Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

XV

Изпитваше страх. Приличаше на кошмар, мислеше си Питър Кийтинг, само че човек се събужда, когато кошмарът стане непоносим, а той не можеше нито да се събуди, нито да го понесе. Страхът се засилваше, минаваха дни, после и седмици. Обхвана го отвратителен, неизразим ужас, че ще се провали. Ще изгуби конкурса, сигурен беше, че ще го изгуби. Тази сигурност нарастваше с всеки ден, прекаран в очакване. Не можеше да работи. Стряскаше се, когато някой го заговори. Не спеше по цели нощи.

Тръгна към дома на Лусиъс Хайер. Опитваше се да не вижда лицата на хората, с които се разминаваше, но нямаше как — винаги гледаше хората, гледаха го и те, както обикновено. Идваше му да им изкрещи да се обърнат, да го оставят на мира. Сякаш се взираха в него, защото знаеха, че ще се провали.

Запъти се към дома на Хайер, за да се спаси от приближаващата катастрофа по единствения начин, който му идваше наум. Ако се провали на конкурса — а беше сигурен, че ще се провали — Франкън ще бъде възмутен и разочарован; и когато Хайер умре, а това се очаква всеки момент, Франкън ще се разколебае, след горчилката от публичното унижение, дали да вземе Кийтинг за съдружник; ако Франкън се разколебае, всичко е загубено. И други хранеха надежда: Бенет, когото не успя да изгони от кантората; Клод Стенгъл, който се справяше много добре самостоятелно и бе предложил на Франкън да купи дела на Хайер. Кийтинг можеше да разчита единствено на колебливото доверие на Франкън. Ако някой друг стане съдружник на мястото на Хайер, това ще сложи край на бъдещето на Кийтинг. Почти беше успял, но се провали. Не можеше да си прости.

В безсънните нощи стигна до ясно и твърдо решение: трябва да уреди проблема рязко, трябва да се възползва от измамните надежди на Франкън, преди да се разбере кой печели конкурса; трябва да принуди Хайер да напусне и да заеме мястото му. Остават само няколко дни.

Спомни си приказките на Франкън за нрава на Хайер. Разрови се из документите в кабинета на Хайер и откри онова, което търсеше. То бе писмо от строителен предприемач, писано преди петнадесет години. Гласеше, че предприемачът прилага чек от двадесет хиляди долара, които да се изплатят на г-н Хайер. Кийтинг разгледа архивите за строежа. Той бе излязъл по-скъпо от допустимото. Точно тази година Хайер бе започнал да събира колекцията си от старинни порцелани.

Завари Хайер сам в кабинета му. Въздухът в малката, мрачна стая беше тежък, сякаш не бе проветряван от години. Тъмната махагонова ламперия, стенните килими, безценните стари мебели бяха поддържани и безупречно чисти, но стаята лъхаше на упадък и тлен. Светеше една-единствена лампа на масичка в ъгъла. На масичката имаше пет изящни скъпоценни чаши от старинен порцелан. Хайер седеше прегърбен и гледаше чашите на сумрачната светлина със смътна, напразна наслада. Потръпна, когато камериерът въведе Кийтинг. Примигна безизразно и объркано, но покани Кийтинг да седне.

Чувайки първите звуци на собствения си глас, Кийтинг си даде сметка, че се е отървал от страха, който го бе следвал по улиците. Гласът му беше студен и равен. Тим Дейвис, помисли той, Клод Стенгъл, а сега още един, който трябва да бъде отстранен.

Обясни какво иска, разстилайки в застоялия въздух на стаята мисълта си в кратък, сбит и завършен абзац, съвършен като скъпоценен камък с шлифовани ръбове.

— И така, ако вие не уведомите утре сутринта Франкън, че се пенсионирате — заключи той, държейки писмото с два пръста, — това нещо отива в АГА.

Зачака. Хайер седеше неподвижен, с празен поглед в бледите изпъкнали очи и със зяпнала уста. Кийтинг потръпна и се запита дали говори на идиот.

Устните на Хайер се раздвижиха и бледорозовият му език се показа, проблясвайки върху долните му зъби.

— Но аз не искам да се пенсионирам. — Каза го просто, простодушно, хленчейки.

— Ще се пенсионирате.

— Не искам. Няма да го направя. Аз съм известен архитект. Винаги съм бил известен архитект. Не искам никой да ме притеснява. Всички искат да се пенсионирам. Ще ви кажа една тайна. — Наведе се и прошепна многозначително: — Може би вие не знаете, но аз зная, той не може да ме заблуди: Гай иска да се пенсионирам. Мисли, че ще ме надхитри, но ми е ясен. Съвсем ясен ми е. — Изхили се.

— Май не ме разбрахте. Знаете ли какво е това? — Кийтинг пъхна писмото между полузатворените пръсти на Хайер.

Тънкият лист затрепери в ръката на Хайер и падна на масата. Лявата му ръка с парализираните пръсти се вкопчи в него като кука, сляпо и безцелно. Изрече задавено:

— Няма да изпратите това в АГА. Ще ми отнемат лиценза.

— Със сигурност ще ви го отнемат — каза Кийтинг.

— И вестниците ще пишат.

— Всичките.

— Няма да направите такова нещо.

— Ще го направя, ако не се пенсионирате.

Раменете на Хайер се свлякоха до ръба на масата. Главата му остана отгоре. Подаваше я боязливо, като че ли се готвеше да скрие и нея.

— Няма да го направите, моля ви не го правете — замънка Хайер, хленчейки провлечено, без паузи. — Вие сте добро момче, вие сте много добро момче, няма да го направите, нали?

Жълтият квадратен лист лежеше на масата. Безпомощната лява ръка на Хайер посегна към листа, движейки се бавно по ръба на масата. Кийтинг се наведе и грабна писмото изпод ръката му.

Хайер го гледаше с килната глава и отворена уста. Сякаш очакваше Кийтинг да го удари. Отблъскващо умолителният му поглед казваше, че ще позволи на Кийтинг да го удари.

— Моля ви — прошепна Хайер, — няма да го направите, нали няма да го направите? Не се чувствам много добре. Никога не съм ви правил нищо лошо. Като че ли си спомням, че веднъж направих нещо много хубаво за вас.

