщането на познатия свят. Въпросната светлина бяха няколко пакостни лъча, намерили пролука сред тежките завеси. Сънят бе свършил.

 

 

Прогонването на съня от клепачите бе само въпрос на секунди. Отърваването от обзелите я емоции и болезненото пулсиране в главата бе съвсем друга работа. Напразно подири леген или нещо подобно, с което да измие поне лицето, но стаята не можеше да се похвали с богата комплектовка. Обезсърчена, Миранда бавно си събра нещата и си завърза ботушите. Убеждавайки се, че си е взела всичко, най-вече оръжието, девойката излезе в коридора, заключвайки вратата зад себе си. Подири единствения си здрав джоб и пусна ключа в него. На път за стълбите поспря пред вратата, която вчера бе видяла Лео да отключва. След един миг колебание продължи, решавайки да го остави да се наспи.

В ранните утринни часове кръчмата изглеждаше по съвсем различен начин. Бледата светлина от облачното небе бе заменила топлото сияние на свещи и лампи. Единственото движение бе танцуването на рояка мухи над недоядената чиния, оставена от недоволен клиент. Тълпата шумни посетители от вчера се бе свела само до един, някакъв мърльо, попрекалил с пивото, решил да използва остатъка от зелевата си гарнитура за възглавница.

Жилав младок стоеше зад бара, вероятно син на кръчмаря. Бе отпуснал стола си на задните му крака и оглеждаше лениво света иззад няколко омазнени къдрици, предлагащи допълнителна защита на очите му извън полузатворените клепки. Миранда се приближи към него, изпълнена с надежда да се сдобие с няколко къса от снощното месо. От опит знаеше, че старото месо обикновено биваше раздавано безплатно. Можеше и да не се отличава с върховни вкусови качества, но беше подхранващо, така че щом стигаше да запълни стомаха й, девойката оставаше доволна.

— Сър? — рече тя.

Никаква реакция.

— Сър? — повтори Миранда.

Размаха ръка пред очите му и бе възнаградена с похъркване. Тя поклати глава. Едно е да се спи на работното място, ала да се научиш да го правиш с отворени очи си е сериозна работа. Бе си заслужил спането, нямаше да го буди. С вече къркорещ стомах, Миранда леко отвори външната врата. Хаплив вятър побърза да запрати няколко снежинки в лицето й. Тя поспря за миг, за да си сложи тежката гугла и да я превърже, позволявайки на вихъра да нахлува през открехнатата врата. След като се приготви, отвори широко.

Въпреки приготовленията, стихията се стовари с все сила връз наметалото й. Някога дрехата не бе отстъпвала по дебелина и топлина на плащовете, носени от болшинството северняци, ала времето и усилената употреба бяха я лишили и от двете достойнства. Спящият кръчмар се размърда неловко, когато студеният вятър стигна и до него. Миранда хвърли поглед назад, внезапно присетила се за нещо, което трябваше да стори. Отиде до тезгяха и извади ключа от джоба си. Съненият гостилничар й хвърли утвърдителен поглед и пак се унесе.

Миранда отново се изправи срещу пълната сила на вятъра. Бледата светлина от облаците се отразяваше от почти непокътнатия сняг. Бавно свикващите й очи се насочиха към забуления сив небосвод, сетне към мрачния хоризонт на близката Рейчис планина на изток. Безцветният пейзаж не спомогна за оправяне на настроението й, а снощното вино се грижеше да не бъде забравено прекалено бързо, оставило мемориална болка в главата й.

Накрая очите й се адаптираха достатъчно, за да различи заобикалящата я околност. Малко от местните хора бяха станали по това време. Петима вървяха заедно, омотани срещу вятъра, само един от тях не носеше вездесъщото сиво наметало. Бе започнала да отмества поглед, когато вратата на странноприемницата изскърца, пропускайки още една безлика фигура в плащ. Останалите дори не го погледнаха. Сетне новоизлезлият се обърна и й помаха с позната черна ръкавица.

— Лео? — запита Миранда, докато фигурата се приближаваше.

