Айн Ранд
Изворът (11)

XI

Хауърд Роурк отвори собствена кантора.

Нае просторна стая на най-горния етаж на стара сграда, с голям прозорец високо над покривите. Виждаше далечната лента на река Хъдсън до перваза на прозореца, а корабите се движеха като чертички под пръстите му, когато ги притиснеше в стъклото. Имаше бюро, два стола и огромна чертожна маса. На стъклото на входната врата написа: „Хауърд Роурк, архитект.“ Стоя дълго в коридора, загледан в тези думи. След това влезе и затръшна вратата. Взе един линеал от масата и го хвърли обратно, сякаш пусна котва.

Джон Ерик Снайт се опита да го разубеди. Роурк отиде в кантората му да си прибере чертожните си инструменти. Снайт излезе в приемната, стисна му топло ръката и каза:

— Е, Роурк! Как си? Ела, влез при мен, искам да поговорим!

И когато Роурк седна пред бюрото му, Снайт изрече на висок глас:

— Виж, човече, надявам се, че си достатъчно разумен да не ми се сърдиш за онова, което казах вчера. Малко се ядосах, но не на работата ти, а защото го направи на онази скица, онази скица… както и да е, няма значение. Нали не ми се сърдиш?

— Не — каза Роурк. — Никак.

— Разбира се, че не си уволнен. Не си го приел на сериозно, нали? Можеш да се върнеш на работа още сега.

— Защо да се върна, господин Снайт?

— Как защо? О, къщата на Хелър, нали? Но ти не вземаш Хелър на сериозно, нали? Видя го колко е луд, сменя си мнението шестдесет пъти в минута. Той няма никакво намерение да ти даде тази поръчка, това трябва да ти е ясно, не е толкова просто, не се прави така.

— Вчера подписахме договора.

— Така ли? Ами чудесно! Добре тогава, Роурк, ето какво ще направим: връщаш поръчката обратно при нас и аз ще ти позволя да напишеш името си до моето — „Джон Ерик Снайт & Хауърд Роурк“. И ще си разделим хонорара. Това ще бъде в допълнение към заплатата ти… а освен това получаваш повишение. Същата уговорка ще важи за всяка нова поръчка, която донесеш. И… господи, човече, защо се смееш?

— Извинете ме, господин Снайт. Съжалявам.

— Мисля, че не разбираш — каза Снайт озадачено. — Не разбираш ли? За теб това е сигурност. Все още не ти е изгодно да си самостоятелен. Поръчките няма да ти падат от небето просто ей така. Какво ще правиш? При мен ще имаш сигурна работа и ще се подготвиш за самостоятелна практика, ако това е целта ти. След четири-пет години ще си готов за такъв скок. Всички действат така. Нали разбираш?

— Да.

— Значи си съгласен?

— Не.

— Но за бога, човече, ти си полудял! Да започнеш самостоятелно сега? Без опит, без връзки, без… без нищо! Не знам друг подобен случай. Питай когото и да било от гилдията. Чуй какво ще ти кажат. Това е абсурд!

— Сигурно.

— Слушай, Роурк, няма ли да ме изслушаш?

— Ще ви изслушам, щом искате, г-н Снайт. Но ви казвам отсега, че каквото и да ми кажете, нещата няма да се променят. Ако приемете, че е така, нямам нищо против да ви изслушам.

Снайт говори дълго. Роурк го изслуша, без да му възразява, обяснява или отговаря.

— Е, добре, след като си решил твърдо, не се надявай да те върна на работа, като се окажеш на улицата.

— Не се надявам, господин Снайт.

— Никой от гилдията няма да те вземе, като се разчуе как си постъпил с мен.

— Знам, г-н Снайт.

През следващите няколко дни Снайт обмисляше дали да заведе дело срещу Роурк и Хелър. Накрая се отказа, защото нямаше прецедент, на който да се позове; Хелър му беше платил за свършената работа, а къщата беше проектирана от Роурк; освен това никой никога не бе съдил Остин Хелър.

Първият посетител в кантората на Роурк беше Питър Кийтинг.

Отиде при него един ден по обед, без да му се обади предварително. Прекоси стаята и седна на бюрото на Роурк, засмя се и разтвори ръце:

— Е, Хауърд! — каза той. — Гледай ти!

