Айн Ранд
Изворът (18)

III

Питър Кийтинг влизаше в кантората и вратата се отваряше като висока нотка на тромпет. Вратата се разтваряше широко, като пред човек, за когото всички врати се разтварят така.

Денят му в кантората започваше с вестниците. На бюрото го очакваше купчина вестници, подредени от секретарката. Харесваше му да чете новите публикации за строежа на „Космо-Слотник Билдинг“ или за фирмата „Франкън&Кийтинг“.

Тази сутрин във вестниците нямаше нищо по тези въпроси и Кийтинг се намръщи. Прочете една история за Елсуърт М. Тухи, която го порази. Починал бе видният филантроп Томас Л. Фостър. В завещанието си, наред с други големи суми, бе оставил скромните сто хиляди долара на Елсуърт М. Тухи, „мой приятел и духовен водач, в благодарност за извисения му ум и искрената преданост към човечеството“. Елсуърт М. Тухи приел наследството и го дарил непокътнато на „Центъра за социални изследвания“, прогресивен научен институт, където изнасяше лекции за „Изкуството като социален симптом“. Обяснил, че прави дарението, защото „не вярва в институцията на наследяването от частни лица“ и отказал всякакви коментари.

— Не, приятели мои, нито дума повече.

И добавил, верен на стила си да омаловажава своите заслуги:

— Придържам се към лукса да коментирам само интересни теми. Не се смятам за такава.

Питър Кийтинг изчете статията и тъй като знаеше, че самият той никога не би постъпил така, изпита безгранично възхищение.

После го обзе познатото раздразнение от мисълта, че още не е успял да се запознае с Елсуърт Тухи. Тухи бе заминал да изнася лекции малко след обявяването на наградите в конкурса за „Космо-Слотник“. На бляскавите приеми, които посещаваше Кийтинг, не идваше единственият човек, с когото най-силно желаеше да се запознае. Тухи не спомена нито веднъж в рубриката си името на Кийтинг. И този път, както всяка сутрин, Кийтинг разтвори с надежда „Банър“ на страницата, където излизаше „Един тих глас“. Но рубриката, озаглавена „Песни и други неща“, описваше превъзходството на фолклорните песни над всички останали видове музика, и на хоровото пеене над всеки друг вид музикално изпълнение.

Кийтинг захвърли вестника. Закрачи гневно из кабинета. Трябваше да се заеме с неприятен проблем, който отлагаше от няколко дни. Проблемът с избора на скулптор за сградата на „Космо-Слотник“. Преди месеци поръчката за гигантската статуя „Усърдието“, предвидена за главното фоайе на сградата, бе присъдена експериментално на Стивън Малъри. Тази награда изненада Кийтинг, но решението бе на г-н Слотник, така че Кийтинг го одобри. Г-н Слотник каза на Малъри: „… признание за изключителните ви способности… разбира се, вие още не сте име, но ще станете, след такава поръчка… сгради като моята не се строят всеки ден.“

Кийтинг не хареса Малъри. Очите му бяха като черни дупки, в които тлее огън. Малъри не се усмихна нито веднъж. Беше двадесет и четири годишен. Веднъж бе направил изложба със свои творби, но нямаше много поръчки. Изкуството му бе странно и необуздано. Кийтинг си спомни какво бе написал Елсуърт Тухи преди много време в „Един тих глас“: „Човешките ваяния на г-н Малъри щяха да са чудесни, стига да я нямаше хипотезата, че Бог е сътворил света и човешкото тяло. Ако поверят тази работа на г-н Малъри, той може да се справи по-добре от Всевишния, съдейки по каменните му скулптури на човешки фигури. А може би не?“ Кийтинг се чудеше защо г-н Слотник се е спрял на него. Стана му ясно, когато научи, че Димпълс Уилямс навремето живяла в Гринич Вилидж в същата къща със Стивън Малъри, а г-н Слотник не можел да откаже нищо на Димпълс Уилямс. Малъри получи поръчката, работи по нея и предаде макет на „Усърдието“. Щом го видя, Кийтинг осъзна, че статуята ще изглежда като кървяща рана, като обгорено петно в проектираното от него изящно фоайе. Скулптурата представляваше стройно мъжко голо тяло, което може да премине през стоманената броня на боен кораб или през всякакво друго препятствие. Беше предизвикателна. Правеше странно впечатление. До нея хората изглеждаха по-малки и по-тъжни от обичайното. Гледайки статуята, Кийтинг помисли, че за първи път в живота си разбира какво значи думата „героичен“.