— Какво? — кресна Кийтинг. — Какво сте направили за мен?

— Вие сте Питър Кийтинг… Питър Кийтинг… помня… направих нещо добро за вас… Вие сте момчето, на което Гай вярва толкова много. Не се доверявайте на Гай. Аз не му се доверявам. Вие ми харесвате. Скоро ще ви направим проектант. — Устата му остана отворена след последната дума. От ъгълчето й се процеди тънка слюнка. — Моля ви… недейте…

Очите на Кийтинг блеснаха от отвращение. Погнусата го тласна да влоши нещата, иначе нямаше да издържи.

— Ще бъдете изобличен публично — каза отчетливо Кийтинг. — Ще бъдете изобличен като рушветчия. Хората ще ви сочат с пръст. Снимката ви ще се появи във вестниците. Собствениците на онази сграда ще ви съдят. Ще ви хвърлят в затвора.

Хайер не каза нищо. Не мръдна. Внезапно чашите на масичката звъннаха. Кийтинг не видя, че тялото на Хайер се гърчи. Чу само слабо подрънкване в притихналата стая, като че ли чашите подрънкваха сами.

— Напусни! — каза Кийтинг, повишавайки глас, за да не чува звука от чашите. — Напусни фирмата! За какво стоиш? Няма полза от теб. От теб никога не е имало полза.

Прежълтялото лице над ръба на масата отвори уста и издаде мокър, бълбукащ звук, като стон.

Кийтинг седеше удобно, наведен и с раздалечени колене. Лакътят му се опираше на коляното с протегната ръка, в която държеше писмото.

— Аз… — задави се Хайер. — Аз…

— Млъкни! Няма нужда да казваш нищо, освен да или не. Мисли бързо. Не съм дошъл да спорим.

Хайер престана да трепери. През лицето му премина диагонална сянка. Кийтинг видя немигащо око и половин отворена уста, през чиято дупка в лицето се вливаше мрак, сякаш се дави.

— Отговори! — кресна Кийтинг, обхванат от ужас. — Защо не ми отговаряш?

Лицето над ръба на масата се люшна. Главата се килна, удари се в масата и се изтърколи на пода като отсечена. Две чаши паднаха след нея и тихо се пръснаха на парчета върху килима. Кийтинг почувства облекчение, че тялото последва главата и се сгърчи невредимо на пода. Не се чу никакъв звук, освен приглушеното мелодично счупване на порцелана.

Ще побеснее, помисли Кийтинг, гледайки строшените чаши. Скочи на крака, коленичи и събра безцелно парчетата. Не можеше нищо да се направи. Заедно с това си помисли, че е настъпил очакваният втори удар и че след миг ще трябва да предприеме нещо във връзка с него. Но всичко е наред, каза си той, защото Хайер вече няма как да не се пенсионира.

След това, както бе коленичил, се приближи към тялото на Хайер. Зачуди се защо не му се иска да го докосне.

— Господин Хайер?

Гласът му беше мек, дори почтителен. Внимателно вдигна главата на Хайер, после я пусна. При падането й не чу никакъв звук. Чу как изхълца собственото му гърло. Хайер беше мъртъв.

Седна до тялото, отпускайки се на петите си, с ръце на коленете. Загледа се право напред, погледът му спря върху диплите на завесите до вратата. Зачуди се дали сивият оттенък е прах или мъхът на кадифето, дали всъщност е кадифе и колко старомодно е да имаш завеси до вратата. Усети, че трепери. Повдигна му се. Стана, прекоси стаята и рязко отвори вратата, защото си спомни, че камериерът е някъде в апартамента. Изкрещя, опитвайки се да издаде вик за помощ.

 

 

Отиде в кантората както обикновено. Отговаряше на въпросите, обясняваше, че Хайер го поканил у дома си след вечеря, за да обсъдят пенсионирането му. Никой не се усъмни в тези думи. Кийтинг беше сигурен, че никой никога не ще се усъмни. Хайер се помина така, както всеки бе очаквал. Франкън изпита огромно облекчение.

— Знаехме, че рано или късно това ще се случи — каза Франкън. — Излишно е да съжаляваме, че спести на себе си и на всички нас продължителна агония.

Поведението на Кийтинг стана по-спокойно в сравнение с последните седмици. Изпадна в пълно вцепенение, преследван навсякъде — на работа, вкъщи, нощем, от тихата, ненатрапчива, монотонна мисъл, че е убиец… не, точно, но почти убиец… почти убиец… Знаеше, че не беше нещастен случай, знаеше, че заложи на потреса и ужаса, заложи на втория удар, който да прати Хайер в болница до края на живота му. Но само това ли бе очаквал? Мигар не знаеше какво означава вторият удар? На него ли бе разчитал? Опитваше се да си спомни, ровейки из ума си до изтощение. Не чувстваше нищо. Не очакваше да чувства каквото и да било. Само искаше да знае. Не забелязваше какво става в кантората около него. Забрави, че има съвсем малко време да сключи сделка с Франкън за съдружието.

Няколко дни след смъртта на Хайер Франкън го извика в своя кабинет.

— Седни, Питър — каза той с необичайно широка усмивка. — Имам добри новини за теб, момчето ми. Тази сутрин прочетоха завещанието на Лусиъс. Нали знаеш, че той няма роднини. Изненадан съм, вероятно не съм му вярвал достатъчно, но изглежда понякога е можел да направи някой добър жест. Оставил е всичко на теб… Доста добре, нали? Сега няма да се притесняваш за инвестицията, когато сключим споразумението за… Какво става, Питър?… Питър, момчето ми, болен ли си?

Лицето на Кийтинг рухна върху ръката му, опряна на ъгъла на бюрото. Не биваше Франкън да види лицето му. Почувства се зле, повдигна му се, защото в ужаса си осъзна, че се пита всъщност колко ли е оставил в наследство Хайер…

Завещанието беше направено преди пет години, вероятно при необмислен изблик на привързаност към единствения човек в кантората, който бе проявил уважение към Хайер, а може би и като жест, насочен срещу съдружника му. След това е било забравено. Състоянието възлизаше на двеста хиляди долара, плюс дела на Хайер във фирмата и порцелановата му колекция.

