Айн Ранд
Изворът (4)

IV

— Тухи — каза Гай Франкън — Елсуърт Тухи. Доста мило от негова страна, не мислиш ли? Прочети го, Питър.

Франкън се протегна весело през бюрото и подаде на Кийтинг августовския брой на „Ню Фронтиърс“. Списанието беше с бяла обложка с черна емблема, на която бяха изобразени палитра, лира, чук, отвертка и изгряващо слънце; имаше тираж от тридесет хиляди броя и аудитория, смятаща се за интелектуалния елит на страната — претенция, която никой не оспорваше. Кийтинг зачете статията от Елсуърт М. Тухи, озаглавена „Мрамор и хоросан“:

„А сега стигаме до друго забележително постижение в пейзажа на метрополията. Привличаме вниманието на хората с изтънчен вкус към новата сграда «Мелтън» от «Франкън&Хайер». Тя се издига, бяла и спокойна, като красноречив свидетел на тържеството на класическата изчистеност и здравия разум. Школата на една безсмъртна традиция е послужила за спойка при построяването на здание, чиято красота може да достигне, просто и разбираемо, до сърцето на обикновения човек на улицата. В нея няма ексцентричен ексхибиционизъм, няма извратен стремеж към новости, няма оргии на необуздана себичност. Гай Франкън, нейният създател, знае как да се подчини на задължителните канони, които са следвали неотклонно поколения от майстори преди него, и в същото време знае как да изяви своята творческа оригиналност, не въпреки, а именно благодарение на класическата догма, която е възприел със смирението на истински творец. Между другото би било уместно да споменем, че спазването на догмата е единственото нещо, което прави възможна истинската оригиналност…

Но още по-важно е символичното значение на построяването на това здание в нашия величествен град. Заставайки пред южната фасада, човек осъзнава, че междуетажните корнизи, повторени съзнателно, с изтънчена монотонност от третия до осемнадесетия етаж, тези дълги, прави, хоризонтални линии смекчават и изравняват, те са линии на равенството. Те сякаш снижават извисяващото се здание до скромното ниво на наблюдателя. Те са линиите на земята, на хората, на широките маси. Те сякаш ни казват, че нищо не може да се издигне много по-високо от пределите на общото човешко ниво, че всичко, дори и това гордо здание, ще се подчинява на братството между хората…“

Имаше и още. Кийтинг прочете цялата статия и вдигна глава.

— Гледай ти! — каза той, изпълнен с благоговение.

Франкън се усмихна доволно.

— Много добре, нали? И при това от Тухи. Малцина са чували това име, но ще го чуят, помни ми думата, ще го чуят. Имам усет за тези неща… Та значи той смята, че ме бива? А езикът му е като шиш за лед, когато реши да го използва. Трябва да го чуеш какво говори обикновено за другите. Знаеш ли в какъв капан за мишки попадна Дъркин? Бях на един прием, където Тухи каза — Франкън се изкикоти, — каза: „Ако г-н Дъркин страда от заблудата, че е архитект, някой трябва да му спомене за широките възможности, които предлага недостигът на опитни водопроводчици.“ Представи си, той каза това пред всички!

— Чудя се — каза замислено Кийтинг, — какво ли ще каже за мен, когато му дойде времето.

— Какво по дяволите иска да каже той с тези неща за символичния смисъл и връзките на братството между хората?… Е, както и да е, ако ни хвали за това, трябва да сме нащрек!

— Работата на критика е да тълкува твореца, г-н Франкън, дори пред самия творец. Г-н Тухи просто е обяснил скрития смисъл, който подсъзнателно е бил във вашите мисли.

— О — каза неопределено Франкън. — О, така ли мислиш? — добави весело. — Напълно възможно… Да, напълно възможно… Ти си умно момче, Питър.

— Благодаря, г-н Франкън. — Кийтинг понечи да стане.

— Чакай. Остани. Още една цигара и след това и двамата ще продължим да работим.

Франкън се усмихна, препрочитайки статията. Кийтинг не го беше виждал толкова доволен; никой проект на кантората, никоя свършена работа не бе му доставила толкова радост, колкото тези думи на друг човек, напечатани на хартия, за да бъдат четени от други очи.

Кийтинг се бе настанил удобно. Първият месец във фирмата не бе отишъл напразно. Не бе казвал нищо и не бе правил нищо, но в кантората се създаде впечатлението, че Гай Франкън обича да му изпращат точно това момче винаги, когато някой трябва да бъде изпратен в кабинета му. Почти не минаваше ден без приятната пауза, когато сядаше от другата страна на бюрото, срещу Гай Франкън. Изпитваше към него уважение, но и усещане за растяща близост. Изслушваше го как въздиша, че му е нужно обкръжение от хора, които го разбират.

Кийтинг беше научил всичко, което можеше да научи от колегите си за Гай Франкън. Научи, че се храни умерено, но изтънчено и се гордее, че се слави като гастроном; че е завършил с отличие Академията за изящни изкуства; че се е оженил за много пари, но бракът не е бил щастлив; че педантично съчетава чорапите си с носните кърпи, но никога с вратовръзките; че определено предпочита да проектира сгради от сив гранит; че притежава каменоломна за сив гранит в Кънектикът и този бизнес процъфтява; че има великолепно ергенско жилище в стил Луи XV с тъмновиолетови мебели; че съпругата му, потомка на стар изтъкнат род, починала, оставяйки състоянието си на единствената им дъщеря; че дъщерята е деветнадесетгодишна и учи в колеж.