— М-да — потвърди познатият му глас. Той се попрегърби, завъртя закачулената си глава наляво и надясно, след което се приведе. — Леглото е дяволско изобретение, позволяващо ти да спиш след изгрев. Някои ловят закуската си в зората.

— Защо се прегърбваш?

— Прекалено съм висок и мога да привлека внимание. В толкова ясен ден сенчестото лице може да изглежда подозрително — търпеливо обясни Лео.

— Значи ще тръгваш? — предположи Миранда.

— Колкото се може по-бързо. Приятно ми беше да се запознаем… — поде той.

— Почакай за момент. Аз също се наситих на този град. Бихме могли да повървим заедно. Бих се зарадвала да имам приятелско ухо за още няколко минути — предложи девойката.

— Отлично, стига да не губим време — съгласи се Лео.

Двамата закрачиха бързо. Пресният сняг хрущеше под краката им, а неспирен вятър ги брулеше в лице, но те не забавиха ход, докато не се озоваха далеч извън градските стени. Когато Лео се убеди, че са сами, бавно се изправи и подръпна качулката назад, за да открие лице. Завръщането му в традиционната стойка бе съпроводено с въздишка. Миранда поклати глава.

— Толкова съжалявам, че трябва да живееш така — каза тя, почти отвратена от поведението на собствените си сънародници.

— О, не е толкова зле. Много рядко посещавам градове.

— Не трябва да е така. Наистина не разбирам как успяваш да се отнасяш тъй мило с мен, след като хората ми никога не са ти отвръщали със същото. Как загърбваш гнева?

— Не бива да забравяш, че поне половината от общуването ми с останалите раси протича под формата на битка. Когато всеки втори спомен, включващ човеци, се състои в насилственото им потапяне в нежелана дрямка, същевременно получавайки добри пари, за което гневът има тенденцията да се поуталожва — отвърна той с широка усмивка.

Миранда кимна. Опита се да си представи този внимателен, услужлив джентълмен в битка, но мисълта изглеждаше абсурдна. Разсеяно потърка лявата си длан с палеца на десницата.

— Как е раната? — запита Лео.

— Моля? А, изгарянето. Много добре. Благодаря ти за съвета. Малко сърби, но не колкото вчера — рече девойката. Всъщност раната се бе възстановила до такава степен, че Миранда дори бе забравила да я превърже сутринта.

— Позволи ми да погледна — той поспря, за да вземе манта й внимателно в ръкавичените си ръце. Огледа я замислено. През нощта червенината бе почти изчезнала, оставяйки само лека подутина. — Ще ти остане белег. Два. Тук и тук. Ако искаш да са колкото се може по-малки, не слагай превръзка и не я разчесвай.

— Започваш да звучиш като чичо — отбеляза Миранда, докато си отдръпваше ръката.

— Изглежда ти е давал добри съвети.

Двамата продължиха.

— Е, докъде мога да очаквам компанията ти? — с надежда запита девойката.

— Докато не открия сносна ловна територия, където да поостана за няколко дни. Някоя борова гора ще свърши работа.

— Надявам се да не намерим. Не бих искала да се сбогуваме.

— Непрекъснато се налага да се сбогуваме. Винаги съм казвал, че сбогуването е добро, когато е по наш избор и лошо, когато е предизвикано от обстоятелствата. Освен това е крайно време да се завърна сред дивото.

— Не ти ли е самотно? — попита Миранда.

— На моменти се случва. Горските създания са свестни, но сладкодумните разговори не са сред талантите им.

— Значи можеш да разговаряш с животни? — заинтригувано запита тя.

— Разговарям с теб, нали? — изтъкна Лео.

— Имах предвид, освен хора. Можеш ли да говориш със създания, които не могат да говорят… Не, това звучи глупаво. Удивително владееш езика на човешката си половина. Можеш ли да правиш същото с лисици и прочие?

— Да, предполагам. Надушвам миризми и чувам шумове, които са недоловими за теб и мога да ги разбирам. Ако се наложи, бих могъл да ги накарам да ме разберат на свой ред, но досега не е имало нужда.