Този ден Кийтинг тръгна от кантората рано, безразличен към поздравленията. Прибра се вкъщи, каза новината на майка си, която остана със зяпнала уста в средата на всекидневната, и се заключи в спалнята. Преди вечеря излезе, без да продума. Не хапна нищо вечерта, но се напи яростно и преднамерено в любимия си нелегален бар. Извиси се до състояние на пълно прояснение. С клюмнала над чашата глава, но с бистър ум, той си каза, че няма за какво да съжалява, че е направил онова, което би направил всеки друг. Катрин му го бе казала: той е егоист. Но всеки е егоист. Да си егоист не е хубаво, но той не е единственият. Само че имаше повече късмет от останалите, защото беше по-добър от тях. Почувства се добре и реши, че повече никога не ще си задава излишни въпроси. Всеки човек е сам за себе си, измърмори той, заспивайки масата.

Никога повече не си зададе излишните въпроси. Нямаше време да мисли за тях в последвалите дни. Спечели конкурса за „Космо-Слотник“.

 

 

Питър Кийтинг знаеше, че ще спечели, но не бе очаквал подобен триумф. Мечтаеше за звън на тромпети, но не бе предвидил такава симфонична експлозия.

Всичко започна с тихо позвъняване на телефона и с обявяването на победителите. После всички телефони в кантората зазвъняха с възгласи и трясък под пръстите на операторката, която едва успяваше да отвръща на повикванията; обаждаха се от всички вестници в града, обаждаха се известни архитекти, задаваха въпроси, валяха поръчки за интервюта и поздравления. Потопът се изля от асансьорите, потече през вратите на кантората, трупаха се съобщения и телеграми, прииждаха хора, познати на Кийтинг и хора, които никога не бе виждал. Секретарката в приемната изгуби ума и дума, не знаеше кого да пуска и кого да отпраща. Кийтинг стискаше ръце, безкраен поток от ръце като колело с меки влажни зъбци, впиващи се в пръстите му. Не запомни какво казва в първото интервю, дадено в претъпканата с хора и фотоапарати кантора на Франкън, който бе отворил широко шкафа с напитките. Франкън разпалено обясняваше на всички, че Питър Кийтинг е проектирал сам сградата на „Космо-Слотник“, но за него това нямаше значение — Франкън изпадна във великодушен ентусиазъм. Освен всичко, беше добър вестникарски сюжет.

Сюжетът се оказа по-добър, отколкото Франкън бе очаквал. На страниците на всички вестници в страната беше лицето на Питър Кийтинг — красиво, здраво, усмихнато лице с блестящи очи и тъмни къдри. То стоеше над статиите, разказващи за възнаградените бедност, борба, стремежи и упорита тежка работа; за вярата на майката, пожертвала всичко за успеха на своя син, за „Пепеляшка на архитектурата“.

В „Космо-Слотник“ бяха доволни. Не бяха допускали, че млади, красиви и бедни архитекти също могат да печелят награди — е, бедни до съвсем неотдавна. Откриха момче гений. В „Космо-Слотник“ обожаваха момчетата гении, защото самият господин Слотник беше такъв — той беше само на четиридесет и три години.

Скици на проектирания от Кийтинг „най-красив небостъргач на земята“ бяха публикувани във вестниците, а под тях бяха изписани причините за наградата: „… За блестящото умение и простота на плана… за изчистената, безпощадна ефикасност… за пестеливото пространство… за отличното съчетаване на модерното с традиционното в Изкуството… на «Франкън&Хайер» и Питър Кийтинг…“

В кинопрегледите показваха как Кийтинг се ръкува с г-н Шупи и г-н Слотник. Субтитрите цитираха мнението на тези двама господа за неговата сграда. Кинопрегледите показваха как Кийтинг се ръкува с г-ца Димпълс Уилямс, а субтитрите цитираха какво мисли той за последната й картина. Появяваше се на банкети в архитектурните и филмовите среди, сядаше на почетното място, произнасяше речи, понякога забравяше дали трябва да говори за сгради или за филми. Ходеше в архитектурни клубове и във фенклубове. „Космо-Слотник“ издадоха фотомонтаж на Кийтинг и неговата сграда, която можеше да се поръча за двадесет и пет цента на адресиран плик със залепена марка. В продължение на една седмица всяка вечер излизаше на сцената на Космо Театър, в началото на извънредното издание на „Космо-Слотник“, покланяше се в светлините на прожекторите, строен и елегантен, в черен смокинг, за да говори две минути за значението на архитектурата. Оглави журито на конкурс за красота в Атлантик Сити. Наградата за победителката беше пробни снимки в „Космо-Слотник“. Снимаха го с прочут професионален боксьор, а надписът под снимката гласеше: „Шампиони.“ Направиха макет на неговата сграда и го изложиха, заедно със снимки на другите най-добри проекти, във фоайетата на киносалоните на „Космо-Слотник“ в цялата страна.

В началото госпожа Кийтинг хлипаше, притискаше Питър в прегръдката си и мълвеше, че не може да повярва. Запъваше се, отговаряйки на въпросите за Пити, позираше за снимки, притеснена в желанието си да я харесат. После свикна. Вдигаше рамене и казваше на Питър, че, разбира се, той е победителят, няма нищо изумително, защото никой друг не би могъл да спечели. Придоби леко рязък и снизходителен тон към репортерите. Дразнеше се, когато не я снимат до Пити. Купи си палто от визон.

Кийтинг се остави на течението. Имаше нужда от хората и от шумотевицата наоколо. Не си задаваше въпроси, нито изпитваше съмнения, заставайки на сцената над море от лица; въздухът беше тежък, сгъстен, наситен само с един разтворител — възхищението. Нямаше място за нищо друго. Беше велик — казваха му го толкова много хора. Беше прав, защото толкова много хора му вярваха. Вглеждаше се в лицата и очите и сякаш виждаше, че се ражда в тях, че те му даряват живот. Ето какво беше Питър Кийтинг — той бе отражение в широко отворените зеници, тялото му беше само негово отражение.

