Джоузеф Р. Лало
Белязана (23)

* * *

А недалеч, войниците се приближаваха. Бяха шестнадесет на брой, яздейки петнадесет коня. В тях пламна огън, когато намериха телата на падналите си другари. Имаше дири, отвеждащи в гората. Трима, един човек и два звяра. Препускайки в пълен галоп, Елитните ги последваха в гъстия, мрачен лес. След размяната на няколко кратки думи, седмина от ратниците спряха, докато оставащите продължиха напред. Нова команда на водача им накара и втората група да спре. Не се виждаше никой, но следите свършваха тук. Тригора заговори.

— Миранда Селесте! — заповяда тя. Гласът й бе ясен и уверен, пропит с целия авторитет на ранга й. Лицето й бе непроницаемо, стегнато в стоманената маска на дълга.

След като не получи отговор, тя изтегли меча си с бавно, умишлено движение. Острието запя, постепенно просиявайки с пет ярки точки — кристали като онзи, който бе държала по време на преследването. Сетне слезе от коня си, давайки знак на войника, споделял животното на другаря си, да заеме мястото й на седлото. С другата си ръка елфът извади мистичен скъпоценен камък от торбичка на колана си. Няколко слова — и камъкът се покори на волята й по подобие на войниците. Захвърли кристала в смаляващите се преспи край дърветата, където следите свършваха.

— Ако цениш живота си, ще излезеш преди магията на този кристал да се е задействала! — предупреди тя.

Светлината от скъпоценния камък засия, обливайки снега с неестествения си син блясък. Въздухът пращеше от енергия. Сияещи нишки се протегнаха от ослепителния кристал, карайки човек да настръхне. По заповед на водителката очите на конете бързо бяха закрити с капаци, а войниците извърнаха глави. Миранда и Лео изскочиха иззад дърветата точно когато по повърхността на скъпоценния камък бяха започнали да пробягват първите пукнатини. Цялата група дървета, а вероятно и цялата гора, бяха окъпани в съвършено беззвучната експлозия на същата синьо-бяла светлина, от която Миранда бе започнала да изпитва страх.

Когато вълните на чернотата отново се събраха, нещата най-близо до центъра на взрива димяха. Кората на дърветата бе обелена, снегът бе превърнат в сълзлива локва сред почерняла земя. Миранда и Лео се изправиха на крака, приготвяйки оръжията си. Малтропът държеше пиката си в здравата си ръка. Миранда бе хванала ножа както баща й я бе учил преди много време. Елфът хладно огледа плячката си.

— Ти си Миранда Селесте! — заяви генералът.

— Да — отвърна Миранда. Умът й не бе в по-добро състояние от времето, в което за пръв път бе зърнала лицето на елфа, но този път отговорът изникна. — А ти си Тригора Телоран.

Войниците се размърдаха, някои изтегляйки оръжие. Един жест на генерала ги усмири.

— Поласкана съм, че ме помниш. От най-висше ниво ми бе заповядано да те отведа. Ако сътрудничиш, няма да бъдеш наранена. Ако се противиш, ще бъдеш отведена със сила! — рече Тригора.

— Не съм направила нищо, Тригора! — каза Миранда. — Не съм убила онези войници.

Ратниците отново се раздвижиха, успокоили се едва след устна заповед.

— Не е моя работа да отсъждам виновността ти, нито ти си достойна да ме безчестиш, изричайки малкото ми име. Може да си притежавала това право преди много време, но го изгуби в мига, в който избяга от Съглашенската армия. Ще се обръщаш към мен единствено с „генерал Телоран“! — изрече тя, тонът й леко потръпващ от гняв.

Лео се ухили.

— Е, Тригора, как ти се харесва делото ми? Подобаваща, по мое мнение, отплата за мъченията — каза той, стараейки се да разпали допълнително гнева й.

Войниците се разшаваха. Един издигна копие и се приготви да го запрати към наглеца, но бе смъмрен.

— Внимавай, малтропе! За момента заповедите ми не включват залавянето ти. Ако се предадеш, също ще бъдеш изправен на съд невредим — но отрони ли се още една дума от муцуната ти, хората ми ще ти предоставят плиткия гроб, който си си заслужил! — предупреди генералът.

— Виж какво е преживял. Как мога да бъда сигурна, че и мен не очаква същото? Какво ще ме спре да остана да се бия и да умра, вместо да избера съдба като неговата? — настоя Миранда.

— Залавянето и последващото третиране на този звяр бяха дело на мой колега. Методите му са твърде различни от моите… чакай. Къде е драконът?!