Не каза нищо. Макетът бе изпратен на г-н Слотник. Мнозина реагираха с негодувание, подобно на Кийтинг. Г-н Слотник му каза да търси друг скулптор и остави избора в неговите ръце.

Кийтинг се свлече в едно кресло, облегна и цъкна с език. Зачуди се дали да възложи поръчката на Бронсън, скулптор, който бе приятел на г-жа Шупи, съпругата на президента на Космо, или на Палмър, препоръчан от г-н Хюзби, който искаше да построи фабрика за козметика за пет милиона долара. Кийтинг установи, че това колебание му харесва. Съдбата на двама души, както и на още много други потенциални кандидати зависи от него — тяхната съдба, трудът и надеждите им, а може би дори количеството храна в стомасите им. Може да избере когото поиска, без значение по каква причина или без причина; може да хвърли чоп, може да избере, като брои копчетата на жилетката си. Беше могъщ чрез благоговението на онези, които зависеха от него.

Тогава видя плика.

Беше най-отгоре на купчината писма върху бюрото — обикновен, тънък, тесен плик, с малката емблема на „Банър“ в ъгъла. Взе го припряно. Вътре нямаше писмо, само тясна коректура за утрешния „Банър“. Видя познатото заглавие „Един тих глас“ от Елсуърт М. Тухи. Следваше подзаглавие от една дума, с големи, раздалечени букви, набиваща се като залп заради липсата на други думи:

„К И Й Т И Н Г“

Изтърва хартиената лента, грабна я отново и зачете, задъхвайки се от големите изречения. Хартията затрепери в ръката му, челото му се покри с ярко розови петна. Тухи пишеше:

Величието е преувеличение. Подобно на всички преувеличени измерения, и то съдържа и неизбежна празнота. Човек се сеща за надут детски балон, нали? И все пак има случаи, когато сме принудени да признаем съществуването на сходно явление — поразително близко — до онова, което смътно обозначаваме с понятието величие. Такова явление има на нашия архитектурен хоризонт в лицето на едно обикновено момче, на име Питър Кийтинг.

Много се каза и изписа — основателно — за прекрасната сграда на „Космо-Слотник“, която той е проектирал. Но нека хвърлим поглед отвъд сградата, към човека, оставил върху нея отпечатъка на своята личност.

Тази сграда не носи личностен отпечатък — и в това, приятели мои, се крие величието на личността. Величието на млад самоотвержен дух, който осмисля всичко и го връща обратно на света, обогатено с топлия блясък на неговия талант. Така човек се превръща от самотен чудак в представител на всички хора, за да въплъти стремежите на всички в своя собствен…

… Мислещите хора ще чуят посланието, което Питър Кийтинг ни отправя чрез сградата „Космо-Слотник“. Ще видят, че първите три масивни етажа са здравата маса на нашата работническа класа, която издържа цялото общество; че редиците еднакви прозорци, обърнати към слънцето, са душите на обикновените хора, на безбройните безименни хора, еднакви като братя, протягащи ръка към светлината; ще видят, че изящните пиластри, които се издигат от здравата основа на ниските етажи и разцъфтяват весело в коринтски капители, са цветята на Културата. Те разцъфтяват само ако са вкоренени в благодатната почва на широките маси…

… За да отговоря на онези, според които всички критици са злодеи и имат за цел да смажат възвишения талант, желанието на тази рубрика е да благодари на Питър Кийтинг, че ни позволи рядката — тъй рядка! — възможност да изпитаме наслада от истинската си мисия. А тя е да открием нов талант — когато го има. И ако Пит Кийтинг прочете тези редове, не очакваме никаква благодарност от него. Благодарните сме ние.