Една вечер намери време да прекара два часа с Катрин. Взе я в прегръдката си, а тя шепнеше сияйни планове за бъдещето им. Гледаше я доволно, без да чува думите й. Мислеше си как биха изглеждали на снимка заедно и колко вестници ще публикуват снимките.

Срещна се само веднъж с Доминик. Тя прекарваше лятото извън града. Изпита разочарование. Доминик го поздрави съвсем приятелски, но го гледаше както винаги, сякаш нищо не се е случило. От всички публикации за архитектура единствено нейната рубрика въобще не спомена конкурса за „Космо-Слотник“, нито победителя в него.

— Отивам в Кънектикът — каза тя. — Ще прекарам лятото в къщата на баща ми. Той ми я дава на пълно разположение. Не, Питър, няма да идваш да ме виждаш. Нито веднъж. Отивам там, за да не се срещам с никого.

Разочарова се, но това не му развали тържеството от победата. Вече не се страхуваше от Доминик. Почувства се уверен, че може да я накара да промени отношението си, че ще има промяна, когато тя се върне през есента.

Имаше обаче едно нещо, което разваляше тържествуването — макар и не често, нито твърде силно. Не му омръзваше да слуша какво се говори за него, но не обичаше да се говори твърде много за сградата му. И когато трябваше да чуе какво се говори за нея, нямаше нищо против забележките за „отличното съчетание на модерното с традиционното“ във фасадата. Но когато се заговореше за проекта — а за него се говореше толкова много, — когато слушаше за „блестящото умение и простота на проекта… за изчистената, безпощадна ефективност… за пестеливото пространство…“, когато слушаше тези фрази, започваше да мисли за… не мислеше. В ума му нямаше думи. Не ги допускаше. Имаше само тягостно, мрачно чувство… и едно име.

Изминаха две седмици, откакто спечели наградата. Изхвърляше тази мисъл от ума си като незаслужаваща внимание. Трябваше да я погребе така, както погреба скромното си минало, изпълнено със съмнения. Цяла зима пазеше собствените си скици с линиите от молив, прокарани през тях от ръката на другия. Вечерта след обявяването на наградата ги изгори. Това бе първото нещо, което направи.

Но мисълта не го напускаше. Внезапно осъзна, че не става дума за смътна заплаха, а за реална опасност. Отърси се напълно от страха си. Можеше да се изправи срещу реалната опасност, можеше да я отстрани съвсем просто. Изсмя се облекчено, обади се в кантората на Роурк и си уговори среща с него.

Отиде на срещата изпълнен с увереност. За първи път в живота си се почувства свободен от странната си неловкост в присъствието на Роурк, която не можеше да обясни, от която не можеше да се отърве. Вече се чувстваше в безопасност. Беше приключил с Хауърд Роурк.

 

 

Роурк седеше зад бюрото в кантората и чакаше. Телефонът звънна веднъж тази сутрин, но това беше Питър Кийтинг, който поиска среща. Дори беше забравил, че Кийтинг ще дойде. Чакаше да звънне телефонът. През последните няколко седмици беше станал зависим от телефона. Очакваше всеки момент да научи новини за проекта на „Манхатън Банк Къмпани“.

Отдавна не бе плащал наема за кантората. Също и наема за стаята, където живееше. Не се притесняваше за стаята. Можеше да помоли собственика да почака. Собственикът вече чакаше, а и нямаше да има голямо значение, ако откаже да чака. Но за кантората имаше значение. Каза на собственика, че ще трябва да почака. Не поиска отлагане. Само го уведоми решително и спокойно, че ще забави плащането, защото нямаше какво друго да му каже. Но самата мисъл, че се нуждае от снизходителността на собственика, че твърде много зависи от него, го накара да се почувства като просяк. Беше истинско изтезание. Добре, помисли си, изтезание. И какво от това?

Не беше плащал телефона от два месеца. Получи последно предупреждение. След няколко дни щяха да прекъснат линията. Трябваше да чака. Толкова много неща могат да се случат за няколко дни.

Отговорът на съвета на банката, който Уайдлър му беше обещал отдавна, се отлагаше от седмица на седмица. Съветът не можеше да вземе решение. Проектът имаше противници и ревностни поддръжници. Разискваха го на съвещания. Уайдлър не му казваше почти нищо, но той се досещаше за много неща. Дните минаваха в тишина — тишина в кантората, тишина в целия град, тишина вътре в него. Чакаше.

Седеше свлечен на бюрото, с отпуснато над ръката лице и пръсти върху вилката на телефона. Мина му през ума, че не трябва да седи така, но този ден се чувстваше много изморен. Помисли, че трябва да си махне ръката от телефона, но не я помръдна. Е, да, зависеше от телефона, можеше да го строши, но пак щеше да зависи от него. Зависеше от него изцяло, до въздуха, който поема. Пръстите му лежаха неподвижни на вилката. Залъгваше се и за пощата. Залъгваше се, но си наложи да не скача, когато някое писмо падне през процепа на вратата. Наложи си да не се втурва, да почака, да погледа белия плик на пода, а след това да отиде бавно и да го вдигне. Процепът на вратата и телефона бяха единствените неща, които му останаха.

При тази мисъл вдигна глава и погледна към вратата, към пода до вратата. Нямаше нищо. Беше късен следобед, сигурно доста след часа, когато за последен път носят поща. Вдигна китката си и погледна часовника. На китката му нямаше нищо — беше заложил часовника. Обърна се към прозореца. Оттам можеше да види часовника на един далечен небостъргач. Беше четири и половина. За този ден нямаше да има повече поща.

Ръката му вдига слушалката на телефона. Пръстите му набраха номера.

— Не, още не — каза гласът на Уайдлър по жицата. — Събранието беше насрочено за вчера, но беше отменено… Гоня ги като булдог… Мога да ви обещая, че ще имаме окончателен отговор утре. Почти мога да ви обещая. Ако не утре, ще трябва да почакаме до началото на следващата седмица, но със сигурност ви обещавам, че ще стане в понеделник… Вие проявявате завидно търпение към нас, господин Роурк. Оценяваме го.

Роурк остави слушалката на телефона. Затвори очи. Трябва да си почине, просто да си почине, без да мисли няколко минути, преди да започне да мисли за коя дата е предупреждението за спиране на телефона и как да го отложи до понеделник.