Виковете на ужасените коне предоставиха отговор, указващи, че Мин усърдно изпълнява заръчаното. Докато бе протичала напрегнатата размяна на реплики, драконът бе заобиколил непосредствената заплаха и бе подирил онези войници, които Лео бе предвидил, че ще бъдат оставени в резерв. Пламъци и размахани нокти пръснаха пощурелите животни във всички посоки. Докато драконът сееше смут, Лео се хвърли в атака. Достигна най-близкия войник и с няколко ловки удара го свали от коня. Сетне хвърли тежката пика, потънала в гърдите на ратника, посягащ да улови Миранда. Девойката изтича до коня, върху който Лео вече скачаше, сграбчила пиката.

Внезапно познато чувство я обзе, предизвикано от студено острие, допряно до шията й. Тригора.

— Никой да не мърда! — изиска водителката.

Войниците бързо се подчиниха. Лео стори същото.

— Трябваше да избягаш, но не го стори. Това момиче има някаква стойност за теб — рече генералът, обръщайки се към малтропа.

— Няма да я убиеш. Заповядано ти е да я отведеш жива.

— Смъртта не е толкова постоянна, колкото си мислиш! — рече тя. — Сега свали оръжието — или предпочиташ лично да изследваш небитието?

Лео се подчини.

— Смятах, че още една моя дума ще означава смърт — вметна той.

— Промених си мнението. Убедена съм, че началниците ми са доста огорчени от моя колега и невъзможността му да попречи на бягството ти. Сега ще им покажа никога вече да не се усъмняват в мен. Ще спечеля и двете награди. Жалко. Ти си великолепен боец, а Миранда има богат потенциал. Моля се да съзрете истината и да се присъедините към нас. Би било чест да се бия до вас. Убитите от теб ми бяха като братя, но знаеха рисковете. Тяхната смърт бе избрана. Душите им ще почиват в покой, стига да бъдат заменени от достойни.

Миранда се напрегна за миг, но бе очевидно, че с опрян в гърлото меч бягството бе невъзможно. Умът й трескаво работеше. Сцените и звуците на конфликта проблясваха през съзнанието й отново и отново. Трябваше да има нещо… Да! Това щеше да проработи! Само да можеше да си припомни… Какви бяха думите? Най-сетне изникнаха в съзнанието й. Бавно плъзна ръка към торбичката на колана на генерала. С рязко движение бръкна вътре и изрече словата, с които Тригора бе съживила кристала.

Резултатът бе мигновен. Лъч светлина прониза небето, блъсвайки генерала назад. Миранда се втурна към коня и бе грабната от здравата ръка на Лео. Настъпи суматоха. Генерал Телоран откъсна торбичката от колана си и я хвърли. Заповедите й бяха бързи и отсечени.

— Назад! — изрева тя, натоварвайки повалените върху конете, преди сама да се качи на седло.

Толкова бързо, че чак очертанията й се размиваха, Мин скочи подир Лео и Миранда. Тримата се отправиха на юг с цялата бързина, която можеше да развие коня. Могъщ взрив светлина разтърси гората от край до край, отскубвайки листа. Бялата горещина блъвна край тях, донасяйки съсъка на вятъра и шумоленето на листата към инак тихата експлозия.

Лео се приведе към ухото на коня. Страхът, накарал другите животни да изоставят ездачите си, изчезна и те продължиха със спокоен ход, без да изпускат от очи гората зад себе си.

 

 

След няколко напрегнати минути пред тях изникна отворът на пещера.

— Убеден ли си, че това е мястото? — попита Миранда, докато профучаваха покрай няколко стари знака, прекалено бързо, за да може да ги разчете. — Няма поток.

— Сега не, но е имало. Погледни земята! — рече той.

Скочиха от коня и се втурнаха вътре. Бледото сияние на нощното небе разкриваше знаци на различен език, прикрепени към стените. Времето ги бе направило почти нечетливи. Малкото оцелели слова далеч не бяха окуражаващи. Около дузина полици приютяваха стари факли, предназначени за сглупилите да продължат приключенци. Лео награби колкото можеше да носи и заръча на Миранда да последва примера му. Двамата задигнаха всички факли.

— Толкова много ли ще ни трябват? — учуди се Миранда.

— Не, но ще трябват на тях. Не запалвай, докато не ти кажа. Искам да съм сигурен, че не могат да ни последват.

Тримата продължиха сред пълен мрак. Лео вървеше напред, сподирян от Миранда, предпазливо следваща звука на стъпките му. Мин се чувстваше като у дома си. Понякога изстрелваше малък пламък, достатъчен да освети за миг сивите грапави стени. След като се промушиха през безкраен лабиринт от тесни проходи, водени единствено от загладения от вода под, Лео изглеждаше доволен.

— Повече от достатъчно. Ще минат дни, преди да се натъкнат на пътя, по който сме поели. Запали факла! — обяви малтропът.