— Удивително. Ще ми се и аз да можех.

— Не изпускаш кой знае какво. Интересите на повечето животни се свеждат до това къде са хищниците, къде е жертвата и как да стигнат от едното до другото.

— В момента има ли някакви съобщения, които пропускам? — попита тя.

— Не съм сигурен. Не мърдай.

Двамата спряха. След като се огледа набързо, за да се убеди, че са все още сами, Лео отметна изцяло качулката. Ушите му потръпнаха леко и той пое бавно и въпросително въздух през ноздрите.

— Няма кой знае какво. Два заека са минали оттук. Леговището им се намира далеч от пътя, в онази посока. Изплашени са до смърт, че може да ги намерим.

— Удивително… — каза Миранда.

— Щом казваш… — отвърна Лео, докато си слагаше отново качулката и двамата продължиха напред.

— Хайде сега. Не смяташ за удивително, че само с едно подушване и помръдване на уши разбираш всичко това?

— Не по-удивително от факта, че ти разбираш диалекта на местните — отговори той. — Това беше още една причина да ти помогна. Веднъж да чуя човек, говорещ нормално.

— Майка ми бе учителка, така че нямах избор. А ти как си се научил да говориш така добре?

— Да говориш човешки език, без езикът ти да е човешки, си е изключително трудна работа. Просто реших, че след като влагам всички тези усилия, би било от полза да се постарая и да говоря коректно. Това важи за всички говорени от мен езици.

— О, владееш други езици? — Миранда едва не се подхлъзна в снега. Двойката сиви линии, оставени от търговска кола, бяха единственото нещо, нарушаващо белотата на снега.

Отговорът на Лео дойде на всички езици, които говореше. Първи бе бавният, цветист диалект на южната империя, Тресор. Тези думи Миранда разбра.

— Славният език на моята родина — изрече той на тресорски.

Последваха странни групи срички, изречени по отчетлив и ясен начин. Миранда напрегна ум, но не можа да ги определи.

— Тресорския разпознах, а втория?

— Просто някакъв език, преподаден ми от човека, който ме научи да се дуелирам. Мога само да предполагам откъде е.

— Говориш съвсем свободно тресорски. Помниш ли нещо от кралството?

— Не особено — отвърна Лео. Подуши въздуха и се обърна за миг към източния хоризонт, преди да извърне качулатата си глава отново към нея.

— Е? — изрече тя с очакване.

— О… образи. По-топло. Много по-топло. Вали сняг само през зимата, а дори и тогава е рядкост. Дърветата се отърсват от листата си през по-студените месеци. Всякакъв вид напаст ти жужи над главата. Имам множество раздразнени спомени от мухи, комари и прочие, влитащи в ушите ми.

Друго… Градовете са по-пръснати. Земите между тях са обсипани с ферми. Големи ферми… с много, много работници — припомни си той, последните му думи издали далечно потиснато чувство.

— Звучи толкова прекрасно. Като рай! — каза Миранда.

— Аз лично съм щастлив, че се отървах. Нося естествен кожух, който не мога да сваля и лятото може да бъде доста непоносимо. Липсва ми единствено ловуването. Ех, какво обилие имаше в тамошните гори. Седмици наред не ядях едно и също.

Въздъхна носталгично, но продължи напред. Миранда огледа суровия пейзаж и се опита да си го представи според неговите думи. Приветливи хълмове, ослепително зелени, наместо бели. Духат топли ветрове, пеперуди прелитат сред туфи диви цветя. Осъзна, че досега очите й не бяха съзирали подобна гледка. Скорошният й сън се доближаваше до описанието — преди да бъде погълнат от мрака. Лео съвсем спокойно можеше да е описал сън, защото бе говорил за място, на което тя никога нямаше да бъде. Можеше и да съществува някъде, ала прекосяването на бойната линия, за да го види, бе все едно да се опитва да достигне звездите, покачена върху табуретка.

— Напомня ми за това, което си представям, когато си мисля за Избраните — каза Миранда.

— Избраните?

— Петимата избрани. Със сигурност си чувал тази история като малък.