— Здравей, Хауърд — каза Питър Кийтинг.

Отвори очи. Кийтинг беше влязъл и стоеше усмихнат пред него. Светлият му шлифер беше разкопчан, коланът висеше от двете страни, на илика му имаше стрък синчец. Стоеше разкрачен, с ръце на хълбоците и шапка на тила. Черните му къдри се виеха над бледото му чело. Сякаш по косите му проблясваха капчици пролетна роса, като в синчеца.

— Здравей, Питър — каза Роурк.

Кийтинг седна удобно, свали си шапката, пусна я на средата на бюрото и обхвана коленете си с ръце.

— Е, Хауърд, има събития, нали?

— Поздравления.

— Благодаря. Какво става с теб, Хауърд? Изглеждаш адски зле. Едва ли си претоварен с работа, доколкото чувам.

Нямаше намерение да започне разговора по такъв начин. Искаше да се държи спокойно и приятелски. Но реши, че това ще стане по-късно. Първо трябва да покаже, че не се страхува от Роурк, че никога повече няма да се страхува от него.

— Не, не съм претоварен.

— Хауърд, защо не се откажеш?

Нямаше никакво намерение да говори така. Устата му остана леко отворена от удивление.

— От какво да се откажа?

— От позата. От идеалите, ако предпочиташ. Защо не слезеш на земята? Защо не започнеш да работиш като всеки друг и не престанеш да се държиш като проклет глупак? — Усети как полита надолу, без спирачки. Не можеше да спре.

— Какъв е проблемът, Питър?

— Как очакваш да постигнеш успех? Трябва да живееш с другите хора, нали знаеш. Има само два пътя. Можеш или да си с тях, или против тях. Но ти изглежда не правиш нито едното, нито другото.

— Така е.

— И хората не те искат. Те не те искат! Не те ли е страх?

— Не.

— Не си работил от година. И няма и да работиш. Та кой ще ти даде работа? Сигурно са ти останали неколкостотин долара — и после идва краят.

— Грешиш, Питър. Останали са ми четиринадесет долара и петдесет и седем цента.

— А виж мен! Не ме е грижа дали е самохвалство. Не е там работата. Не се хваля. Няма значение кой го казва. Но виж мен! Помниш ли как започнахме? Погледни какви сме сега. И помисли, че всичко зависи от теб. Трябва само да се откажеш от глупавата заблуда; че си по-добър от всички останали — и да се хванеш на работа. След година ще имаш кантора, която ще те кара да се червиш, като си помислиш за този боклук. Хората ще тичат след теб, ще имаш клиенти, ще имаш приятели, ще имаш множество чертожници, на които да възлагаш работа!… По дяволите! Хауърд, за мен е без значение — какво значение би могло да има за мен? — този път не се опитвам да издействам нещо за себе си, всъщност знам, че можеш да ми бъдеш опасен конкурент, но трябва да ти го кажа. Само помисли, Хауърд, помисли! Ще станеш богат и известен, ще те уважават, ще те хвалят, ще ти се възхищават — ще бъдеш един от нас!… Е?… Кажи нещо! Защо мълчиш?

Роурк не го гледаше безизразно и пренебрежително, а внимателно и учудено. За него това бе почти равностойно на капитулация, защото не бе спуснал желязната завеса в очите си, защото позволяваше очите му да изразяват озадаченост и любопитство — дори безсилие.

— Слушай, Питър. Вярвам ти. Знам, че няма какво да спечелиш, като ми казваш тези неща. Знам и друго. Че ти не искаш аз да успея — но няма значение. Не те упреквам. Винаги съм знаел, че ти не искаш никога да постигна нещата, за които ми говориш. И все пак ме подтикваш към тях, почти искрено. Знаеш също, че ако се вслушам в твоя съвет, ще ги постигна. Не е от любов към мен, защото ако беше така, нямаше да си толкова гневен — нито толкова изплашен… Питър, защо се страхуваш от мен?

— Не знам… — прошепна Кийтинг.

Осъзна, че с този отговор прави признание, и то ужасяващо признание. Не му беше ясно какво точно е признал и беше сигурен, че и на Роурк не му е ясно. Но то се бе разголило. Не можеха да го разпознаят, но усещаха очертанията му. Седяха мълчаливо един срещу друг, смаяни и примирени.

— Ела на себе си, Питър — каза Роурк внимателно, като на приятел. — Повече никога няма да говорим по този въпрос.

Кийтинг изрече рязко, с променен глас, от който бликаше облекчение и вулгарност:

— По дяволите, Хауърд, говорех ти само за здрав практически разум. Ако искаш да работиш като нормален човек…

— Млъкни! — отсече Роурк.

Кийтинг се отпусна назад. Нямаше какво друго да каже. Забрави защо е дошъл.

— Кажи сега — попита Роурк, — какво имаше да ми кажеш за конкурса?

Кийтинг рязко се изправи на стола. Зачуди се как Роурк се е досетил. Стана му по-лесно, защото забрави всичко останало, заслепен от обида.

— О, да — каза Кийтинг дрезгаво, със силно раздразнение в гласа. — Да, наистина исках да поговорим за това. Благодаря ти, че ми напомни. Разбира се, ти щеше да се досетиш, защото знаеш, че не съм неблагодарна свиня. Наистина дойдох тук да ти благодаря, Хауърд. Не съм забравил, че имаш принос в тази сграда, че наистина ми даде идеи за нея. Ще ти дам дължимото от наградата.

— Не е нужно.

— Не че за мен е важно, но съм сигурен, че ти би искал да си мълча. Сигурен съм, че и самият ти ще си мълчиш, защото знаеш колко са странни хората, колко погрешно и глупаво тълкуват всичко… Но тъй като аз получавам част от наградата, реших, че ще е най-честно да я разделя с теб. Радвам се, че става във време, когато изпитваш огромна нужда от пари.

Отвори портфейла си, извади от него предварително попълнен чек и го сложи на бюрото. На чека пишеше: „Да се изплати на Хауърд Роурк сумата от петстотин долара.“

— Благодаря ти, Питър — каза Роурк и взе чека. Обърна го и написа на гърба: „Да се изплатят на Питър Кийтинг“, подписа се и му подаде чека.