Не се бяха виждали от година.

— Здравей, Питър — каза Хауърд.

— Собствен офис, с твоето име и всичко останало! Толкова бързо! Невероятно!

— Кой ти каза, Питър?

— О, нещата се разчуват. Да не би да мислиш, че не се интересувам от твоята кариера? Знаеш какво е мнението ми за теб. Излишно е да ти казвам, че те поздравявам и ти желая всичко най-хубаво.

— Няма нужда, наистина.

— Хубава ти е кантората. Светла и просторна. Може би не е достатъчно внушителна, но не е зле като начало. А и бъдещето не е много сигурно нали, Хауърд?

— Никак.

— Поел си огромен риск.

— Вероятно.

— Наистина ли смяташ да продължиш така? Имам предвид сам?

— Ще опитам.

— Все още не е късно. Чух какво се е случило и помислих, че със сигурност ще върнеш поръчката на Снайт и ще сключиш добра сделка с него.

— Не.

— Няма ли да го направиш?

— Не.

Кийтинг се зачуди защо го обзема неприятно усещане за раздразнение, защо ли е дошъл, надявайки се да установи, че историята не е вярна, надявайки се да завари Роурк неуверен и готов да отстъпи. Усещането го обзе още щом чу новината за Роурк — усещане за нещо неприятно, което продължи да изпитва, след като бе забравил какво го е предизвикало. То се връщаше безпричинно, беше като прилив на необясним гняв и той се питаше: какво по дяволите чух днес? Тогава си спомняше: о, да, Роурк — Роурк е отворил собствена кантора. Следващият въпрос беше: И какво от това? — но самият факт му действаше унизително, като обида.

— Хауърд, възхищавам се на смелостта ти. Нали знаеш, имам много повече опит и се радвам на добро име в професията, не ми се сърди, че го казвам — говоря обективно, — но аз не бих дръзнал да постъпя по този начин.

— Така е.

— Значи ти първи направи този скок. Много добре, много добре. Кой би допуснал?… Желая ти всичкия късмет на света.

— Благодаря ти, Питър.

— Знам, че ще успееш. Сигурен съм.

— Сигурен ли си?

— Разбира се! Разбира се, че съм сигурен. А ти?

— Не съм мислил.

— Не си мислил ли?

— Не особено.

— Значи не си сигурен, така ли, Хауърд?

— Защо задаваш този въпрос така настоятелно?

— Какво? Ами… не, не настоятелно, но разбира се, аз съм загрижен, Хауърд, липсата на увереност е много лошо състояние, точно сега в твоя случай. Съмнения ли имаш?

— Никакви.

— Но ти каза…

— Напълно съм уверен, Питър.

— Помислил ли си за регистрация?

— Подадох заявление.

— Та нали нямаш диплома от колежа. Ще ти създадат трудности на изпитите.

— Вероятно.

— Какво ще правиш, ако не получиш разрешение за работа?

— Ще го получа.

— Е, предполагам, че ще се виждаме в Гилдията на архитектите, ако не ме гледаш отвисоко, защото ти ще си пълноправен член, а аз съм младши.

— Не искам да ставам член на архитектурната гилдия.

— Как не искаш? Вече отговаряш на изискванията.

— Може би.

— Ще те поканят да станеш член.

— Кажи им да не си правят труда.

— Какво?

— Питър, водихме такъв разговор преди седем години, когато се опитваше да ме убедиш да стана член на твоето студентско братство в Стантън. Не започвай отново.

— Няма ли да станеш член на Гилдията, след като имаш тази възможност?

— Не, Питър, няма да членувам в никаква гилдия.

— Не си ли даваш сметка, че това е полезно?

— За какво?

— Да бъдеш архитект.

— Нямам нужда от помощ, за да бъда архитект.

— Сам си правиш живота труден.

— Така е.

— Ще ти бъде много трудно, да знаеш.

— Знам.

— Ще си създадеш врагове, ако откажеш поканата.

— Така или иначе ще си създам врагове.