Последните факти силно интересуваха Кийтинг. Мимоходом се опита да узнае нещо от Франкън за дъщеря му.

— О, да… — каза тихо Франкън. — Да, наистина… — Кийтинг временно се отказа от по-нататъшни опити да го разпитва; изражението на Франкън ясно показваше, че мисълта за дъщеря му е болезнено неприятна, по неизвестна за Кийтинг причина.

Кийтинг се запозна с Лусиъс Н. Хайер, съдружника на Франкън, когото видя в кантората два пъти за три седмици, но не успя да разбере какво прави за фирмата. Хайер не беше болен от хемофилия, но имаше вид на хемофилик. Беше повехнал аристократ, с дълъг и тънък врат, с бледи изпъкнали очи. Държеше се плахо и приветливо с всички. Беше потомък на стара фамилия и някои подозираха, че Франкън го е взел за съдружник заради връзките му в обществото. Хората изпитваха съжаление към горкия добър Лусиъс, възхищаваха му се, че полага усилия да гради професионална кариера и си мислеха, че му правят услуга, поръчвайки му да им строи къщи. Къщите строеше Франкън и не искаше нищо от Лусиъс. Всички бяха доволни.

Хората в чертожните зали харесваха Питър Кийтинг. Имаха чувството, че работи отдавна във фирмата. Той умееше да пасне навсякъде, където попадне; появяваше се мек и приятен като гъба за попиване, беше отстъпчив и се нагаждаше към всякаква атмосфера и настроение. Топлата усмивка, веселият глас, непринуденото свиване на раменете сякаш казваха, че нищо не му тежи на душата и затова той не е човекът, към когото могат да се отправят обвинения, изисквания или укори.

Кийтинг седеше и наблюдаваше Франкън, зачел се в статията. Франкън вдигна глава и го погледна. Видя две очи, които го гледаха с огромно одобрение — и две ярки презрителни искрици в ъгълчетата на устните на Кийтинг, като две музикални нотки смях, които се виждат миг, преди да прозвучат. Франкън усети силно облекчение. Облекчението се дължеше на презрението. Одобрението, съчетано с тази мъдра полуусмивка, му вдъхваше увереност, за която не се налагаше да се бори; сляпото възхищение би било необосновано; заслуженото възхищение би било отговорност; безпричинното възхищение беше много ценно.

— Когато тръгваш, Питър, дай това на госпожица Джефърс да го сложи в албума с изрезките.

Слизайки по стълбите, Кийтинг хвърли списанието високо във въздуха и ловко го хвана, устните му се свиха, сякаш за да подсвирне, но не издадоха никакъв звук.

В чертожната зала той видя Тим Дейвис, най-добрия си приятел, унило наведен над някакъв чертеж. Тим Дейвис беше високото русо момче, което Кийтинг бе забелязал отдавна, защото усети без видима причина, но със сигурност — Кийтинг винаги усещаше тези неща, — че той е предпочитаният чертожник в кантората. Кийтинг си уреждаше да му възлагат възможно най-често части от проекти, по които работи Дейвис. Започнаха да обядват заедно и след работа посещаваха тихо малко заведение, където сервираха алкохол на черно. Кийтинг изслушваше внимателно разказите на Дейвис за любовта му към някоя си Илейн Дъфи, без да запомни нито дума.

Дейвис бе затънал в мрачно униние, устата му яростно стискаше едновременно цигара и молив. Излишно беше Кийтинг да го пита какво е станало. Просто наведе приятелски лице над рамото на Дейвис. Дейвис изплю цигарата и избухна. Току-що бе научил, че трябва да работи извънредно през нощта, трети път през тази седмица.

— Трябва да остана до късно, Бог знае докога! Трябва да завърша този проклет боклук тази вечер! — той удари листовете пред себе си. — Погледни! Нужни са ми часове, за да свърша! Какво да правя?

— Ами, ти си най-добрият тук, Тим, има нужда от теб.

— По дяволите! Имам среща с Илейн довечера! Как да не отида? За трети път! Тя няма да ми повярва! Така ми каза последния път! Писна ми! Ще се кача при Могъщия Гай и ще му кажа къде да си завре плановете и работата! Стига толкова!

— Чакай — каза Кийтинг и се наведе още повече към него. — Чакай! Има и друг начин. Аз ще ги завърша вместо теб.

— Моля?

— Ще остана. Ще ги направя. Не се страхувай. Никой няма да забележи разликата.

— Пит! Наистина ли?

— Разбира се. Нямам какво да правя тази вечер. Само изчакай всички да си тръгнат, след това се измъквай.

— О, Пит! — въздъхна изкушено Дейвис. — Но виж, ако открият, ще ме уволнят. Ти си твърде нов за тази работа.

— Няма да открият.

— Не мога да изгубя работата си, Пит. Знаеш, че не мога да си го позволя. С Илейн скоро ще се женим. Ако се случи нещо…

— Нищо няма да се случи.

Малко след 18 ч. Дейвис крадешком напусна празната чертожна зала, а Кийтинг остана на неговата маса.

Сведен под единствената светеща зелена лампа, Кийтинг хвърли поглед към опустялото пространство в трите дълги зали, необичайно притихнали след напрегнатия ден. Почувства, че ги притежава, че ще ги притежава, усети го толкова сигурно, колкото движението на молива в ръката си.