— А това е моят подкуп за теб, Питър. По същата причина. Да си мълчиш.

Кийтинг се втренчи объркано в него.

— Повече от това не мога да ти предложа — каза Роурк. — В момента не можеш да измъкнеш нищо повече от мен, но по-късно, когато ще имам пари, ще те помоля да не ме изнудваш. Честно ти казвам, че можеш да го направиш. Защото не искам никой да знае, че имам нещо общо с тази сграда.

Стана му смешно, гледайки как Кийтинг бавно осъзнава за какво става дума.

— Нали? — продължи Роурк. — Нали няма да ме изнудваш?… Иди си у дома, Питър. Няма да има нищо страшно. Никога няма да кажа и дума. Цялата сграда е твоя, всеки неин трегер, всеки сантиметър водопровод и всяка твоя снимка във вестниците.

Кийтинг скочи на крака. Трепереше.

— Проклет да си! — изкрещя. — Проклет да си! За кого се мислиш? Кой ти каза, че можеш да се държиш така с хората? Излиза, че тази сграда не е достойна за теб? Искаш да ме накараш да се срамувам ли? Ти си противно и потайно копеле! Кой си ти? Не ти стига мозък да осъзнаеш, че си некадърник, некомпетентен, просяк, неудачник, неудачник, неудачник! А стоиш тук и произнасяш присъди! Ти, против цялата страна! Ти против всички! Защо да те слушам? Няма да ме изплашиш. Не можеш да ме докоснеш. Целият свят е с мен!… Не ме гледай така! Винаги съм те мразел! Не знаеше ли? Винаги съм те мразел и винаги ще те мразя! Един ден ще те съсипя, кълна се, дори да е последното нещо, което ще направя в живота си!

— Питър — каза Роурк, — защо си толкова заблуден?

Кийтинг се задъха и изстена. Свлече се на стола и потъна в мълчание. Ръцете му стискаха рамката на стола.

След малко вдигна глава. Попита вдървено:

— Господи, Хауърд, какви ги наговорих?

— Сега добре ли си? Можеш ли да си тръгнеш?

— Хауърд, съжалявам. Извинявам ти се, ако приемаш извинения. — Гласът му беше дрезгав и приглушен, звучеше неубедително. — Обезумях. Сигурно съм пренапрегнат. Не мисля нищо от онова, което казах. Не знам защо го казах. Честна дума, не знам.

— Оправи си яката. Разкопчана е.

— Изглежда ме ядоса това, което ти направи с чека. Но сигурно и ти се обиди. Съжалявам. Понякога се държа много глупаво. Не исках да те обидя. Нека да унищожим проклетия чек.

Взе чека, драсна клечка кибрит и внимателно изчака хартията да изгори, докато се наложи да пусне последното парченце.

— Хауърд, забравяме ли за случая?

— Не е ли по-добре вече да си вървиш?

Кийтинг се надигна тежко и ръцете му направиха няколко излишни движения. Измънка:

— Е… лека нощ, Хауърд. Аз… ще се видим скоро… Толкова много неща ми се случиха напоследък… Вероятно трябва да си почина… До скоро, Хауърд…

Когато излезе в коридора и затвори вратата зад себе си, Кийтинг почувства ледено облекчение. Беше напрегнат и много изморен, но мрачно самоуверен. Узнал бе едно: че мрази Роурк. Излишно беше повече да се съмнява, да се чуди и да се гърчи от безпокойство. Беше съвсем просто. Мрази Роурк. Защо? Няма нужда да знае. Изпитваше необходимост да мрази, да мрази сляпо, да мрази търпеливо, да мрази без гняв. Само да мрази и да не допуска нищо да се примесва с омразата, да не допуска никога да я забрави.

 

 

Телефонът звънна късно в понеделник следобед.

— Господин Роурк? — каза Уайдлър. — Можете ли да дойдете веднага? Не искам да ви казвам нищо по телефона, елате веднага. — Гласът му беше ясен, весел, изпълнен с радост.

Роурк погледна към прозореца и видя часовника на далечния небостъргач. Усмихна се на часовника, като на някогашен враг, с когото се сприятелява — вече няма да има нужда от него, защото ще има часовник на ръката си. Отметна глава и погледна предизвикателно бледосивия циферблат, надвиснал над града.

Стана и си взе палтото. Изпъна рамене, за да го облече. Изпита удоволствие от раздвижването на мускулите си.

На улицата взе такси, макар че не биваше.

Председателят на управителния съвет го чакаше в кабинета си, заедно с Уайдлър и с вицепрезидента на Манхатън Банк Къмпани. В стаята имаше дълга заседателна маса, на която бяха разтворени чертежите на Роурк. Уайдлър стана и го посрещна на вратата с протегната ръка. Във въздуха сякаш нещо подсказваше думите, които произнесе Уайдлър. Роурк не беше сигурен кога точно ги е чул. Стори му се, че ги чу, щом влезе.

— Господин Роурк, поръчката е ваша — каза Уайдлър.

Роурк се поклони. Беше по-добре няколко минути да не казва нищо.

Председателят се усмихна приятелски и го покани да седне. Роурк седна до масата, на която бяха неговите чертежи. Дланта му се отпусна на масата. Усети под пръстите си топлия и жив полиран махагон, като че ли сложи ръка върху основите на своята сграда — неговата най-прекрасна сграда на петдесет етажа в центъра на Манхатън.

— Трябва да ви кажа — произнесе председателят, — че водихме големи битки за вашата сграда. Слава Богу, всичко приключи. Някои членове на съвета просто не можеха да преглътнат вашите радикални нововъведения. Знаете, че някои хора са непреодолимо консервативни. Но намерихме начин да им угодим и получихме тяхното съгласие. Г-н Уайдлър отстояваше неотклонно вашата кауза.

Тримата мъже говориха дълго. Но Роурк почти не слушаше. Мислеше за първата копка на машината, която ще започне изкопите. Председателят каза:

— … и така, поръчката е ваша, при едно минимално условие.

При тези думи Роурк погледна председателя.