 

 

Първият човек, на когото Роурк каза новината, беше Хенри Камерън. Роурк отиде в Ню Джърси ден, след като подписа договора с Хелър. Беше валяло. Камерън се разхождаше бавно по прогизналите пътеки в градината, подпирайки се тежко на бастуна. През изтеклата зима състоянието му се бе подобрило и можеше да ходи по няколко часа на ден. Движеше се трудно, с приведено тяло. Разглеждаше първите зелени стръкове в земята под краката си. От време на време повдигаше бастуна и стягаше краката си, за да се задържи стабилен; с върха на бастуна докосваше някоя свита зелена чашка и гледаше как от нея изтича блестяща капка в здрача. Видя, че Роурк се изкачва по хълма и се намръщи. Бяха се видели само преди седмица и тъй като тези посещения означаваха твърде много и за двамата, никой от тях не искаше те да са твърде чести.

— Е? — попита дрезгаво. — Какво търсиш тук отново?

— Искам да ти кажа нещо.

— Можеше да почака.

— Едва ли.

— Какво има?

— Отворих си кантора. Току-що подписах първия договор.

Камерън завъртя бастуна с връх забит в земята, стъблото описа широк кръг, а двете му ръце, поставени една върху друга, натискаха дръжката. Главата му бавно се клатеше в ритъм с движението. Остана така дълго време със затворени очи. След това погледна Роурк и каза:

— Добре де, не се фукай.

И добави:

— Помогни ми да седна.

Камерън произнесе за първи път това изречение. Сестра му и Роурк отдавна знаеха, че за него е оскърбление, ако някой се опита да му помогне да се придвижи.

Роурк го хвана под ръка и го заведе до една пейка. Камерън се втренчи в залеза и попита рязко:

— Какво? За кого? Колко?

Изслуша мълчаливо разказа на Роурк. Дълго разглежда скицата на пречупения картон, нанесена с молив върху акварела. След това зададе множество въпроси за камъка, стоманата, пътищата, строителните предприемачи, разходите. Не изказа нито поздравления, нито мнение.

Едва когато Роурк тръгна да си ходи, Камерън каза:

— Хауърд, като си отвориш кантората, направи снимки и ми ги донеси да ги видя.

Поклати глава, погледна виновно настрани и изруга.

— Започвам да изкуфявам. Забрави.

Роурк не каза нищо.

Дойде отново след три дни.

— Ставаш досаден — каза Камерън. Роурк му подаде един плик, без да продума. Камерън разгледа снимките на просторната необзаведена кантора, на широкия прозорец, на входната врата. Загледа се в снимката на входната врата.

— Доживях да я видя — каза най-после.

Остави снимката и добави:

— Не точно да я видя. Не по начина, по който исках, но доживях. Сигурно така ще изглеждат сенките от земния живот, които ще виждаме на онзи свят. Може би така ще виждам нещата отсега нататък. Уча се.

Взе снимката.

— Хауърд — каза, — погледни я.

Задържа я, за да я виждат и двамата.

— Надписът е кратък. Само „Хауърд Роурк, архитект“. Но той е като девизите, които мъжете са гравирали над входовете на своите замъци и са умирали за тях. Това е предизвикателство в лицето на нещо толкова необятно и зловещо, че цялата болка на земята — а знаеш ли колко много страдание има на земята? — цялата болка на земята избликва от това нещо, срещу което се изправяш. Не знам какво е, не знам защо се развихря срещу теб. Знам само, че ще се развихри. И знам, че ако отстояваш тези думи докрай, ще победиш, Хауърд, не само заради самия теб, но в името на нещо, което трябва да победи, което движи света… и никога не печели признание. То ще отмъсти за толкова много хора, които са паднали преди теб, които са страдали, както ще страдаш ти. Да те благослови Бог — или който и да е, който единствен ще види най-доброто, най-възвишеното за човешките сърца. Поел си по пътя към ада, Хауърд.

 

 

Роурк тръгна по пътеката към върха на скалата, където стоманеното скеле на къщата на Хелър се извисяваше към синьото небе. Скелето беше издигнато и вече изливаха бетона; големите носещи плоскости на терасите висяха над сребърната водна повърхност, трептяща далеч надолу; водопроводчици и електротехници полагаха тръбите.

Погледна към небесните квадрати, очертани от тънките линии на трегерите и колоните, празните кубове пространство, които бе откъснал от небето. Ръцете му неволно се раздвижиха, за да запълнят бъдещите равнини на стените и да оформят бъдещите стаи. Един камък изтрополи под краката му и заподскача надолу по склона — ехтящи звукови капчици, падащи в слънчевата яснота на летния въздух.

