Айн Ранд
Изворът (34)

IV

Слънцето беше залязло, когато слязоха от колата. Небето беше зелено, водата — сребриста. Огнени проблясъци просветваха по очертанията на облаците и по месинговите обкови на бялата яхта, тръпнеща от жизненост и устрем в притихналата шир.

Доминик погледна надписа „Правя го“, изписан с позлатени букви на белия изящен нос.

— Какво означава името на яхтата? — попита тя.

— Това е моят отговор на думи, които съм чувал от отдавна починали хора. Макар че може би за мен само те са безсмъртни. В детството си най-често чувах следното изречение: „Не ти командваш тук.“

Той никога не отговаря на този въпрос, спомни си тя. Но на нея отговори веднага, без да се замисля, че прави изключение. Тя долови, че го обзема спокойствие — нещо ново и необичайно за него, усещане за ведрост и равновесие.

Щом се качиха на борда, яхтата заплава, сякаш задвижена от стъпките на Уайнънд по палубата. Той застана до парапета, без да се докосва до нея. Загледа се в дългата кафява суша, която се отдалечаваше, издигайки се и потъвайки в небето. После се обърна към нея. В очите му нямаше нищо ново, никакво начало, а само връщане на погледа — сякаш непрекъснато бе гледал само нея.

Слязоха долу и той влезе с нея в каютата й.

— Моля, уведомете ме, ако имате някакви желания. — Излезе през друга, вътрешна врата, водеща към неговата спалня. Затвори я и не се върна.

Тя се разходи лениво из каютата. Отражението й я следваше по лакираните повърхности от светло дърво. Отпусна се в ниско кресло, кръстоса глезени и мушна ръце под главата си. Загледа се в люка. Зеленият цвят преминаваше в тъмносин. Протегна ръка, за да светне лампата; синьото изчезна и се превърна в черен кръг стъкло.

Стюардът обяви, че е време за вечеря. Уайнънд почука на вратата и я поведе към трапезарията. Поведението му я озадачаваше: беше весел, но спокойствието му излъчваше необичайна сериозност.

Седнаха на масата и тя попита:

— Защо ме оставихте сама?

— Реших, че може би искате да останете сама.

— За да свикна с мислите си ли?

— Може да се каже и така.

— Свикнах с тях още преди да дойда в кабинета ви.

— Да, разбира се. Простете ми, ако съм допуснал, че можете да проявите слабост. Вече не допускам. Между другото, не ме попитахте къде отиваме.

— Това също би било слабост.

— Вярно е. Радвам се, че не ви интересува. Защото никога не тръгвам за определено място. Този кораб не е предназначен да плава до конкретни места, а да плава далеч от тях. Понякога спирам в някое пристанище само заради удоволствието да отплавам. И все си казвам: ето още едно място, което няма да ме задържи.

— На времето много пътувах. Винаги съм се чувствала по същия начин. Казвали са ми, че се чувствам така, защото мразя хората.

— Нали не вярвате на подобни глупости?

— Не знам.

— Сигурен съм, че ви е ясно какво се крие зад тази конкретна глупост. Имам предвид твърдението, че прасето е символ на любов към човечеството — прасето, което е всеядно. Всъщност истински човекомразец е онзи, който обича всички и се чувства добре навсякъде. Той не очаква нищо от хората и затова не се отвращава от покварата, под каквато и форма да е тя.

— Имате предвид онзи, който твърди, че и у най-лошия от нас има нещо добро?

— Имам предвид онзи, който арогантно твърди, че обича еднакво и скулптора, изваял вашата статуя, и човека, който прави балони с Мики Маус, за да ги продава на улицата. Имам предвид човеколюбеца, който предпочита Мики Маус пред вашата статуя — а такива са много. Имам предвид човека, който обича еднакво пламенно Жана Д’Арк и продавачките в магазините за дрехи на Бродуей. Имам предвид човека, който обича еднакво възторжено вашата красота и жените, които вижда в метрото — онези, които не могат да кръстосат крака, без да покажат преливаща от жартиерите плът. Имам предвид онзи, който еднакво обича чистите, нетрепващи, безстрашни очи на човека, загледан през телескоп, и празния втренчен поглед на слабоумния. Имам предвид цяла една голяма, щедра, великодушна група хора. Да не би вие да мразите човечеството, г-жо Кийтинг?

— Вие казвате всичко, което… откак се помня… откак съм прогледнала и съм започнала да мисля… ме… — Тя млъкна.