— Както вече изтъкнах, повечето от разказаните ми истории целяха да изтъкнат колко лоши са събратята ми.

— Е, значи си пропуснал нещо. Тя е дълга, родителите ми ми я разказваха. Говори се за време в бъдещето, когато войната ще е достигнала своя апогей и самият свят ще е заплашен от унищожение. На този ден, боговете ще сведат поглед към земята и ще обявят, че битките трябва да спрат. Ще се появят петима воини, притежаващи силата да повалят и най-силния враг — и мъдростта да възстановят направените грешки. Всеки разказвач описва петимата различно. Аз си представям петима благородни рицари в сияйна сребърна броня, яхнали бели коне, препускащи през зелена поляна.

— Звучи интересно. Бих искал да я чуя.

Увлекателният разговор продължи около час, преди един от честите Мирандини погледи на изток да попадне на гледката, която бе очаквала с ненавист цял ден. Мелорнският лес, малка горичка, прочуто ловно място. Със сигурност щеше да отговаря на изискванията на Лео, което означаваше, че скоро щяха да се разделят. Миранда внимателно се премести от дясната страна на пътя, далеч от гората. Ако той трябваше да държи очите си върху нея, можеше и да не види гората още няколко минути. Лео само се усмихна.

— Умно — отбеляза той. — Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан.

— Моля? — запита Миранда с престорена невинност.

— Не искаш да видя ей онази гора! — Лео посочи към леса, без да гледа.

— Не… Как… — заекна девойката, объркана от мигновения провал на плана.

В отговор Лео отметна качулка, вдигна пръст пред чувствителния си нос, потупа го два пъти и отново се загугли.

— А, да… бях забравила.

— Значи тук ще се разделим. Искрено се наслаждавах на компанията ти. Ако някога попаднеш на арена, погледни списъка с участниците. Бия се под името „Звяра“.

— Никога не съм си помисляла да посещавам някое от тези места, но сега със сигурност ще го сторя — увери го тя.

Лео протегна ръка да се здрависат, но тя я отблъсна и го прегърна. Той колебливо отвърна на жеста й.

— Преди да тръгна… Колко пари ти откраднаха? — попита Лео.

— В кесията имаше около двадесет медни. Вече им бях отсъдила приложение — Миранда въздъхна, поклащайки глава.

— Случайно имам у себе си малко повече пари, отколкото мога да нося, така че ако бъдеш така добра да облекчиш товара ми… — рече дружелюбното създание, ровейки в тежката си кесия.

Още преди да е довършил плиткото си обяснение, Миранда енергично клатеше глава.

— Не мога да приема парите ти. Вече направи толкова много. Просто не би било правилно.

— Щом казваш — рече Лео, поставяйки ръка на рамото й. — До нови срещи!

Той се обърна към гората и затича, развивайки скорост, с каквато никой човек не можеше да се мери. Миранда проследи как неочаквания й приятел прекосява хълма и изчезва сред гората. Почти мигновено самотата я обгърна. Въздъхна тежко и намести качулката си, дългото сбогуване се бе отразило се зле на ушите й.

Въздишката се промени в отсечено ахване, предизвикано от три ледени предмета, лазещи по гърба й. След като паникьосано ги напипа, Миранда извади виновниците. Три големи сребърни монети, всяка на стойност петдесет медни. Лео трябва да ги бе пуснал в качулката й, преди да потегли.

 

 

Миранда прибра нежелания дар в единствения джоб, който не бе скъсан от продължителна употреба. Без спътник, който да отвлича ума й от пътуването, девойката се съсредоточи върху несвойственото за нея дрънчене на монети. За да не остават по-назад от раздираните в конфликти земи, монетите също имаха мъчително минало.