Беше девет и половина, когато завърши чертежите, подреди ги внимателно на масата на Дейвис и излезе от кантората. Тръгна по улицата, изпълнен с усещане за лекота и свобода, като след хубава вечеря. И тогава внезапно осъзна самотата си. Трябваше да разкаже на някого какво направи тази вечер. Но нямаше на кого. За първи път му се прииска майка му да е в Ню Йорк. Но тя остана в Стантън, очаквайки деня, когато той ще може да я вземе при себе си. Нямаше къде да отиде, освен в приличния малък пансион на Западна Двадесет и осма улица, и да се изкачи три етажа до своята чиста, задушна малка стая. Беше се запознал с различни хора в Ню Йорк, с много хора, с много момичета. С едно от тях беше прекарал приятна нощ, въпреки че не си спомняше фамилното и име; но сега нямаше желание да се срещне с никой от тези хора. Сети се за Катрин Холси.

Изпратил й бе телеграма вечерта, след като се дипломира и после я забрави. Поиска му се да я види. Това непреодолимо желание възникна при отекването на името й в паметта му. Скочи в един автобус, тъй като Гринич Вилидж беше далеч, качи се на празния втори етаж, седна на най-предната седалка и проклинаше светофарите, щом светнеше червено. Винаги се чувстваше така, когато си мислеше за Катрин. Почуди се какво му става.

Запозна се с нея преди година в Бостън. Тогава тя живееше там с овдовялата си майка. Катрин му се стори грозновата и скучна, не се отличаваше с нищо, освен с хубава усмивка, а тя не беше достатъчна причина да я вижда отново. Звънна й по телефона още на следващата вечер. От множеството момичета, които опозна в студентските си години, тя бе единствената, с която не успя да стигне по-далеч от няколко целувки. Можеше да има всяко момиче, което пожелае, и добре го знаеше; знаеше, че и Катрин може да бъде негова; желаеше я; тя го обичаше и му го бе признала просто, открито, без страх или свенливост, без да иска нищо, без да очаква нищо от него; но той не се възползва от това. Гордееше се с момичетата, с които ходеше тогава — те бяха най-красивите, най-известните, най-добре облечените, и се наслаждаваше на завистта на своите състуденти. Срамуваше се от небрежната външност на Катрин, която никое момче не би погледнало повторно. Но се чувстваше най-щастлив, когато я водеше на танци, организирани от студентското дружество. Много пъти се бе влюбвал неудържимо, кълнейки се, че не може да живее без това или онова момиче; забравяше за Катрин по цели седмици, а тя никога не му напомняше за себе си. И винаги се връщаше при нея, внезапно, необяснимо, както стана и тази вечер.

Майка й, любезна дребничка учителка, почина през зимата. Катрин се премести да живее при чичо си в Ню Йорк. Кийтинг отговаряше на някои от писмата й веднага, а на други — след месеци. Тя винаги отговаряше веднага, но никога не му пишеше в периодите, когато той мълчеше, изчаквайки търпеливо. Мислейки за нея, той си даваше сметка, че нищо никога не ще я замени. Но когато пристигна в Ню Йорк, където тя беше на разстояние няколко автобусни спирки или телефонно обаждане, отново я забрави за цял месец.

И през ум не му мина, бързайки към нея, че е трябвало предварително да й се обади. Дори не се замисли дали ще я намери вкъщи. Винаги се връщаше при нея точно по такъв начин и винаги я намираше. Намери я и тази вечер.

Тя му отвори вратата, на последния етаж в запусната, претенциозна къща, облицована с червеникавокафяв камък.

— Здравей, Питър — каза тя, все едно че се бяха видели вчера.

Стоеше пред него, съвсем мъничка, съвсем слаба. Късата черна пола беше твърде широка за тънката й талия; яката на момчешката риза висеше разтворена на едната страна и разкриваше изпъкнала тънка ключица, ръкавите бяха твърде дълги за нежните й ръце. Гледаше го, навела глава на една страна; кестенявата й коса, вързана небрежно на опашка, имаше вид на късо подстригана, неподвижна, лека и бухнала, като смътно сияние около лицето й. Имаше сиви, големи и късогледи очи; усмихваше се леко, нежно, пленително, устните й блестяха.

— Здравей, Кейти — каза той.

Почувства се спокоен. Почувства, че няма от какво да се бои, нито в тази къща, нито навън. Канеше се да обяснява колко е бил зает в Ню Йорк, но обясненията се оказаха излишни.

— Дай си шапката — каза тя, — и внимавай, този стол не е много здрав, има по-стабилни във всекидневната, ела да отидем там.

Всекидневната беше скромна, но някак изящна, обзаведена с изненадващо добър вкус. Погледна книгите; евтините рафтове до тавана бяха изпълнени с безценни книги; те бяха небрежно натрупани, очевидно, защото някой ги четеше. Над подреденото, износено писалище бе закачен офорт на Рембранд, извехтял и пожълтял, вероятно открит в антикварен магазин от познавач, който не се разделя с него, макар че би му взел добри пари. Нямаше представа с какво се занимава чичо й; никога не я беше питал.

Продължи да разглежда стаята, чувствайки присъствието й зад себе си, наслаждавайки се на усещането за нещо сигурно, което изпитваше толкова рядко. Обърна се, взе я в прегръдката си и я целуна; устните й отвърнаха на неговите нежно и страстно; тя не се изплаши, нито се развълнува, беше щастлива и приемаше всичко това като най-нормалното нещо на света.