— Ви измъчва. Разбира се. Не можеш да обичаш човека, без да мразиш повечето същества, които се представят с това име. Или едното, или другото. Човек не може да обича безпристрастно и Бог, и светотатството. Освен ако не знае, че е извършено светотатство. Защото не познава Бог.

— Какво ще кажете, ако ви отговоря така, както обикновено ми отговарят на мен — че любовта е способност да прощаваш?

— Ще кажа, че е цинизъм, на който вие не сте способна — макар че се смятате за експерт по тези въпроси.

— Или че любовта е милосърдие.

— О, замълчете. Стига толкова. Противно ми е да слушам такива приказки от вас, дори под формата на шега.

— Как бихте отговорили?

— Че любовта е преклонение, обожание, прослава, поглед към небето. Тя не е бинт за гнойна рана. Но те не го знаят. Онези, които говорят най-невежествено за любовта, са хората, които никога не са я изпитали. Те сваряват разреден бульон от състрадание, съчувствие, презрение и безразличие, и го наричат любов. Ако узнаеш какво значи да обичаш, както го знаем и вие, и аз — да изпитваш всеотдайна страст към най-възвишеното, — не си способен на нищо по-малко.

— Както го знаем вие и аз ли?

— Изпитваме го, щом видим нещо като вашата статуя. Това чувство няма нищо общо нито с прошката, нито с милосърдието. Иде ми да убия онзи, който твърди, че има. Но когато види вашата статуя, такъв човек не чувства нищо. На него му е все едно дали гледа статуята или куче със счупена лапа. За него е по-благородно да превърже лапата на кучето, отколкото да съзерцава вашата статуя. Затова ако устремите поглед към възвишеното, ако искате възторг, ако търсите Бог и отхвърляте промиването на рани като негов заместител, хората казват, че мразите човечеството, госпожо Кийтинг. Защото сте извършили престъплението да познаете любовта, която човечеството не е съумяло да заслужи.

— Господин Уайнънд, четохте ли онова, заради което бях уволнена?

— Не. Не го прочетох тогава. А сега нямам смелост.

— Защо?

Той подмина въпроса и каза с усмивка:

— И така, вие дойдохте при мен и казахте: „Вие сте най-долният човек на земята. Предлагам ви се, за да се науча да презирам себе си. Липсва ми това, чрез което повечето хора живеят. За тях животът е поносим, но за мен не е.“ Нали ви е ясно какво демонстрирахте?

— Не очаквах, че ще го разберете.

— Не очаквахте да го разбере издателят на „Ню Йорк Банър“, естествено. Съвсем правилно. А аз очаквах красива курва, приятелка на Елсуърт Тухи.

И двамата се разсмяха. Странно е, че разговаряме без напрежение, каза си тя. Той сякаш бе забравил целта на пътуването. Спокойствието му се превръщаше в заразително усещане за хармония между тях.

Тя наблюдаваше дискретната изисканост, с която бе сервирана вечерята, гледаше бялата покривка на масата на фона на наситено червените махагонови стени. Атмосферата на яхтата й създаваше усещането, че за първи път попада на истински луксозно място: луксът бе на втори план, той беше толкова обичаен за него фон, че оставаше незабелязан. Този мъж омаловажаваше собственото си богатство. Тя познаваше богати хора, застинали в преклонението си към парите — тяхната върховна цел. Но луксът не беше нито цел, нито върхово постижение на мъжа, облегнат нехайно на масата. Тя се запита каква ли е неговата цел.

— Корабът ви подхожда — каза тя.

Очите му изразиха удоволствие и благодарност.

— Благодаря ви… А галерията?

— Да. Само че за нея има по-малко извинения.

— Не искам да ми намирате извинения. — Каза го просто, без укор.

Приключиха вечерята. Тя очакваше неизбежната покана, но покана не последва. Той седеше, пушеше и говореше за яхтата и за океана.

Ръката й се бе отпуснала на покривката, близо до неговата. Видя, че гледа към ръката й. Понечи бързо да я отдръпне, но си наложи да я задържи. Помисли си: сега ще го направи.

Но той стана и каза:

— Хайде да се качим на палубата.

Застанаха до парапета, загледани в черната пустош. Невидимото пространство бе осезаемо само от докосването на въздуха по лицата им. Няколко звезди придаваха реалност на празното небе. Няколко бели огнени искри вдъхваха живот на океана.

Той стоеше безгрижно приведен, с вдигната ръка, стиснала един стълб. Тя наблюдаваше искрите, които се сипеха и очертаваха вълните, следвайки контура на тялото му. Това също му подхождаше.

Попита го:

— Мога ли да изрека още една изтъркана фраза, за която никога не сте се замислял?