Миранда се замъчи с огнивото си, донесено от страх, че можеше да не убеди Мин да запалва огньовете й и изтръгна няколко искри. Намаслените ивици ги уловиха и скоро клаустрофобичния проход бе осветен от проблясваща жълтеникава светлина. Стените бяха мръсносиви, тук-таме нещо проблясваше. Обгръщаше ги постоянното ехо на капеща вода. Сталактити бяха надвиснали като зъби над неравния под. Беше топло, тънък слой вода покриваше всяка възможна повърхност. Мин се сви между двамата и възобнови гризенето на шлема. Въпреки цялата суматоха, която бе преживяла, отказваше да го захвърли.

— Това си беше сериозно изпитание! — каза Лео.

Миранда се взря в светлината на факлата, която бе оставила на земята. Върху лицето й се бе появило сериозно изражение.

— Изглеждаш мълчалива.

— Ти… Убих ли някого? — попита Миранда.

— Ако имаме късмет, си ги избила до един! — засмя се спътникът й. След миг съжали за подбора на думите си. — Явно това не е диреният от теб отговор.

Миранда замълча.

— Тя щеше да те убие. Щеше да убие и двама ни! — увери я малтропът.

— Не вярвам. Могла е да те убие много пъти преди това. Би могла да убие и мен. Но не го стори. Вярвам, че тя говореше истината. Относно сражаването заедно. Видя как остана достатъчно дълго, за да прибере ранените.

— Зная колко трудно е да отнемеш първия си живот. Няма да се опитвам да смекча удара. На света не съществува достатъчно захар, която да отнеме горчивината от делото, но тъгата ти е излишна. Моят начин на живот ме отвежда от грешната страна на закона достатъчно често, за да съм чувал истории за Тригора. Тя е невероятно способен боец. Ако някой е способен да избегне този взрив, то това е тя.

Миранда въздъхна.

— Зная… тя е моя кръстница.

— Какво?! — викна Лео. Гласът му отекна из пещерата.

— Помня я от времето, когато баща ми се връщаше. Тогава бях много млада. И тя изглеждаше мила. Баща ми работеше с нея, бе й поверил живота си. Когато мама бе убита, тя трябваше да помогне за отглеждането ми.

— Е, изглежда е нарушила обещанието си — отбеляза той.

— Не е могла да знае, че съм оцеляла. А чичо ми ми каза, че е мъртва… Трябваше да предположа, че би излъгал за подобно нещо. Тогава изпитваше изпепеляваща омраза към Съглашенската армия. По-скоро щеше да умре, отколкото да ме остави на нейните грижи. Сега тя е най-близкият ми роднина, а може да съм я убила — каза Миранда. По лицето й се стичаше сълза.

— Размишляването само ще влоши нещата. Не бива да спиш с такива мисли. Няма да се насладиш на съня. В състояние ли си за още целение?

— Предполагам…

— Рамото ми не е в особен възторг от начина, по който се отнесох с него — каза той, опитвайки се да я разсее.

— Свали клупа — рече девойката.

Той го стори с мъка. Раната бе отекла значително. Напомни й на собствената й, но в този случай проблемът бе вътрешен. Раздели няколко ивици от превръзката, за да погледне колко далеч се е разпространил отокът. Бе се изострил, несъмнено раздразнен от битката. Докато оглеждаше отока, зърна нещо странно от лявата страна на гърдите. Бе размазано, покрито с кръв и почернено, но нямаше място за съмнение. Върху кремавата гръд се открояваха познатите ивици и връх.

— Какво… какво е това? — попита тя.

— Кое? Ох! Не мога да видя — отвърна Лео.

— На гърдите ти. Има белег.

— А, това. Имам го от дете. Предполагам, е родилен белег.

— Виж! На дланта ми. Имам същия белег! Помниш ли изгарянето от меча? — рече тя, протягайки ръката си.

Той я пое и погледна.

— Какво по… — рече той, присядайки с разпален интерес.

— Беше по целия меч. Показах ти го, не помниш ли?

— Помня колко тежеше, колко добре беше балансиран, но изобщо не съм обърнал внимание на вида му. Видът е последното нещо, което ме интересува.

— Какво означава това?

— Откъде бих могъл да зная? — объркано отговори Лео.

— Аз получих белега от меча на мъртвия войник, но защо ти споделяш същия белег? — зачуди се девойката.

— Нямам представа… — отвърна той.

— Може би ти е бил роднина. Може да е имал същия белег или да те е познавал — предположи тя.

— Откровено не мога да си спомня за един човек, който да е виждал белега ми откакто напуснах сиропиталището.

— Може да е бил някой от тамошните обитатели.

— Може, обаче не виждам с какво съм оставил такова силно впечатление у някого от тях, та да постави едно от петната ми върху меч, чиято изработка струва цяло състояние — размишляваше Лео. — А може да не е петно. Надзирателите ме дамгосаха с два белега, това може да е трета дамга, която не си спомням. Ако е така, значи и другите бяха го носили.