Някога бе имало време — далеч преди тя да е родена — когато трите кралства, впоследствие превърнали се в Северното съглашение, били самостоятелни. Всяко от тях сечало собствени монети. Различен размер, дизайн, название. Тогава дошла войната. Причините за неразбирателството между огромния южен Тресор и дребното миньорско кралство Вулкрест са отдавна забравени, но сраженията скоро ескалирали и бързо станало ясно, че Вулкрест няма да е в състояние да удържи могъщия враг. Съседните кралства Кенвард и Улвард били призовани на помощ. Скоро разликите между тях изчезнали — подобно на всички останали аспекти на живота, индивидуалността на парите също била пожертвана в името на единението.

Изчезнали пъстрите, традиционни названия като делиции, глинтове и аунове. Наместо това бяха получили разпространение четирите типа, останали и до днес — медни, полусребърни, сребърни и златни монети. Ликовете на кралете и кралиците от миналото били прокудени, оставяйки монетите сходни и безлични като хората, които ги харчеха.

Умът й работеше не по-зле от краката. Преди да се усети, вече наближаваше калпава дървена стена около подобаващ малък градец. И двете бяха вероятен остатък от времената, когато трите кралства са били разделени. В онези дни подобни фортове са изпъстряли пограничните зони. Днес повечето бяха оставени на доизгниване, а някои бяха превърнати в търговски пунктове. Като този.

Обрулен и избелял знак обявяваше мястото за форт Уик. Още няколко стъпки я преведоха през прогнилата рамка, някога приютявала врати, достатъчно масивни да удържат таранен удар. Едната половина от портите липсваше, несъмнено послужила за подпалки през някоя особено сурова зима. Другата се бе откачила от долната си панта и бе заровила ъгъл в земята. Постройките, които не бяха кой знае колко многобройни, бяха в малко по-добро състояние. Но само малко.

В центъра на града се издигаше висока постройка, заобиколена от редица по-дребни. Тук-таме древната дървена сивота на стените отстъпваше на кафявите и жълти тонове на по-нови дъски. На мястото, където някога се бяха издигали войнишки койки, сега се издигаха рафтове със зле изработени стоки. Бившата оръжейна приютяваше нискокачествената продукция на местния кожар. Мястото на някогашната конюшня бе заето от магазин, отбелязан с два издълбани кръстосани меча. Може би там можеше да се отърве от тежкия меч и да се сдобие със средства, които щяха още повече да облекчат пътуването й.

Миранда бързо пристъпи към вратата и я отвори. Вътре имаше простовата маслена лампа, която хвърляше светлината си върху разнообразни оръжия. Зад тезгяха стоеше възрастен мъж, лениво дялкайки дървена тояга. Ако треските по дрехата му и плота можеха да послужат за индикация, очевидно това бе представяла единствената му дейност от доста време. Съзирането на клиент го сепна, но тъй като сивата му коса бе достатъчно безредна, щръкването й не можеше да бъде отнесено към уплах. Бе изключително слаб, но се раздвижи със значителна бързина при вероятността да продаде нещо. Погледна към вратата, но когато тя се затвори, без да влезе друг клиент, в нетърпеливия му поглед проблесна объркване.

— Привет, млада госпожице. Какво мога да направя за теб? — запита той с глас, който напълно съответстваше на чертите му. — Изгуби ли се?

— Оръжия ли продаваш?

— Да — увери я продавачът.

— В такъв случай явно не съм се заблудила.

— Разбирам. Поднасям извинения, госпожице. Рядко ме посещават млади дами. Ако трябва да съм откровен, рядко идват и хора.

— В такъв случай бих си помислила, че ще се зарадваш на появата ми.

— О, но аз се радвам, госпожице. Всъщност имам точно каквото търсиш.

Слабоватото старче докуца до една от кутиите зад тезгяха, мърморейки си.

— Точно като за нежни ръце. Красиви, леки… и малки — мълвеше продавачът.

Докуца отново до тезгяха с копринена възглавница, върху която бяха подредени малки ножове. Постави я на плота, до вързопа, който Миранда бе сложила междувременно. Това предизвика любопитен поглед от страна на старчето.

— Аз ли го сложих тук? — рече то, почесвайки се по главата.

— Не, сър, аз — отвърна Миранда.

— А… защо?

Годините очевидно не бяха го пощадили.

— Бих желала да го продам.