— Коя е тя?

— Никога не сте си давали сметка колко сте малък, като гледате океана.

Той се засмя.

— Никога. Нито като гледам планетите. Или планинските върхове. Или Големия каньон. Защо да усещам такова нещо? Като гледам океана, чувствам колко могъщ е човекът. Мисля си за великолепната способност на човека, създал този кораб, за да покори цялото това безбрежно пространство. Като гледам планински върхове, аз си мисля за тунели и динамит. А като погледна планетите, си мисля за самолети.

— Да. Но неповторимият възторг, който хората изпитват, съзерцавайки природата, на мен никога не ми го вдъхва природата, а само… — Тя млъкна.

— Какво?

— Сградите — прошепна тя. — Небостъргачите.

— Защо се поколебахте да го кажете?

— Аз… не знам.

— Бих разменил най-прекрасния залез, за да зърна силуета на Ню Йорк. Особено когато детайлите се губят. Когато се виждат само формите, формите и мисълта, която ги е сътворила. Небето над Ню Йорк и видимата човешка воля. Мигар имаме нужда от друга религия? А хората ми разказват как са пътували до усойна дупка в джунглата, за да се поклонят в порутен храм, на каменно чудовище със зъл поглед и издут корем, издялано от прокажен туземец. Да не би да търсят красотата и гения? Или усещането за възвишеност? Нека тогава дойдат в Ню Йорк, на брега на Хъдсън, да погледнат и да паднат на колене. Като гледам града от прозореца си — не, не се чувствам малък, но чувствам, че ако над града надвисне заплаха от война, бих се хвърлил в бездната, за да защитя сградите с тялото си.

— Гейл, не знам дали слушам вас или себе си.

— Себе си ли чухте току-що?

Тя се усмихна.

— Всъщност не. Но не се отказвам от думите си, Гейл.

— Благодаря… Доминик. — Явно се забавляваше. — Но ние не говорехме нито за вас, нито за мен. Говорехме за други хора. — Облакъти се на парапета и заговори, гледайки проблясъците във водата. — Интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни. Да вземем например твърдението колко малък се чувства човек пред природата. Това съвсем не е изтъркана фраза, а на практика е институция. Забелязали ли сте с какъв назидателен тон я казва всеки, който я изрича? Вижте ме, сякаш иска да каже той, колко съм щастлив, че съм пигмей, колко съм добродетелен. Чували ли сте с какво доволство хората цитират някой много известен човек, че не се чувства тъй велик, щом види Ниагарския водопад? Сякаш мляскат от удоволствие при мисълта, че са като прашинки пред бруталната сила на земетресението. Сякаш запълзяват на четири крака, удряйки чела в калта пред величието на урагана. Съвсем различен обаче е духът, обуздал огъня, водната пара и електричеството, духът, прекосил океана с платноходи, духът, построил самолети и язовири… и небостъргачи. От какво се страхуват хората? Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?

— Когато открия отговора на този въпрос, ще сключа мир със света — отвърна тя.

Той продължи да й говори за пътуванията си, за континентите отвъд падналия мрак, мракът, който превръщаше пространството в мека завеса, притисната към клепачите им. Тя чакаше. Престана да отговаря. Даде му възможност да използва кратките мигове тишина, за да сложи край на този разговор и да каже очакваните от нея думи. Но той не ги каза. Попита я:

— Изморена ли си, скъпа?

— Не.

— Ще ти донеса шезлонг, ако искаш да седнеш.

— Не, добре ми е тук.

— Хладно е. Но утре ще сме далеч на юг. Ще видиш как океанът пламти през нощта. Прекрасно е.

Той потъна в мълчание. Тя чуваше скоростта на кораба сред звуците на водата, която стенеше от силата, прорязваща дълга рана в нейната повърхност.

— Кога отиваме долу? — попита тя.

— Няма да ходим долу.

Каза го тихо, някак особено, сякаш безпомощен пред факт, който не може да промени. Попита я:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя не успя да скрие смайването си. Той го бе предвидил. Усмихна се кротко и разбиращо.