— Господи, така ми липсваше! — каза той, убеден, че наистина му е липсвала всеки ден, откакто я видя за последен път и може би най-много в дните, когато не бе помислял за нея.

— Не си се променил много — каза тя. — Изглеждаш поотслабнал. Отива ти. Ще бъдеш много привлекателен на петдесет години, Питър.

— Това не е голям комплимент… ако искаш да намекнеш нещо.

— Защо? О, имаш предвид, че сега не ми изглеждаш привлекателен? Но ти си привлекателен.

— Не би трябвало да ми го казваш толкова направо.

— А защо не? Знаеш, че си привлекателен. Но аз се опитах да си представя как ще изглеждаш на петдесет години. Слепоочията ти ще са посребрени и ще носиш сив костюм — миналата седмица видях сив костюм на една витрина и си помислих, че ти ще носиш точно такъв костюм — и ще бъдеш прочут архитект.

— Наистина ли мислиш така?

— Ами да. — Тя не го ласкаеше. Изглежда дори не помисляше, че може да прозвучи ласкателно. Тя само изказваше един факт, твърде очевиден, за да набляга на него.

Той очакваше да чуе неизбежните въпроси. Но вместо това заговориха за дните, прекарани заедно в Стантън. Той се смееше, тя седеше на коленете му, тънките й рамене се облягаха на ръката му, очите й бяха нежни и спокойни. Той й напомни за старите им бански костюми, за бримките на чорапите й, за любимата им сладкарница в Стантън, където бяха прекарали много летни вечери. Смътно си помисли, че всичко това няма никакво значение, че има да й каже по-важни неща и да й зададе по-важни въпроси, че хората не говорят така, когато не са се виждали с месеци. Но за нея сякаш това беше съвсем обикновено, тя сякаш не съзнаваше, че са били разделени.

Най-после я попита:

— Получи ли телеграмата ми?

— О, да. Благодаря.

— Не искаш ли да узнаеш как я карам в града?

— Със сигурност. Как я караш в града?

— Май не те интересува чак толкова.

— О, интересува ме! Искам да знам всичко за теб.

— Тогава защо не ме питаш?

— Ти ще ми кажеш каквото искаш.

— Но за теб няма голямо значение, нали?

— Кое?

— Какво съм правил.

— О… Да, има значение, Питър. Но не чак толкова много.

— Колко мило от твоя страна!

— Но, виж, истински важно е не какво правиш. Важен си ти самият.

— Аз ли?

— Достатъчно е, че си тук. Че си в града. Или че си някъде в света. Не знам. Това ми стига.

— Знаеш ли, ти си глупачка, Кейти. Твоят подход понякога е ужасен.

— Моят какво?

— Твоят подход. Не можеш ей така, безсрамно, да кажеш на един мъж, че всъщност си луда по него.

— Но аз наистина съм луда по теб.

— Но не бива да го казваш. Мъжете пет пари няма да дават за теб.

— Но аз не искам мъжете да ги е грижа за мен.

— Искаш мен да ме е грижа за теб, нали?

— Но теб те е грижа за мен, нали?

— Да — каза той и я прегърна още по-силно. — Проклет да съм. Аз съм по-голям глупак от теб.

— Ами тогава всичко е наред — каза тя и зарови пръсти в косата му, — нали?

— Всичко винаги е съвсем наред и това е най-странното в цялата работа… Но виж, искам да ти разкажа какво ми се случи, защото е важно.

— Много искам да чуя, Питър.

— Е добре, знаеш, че работя за „Франкън&Хайер“ и… О, по дяволите, ти дори не знаеш какво е това.

— Знам. Четох за тях в „Кой кой е в архитектурата“. Там пише много добри неща за тях. Попитах и чичо. Каза, че те са най-добрите в бизнеса.

— Бъди сигурна, че е така. Франкън е най-прочутият архитект в Ню Йорк, в цялата страна, може би дори в света. Построил е седемнадесет небостъргача, осем катедрали, шест железопътни гари и бог знае още какво… Разбира се, той е стар глупак и надут мошеник, който се урежда навсякъде, и…

Млъкна и остана загледан в нея, с отворена уста. Нямаше намерение да изрича подобни неща. Не си бе позволявал да мисли така до този момент.

Тя го гледаше спокойно.

— Да? — попита. — И…?

— Ами… и… — той се запъна и осъзна, че с нея не може да говори по друг начин, — всъщност точно това мисля за него. И изобщо не го уважавам. Но ми е приятно, че работя за него. Разбираш ли?

— Напълно — каза тихо тя. — Ти си амбициозен, Питър.

— Не ме ли презираш заради това?

— Не. Ти искаше точно това.

— Наистина, исках точно това. Е, всъщност не е толкова зле. Това е страхотна фирма, най-добрата в града. Наистина върша добра работа и Франкън много ме харесва. Напредвам. Мисля, че в крайна сметка ще мога да си избирам какво да работя във фирмата… А тази вечер поех работата на един човек, но той не знае, че скоро ще стане излишен, защото… Кейти! Какво говоря?

— Всичко е наред, скъпи. Разбирам те.

— Ако разбираш, ще ме наречеш с думи, които заслужавам, и ще настояваш да се откажа.

— Не, Питър. Аз не искам да те променям. Обичам те, Питър.