Стоеше на върха на скалата широко разкрачен, сякаш облегнат назад в пространството. Гледаше материалите пред себе си, стоманените глави на нитовете, искрите в каменните блокове, виещите се спирали в свежата жълта дървесина.

И тогава зърна широкоплещест мъж, оплетен в електрически жици, с лице на булдог, на което грейна огромна грозна усмивка. Порцелановосините му очи проблеснаха дяволито.

— Майк! — каза Роурк, не вярвайки на очите си.

Преди няколко месеца Майк беше заминал за Филаделфия да работи на голям строеж, много преди Хелър да се появи в кантората на Снайт. Затова Роурк си мислеше, че той няма как да е чул новината.

— Здравей, Рижко — каза Майк небрежно и добави: — Здравей, шефе.

— Майк, как…?

— Ти си страхотен архитект. Може ли да пренебрегваш работа като тази? От три дни съм тук и чакам да се появиш.

— Майк, как попадна тук? Защо си свалил мерника? — знаеше, че Майк не се занимава с дребни строежи на частни къщи.

— Не се прави, че не разбираш. Знаеш как попаднах тук. Да не мислиш, че ще пропусна първата ти къща? Смяташ, че е понижение ли? Може и да е. А може и да е обратното.

Роурк протегна ръка и изцапаните пръсти на Майк се сключиха свирепо около нея. Петната, които оставиха по кожата на Роурк, сякаш изразиха всичко, което той искаше да каже. И тъй като се боеше, че може наистина да го каже, Майк изръмжа:

— Давай нататък, шефе, давай. Не пречи на работата.

Роурк тръгна из строежа. Имаше мигове, когато можеше да бъде прецизен и безличен, да спира, за да дава наставления, все едно че това не е проектирана от него къща, а математическа задача; усещаше съществуването на тръбите и нитовете, а личността му се стопяваше.

Но имаше и мигове, когато в него се надигаше нещо, което не беше нито мисъл, нито чувство, а прилив на физическа сила. Изпитваше желание да спре, да се облегне назад и да почувства реалността на своята личност, извисена от стоманената рамка, която се издигаше неясно около яркото, откроено съществуване на тялото му в нейния център. Не се спираше. Продължаваше спокойно нататък. Но ръцете му издаваха онова, което искаше да скрие. Протягаше ръце и ги прокарваше бавно по гредите и спойките. Работниците на строежа го бяха забелязали. Казваха:

— Човекът е влюбен в работата. Не може да удържи ръцете си.

Работниците го харесваха, за разлика от строителните надзорници. Трудно намери фирма, която да построи къщата. Няколко от добрите фирми отказаха поръчката. „Няма да строим такова нещо“. „Не, не искаме да се занимаваме с това. Твърде сложно е за толкова малък строеж.“ „Кой по дяволите иска такава къща? Най-вероятно накрая няма да си получим парите от тоя чешит. Да върви по дяволите.“ „Никога не съм правил подобно нещо. Не знам как се прави. Ще се заема със строеж, който е наистина строеж.“ Един предприемач погледна плановете и ги захвърли, заявявайки категорично:

— Няма да издържи.

— Ще издържи — каза Роурк.

Строителят каза с провлечен и равнодушен глас:

— Така ли? А кой сте вие, че да ми го казвате, мистър?

Намери малка фирма, която искаше работа. Фирмата прие поръчката срещу повече пари — заради риска, който поемаше с този странен експеримент. Строежът напредваше и старшите майстори се подчиняваха начумерено, с неодобрително мълчание, сякаш очаквайки предсказанията им да се сбъднат. Щяха да се зарадват, ако къщата се срути над главите им.

Роурк си купи стар Форд и започна да ходи на строежа по-често от необходимото. Трудно му беше да седи на бюрото в кантората, трудно си налагаше да стои далеч от строежа. Понякога на строежа му се искаше да забрави кантората и чертожната дъска, да грабне инструментите на работниците и да се включи в издигането на къщата. Спомняше си как бе работил като дете и изпитваше желание да изгради тази къща със собствените си ръце.