— А, добре, после ще уредим и това — рече, потъвайки отново в търговската си треска. — Първо погледни какво предлагам. Стилет! И то великолепен, можеш да бъдеш сигурна. Красив и тънък, но здрав. Изработен от най-як метал. И няма да се изкриви, никак даже. Понечи ли някой да те тормози, госпожице, забиваш му тази кама между ребрата. Никакво усилие няма да ти отнеме, със сигурност. Забивай до дръжката. И никакви проблеми от досадника, сто процента.

— Хубаво, обаче бих искала да погледнеш този меч.

— Госпожице, нямам навика да събирам ръждясали реликви, дори и от очарователни клиенти като теб — рече той със смигване.

Миранда понесе комплимента заради сделката, която се надяваше да сключи.

— Смятам, че това оръжие ще разпали интереса ти.

Девойката отметна съдрания плат и внимателно се вгледа в лицето на търговеца. За миг очите му се разшириха от удивление, но бързо се върнаха в обичайното си мудно и отпуснато състояние. Сега играта щеше да започне. Съветите на чичо й Едуард често отекваха в главата й, замествайки майчини заръки, а станеше ли дума за пазарене, можеше да предложи множество наставления: „Единствената разлика между пет и десет медни е увереността. Колкото и неразумна цена да дадеш, ако си уверена, тя не ще помръдне и на инч.“

Миранда се нуждаеше и от допълнителна предпоставка, което в известна степен бе неин недостатък. Със сигурност увереността бе ключова — но при Миранда увереността почиваше върху честност. Бе отлична лъжкиня, но просто се справяше далеч по-добре, подкрепяна от истината. Затова бе развила умението си да скулптира правдата в нещо, което можеше да й послужи.

— Откъде една крехка дама се е сдобила с такъв голям меч? — запита старецът.

— Повери ми го скъп приятел — отговори Миранда. Загиналият войник я бе спасил, оставяйки й меча си. Това в нейните очи бе достатъчно, за да й бъде приятел.

— Значи е стар — рече търговецът, дирейки причина да намали цената.

— Възрастта не е от значение. Острието е непокътнато и в отлично състояние — рече тя, внимавайки да не попадне в капана му.

Няколко слова изникнаха в паметта й.

— Обърни внимание на острието и отличната закалка — добави тя, служейки си с впечатленията на Лео.

Двамата се пазариха почти час. Накрая той сведе цената до петдесет сребърни плюс камата и ножница. И двамата знаеха, че оръжието струва десет пъти повече, но тя не бе алчна. Ако проявеше същите умения при пазаренето с останалите търговци, щеше да се сдобие с всичко необходимо, че дори и да й остане ресто.

— Точно сега нямам всичките пари. Боравя предимно с медни монети, така че освен ако не искаш да нарамиш няколко хиляди от тях, ще трябва да изчакаш да разменя със снабдителя си.

— Разбира се — отвърна тя. — Колко време ще ти е нужно?

— Три дни. Най-близката странноприемница е в Крайдол — търговецът насочи треперещ показалец в посоката, от която тя бе дошла.

Миранда нямаше намерение да се връща там, така че премисли друг вариант.

— Има ли църква наблизо?

— Набожна, а? Радвам се да го чуя. В днешно време никой не се заслушва в правдивите слова. Особено вие, младите. Истината да ти кажа, то и на мен не ми остава време да ида. Духът е готов, но старите крака не щат да ме отведат там. А някога…

И старецът се опита да й разкаже отегчително дългата история на атлетическите постижения от младостта си. След третата случка бе прекъснат с молба да обясни къде се намира църквата. Продавачът каза, че пътят се разклонявал след около половин час южно. Свиела ли наляво, след още час щяла да намери черквата. След като взе бележка за скъперническата сума, Миранда се отправи на път.

