Айн Ранд
Изворът (59)

XX

В един пролетен ден, година и половина по-късно, Доминик се запъти към строежа на „Уайнънд Билдинг“.

Загледа се в небостъргачите. Издигаха се ненадейно, изникваха от контурите на ниските покриви. Извисяваха се някак стряскащо и внезапно, сякаш се бяха появили миг преди това, а тя долавяше устрема им едва в последния миг. Имаше чувството, че ако се обърне назад и ги погледне достатъчно бързо, ще види как растат нагоре.

Зави край един ъгъл в Хелс Кичин и излезе до огромния разчистен терен.

По разкопаната земя пълзяха машини, за да оформят бъдещия парк. В средата на терена завършената конструкция на „Уайнънд Билдинг“ се издигаше към небето. Върхът не бе покрит, беше все още стоманена плетеница. Отдолу я следваха стъклото и зидарията, които обгръщаха останалата част от сградата, извисена в пространството.

Казват, че в сърцето на земята гори огън. Той е като пленник, обречен на тишина. Но понякога огънят пробива глината, желязото, гранита, за да избликне неудържимо към свободата. От него възникват подобни неща, каза си тя.

Приближи се до сградата. Долните етажи бяха заобиколени с дървена ограда. На оградата се открояваха огромни надписи с имената на фирмите, доставили материалите за най-високото здание в света. „Стомана от Нашънъл Стийл, Инк.“ „Стъкло от Лъдлоу.“ „Електрическо оборудване от Уелс-Клермон.“ „Асансьори от Кеслер, Инк.“ „Наш&Дънинг, Строители.“

Погледът й попадна на табела, която дотогава не бе забелязала. Сякаш някой я докосна с ръка по челото, приказен герой, владеещ тайната на изцелението. Не познаваше Хенри Камерън и не бе чула неговите думи, които сега звучаха в мислите й: „Знам, че ако запомниш тези думи и им останеш верен докрай, ще извоюваш победа, Хауърд, не само за себе си, но и за онова, което трябва да победи, за онова, което движи света напред, но никога не е печелило признание. То ще бъде възмездие за мнозината, отдали живота си преди теб, за хората, страдали така, както ще страдаш и ти.“

На оградата около най-великолепната сграда в Ню Йорк беше закрепена малка метална табелка с надпис:

Хауърд Роурк, архитект

Отиде до бараката на строителния надзор. Идваше често, за да навести Роурк и да види как напредва строежът. Завари в бараката нов човек, който не я познаваше.

— Господин Роурк е най-горе, при резервоара за вода. Коя сте вие, госпожо?

— Госпожа Роурк — отвърна тя.

Човекът откри надзорника и той й разреши да се качи, както обикновено, с външния подемник, скован от няколко дъски и въже вместо парапет.

Качи се на подемника, вдигна ръка и стисна дебелото въже, стъпила здраво с високите си токове на дъските. Дъските се затресоха, въздухът засвистя и притисна полата до тялото й. Земята плавно се отдръпна.

Тя се издигна над широките витрини на магазините. Улиците, прорязващи града, потънаха надолу. Издигна се над навесите на киносалоните, които приличаха на черни рогозки, прикрепени с цветни спирали. Подмина прозорците на офисите, изтичащи надолу като стъклени реки. Туловищата на складовете потънаха заедно с натрупаните в тях съкровища. Многоетажните хотели се наклониха като пръчици на разтворено ветрило. Димящите кибритени клечки бяха фабрични комини, а движещите се сиви правоъгълници — автомобили. В слънчевата светлина островърхите сгради сияеха като фарове, които се въртяха и озаряваха града с дългите си бели лъчи. Целият град се простираше пред нея, разпръснал начупените си очертания към реките. Пристегнат между двете тънки черни ивици вода, градът ги прескачаше и продължаваше нататък, към долините и небето.

Плоските покриви заслизаха надолу, натискайки като педали сградите, за да ги отстранят от полета й. Мина край стъклените кубове, в които имаше трапезарии, спални и детски стаи. Градините на покривите потъваха надолу като носни кърпички, отвени от вятъра. Небостъргачите се надбягваха с нея и изоставаха. Дъските под краката й профучаха край антените на радиостанциите.

Подемникът се люлееше като махало над града, издигайки се устремно до стената на сградата. Подмина линията, докъдето стигаше зидарията. Вече виждаше само стоманената плетеница и небето. Усети в тъпанчетата си налягането от височината. Слънцето блестеше в очите й. Вятърът свистеше срещу вдигнатото й лице.

Видя го, изправен високо горе, върху платформата на върха на „Уайнънд Билдинг“. Той й помаха с ръка.

Океанът пресече небето. Океанът се вдигна, а градът потъна. Тя се издигна край островърхите покриви на банките, подмина покривите на съдилищата. Извиси се над църковните куполи.

Пред нея беше само океанът, небето и силуетът на Хауърд Роурк.