Едва след като се зачете в статията за трети път, Кийтинг забеляза няколко реда, написани с червен молив в полето до заглавието:

Уважаеми Питър Кийтинг,

Заповядайте някой ден в кабинета ми. Иска ми се да се запознаем.

Е. М. Т.

Пусна изрезката на бюрото и се загледа в нея, въртейки с пръсти кичур коса, щастливо унесен. Обърна се рязко към скицата на сградата „Космо-Слотник“, която висеше на стената между огромни фотографии на Партенона и Лувъра. Погледна пиластрите на своята сграда. Никога не си ги бе представял като Култура, разцъфваща от широките маси, но реши, че всеки спокойно може да я възприеме така, подобно на всички други красиви неща.

Грабна телефона. Отвърна му високият и равен глас на секретарката на Елсуърт Тухи. Уговори си среща с Тухи за четири и половина на следващия ден.

В следващите часове работата му се услади по нов начин. Сякаш обичайните му занимания до този момент бяха само лъскав стенопис, а сега се преобразяваха в аристократичен барелеф, изнесен в триизмерна реалност от думите на Елсуърт Тухи.

Гай Франкън излизаше от време на време от кабинета си, без видима причина. Тънките нюанси на ризите и чорапите му хармонираха с посребрените слепоочия. Усмихваше се благосклонно и мълчеше. Кийтинг профуча край него в чертожната зала. В движение забеляза присъствието му. Забави крачка точно толкова, че да мушне шумолящо парче вестник в гънките на моравата кърпичка в джобчето на Франкън:

— Прочети го, като имаш време, Гай.

Добави, влизайки в съседната стая:

— Искаш ли да обядваме заедно, Гай? Да се видим в Плаза.

Кийтинг се върна от обеда. Пресрещна го млад чертожник и го попита развълнувано:

— Кажете ми, г-н Кийтинг, кой стреля срещу Елсуърт Тухи?

Кийтинг промълви:

— Кой какво е направил?

— Някой е стрелял срещу г-н Тухи.

— Кой?

— И аз искам да знам.

— Стрелял е… срещу Елсуърт Тухи?

— Така пишеше във вестника, който четеше един човек в ресторанта. Нямах време да го купя.

— Убит ли е?

— Не зная. Пишеше само за изстрел.

— Ако е убит, ще публикуват ли утре рубриката му?

— Не знам. Защо, г-н Кийтинг?

— Купи ми вестника.

— Но аз трябва…

— Купи ми вестника, идиот такъв!

Следобедните вестници пишеха за случилото се. Сутринта срещу Елсуърт Тухи бил даден изстрел, докато излизал от колата си пред една радиостанция, за да произнесе реч на тема „Безгласните и беззащитните“. Тухи не бил улучен. Запазил спокойствие и самообладание. Поведението му било театрално само заради пълната липса на театралност. Казал: „Не можем да караме слушателите да чакат“ и забързал по стълбите към микрофона. Без да каже и дума за случката, произнесъл половинчасовата реч по памет, както обикновено. Нападателят не казал нищо, когато го арестували.

Кийтинг се втренчи с изсъхнало гърло в името на нападателя — Стивън Малъри.

Кийтинг изпитваше страх единствено от необяснимото, особено когато необяснимото не се изразяваше с конкретни факти, а с безпричинен страх вътре в него. Случилото се не го засягаше пряко по никакъв начин, само дето му се искаше да е всеки друг, но не и Стивън Малъри. Не можеше да си обясни защо не му се иска да е Малъри.