— Бог да ти е на помощ!

— Знам.

— Знаеш го? И го казваш просто ей така? Както би казала, „Здравей, каква приятна вечер, нали“?

— А защо не? Защо да се притеснявам? Обичам те.

— Не, не се притеснявай! Никога не се притеснявай!… Кейти… Никога няма да обикна друга.

— И това знам.

Притискаше я силно, тревожно, със страх, че ефирното й телце може да изчезне. Не знаеше защо в нейно присъствие признава неща, които не признаваше дори пред самия себе си. Не разбра защо победата, която бе дошъл да сподели, изведнъж избледня. Но това беше без значение. Изпита необичайно усещане за свобода — присъствието й винаги го освобождаваше от някакво неясно напрежение, — беше свободен — беше такъв, какъвто е. Сега беше важно единствено усещането за грубата памучна блуза до китката му.

Попита я за живота й в Ню Йорк и тя заговори с радост за чичо си.

— Чудесен е, Питър. Наистина е чудесен. Няма много пари, но ме прие и е толкова мил. Отказа се от кабинета си, за да си имам стая. Сега работи тук, във всекидневната. Трябва да се запознаеш с него, Питър. Сега го няма, пътува и изнася лекции, но трябва да се запознаеш с него, като се върне.

— Разбира се, на драго сърце.

— Знаеш ли, исках да започна работа и да се издържам сама, но той не ми позволи. Каза ми: „Мило дете, още си само на седемнадесет. Искаш да се срамувам от себе си ли? Не одобрявам детския труд.“ Това е странна идея, не мислиш ли? Той има толкова странни идеи — не го разбирам напълно, но хората казват, че е блестящ. Той представи нещата така, че сякаш аз му правя услуга, оставайки при него. Мисля, че това е много благородно от негова страна.

— Какво правиш по цял ден?

— Нищо особено засега. Чета книги. За архитектура. Чичо има много книги за архитектура. А когато е тук, пиша на машина лекциите му. Струва ми се, че това не е по вкуса му, предпочита да ползва услугите на машинописка, но на мен ми харесва и той е съгласен. Освен това ми плаща нейната заплата. Не исках да вземам парите, но той ме накара.

— Какво работи?

— О, толкова много неща, не ги знам всичките. Но със сигурност преподава история на изкуството, нещо като професор.

— Между другото, кога ще постъпиш в колеж?

— О… ами… ами, мисля, че чичо не одобрява тази идея. Казах му, че възнамерявам да постъпя в колеж и че ще се справям сама, но той изглежда смята, че това не е за мен. Думите му бяха: „Бог е направил слона за тежка работа, а комара — за да кръжи наоколо. По принцип не е разумно да се експериментира с природните закони, но ако искаш да опиташ, мило дете…“ Всъщност той не възразява, нещата зависят от мен, но…

— Тогава не му позволявай да те спира.

— Но той не опитва да ме спре. Само че си мисля, че никога не съм била много силна в училище и, скъпи, наистина съм много зле по математика, та се чудя… Но няма защо да бързам, имам много време да реша.

— Виж, Кейти, това не ми харесва. Винаги си искала да учиш в колеж. Ако твоят чичо…

— Не говори така. Не го познаваш. Той е изключителен човек. Не познавам друг като него. Толкова е мил и разбран. И е забавен, все се шегува, толкова е остроумен, че превръща в шега и най-сериозните неща. Въпреки това той е много сериозен човек. Знаеш ли, говорим си с часове, той никога не се изморява и не се отегчава от моята глупост, разказва ми за стачките, за условията в бедните квартали, за бедняците във фабриките. Говори за другите, но не и за себе си. Негов приятел ми каза, че чичо можеше да е много богат, ако бе поискал. Толкова е умен, но не ламти, не се интересува от пари.

— Това не е присъщо на хората.

— Изчакай да се запознаеш с него. И той иска да се запознаете. Разказах му за теб. Нарича те „Ромео с линеала“.

— О, така ли ме нарича?

— Не разбираш. Той е добронамерен, но така си говори. Вие двамата имате много общи неща. Може би той ще успее да ти помогне. Знае някои неща за архитектурата. Чичо Елсуърт ще ти хареса.

— Кой? — каза Кийтинг.

— Чичо ми.

— Кажи ми — попита Кийтинг с леко треперещ глас, — как се казва чичо ти?

— Елсуърт Тухи. Защо?

Ръцете му увиснаха. Седеше, вторачен в нея.

— Какво става, Питър?

Той преглътна, а тя забеляза движението на гърлото му. После изрече с дрезгав глас:

— Слушай, Кейти, не искам да се запознавам с чичо ти.

— Защо?

— Не искам да се запознавам с него. Не и чрез теб… Виж, Кейти, ти не ме познаваш. Аз съм използвач. Но не искам да използвам теб. Никога. Не го допускай. Не и теб.

— Как да ме използваш? Какво става? Защо?