 

 

Небето изглеждаше недружелюбно. Миранда ускори крачка. Снегът падаше внезапно и обилно по това време на годината. Минутите течаха, въздухът ставаше по-студен, вятърът захвърляше в лицето й жилещи ледени късчета. Придърпа окъсаната си качулка и се приведе към вихъра, който вееше от югоизток. Едва бе достигнала разклона, когато стихията започна да завихря не само вдигнати от земята снежинки, но и пресни такива, долетели от небето. Девойката пое по левия път, излагайки дясната си страна на немилостивите атаки, до този момент понасяни от лявата й буза. Студът я притесняваше много малко, вместо това умът й обмисляше последиците му.

Сам по себе си, снеговалежът щеше да я позабави. Идентично, само вятърът представляваше по-скоро отегчение, отколкото заплаха. Ала заедно бяха смъртоносна комбинация. Вятърът и снегът се усилваха с еднаква ожесточеност. Не намереше ли скоро подслон, цялото пазарене щеше да е пропиляно. Често отгоре й се стоварваше толкова силен повей, че Миранда бе принудена да спира. Затвори уста и задиша през носа. Копнееше да вдиша дълбоко, но знаеше, че леденият въздух щеше да разкъса вътрешностите й, ако първо не го сгрееше.

Слънцето все още се намираше високо в небето, но снежната завеса поглъщаше лъчите му, превръщайки ранния следобед в здрач. Пътят пред нея се бе свел до бяла стена. В тези условия можеше да премине на един лакът от църквата, без да я забележи. Откривайки, че очите й са безполезни, Миранда ги затвори, за да ги запази от вятъра. Сега се осланяше само на звуците от стъпките си. Дори и под преспите, пътят хрущеше по различен начин от откритото поле. Не след дълго тя не ходеше, а по-скоро газеше сред сняг до коленете. С всяка крачка напред и всяка снежинка, надеждата да открие църквата угасваше.

Заледен участък под снега я накара да се подхлъзне. Тя полетя напред, опитвайки се да възстанови равновесието си, но някакво невидимо препятствие болезнено хласна рамото й. Иззад затворените й очи проблеснаха искри. Девойката открехна клепачи, за да се огледа и едва не извика от радост при вида на замръзналите цигли на църквата. Опипвайки стената с почти изгубилите усет пръсти, тя намери портата. Нетърпеливо я бутна, но само след няколко инча вратата застина и не искаше да помръдне.

— Ехо? — викна Миранда, тропайки отчаяно. — Нуждая се от помощ! Пуснете ме, моля ви!

Даже и да бе последвал отговор, воят на вятъра й попречи да го чуе. Блъсна вратата с цялата си сила. Тя се отвори още малко. Нов тласък разшири пролуката, тъкмо колкото да се промъкне. Това бе затруднено от раницата и дългия меч, но все пак успя да го стори. Веднъж озовала се вътре, Миранда блъсна портата и я затвори.

След като си пое дъх и отръска снега от дрехите си, огледа очевидно необитаваната църква. Бледо бяло сияние се процеждаше през заснежените прозорци, предоставяйки подобаващо малко светлина за малкото, което имаше да се види. С изключение на някакъв счупен стол и натрошените пейки, в помещението нямаше други мебели. Повече от ясно беше, че мястото е било плячкосано отдавна. В помещението имаше камина, а в единия край се издигаше платформа.

Миранда седна на пода, опирайки гръб във вратата. Подслонът не бе нищо особено, но вече усещаше топлина да плъзва по лицето й. Известно време седя неподвижна, позволявайки на сърцето да се успокои, слушайки как вятърът трополи с кепенците. Когато най-накрая се поотпусна и треперенето спря, Миранда се надигна да огледа камината. Коминът бе чист, така че поне огънят нямаше да представлява проблем. Насъбра дърва от счупена пейка и внимателно ги подреди в огнището.

Успя да накладе огън. След като се наслади на блажената топлина, девойката извади провизиите си. Остатъкът от откраднатата храна щеше да й стигне за днес. Всъщност щеше да е по-разумно да я раздели на дажби, тъй като бе напълно възможно бурята да я задържи за няколко дни, а друга нямаше. Обаче месото и без това си беше старичко… Предпочиташе да има пълен стомах днес, отколкото разстроен утре. Струпа цялото осолено месо в тигана и го постави над огъня.