 

 

Стивън Малъри потъна в мълчание. Не даде обяснение за деянието си. Първоначално предположиха, че е действал от отчаяние след загубата на поръчката за „Космо-Слотник Билдинг“, защото живеел в крайна мизерия. Но Елсуърт Тухи нямаше нищо общо с тази загуба. Тухи не бе разменил нито дума с г-н Слотник за Стивън Малъри, нито бе виждал статуята на „Усърдието“. По този въпрос Малъри наруши мълчанието си и призна, че не познава Тухи, нито лично, нито се е срещал с някой от приятелите му. На въпроса дали смята, че г-н Тухи има нещо общо със загубата на поръчката, Малъри отвърнал отрицателно. Запитали го: „Тогава защо го направихте?“ Малъри не казал нищо.

Тухи не разпознал нападателя си, когато полицаите го арестували на тротоара до сградата на радиото. Научил името му едва след радиопредаването. На излизане от студиото Тухи казал пред очакващите го в преддверието репортери: „Не, разбира се, няма да предявя никакви обвинения. Искам да го пуснат да си ходи. Между другото, кой е той?“ Като му казали името, погледът на Тухи се заковал в точка между рамото на един човек и периферията на шапката на друг. Тогава Тухи, който запазил спокойствие при попадението на куршума на инч от лицето му, в стъклото на входната врата, произнесъл само една дума, и думата сякаш се отронила в краката му, натежала от страх: „Защо?“

Никой не могъл да даде отговор. Впоследствие Тухи вдигаше рамене и казваше с усмивка: „Ако е опит за безплатна реклама — каква проява на лош вкус!“ Но никой не вярваше на това обяснение, защото всички усещаха, че и самият Тухи не го вярва. В множеството интервюта Тухи отговаряше на въпросите весело. Казваше: „Никога не съм се смятал за толкова важен, че да заслужа да ме убиват. Това би било най-голямата чест, която човек може да си представи — стига да не беше толкова оперетно.“ Успя да внуши шеговито, че не се е случило нищо важно, тъй като по света никога не се случва нищо важно.

Малъри зачака съдебния процес в затвора. Всички опити да бъде разпитан се провалиха.

Мисълта, заради която Кийтинг не мигна с часове през тази нощ, беше безпричинната увереност, че Тухи се чувства точно като него. Знае, също като мен, че в мотива на Стивън Малъри се крие по-голяма заплаха, отколкото в опита за убийство, казваше си Кийтинг. Но никога не ще узнаем неговия мотив. А може би ще го узнаем?… И тогава докосна ядрото на страха: внезапно си пожела през идните години, до края на живота си, да не узнае никога този мотив.

 

 

Секретарката на Елсуърт Тухи се изправи бавно при появата на Кийтинг и го поведе към кабинета на Елсуърт Тухи.

Макар да беше преодолял етапа, в който го обземаше тревожност преди среща с известен човек, Кийтинг го преживя отново в мига, когато вратата се отвори под ръката на секретарката. Питал се беше как ли изглежда Тухи. Помнеше великолепния глас във фоайето на стачното събрание. Представяше си огромен на ръст мъж, с гъста буйна коса, може би леко посребрена, с открити, широки черти и безкрайно великодушие, смътно напомнящ на Бог Отец.

— Господин Питър Кийтинг, господин Тухи — каза секретарката и затвори вратата след него.

Видеше ли за първи път Елсуърт Монктън Тухи, човек изпитваше желание да му подари дебело, плътно подплатено палто — тъй крехко и беззащитно изглеждаше тънкото му дребно телце. Приличаше на пиле, току-що излюпило се от яйцето, с чупливи, неукрепнали кости. При втория поглед на човек му се приискваше да се увери, че палтото е от най-добро качество — тъй елегантни бяха дрехите, покриващи тялото му. Кройката на тъмния костюм следваше стриктно формите на тялото, без да се оправдава за нищо: потъваше в хлътналия, тесен гръден кош, спускаше се от дългия тънък врат по скосените рамене. Над тялото се извисяваше голямо чело. Клиновидното лице се стесняваше от широките слепоочия към малката остра брадичка. Имаше черна лъскава коса, разделена по средата с прав път. Черепът му беше правилен, ушите му стърчаха широки и голи, като дръжки на супник. Имаше дълъг и тънък нос, удължен от загатнат черен мустак. Очите му бяха черни и пронизителни. Излъчваха такъв необятен интелект и искряща веселост, че очилата сякаш бяха предназначени не да предпазват неговите очи, а да предпазват очите на другите хора от неудържимия им блясък.