— Смяташ ли, че някой от сираците би могъл да е достатъчно горд от дамгата, та да поръча да украсят оборудването му с нея? — запита Миранда.

— И по-странни неща съм чувал. Е, тази нощ донесе доста разкрития — твоята кръстница, съвпадащите ни белези…

— Наистина, ръката на ориста… — поде тя, но димът на факлата дразнеше и без това измъчените й дробове. Момичето се задуши в дълъг, болезнен пристъп на кашлица.

— Това никак не звучеше добре. Помислих си, че изглеждаш малко болна — притеснено рече той.

— Нищо ми няма — успя да отрони девойката. — Случва се всяка година.

— Знаеш ли как да го излекуваш?

— Разбира се.

— Какво чакаш тогава? — удиви се Лео.

— Не разполагам със силата да излекувам и кашлицата, и рамото ти. Утре ще се погрижа за себе си — обясни тя.

— Глупости. Никакви такива! Изречи каквито думи са нужни, за да се изцелиш, а за мен после се тревожи — настоя малтропът.

— Но болката трябва да е ужасна.

— О, моля те. Понасял съм десетократно по-сериозни рани десетки пъти, оставяйки единствено времето да ги излекува. Още една нощ няма да ме убие.

Тя отново започна да протестира, но Лео я сряза.

— Ти спаси живота ми. Преди няколко часа исках да пожертвам своя, но ти не ми позволи. Поне можеш да останеш здрава достатъчно дълго време, за да ми позволиш да си върна дълга.

Миранда въздъхна, сподавяйки нов пристъп. Неохотно изрече магията, потапяща заклинателя в лечебен сън.

 

 

Когато магията започна да действа, заобикалящата реалност се отдръпна, заменена от успокояваща чернота, загърнала нея и ума й. Миг по-късно пред момичето проблесна светлина. Помисли си, че се е събудила, но скоро разбра. Студената, тревиста земя не принадлежеше на пещерата, а бялата, проблясваща светлина не идваше от факлата. Бе потънала в сън. Светлината не идваше от никакъв източник, просто висящо в пространството кълбо. Хвърляше кръг сияние върху земята. Миранда отчаяно напрегна очи към мрака. Бавно се оформи фигура, очертана от по-тъмен мрак.

— Открих те! — долетя глас откъм формата. Гласът на Миранда. Да го чуе прошепнат от невидими чужди устни бе дълбоко объркващо.

— Коя си ти? — пожела да узнае Миранда.

— Нуждаем се от теб! — бе отговорът.

— За какво? Не разбирам?

— Не се съпротивлявай. Идвам да те напътя, за да ме напътиш на свой ред — рече гласът.

— Как? — попита Миранда, а междувременно студен вятър бе започнал да вее, все по-силно.

— Ти си силна. Следваният от теб път е затворен за мен. Почти извън досега ми си. Трябва да избереш. Поеми ръката ми и пътят ще се изясни — прошепна гласът.

Ръката на фигурата се протегна. Миранда посегна, но нещо в нея се възпротиви. Обърна се към светлината и я сграбчи, сякаш бе фенер. Тя остана, но частица от нея сега следваше ръката й. Девойката насочи сияещия си юмрук към фигурата, но тя се отдръпна.

— Отхвърли я. Светлината е тъга. Да трептиш в светлината е да угаснеш с нея. Най-ярката свещ изгаря за кратко. Тъмнината е вечна. Приеми тъмнината и остани! — настоя гласът, някак изопачен.

Студът стана непоносим и мракът се притисна около нея. Светлината се сражаваше храбро, но стените потискаща чернота се приближаваха все по-близо. Това не бе правилно. Миранда отстъпи към светлината, но тя гаснеше. След мигове изчезна. Земята под краката й се отдръпна и девойката полетя в бездна от мрак. Сякаш самата тъмнина разтваряше паст около й.

В последно усилие да се бори срещу това, което я поглъщаше, Миранда вдигна отбранително ръце. Когато разтвори длан, там бе останал горящ въглен светлина. Докато късчето сияние димеше в ръката й, можа да различи спускащата се към нея тъмна фигура. С писък ужасеното момиче замахна с осветената си ръка. Пръстите й минаха през празното лице — и втори, пронизителен писък, изкривена гавра на собствения й вик, се разнесе наоколо.

Усети ръце да я сграбчват за раменете и да я разтърсват, а светлината нахлуваше обратно. Миранда изпищя отново, вторият писък бе последван от трети и четвърти, препратени от стените на пещерата. Светлината идваше от факлата, разтърсващите я ръце принадлежаха на Лео. Сънят бе свършил.