— Става дума за малък компромис и ако го приемете, можем да подпишем договора. Малък детайл във външния вид на сградата. Струва ми се, че вие, модернистите, не отдавате голямо значение на фасадата, за вас е важен цялостният замисъл и това е правилно. Ние не искаме по никакъв начин да променяме проекта ви, именно логиката на проекта ви ни спечели. Затова съм сигурен, че няма да имате нищо против.

— Какво искате?

— Става дума само за малка промяна на фасадата. Ще ви покажа. Синът на господин Паркър учи архитектура. Помолихме го да нарисува скица, бегла скица, за да ви покажем какво имаме предвид, да го покажем и на членовете на съвета, за да добият представа за компромиса, който предлагаме. Ето я.

Извади скица изпод чертежите на масата и я подаде на Роурк.

На скицата беше сградата на Роурк, нанесена много изящно. Беше неговата сграда, но с опростен дорийски портал, отгоре с корниз, а неговата украса беше заменен със стилизиран гръцки орнамент.

Роурк стана. Трябваше да стане. Съсредоточи вниманието си, за да стане. Останалото беше лесно. Облегна се на изпънатата си ръка, с длан, обхванала ръба на масата. Сухожилията изпъкнаха под кожата на китката му.

— Ясна ли ви е идеята? — попита меко председателят. — Нашите консерватори просто отказаха да приемат неукрасено здание като вашето. Твърдят, че и обществото няма да го приеме. Затова избрахме среден път. С тази фасада, макар че, разбира се, това не е традиционна архитектура, хората ще придобият впечатлението, с което са свикнали. Придава й здрав, стабилен и достоен вид — а една банка трябва да изглежда точно така, нали? Сигурно има неписан закон банката да има класически портал — банката не е институция, която парадира с нарушаване на законите и бунтарски дух. Това би подкопало неуловимото доверие към нея. Хората не се доверяват на нововъведенията. Тази схема се хареса на всички. Лично аз не държа на нея, но и не смятам, че нещо разваля. Така реши съветът. Разбира се, не е задължително да се съобразявате с точно тази скица. Тя ви дава само общата ни идея, а вие сам ще я разработите, ще направите адаптация на класическия мотив върху фасадата.

Тогава Роурк отговори. Събеседниците му не можаха да различат дали гласът му е прекалено спокоен или прекалено развълнуван. Решиха, че по-скоро е спокоен, защото звучеше равномерно, без напрежение, без тембър, всяка сричка бе произнесена като от машина. Но въздухът в стаята не може да вибрира от спокоен глас.

Решиха, че няма нищо нередно в държането на мъжа, който говори, освен че дясната му ръка не се отделяше от ръба на масата. Местеше чертежите с лявата ръка, сякаш дясната бе парализирана.

Говори дълго. Обясни защо тази сграда не може да има класически мотив на фасадата. Обясни защо честната сграда, също като честния човек, трябва да е последователна и смислена. Обясни как оживява идеята във всяко същество или творение. Обясни също защо ако и най-малка частица измени на тази идея, съществото или творението умира. Обясни защо доброто, възвишеното и благородно на земята може да съществува, само ако не изменя на своята цялост.

Председателят го прекъсна:

— Господин Роурк, съгласен съм с вас. Нямам отговор на онова, което казвате. Но за жалост, в живота човек не може винаги да бъде толкова безупречно последователен. Винаги има непредвидим човешки елемент на емоция. Не можем да го победим със студена логика. Дискусията става излишна. Съгласен съм с вас, но не мога да направя нищо. Въпросът е приключен. Това е окончателното решение на съвета — след обсъждания, продължили повече от обичайното, както знаете.

— Ще ми позволите ли да говоря пред съвета?

— Съжалявам, господин Роурк, но съветът няма да се връща към този въпрос. Решението е окончателно. Мога само да ви попитам дали приемате поръчката при нашите условия или не. Трябва да призная, че съветът обсъди и възможността да откажете. В такъв случай като алтернатива бе споменато името на друг архитект, някой си Гордън Л. Прескът. Но аз уверих съвета, че ще приемете.

Той млъкна. Мълчеше и Роурк.

— Нали ситуацията е ясна, г-н Роурк?

— Да — каза Роурк. Гледаше надолу. Към чертежите.

— Е?

Роурк не отговори.

— Да или не, господин Роурк?

Главата на Роурк се отпусна назад. Затвори очи.

— Не — каза Роурк.

След малка пауза председателят попита:

— Давате ли си сметка какво правите?

— Напълно — каза Роурк.

— За бога! — извика Уайдлър. — Не знаете ли колко голяма е поръчката? Вие сте млад човек, няма да имате друга такава възможност. И… добре, де дявол да го вземе, ще го кажа! Имате нужда от нея! Знам каква отчаяна нужда имате от нея!

Роурк събра чертежите от масата, нави ги на руло и ги сложи под мишница.

— Това е безумие! — изохка Уайдлър. — Искам вие да сте архитектът. Искаме вие да проектирате сградата. Вие имате нужда от поръчката. Мигар сте толкова фанатичен и не мислите за себе си?

— Какво? — попита Роурк недоверчиво.

— Фанатичен сте и не мислите за себе си.

Роурк се усмихна. Погледна чертежите. Лакътят му помръдна леко и ги притисна. Каза:

— Това е най-егоистичното нещо, което човек може да направи.

Върна се в кантората. Събра чертожните инструменти и малкото си вещи. Прибра ги в пакет и го взе под мишница. Заключи вратата и даде ключа на агента по наемите. Каза му, че затваря кантората. Отиде си у дома и остави пакета. После отиде в дома на Майк Дъниган.

— Не? — попита го Майк с поглед.

— Не — каза Роурк.

— Какво стана?

— Друг път ще ти разкажа.

— Негодници!

— Няма значение, Майк.

— А кантората?

— Затворих я.

— Завинаги?

— Засега.

— Проклети да са всички, Рижко! Проклети да са!

— Млъкни. Имам нужда от работа, Майк. Можеш ли да ми помогнеш?

— Аз ли?

— Не познавам никого в занаята. Никой, който би ме взел. Ти познаваш всички.

— В кой занаят? За какво говориш?

— В строителството. Работа на строежи. Както съм работил преди.