— Здравейте, Питър Кийтинг — каза Елсуърт Монктън Тухи с вълшебния си завладяващ глас. — Какво мислите за храма на Нике Аптерос?

— Приятно ми е… да се запознаем, г-н Тухи — изрече Кийтинг и млъкна смаян. — Какво мисля… за кое?

— Седнете, приятелю. За храма на Нике Аптерос.

— Ами… аз…

— Сигурен съм, че е изключено да ви е убягнало това малко бижу. Партенонът е заграбил цялото внимание — та мигар обикновено не става така? По-големият и по-силният си присвоява цялата слава, а красотата на по-малко привлекателния остава невъзпята. А това внимание трябваше да бъде насочено към великолепното миниатюрно творение на великия свободен дух на Гърция. Забелязали сте, сигурен съм, изящното разпределение на неговата маса, ненадминатото съвършенство на малките му пропорции — разбира се, че го знаете, превъзходното в скромното — тънкото умение в детайлите?

— Да, разбира се — измънка Кийтинг, — храмът на Нике Аптерос винаги ми е бил любим.

— Наистина ли? — каза Елсуърт Тухи с неопределима усмивка. — Сигурен бях. Сигурен бях, че ще го кажете. Имате много красиво лице, Питър Кийтинг, стига да не гледате така втренчено — никак не се налага да гледате така.

Тухи прихна. Смехът му беше натрапчив, дори обиден и за Кийтинг, и за самия него, сякаш изтъкваше целия фалш на срещата им. Кийтинг остана за известно време втрещен, но после и той се разсмя облекчено, като че ли си беше у дома с много стар приятел.

— Така е по-добре — каза Тухи. — Не смятате ли, че е по-разумно да не говорим твърде сериозно във важен момент? Може би моментът е много важен — знае ли човек? — и за двама ни. Разбира се бях наясно, че малко ще ви е страх от мен. Признавам си, че и аз се страхувах от вас. Нали така е много по-добре?

— О, да, господин Тухи — каза доволно Кийтинг. Обичайната му самоувереност при срещи с хора се бе изпарила, но вече се чувстваше добре, сякаш бе освободен изцяло от отговорност и нямаше защо да внимава дали изрича правилните неща. Остави се леко да го направляват какво да говори, без никакво усилие от негова страна.

— Винаги съм знаел, че запознаването ми с вас ще бъде важен момент, господин Тухи. Винаги съм го знаел. От години.

— Наистина ли? — попита Елсуърт Тухи, гледайки внимателно иззад очилата. — Защо?

— Защото винаги съм се надявал да ме харесате, да ме одобрите… да одобрите работата ми… когато му дойде времето… ами аз дори…

— Да?

— … Дори често съм си мислил, когато проектирам, дали Елсуърт Тухи би казал, че сградата е хубава? Опитвал съм се да я видя през вашите очи… аз… аз… — Тухи слушаше внимателно. — Отдавна искам да се запозная с вас, защото вие сте изключителен мислител, толкова изискан и културен човек…

— Хайде — каза Тухи любезно, но малко нетърпеливо, сякаш интересът му бе отслабнал при последното изречение. — Оставете тия работи. Не искам да съм неучтив, но нека си ги спестим, става ли? Колкото и да е странно, наистина не обичам да ме ласкаят.