Ходеше из строежа, прекрачвайки леко купчини дъски и макари с тел, правеше си бележки и даваше кратки указания с дрезгав глас. Избягваше да гледа към Майк. Но Майк го наблюдаваше, следейки движенията му из къщата. Намигваше му с разбиране винаги, когато Роурк минаваше покрай него. Веднъж му каза:

— Овладей се, Рижко. Приличаш на отворена книга. За бога, неприлично е да си толкова щастлив!

Роурк стоеше на скалата до строежа, загледан в крайбрежието, в дългата сива лента на пътя, виещ се по брега. Профуча открита кола, пълна с хора, които отиваха на пикник. Мярнаха се ярки пуловери и шалове, развети от вятъра. Викове и смях се примесваха с рева на двигателя. Момиче бе седнало напряко, с провесени крака над вратата. Носеше мъжка сламена шапка, нахлупена над носа и удряше свирепо по струните на хавайска китара, от която изтръгваше хрипливи звуци и крещеше „Хей!“ Хората се наслаждаваха на този ден от своето съществуване, крещяха колкото им глас държи, доволни, че са се отърсили от работата си и от бремето на изминалите дни, през които бяха работили и бяха носили бремето си, за да постигнат тази цел — именно такава беше тяхната цел.

Роурк проследи с поглед преминаващата кола. Помисли, че има разлика, съществена разлика между начина, по който той и тези хора възприемат деня. Реши, че трябва да направи опит да осмисли тази разлика. Но забрави. В следващия миг се загледа в камиона, който бавно изкачваше хълма, натоварен с купчина бляскав гранит.

 

 

Остин Хелър често идваше на строежа. Наблюдаваше с любопитство и като че ли с малко изненада как къщата израства. Изучаваше внимателно и Роурк, и къщата. Имаше чувството, че му е трудно да ги разграничава.

Хелър, борецът против принудата, се озадачаваше от Роурк — толкова неподатлив на принуда, че сам се превръщаше в някакъв вид принуда, в ултиматум срещу неща, които убягваха на Хелър. Седмица след първата им среща Хелър знаеше, че е намерил най-добрия си приятел за всички времена; знаеше също, че това приятелство се дължи на непоклатимото безразличие на Роурк. Дълбоко в себе си Роурк нехаеше за Хелър, не изпитваше нужда от Хелър, нямаше привличане, нямаше изисквания. Хелър усещаше граница, до която не можеше да се докосне; отвъд тази граница Роурк не искаше нищо от него и нищо не му даваше. Но когато Роурк го поглеждаше одобрително, когато се усмихваше, когато похвали негова статия, Хелър се чувстваше странно зарадван от тази оценка, която не беше нито ласкателство, нито подаяние.

В летните вечери двамата сядаха на някоя тераса на хълма и си говореха. Тъмнината се изкачваше бавно по гредите на къщата над тях, а последните лъчи на слънцето се оттегляха към върховете на стоманените колони.

— Защо толкова много харесвам къщата, която ми строиш, Хауърд?

— Една къща може да е смислена, точно както и човек може да е смислен — каза Роурк, — но това се случва много рядко.

— Какво имаш предвид?

— Ами погледни я. Всяка частица от нея съществува, защото къщата има нужда от нея — единствено заради това. Отвън я виждаш същата, каквато я виждаш и отвътре. Стаите, в които ще живееш, определят формата. Пропорциите и размерите се определят от разпределението на вътрешното пространство. Естетиката се определя от начина на съграждането й, тя подчертава принципа, на който е изградена къщата. Можеш да видиш всяка тежест и всяка опора, която я държи. Когато погледнеш къщата, собствените ти очи проследяват целия процес на изграждането й, всяка стъпка от него, знаеш как е съградена и защо. Виждал си сгради с колони, на които не се крепи нищо, с безцелни корнизи, с пиластри, первази, имитации на арки и на прозорци. Виждал си сгради, които сякаш се състоят от една-единствена огромна зала, а имат колони и прозорци, високи колкото шест етажа. Щом влезеш вътре, установяваш, че има шест етажа. Има и сгради, които се състоят от една-единствена зала, но фасадите им са разчертани на мними етажи и редове от прозорци. Нали схващаш разликата? Твоята къща е съградена според вътрешната й логика. Другите са построени с цел да впечатляват. Логиката, която определя твоята къща, е вътре в къщата. Другите къщи ги определя логиката на зрителния ефект.