Пламъците бяха твърде слаби, за да сгреят цялото помещение, но свитата край огъня Миранда най-сетне дойде на себе си. Миризмата на месото не бе точно апетитна, събудила спомени от скандалните чичови кулинарни опити. Всеки път, щом се опиташе да сготви нещо по-сложно от нагряването на съд с вода, резултатите бяха отвратителни. Баща й се бе шегувал, че ако му приготвел още един буламач, щял да го изпрати при враговете.

Един от последните пъти, в които видя баща си. Миранда се опита да прокуди нежеланите спомени, но очите й се насълзиха. Бе глупаво, но нещо в нея отказваше да повярва, че баща й е мъртъв. След всички тези години, тя продължаваше да разпитва за него из всяко ново селище, макар че получаваше в отговор само съмнение и незнание.

Повей от счупен прозорец се гмурна през най-голямата дупка в наметалото на Миранда, напомняйки й, че то плаче за смяна. Обаче в никакъв случай нямаше да стори това. Спомените бяха прекалено ценни, за да ги захвърли само защото вече са изчерпали полезността си. А този плащ бе последната вещ, останала й от чичо Едуард. Отмота одеялото от меча и се уви с него. Припомняйки си историята на наметалото, смътно се сети, че я бе разказала и на Лео. Прищя й се той отново да е тук.

Пламъците подскачаха върху огледалната повърхност на острието. Миранда се взря в острия ръб. Вероятно бе използван в битка, със сигурност излаган на природните стихии, а мечът изглеждаше като че бе изкован днес. Премести очи към дръжката. Никога не бе виждала подобни скъпоценни камъни, макар че ако трябваше да бъде честна, не бе съзирала и кой знае колко скъпоценности през живота си. Тъмносиният камък в средата на дръжката привлече вниманието й. Можеше да се взира в него вечно, сякаш насочила очи по протежението на безкраен тъмен тунел.

Миранда посегна към великолепното острие, но спря. Обърна манта си нагоре, същата, с която го бе докоснала първоначално. Бе се възстановила бързо. Бяха останали само тънък розов белег, прорязващ манта и червено петънце под средния й пръст. По-дългият белег, в средата на ръката, приличаше на две разделени вълни. Червеното петно се намираше над и между вълните. Острието бе украсено със същия символ. Острието, а не дръжката.

Внимателно докосна ножницата и преобърна меча. Нямаше символ около мястото, където ръката й бе докоснала дръжката. Как можеше да се е заформил подобен белег?

— Магия — реши на висок глас. Собственикът трябва да беше омагьосал оръжието, така че да дамгоса крадеца. За такова прекрасно острие мярката изглеждаше напълно разумна.

Доволна от обяснението си, Миранда се загледа в огъня. Използвайки крайчеца на одеялото като ръкохватка, за да се предпази от ново изгаряне, девойката отдръпна съда. Топлината не бе допринесла с нищо за вкуса, но порцията все пак бе засищаща. Подкрепила се, Миранда осъзна, че трябваше да изчака преминаването на бурята. Изнурените й мускули недвусмислено изразяваха своето виждане по какъв начин трябва да уплътни чакането. Намери може би единствения нестрошен стол в цялата църква и се настани в него. Седенето върху студения под бе едно, съвсем друго — да спи върху му. Веднъж настанила се удобно, тя се уви още по-плътно с одеялото и се унесе, без да обръща внимание на факта, че денят щеше да приключи след няколко часа.

Изглежда нощта в истинско легло я бе разглезила. Тропащите кепенци и нахлуванията на вятъра няколкократно я изтръгваха от съня. Първоначално скачаше сепнато и се оглеждаше, но скоро се опита просто да не им обръща внимание. В известен смисъл от накъсаната дрямка имаше полза. Тя не й позволяваше да потъне в отвратителните кошмари. Никога през живота си не бе сънувала повтарящ се сън, макар да се бе надявала да й се случи. Говореше се, че подобни сънища криеха някакво значение. Мрачните, ужасяващи видения на мората със сигурност не вещаеха нищо добро.