Кийтинг си даде сметка, че очите на Тухи му вдъхват спокойствие. В очите на Тухи имаше толкова разбиране и непресторена доброта — не, може би точната дума е безгранична доброта. Човек не можеше да скрие нищо от него, но и нямаше защо да крие — той би простил всичко. Кийтинг не бе виждал по-съпричастни очи.

— Г-н Тухи — измънка той, — исках…

— Искахте да ми благодарите за статията — каза Тухи и на лицето му се появи лека гримаса на весело отчаяние. — Аз пък правя всичко възможно да ви попреча. Помогнете ми да си го спестим, съгласен ли сте? Няма защо да ми благодарите. Ако сте заслужили написаното — дължите го на себе си, не на мен. Нали?

— Толкова съм щастлив, че ме смятате за…

— … добър архитект? Но, момчето ми, и вие знаете, че е така. Или не сте съвсем сигурен? Никога ли не сте съвсем сигурен?

— Ами, аз…

Паузата трая само миг. На Кийтинг му се стори, че Тухи очаква от него точно такава пауза. Не го изчака да продължи, а заговори така, сякаш бе чул пълния отговор — отговор, който му харесва.

— Колкото до сградата на „Космо-Слотник“, мигар някой може да отрече, че е забележителна? Проектът силно ме впечатли. Изключително находчив, блестящ проект. Твърде необичаен. Съвсем различен от предишните ви работи. Нали?

— Разбира се — каза Кийтинг и за първи път гласът му прозвуча ясно и твърдо, — заданието беше различно от всичко друго, което съм правил. Изпълних проекта така, че да отговаря на конкретните изисквания на заданието.

— Разбира се — каза тихо Тухи. — Чудесен е. Гордейте с него.

Кийтинг забеляза, че очите на Тухи гледат неподвижно през средата на стъклата, фокусирани право в неговите зеници. Кийтинг внезапно проумя, че Тухи знае, че не той е проектирал „Космо-Слотник Билдинг“. Но не това го изплаши. Изплаши го одобрението в очите на Тухи.

— Ако трябва да изпитвате… не, не благодарност, благодарност е досадна дума… но да кажем, признателност? — продължи Тухи с още по-тих глас, сякаш Кийтинг беше съучастник в заговор и знае, че думите от този момент нататък ще са като таен шифър, — можете да ми благодарите, че съм разбрал символичния смисъл на вашата сграда и съм го изразил с думи така, както вие сте го изразили с мрамор. Разбира се, защото вие не сте обикновен зидар, а мислител в камък.

— Да — каза Кийтинг, — именно такава беше моята абстрактна тема, когато проектирах сградата — великите маси и цветята на културата. Винаги съм вярвал, че истинската култура произтича от обикновения човек. Но не се надявам някой някога да ме разбере.

Тухи се усмихна. Тънките му устни се отвориха и разкриха зъбите. Не гледаше Кийтинг. Гледаше собствената си ръка — дълга, слаба, чувствителна ръка, като на концертиращ пианист, местеща лист на бюрото. Каза:

— Може би ние сме братя по дух, Кийтинг. Човешкият дух. Само той е от значение в живота — погледът му се плъзгаше край Кийтинг, а лещите бяха вдигнати много над нивото на лицето на Кийтинг.

На Тухи му е ясно, че и през ум не ми е минавало за абстрактна тема, преди да прочета статията му, каза си Кийтинг. Нещо повече, Тухи одобрява. Когато лещите бавно слязоха към лицето на Кийтинг, очите омекнаха и се изпълниха с привързаност, съвсем студена и истинска привързаност. Кийтинг сякаш усети как стените на стаята бавно тръгват към него и го тласкат към ужасяваща интимност, но не с Тухи, а с незнайна вина. Идеше му да скочи на крака и да избяга. Остана на мястото си с полуотворена уста.

Без да знае какво го кара да заговори, Кийтинг чу собствения си глас в тишината:

— Исках също да ви кажа колко се радвам, че останахте невредим от куршума на онзи маниак вчера, г-н Тухи.