— Знаеш ли, че усещането ми е точно такова? Сигурен съм, че когато заживея в тази къща, ще поведа нов живот, и дори най-обикновените неща, които върша във всекидневието, ще придобият някаква почтеност или достойнство, които не мога точно да опиша. Не се учудвай, ако ти кажа, че ще се стремя да живея в хармония с тази къща.

— Именно това беше целта ми — каза Роурк.

— Сега е моментът да ти благодаря, че си се погрижил да се чувствам удобно. Забелязвам много неща, които никога не са ми идвали наум, но ти си ги планирал така, сякаш си знаел от какво имам нужда. Например кабинетът е за мен най-важното помещение, и ти си му отделил господстващо място, което се вижда и отвън. Кабинетът е свързан с библиотеката, а всекидневната е далеч от тях, както и стаите за гости, за да не чувам какво става там — и още много неща. Проектирал си къщата, мислейки за мен.

— Знаеш ли — каза Роурк, — въобще не съм мислил за теб. Мислех за къщата. — И добави: — Може би точно затова съм разбрал от какво имаш нужда.

 

 

Къщата на Хелър бе готова през ноември 1926 г.

През януари 1927 г. „Архитектурна трибуна“ публикува обзор на най-хубавите къщи, построени в Америка през изтеклата година. Списанието отпечата дванадесет големи лъскави страници със снимки на двадесет и четирите къщи, определени от редакторите за най-ценни архитектурни постижения. Къщата на Хелър не бе сред тях.

Рубриките за недвижими имоти на нюйоркските вестници представяха всяка неделя кратки описания на забележителните нови къщи в областта. За къщата на Хелър нямаше нито дума.

Годишникът на Американската гилдия на архитектите (АГА) публикува внушителни снимки на избраните от гилдията най-добри сгради в страната под заглавие „Поглед напред“. Къщата на Хелър не бе спомената.

При редица поводи оратори излизаха на трибуната, за да говорят пред шикозна аудитория за напредъка на американската архитектура. Никой не каза нищо за къщата на Хелър.

В клубовете на АГА бяха изказани някои мнения.

— За нашата страна е позор, че допускаме да се строят сгради като къщата на Хелър. Тя е срам за професията. Трябва да има закони — каза Ралстън Холкъм.

— Така се отблъскват клиентите — каза Джон Ерик Снайт. — Като видят подобна къща, те решават, че всички архитекти са луди.

— Не виждам защо се възмущавате — каза Гордън Л. Прескът. — Мисля, че е ужасно смешна. Прилича на кръстоска между бензиностанция и космически кораб за луната от комиксите.

— Почакайте няколко години и ще видите какво ще стане — каза Юджийн Петингил. — Това чудо ще рухне като къщичка от карти.

— Защо говорим за години? — каза Гай Франкън. — Тези модернистични недомислици не оцеляват повече от един сезон. На собственика скоро ще му писне и набързо ще се настани в къща от добрия, стар, ранен колониален стил.

Къщата на Хелър се прочу в околността. Хората се отбиваха от пътя, паркираха край нея, зяпаха я, сочеха я с пръст и се кикотеха. Работещите на бензиностанциите се подсмиваха, като видеха колата на Хелър. Ходейки на пазар, готвачката на Хелър трябваше да устоява на присмехулните погледи на продавачките. В околността къщата на Хелър получи прозвището „Лудницата“.

Питър Кийтинг казваше със снизходителна усмивка на приятели и колеги:

— Хайде, не говорете така за него. Познавам Хауърд Роурк отдавна, той е талантлив, наистина. Дори на времето работеше за мен. Изгубил си е ума с тази къща. Но ще се научи. Има бъдеще… Мислите, че няма ли? Наистина ли мислите, че няма бъдеще?

Елсуърт Тухи, без чийто коментар и камък не можеше да се издигне на американска земя, сякаш не знаеше, че е построена къщата на Хелър, поне ако се съди по рубриката му. Не сметна за необходимо да уведоми читателите си за нея, дори и само за да я заклейми. Не написа нито дума.