— Ето какво: бих дал всичко, за да се запозная с Елсуърт Тухи, това е. — Изсмя се дрезгаво. — Значи знае някои неща за архитектурата, така ли? Малко глупаче! Та той е номер едно в архитектурата. Може би още не, но ще бъде след няколко години — питай Франкън, този стар хитрец ги знае тия неща. Твоят чичо Елсуърт е на път да стане Наполеон на всички архитектурни критици, само го наблюдавай. Така или иначе не са много хората, които си правят труда да пишат за нашата професия, а той е умен и ще завладее тази ниша от пазара. Само да видиш как големите клечки в нашата кантора поглъщат всяка негова запетая! Значи смяташ, че той може да ми помогне? Та той може да ме издигне, и ще ме издигне, и аз ще се запозная с него някой ден, когато съм готов за това, както се запознах и с Франкън. Но това няма да стане тук и чрез теб. Разбираш ли? Не чрез теб!

— Но, Питър, защо не?

— Защото не искам да става по този начин! Защото е гадно и отвратително, цялата ми работа, професията ми, и онова, което правя и ще направя! Не искам да те замесвам. Ти си всичко, което имам. Стой далеч от тези неща, Кейти!

— От кое?

— Не знам!

Тя се изправи и остана в прегръдката му, а той зарови лице в скута й; тя погали косата му, гледайки го отгоре.

— Добре, Питър. Мисля, че съм наясно. Няма да се запознаваш с него, докато сам не поискаш. Просто ми кажи кога искаш да се запознаете. Можеш да ме използваш, ако трябва. Всичко е наред. Нищо не се е променило.

Той вдигна глава, а тя се засмя нежно.

— Много си работил, Питър. Изнервил си се. Какво ще кажеш за един чай?

— О, съвсем забравих, че не съм вечерял. Нямах време.

— Хубава работа! Колко ужасно! Идвай веднага в кухнята, ще ти приготвя нещо!

След два часа той си тръгна, лек, пречистен, щастлив, забравил страховете си, забравил Тухи и Франкън. Помнеше само, че обеща да дойде пак на следващия ден и че дотогава трябва да чака непоносимо дълго. Тя остана на вратата дълго след него, с ръка на дръжката, която бе докоснал. Помисли си, че той може да дойде на следващия ден… или след три месеца.

 

 

— Като свършиш довечера — каза Хенри Камерън, — ела да поговорим в кабинета ми.

— Добре — каза Роурк.

Камерън се извърна рязко и излезе от чертожната стая. Това беше най-дългото изречение, което бе казал на Роурк за един месец.

Роурк влизаше в тази стая всяка сутрин и изпълняваше възложеното, без да чуе нито дума за работата си. Камерън идваше в чертожната стая и оставаше дълго зад Роурк, надничайки над рамото му. Сякаш умишлено се опитваше да отклони с поглед уверената му ръка от движенията й по хартията. Другите двама чертожници опропастяваха работата си само при мисълта, че призракът е зад гърба им. А Роурк сякаш не го забелязваше. Продължаваше без да бърза, оставяше спокойно изтъпения молив и взимаше друг.

— Ъ-хъ — внезапно изсумтяваше Камерън.

Роурк извръщаше глава, учтив и внимателен, и го питаше:

— Има ли нещо?

Камерън си тръгваше без да каже дума, а присвитите му очи подчертаваха презрително, че не смята за нужно да отговаря. Роурк продължаваше да чертае.

— Не е на хубаво — довери младият чертожник Лумис на по-възрастния си колега Симпсън. — Старецът не харесва този тип. Не го обвинявам. Този няма да остане задълго.

Симпсън беше стар и безпомощен; работеше при Камерън още от времето на триетажната кантора и макар че се бе задържал, никога не го бе разбирал. Лумис беше млад и имаше вид на хулиган; работеше тук, защото мнозина други работодатели го бяха изхвърлили.

И двамата не харесваха Роурк. Навсякъде хората изпитваха неприязън към него от пръв поглед. Лицето му беше затворено като врата на банков трезор; в банковите трезори биват заключвани ценни вещи; но хората пет пари не даваха за това. Присъствието му внасяше в стаята студенина и неловкост; присъствието му имаше особено свойство: макар да бе осезаемо, то пораждаше у тях усещането, че него го няма; или може би, че той е там, а тях ги няма.

След работа изминаваше пеша дългото разстояние до дома си — евтино жилище близо до „Ист Ривър“. Избра го, защото успя да наеме за два и петдесет на седмица целия последен етаж — огромно помещение, използвано за склад; нямаше таван и покривът течеше между голите греди. Но имаше дълги редици прозорци на две от стените, някои със стъкла, други с картон. Прозорците от едната страна гледаха към реката, а от другата — към града.

Преди седмица Камерън бе влязъл в чертожната зала и бе хвърлил на масата на Роурк груба скица на извънградска къща.

— Виж дали можеш да направиш от това къща! — каза рязко Камерън и си тръгна без повече обяснения. През следващите дни не дойде до масата на Роурк. Роурк бе завършил чертежите предната вечер и ги бе оставил на бюрото на Камерън. Сутринта Камерън влезе, хвърли на Роурк някакви скици на стоманени сглобки, нареди му да се яви по-късно в неговия кабинет и до края на деня не се появи в чертожната зала.

Другите си бяха отишли. Роурк придърпа парче стара мушама върху масата и тръгна към кабинета на Камерън. Плановете на извънградската къща бяха разхвърлени върху бюрото. Лампата осветяваше бузата на Камерън и брадата му с проблясващи бели косми; лампата хвърляше светлина върху юмрука му и върху един ъгъл от чертежа с ярки и резки черни линии, които сякаш бяха гравирани върху хартията.

— Уволнен си — каза Камерън.