— Най-добре да не говорим повече. — Подбираше думите си. — Но ти би предпочела да чуеш тези неща, защото мълчанието между нас е повече, отколкото имам право да очаквам. Не искаш да ми говориш много. Затова взех думата вместо теб тази вечер. Нека пак да говоря вместо теб. Ти ме избра за символ на презрението си към хората. Ти не ме обичаш. Не желаеш да ми дадеш нищо. Аз съм твоят инструмент за самоунищожение. Знам всичко това, приемам го и пак искам да се омъжиш за мен. Ако искаш да извършиш най-отблъскващото нещо, за да отмъстиш на света, не се продавай на врага си, а се омъжи за него. Не противопоставяй най-лошото в себе си срещу най-лошото в него, а най-лошото в себе си срещу най-доброто в него. Вече опита веднъж, но жертвата ти не беше на висотата на твоята цел. Виждаш ли как пледирам за собствената си кауза от твоята позиция. Каква е моята позиция, какво се опитвам аз да открия в такъв брак, за теб е без значение и аз ще го приема точно така. Няма защо да се замисляш по този въпрос. Не искам обещания и не ти налагам задължения. Ще си свободна да ме напуснеш когато пожелаеш. Между другото, макар и да не те интересува, обичам те.

Тя стоеше с ръка, изпъната зад гърба. Пръстите й се притискаха в парапета. Каза:

— Не исках такова нещо.

— Знам. Но ако искаш да знаеш, ще ти кажа, че направи грешка. Ти ми позволи да видя най-чистата личност, която съм срещал.

— Не е ли нелепо, като се има предвид как се запознахме?

— Доминик, през целия си живот дърпам конците на света. Видял съм какво ли не. Мислиш ли, че няма да разпозная чистотата — дори и под отблъскващата маска, избрана от теб? Но моите чувства не бива да влияят на решението ти.

Тя не можеше да откъсне очи от него и не можеше да повярва, че е преживяла изминалите часове. Устата й изразяваше нежност. Той виждаше това изражение. Помисли си, че всяка дума, изречена от него този ден, бе на нейния език, че предложението и начина, по който го направи, бяха част от нейния свят, че той унищожи собственото си намерение, отнемайки й мотива, предложен от самия него. Не е възможно да търси падение с човека, който й е говорил така. Внезапно й се прииска да го докосне, да му разкаже всичко, да намери миг покой в разбирането му, а след това да го помоли никога повече да не се виждат.

И тогава си спомни.

Той забеляза движението на ръката й. Пръстите й вече не бяха сключени напрегнато около парапета, с което би издала, че се нуждае от подкрепа и придава голямо значение на мига. Пръстите й се отпуснаха и обхванаха парапета, сякаш безгрижно пое юзди, тъй като ситуацията не изискваше повече усилия.

Спомни си Храма на Стодард. Мислейки за мъжа пред нея, който говореше за всеотдайната страст към най-възвишеното и за желанието да брани небостъргачите с тялото си, в спомените й изникна една снимка в „Ню Йорк Банър“ — снимката на Хауърд Роурк, вдигнал очи към „Енрайт Хауз“, и надписа под нея: „Щастлив ли сте, господин Супермен?“

Вдигна лице към него и попита:

— Да се омъжа за теб? Да стана госпожа Вестниците-на-Уайнънд ли?

Гласът му се изпълни с напрежение, когато й отговори:

— Ако предпочиташ да го кажеш по този начин… да.

— Ще се омъжа за теб.

— Благодаря ти, Доминик.

Тя зачака равнодушно.

Той й заговори отново, както бе говорил през целия ден — спокойно, с весела нотка.

— Ще съкратим пътешествието. Ще плаваме само една седмица. Но искам да си с мен известно време. Ще заминеш за Рино в деня след връщането ни. Аз ще се погрижа за съпруга ти. Ще получи „Стоунридж“ и всичко, което поиска, и да върви по дяволите. Ще се оженим в деня, в който се върнеш.

— Добре, Гейл. Сега нека да идем долу.

— Искаш ли?

— Не. Но не искам да придаваме голямо значение на брака ни.

— Но аз искам, Доминик. Затова няма да те докосна тази вечер. Няма да те докосна, докато се оженим. Знам, че е безсмислено. Знам, че сватбеното тържество е без значение и за теб, и за мен. Но да спазим традицията и за двама ни е единственото необичайно нещо. Точно затова искам да постъпим по този начин. Само така ще мога да направя изключение.

— Както желаеш, Гейл.

Дръпна я към себе си и целуна устните й. Това беше завършекът на думите му, на всичко онова, което изрече с такава убедителност, че тя се опита да стегне тялото си и да не му отвръща. Но тялото й му отвърна, забравило всичко, освен физическото съществуване на мъжа, който я прегръщаше.

Той я пусна. Сигурна беше, че е разбрал. Усмихна й се и каза:

— Изморена си, Доминик. Да ти кажа ли лека нощ? Иска ми се да остана тук още малко.

Тя се обърна послушно и заслиза сама към каютата си.