— Искаш да кажеш… работа за общ работник?

— Работа за общ строителен работник.

— Ти си полудял, дявол да го вземе!

— Стига, Майк. Ще ми намериш ли работа?

— Но защо, по дяволите? Можеш да си намериш прилична работа в архитектурна кантора. Знаеш, че можеш.

— Няма да го направя, Майк. Никога повече.

— Защо?

— Не искам да имам нищо общо с архитектурата. Не искам да я виждам. Не искам да участвам в онова, което се върши.

— Можеш да намериш хубава и чиста работа някъде другаде.

— Ако имам хубава и чиста работа, ще трябва да мисля. Не искам да мисля по техния начин. А където и да отида, ще се наложи да мисля по техния начин. Искам работа, която ще върша, без да мисля.

— Архитектите не вършат работата на общите работници.

— Не мога да върша нищо друго.

— За нула време можеш да научиш нещо.

— Не искам да уча нищо.

— Искаш да кажеш да те вкарам в строителна бригада тук, в града?

— Точно така.

— Не, по дяволите! Не мога! Няма да го направя! Няма!

— Защо?

— Рижко, искаш да се изложиш на показ пред всички негодници в града ли? Всички кучи синове да узнаят, че са те докарали дотам? Всички да злорадстват ли?

Роурк се засмя.

— Пет пари не давам, Майк. На теб защо ти пука?

— Няма да ти позволя. Няма да доставя такова удоволствие на кучите синове.

— Майк — каза тихо Роурк, — не мога да правя друго.

— По дяволите, можеш. Казвал съм ти и преди. Сега ще послушаш здравия разум. Имам парите, от които се нуждаеш, докато…

— Ще ти кажа същото, което казах на Остин Хелър: ако отново ми предложиш пари, приятелството ни приключва.

— Защо?

— Не спори, Майк.

— Но…

— Искам от теб по-голяма услуга. Искам работа. Не искам да се безпокоиш за мен. Аз не се безпокоя.

— Но… какво ще стане с теб, Рижко?

— Къде?

— Имам предвид… твоето бъдеще?

— Ще спестя пари и ще се върна. А може някой да ме извика по-рано.

Майк го погледна. В очите на Роурк имаше нещо, което той не искаше да показва.

— Добре, Рижко — каза тихо Майк.

Замисли се. Каза:

— Слушай, Рижко, няма да ти намеря работа в града. Просто не мога. Стомахът ми се свива, като си помисля. Но ще ти намеря нещо в строителството.

— Добре. Каквото и да е. За мен няма значение.

— Работил съм толкова дълго за всички любими предприемачи на този негодник Франкън, че познавам всички, които са работили за него. Той притежава гранитна кариера в Кънектикът. Един от бригадирите ми е голям приятел. Сега е в града. Работил ли си в кариера?

— На времето. Много отдавна.

— Дали ще ти хареса?

— Със сигурност.

— Ще говоря с него. Няма да му казваме кой си, само че си мой приятел.

— Благодаря, Майк.

Майк посегна към палтото му, но ръцете му се отпуснаха. Сведе очи към пода.

— Рижко…

— Всичко ще е наред, Майк.

Роурк се прибра вкъщи. Беше тъмно. Улицата беше пуста. Духаше силен вятър. Усещаше в лицето си студения свистящ порив. Той бе единственото движение във въздуха. В каменния проход наоколо не помръдваше нищо. Нямаше разлюлени дървета, завеси или тенти. Имаше само голи каменни блокове, стъкло, асфалт и остри ъгли. Странно беше усещането от бясното движение по лицето му. В боклукчийското кошче на ъгъла прошумоля смачкан вестник и трескаво заудря по металната мрежа. Вятърът беше истински.

 

 

На втория ден вечерта Роурк замина за Кънектикът.

От влака хвърли поглед назад към силуета на града, който изникна пред него и остана за няколко мига зад прозорците. Здрачът заличаваше детайлите на сградите. Те се издигаха като тънки кули от син порцелан. Това не бе цвят от реалността, а от далечна нощна вселена. Извисяваха се резки и голи, като празни калъпи, които чакат да бъдат изпълнени. Отдалеч градът изглеждаше плосък, а кулите — неизмеримо високи, несъразмерни с останалата част от пейзажа. Те живееха в собствен свят и извисяваха в небесата измисленото и създаденото от хората. Бяха празни калъпи. Но след като човекът бе постигнал толкова много, можеше да стигне и по-далеч. Градът на хоризонта беше и въпрос, и обещание.

Точици светлина проблеснаха по върха на прочута кула, в прозорците на ресторанта на „Покрива под звездите“. После влакът зави и градът изчезна.

 

 

Същата вечер в банкетната зала на „Покрива под звездите“ имаше празнична вечеря в чест на приемането на Питър Кийтинг като съдружник във фирмата, която щеше да се нарича „Франкън&Кийтинг“.

На дългата маса, покрита сякаш не с покривка, а със светещ лист, седеше Гай Франкън. Тази вечер нехаеше за сребърните нишки в слепоочията си, които се открояваха на тъмната коса и му придаваха изискан и елегантен вид, на фона на снежнобялата риза и черния официален костюм. На почетното място беше Питър Кийтинг, облегнат назад, с изправени рамене и ръка, стиснала столчето на чашата. Черните къдри блестяха над бялото му чело. Настъпи миг мълчание, в който гостите се отърсиха от всякаква завист, негодувание или злоба. Настъпи тържествено усещане за единение в залата, в присъствието на бледото красиво момче, толкова сериозно, сякаш получаваше първото си причастие. Ралстън Холкъм стана да говори. Изправи се с чаша в ръка. Беше си приготвил речта, но с изумление се чу как изрича нещо съвсем различно, напълно искрено:

— Ние сме хранители на велика човешка дейност. Вероятно най-великата сред всички. Постигнали сме много, макар и често да грешим. Но с пълно смирение сме готови да направим път на своите приемници. Ние сме обикновени хора, изследователи. Но се стремим към истината с най-доброто, което носим в сърцата си. Търсим я с най-възвишеното, което е дадено на човешкия род. Това е велик стремеж. За бъдещето на Американската Архитектура!