Роурк стоеше в средата на дългата стая. Прехвърлил бе цялата си тежест на единия крак, ръцете му висяха, а едното му рамо се бе вдигнало по-високо от другото.

— Така ли? — каза той тихо, без да помръдне.

— Ела тук — каза Камерън. — Седни.

Роурк седна.

— Прекалено добър си — каза Камерън. — Прекалено си добър за онова, което се опитваш да направиш със себе си. Няма смисъл, Роурк. По-добре сега, отколкото по-късно.

— Какво имате предвид?

— Безсмислено е да прахосваш онова, което си, в името на идеал, който никога не ще постигнеш, който никога не ще ти позволят да постигнеш. Безсмислено е да превърнеш прекрасното нещо, с което си надарен, в уред, с който да изтезаваш самия себе си. Продай го, Роурк. Продай го сега. Няма да е същото, но ще запазиш достатъчно за себе си. Ще ти плащат, и то много, ако използваш дарбата си по техния начин. Съгласи се, Роурк. Направи компромис. Направи компромис сега, защото неизбежно ще ти се наложи да го направиш по-късно, с тази разлика, че тогава ще си преживял неща, които не би искал да преживееш. Ти не знаеш за какво става дума. Но аз знам. Спести си го. Иди си от мен. Отиди при някой друг.

— Вие така ли постъпихте?

— Самонадеяно копеле! За толкова добър ли се смяташ? Мигар ти казах да се сравняваш с… — Той млъкна, защото видя, че Роурк се усмихва.

Изгледа Роурк и внезапно му отвърна с усмивка. Роурк не бе виждал нищо по-болезнено от тази усмивка.

— Не — каза тихо Камерън, — така няма да стане, нали? Няма да стане… Е, добре, прав си. Ти знаеш точно колко си добър. Но аз искам да ти поговоря. Не знам как точно да ти го кажа. Изгубил съм навика да говоря с хора като теб. Изгубил ли? Може би никога не съм го имал. Може би сега ме е страх. Ще се опиташ ли да разбереш?

— Разбирам. Но мисля, че си губите времето.

— Не бъди груб. Аз не мога да бъда груб с теб. Искам да ме изслушаш. Ще ме изслушаш ли, без да ме прекъсваш?

— Да. Съжалявам. Не исках да съм груб.

— Виж, аз съм последният човек, при когото е трябвало да дойдеш. Ще извърша престъпление, ако те задържа. Трябвало е някой да те предупреди какъв съм. Аз не мога да ти помогна. Няма да те обезсърчавам. Няма да те науча на здрав разум. Вместо това ще те подтиквам да продължиш напред. Ще те тласкам по пътя, по който си поел. Ще те заставя да останеш такъв, какъвто си и ще те направя и по-лош… Не ти ли е ясно? След още един месец няма да ти позволя да напуснеш. Не съм сигурен дали и сега мога да го направя. Затова недей да спориш с мен, отиди си. Изчезвай, докато можеш.

— А дали мога? Не мислите ли, че е твърде късно и за двама ни? За мен беше твърде късно още преди дванадесет години.

— Опитай се, Роурк. Поне веднъж се опитай да бъдеш разумен. Пълно е с баровци, които ще те вземат, ако аз им кажа, нищо, че си бил изключен. Може да ми се подиграват в тостовете си на обедите, но когато им изнася, крадат от мен и знаят много добре, че веднага разпознавам добрите чертожници. Ще ти дам препоръчително писмо за Гай Франкън. На времето, много отдавна, той работеше за мен. Мисля, че го уволних, но това не е важно. Иди при него. В началото няма да ти хареса, но ще свикнеш. И след години ще си ми благодарен.

— Защо ми говорите всичко това? Иска ви се да ми кажете други неща. Вие не сте постъпили по този начин.

— Именно затова ти го казвам! Защото аз не постъпих така!… Слушай, Роурк, в теб има нещо, от което ме е страх. И то не е твоята работа; няма да ме е грижа, ако ти си ексхибиционист, който се стреми да е различен заради ефекта, за да се забавлява или да привлича внимание. Изтънчено изнудване е да противоречиш на тълпата, да я забавляваш и да продаваш билети за атракцията. Ако си такъв, няма да ме е грижа. Но ти не си такъв. Обичаш работата си. Бог да ти е на помощ, ти наистина я обичаш! А това е проклятие. То е клеймо на челото ти и всички го виждат. Обичаш работата си, а те го знаят и знаят, че си им в ръцете. Поглеждаш ли понякога хората по улицата? Не те ли е страх от тях? Мен ме е страх. Минават покрай теб, имат шапки и носят багаж. Но това не е най-важното. Важното е, че дълбоко в себе си таят омраза към всеки, който обича работата си. Това е единственото, от което ги е страх. Не знам защо. Ти се разкриваш, Роурк, пред всеки един от тях.

— Но аз не забелязвам хората по улиците.

— А забелязваш ли какво направиха с мен?

— Забелязвам само, че не се страхувате от тях. Защо искате мен да ме е страх?

— Точно затова го искам! — Той се наведе, опрян с юмруци на бюрото. — Роурк, искаш да го чуеш от мен, нали? Нямаш милост, нали? Е, добре, ще го кажа: искаш да свършиш по този начин ли? Искаш ли да станеш като мен?

Роурк се изправи, застана до ръба на светлината, падаща върху бюрото, и отвърна:

— Ако в края на живота съм такъв, какъвто сте вие днес, тук, в този офис, за мен ще е чест, която ще смятам, че не съм заслужил.

— Сядай! — изръмжа Камерън. — Не обичам демонстрации!

Роурк погледна краката си, после погледна бюрото, изненадан, че се е изправил. Каза:

— Съжалявам. Не си дадох сметка, че съм станал.

— Добре, седни. Чуй ме. Разбирам те. Много мило от твоя страна. Но ти не разбираш. Мислех, че няколко дни, прекарани тук, ще изтръгнат от теб преклонението пред героя. Виждам, че това не се случва. Ти си тук и си повтаряш колко е велик старият Камерън, благороден воин, мъченик на губеща кауза, а ти искаш да умрем заедно на барикадите и да се храним заедно в евтини закусвални до края на живота си. Знам, че изглежда чисто и красиво на твоята напреднала възраст от двадесет и две години. Но знаеш ли какво означава това? Тридесет години за губеща кауза, звучи красиво, нали? А знаеш ли колко дни има в тридесет години? Знаеш ли какво се случва през тези дни? Роурк! Знаеш ли какво се случва?

— Вие не искате да ми кажете.

— Не! Не искам да говоря за това! Но ще ти кажа. Искам да ме чуеш. Искам да знаеш какво те чака. Ще има дни, когато ще гледаш ръцете си и ще ти се иска да грабнеш нещо тежко и да си строшиш всяко кокалче, защото ръцете ти ще ти се присмиват заради това, което биха могли да направят, ако им дадеш шанс, но ти не можеш им дадеш такъв шанс и не можеш да понасяш собственото си тяло, защото някак е изневерило на тези ръце. Ще има дни, когато шофьорът на автобуса ще ти се сопне, когато се качиш и ще ти поиска само десет цента, но ти ще чуеш друго; ще чуеш, че си нищожество, че той ти се надсмива, че на челото ти е написано онова нещо, заради което те мразят. Ще има дни, когато ще стоиш в ъгъла на някоя зала и ще слушаш как някой на трибуната говори за сгради, за работата, която ти обичаш, а нещата, които той казва, ще те накарат да копнееш някой да стане и да го смаже между пръстите си; но след това ще чуеш как хората му ръкопляскат, а на теб ще ти се иска да крещиш, защото няма да знаеш те ли са истински или ти, дали си в стая, пълна с празни черепи или някой току-що е изпразнил собствената ти глава. Ще си замълчиш, защото звуците, които би издал, няма да бъдат разбрани в тази зала; но дори да поискаш да говориш, няма да успееш, защото няма да ти обърнат внимание, защото ти нямаш какво да им кажеш за сградите! Това ли искаш да стане?

Роурк седеше безмълвно, по лицето му падаха резки сенки — черна клиновидна черна разсичаше хлътналата му буза, дълъг черен триъгълник засенчваше брадата му. Не откъсваше очи от Камерън.

— Не ти ли стига? — попита Камерън. — Ще продължа. И така, един ден ще видиш на лист хартия пред себе си сграда, пред която ще ти се иска да паднеш на колене; няма да ти се вярва, че ти си я измислил, но ще си я измислил точно ти; и тогава ще ти се стори, че светът е прекрасен, че въздухът мирише на пролет и че обичаш себеподобните си, защото във вселената няма зло. Ще излезеш от къщи с този чертеж, за да построиш сградата, защото ще си абсолютно сигурен, че ще я построи първият, който я види. Но ти няма да стигнеш далеч от дома си. Още на вратата ще те спре човекът, който идва да изключи газта. Не си се хранил достатъчно, защото си пестил пари, за да завършиш плановете, но все пак си сготвял по нещичко, без да го плащаш… Така, това още е нищо, може да ти се види смешно. Но накрая ще влезеш в нечия кантора със своите планове и ще се проклинаш, че тялото ти заема толкова много от неговото пространство; ще се опиташ да се смалиш, за да изчезнеш от погледа му и той да не те вижда, а само да чува гласа ти, който го умолява и увещава; собственият ти глас ще ближе коленете му; ще се мразиш, но няма да ти пука, стига само той да ти позволи да издигнеш тази сграда, няма да те е грижа, ще бъдеш готов да си изтръгнеш вътрешностите и да му ги покажеш, защото ако види какво имаш в себе си, той ще трябва да ти позволи да я построиш. Той обаче ще ти каже, че много съжалява, но поръчката току-що е дадена на Гай Франкън. И тогава ще си идеш у дома, и знаеш ли какво ще направиш? Ще заплачеш. Ще плачеш като жена, като пияница, като животно. Това е твоето бъдеще, Хауърд Роурк. Е, искаш ли такова бъдеще?

— Да — каза Роурк.

Камерън сведе очи, поотпусна главата си, после я отпусна още повече; главата му продължи да се отпуска бавно, на дълги тласъци, после спря; седеше безмълвен, със свити рамене и сключени на скута ръце.

— Хауърд — прошепна Камерън, — не съм разказвал това на никого…

— Благодаря ви… — каза Роурк.

Мина доста време. Камерън вдигна глава.

— Сега си иди у дома — каза Камерън с отслабнал глас. — Напоследък работиш твърде до късно. Утре ти предстои тежък ден. — Той посочи чертежите на извънградската къща. — Много са добри, исках да видя как ще се справиш, но не са достатъчно добри за строеж. Ще трябва да ги преправиш. Утре ще ти покажа какво искам.