— О… Благодаря. Така ли? Не се разстройвайте. Това е едно от малките наказания, които човек трябва да изтърпи заради известността си.

— Никога не съм харесвал Малъри. Странен е. Твърде е напрегнат. Не харесвам напрегнатите хора. Никога не съм харесвал творчеството му.

— Обикновена показност. Нищо особено.

— Разбира се, идеята да му бъде даден шанс не беше моя. Беше на господин Слотник. Някой му е повлиял. Но в крайна сметка г-н Слотник постъпи разумно.

— Малъри споменавал ли ви е моето име?

— Не. Никога.

— Знаете ли, дори не го познавам. Никога не съм го виждал. Защо го направи?

Този път Тухи остана неподвижен, загледан в лицето на Кийтинг. За първи път Тухи изглеждаше тревожен и несигурен. Ето какво ни свързва, помисли Кийтинг. Тази връзка беше страх, беше и нещо много повече, но можеше да се назове само с една дума — страх. Даде си сметка, безпричинно, но окончателно, че Тухи му харесва повече от всеки друг, когото познава.

— Нали знаете — каза весело Кийтинг с надеждата, че ще приключи темата с изтъркана фраза. — Малъри е некадърник, знае го и е решил да си го изкара на вас като символ на прочутите и способни хора.

Вместо очакваната усмивка, Кийтинг усети погледа на Тухи като изстрел. Не беше поглед, а рентген, сякаш проникваше изпитателно в костите му. Лицето на Тухи се втвърди и на него отново се изписа хладнокръвие. Кийтинг проумя, че Тухи е намерил успокоение някъде в неговите кости или в изумения му поглед, в смаяното лице. Проумя, че някакво скрито и необятно невежество в него е върнало увереността на Тухи, който произнесе бавно, странно и насмешливо:

— Ще станем големи приятели, Питър.

Изтече един миг, преди Кийтинг да отговори припряно:

— Надявам се, господин Тухи!

— Наистина, Питър! Не съм чак толкова стар, нали? „Елсуърт“ е резултат от странния вкус на родителите ми към имената.

— Да… Елсуърт.

— Така е по-добре. Името за мен няма кой знае какво значение, особено в сравнение с онова, което са ме наричали и в частни разговори, и публично през годините. Да, лаская се. Създавайки си врагове, човек знае, че е опасен, когато е необходимо да е опасен. Има неща, които трябва да унищожим, иначе те ще ни унищожат. Ще се опознаем добре, Питър. — Гласът беше равен и сигурен, в него звучеше увереността на изпитано и взето решение, че Кийтинг му е съвсем ясен. — От известно време се каня да събера неколцина млади архитекти — толкова много от тях са ми познати — да създам малка неформална организация, за размяна на идеи, нали знаеш, за насърчаване на духа на сътрудничество, за обща насока на действие в името на общото добро на професията, ако е необходимо. Няма да има нищо общо с предвзетата АГА. Просто група младежи. Мислиш ли, че ще ти е интересно?

— Ами да, разбира се! Вие ли ще сте председател?

— О, не. Никога не ставам председател на каквото и да било, Питър. Не обичам титлите. Не, по-скоро си мислех, че ти си подходящ за председател, не се сещам за по-добър.

— Аз ли?

— Ти, Питър. Но това е само проект — нищо конкретно, — само идея, към която се връщам от време на време. Друг път ще поговорим за нея. Има нещо, което бих искал да направиш — и то е всъщност една от причините, поради които поисках да се срещна с теб.

— О, разбира се, г-н Ту… разбира се, Елсуърт. Готов съм да направя всичко за вас…

— Не за мен. Познаваш ли Лоис Кук?

— Лоис… кой?

— Кук. Не я познаваш. Но ще се запознаеш. Тази млада дама е най-големият литературен гений след Гьоте. Трябва да прочетеш нещо от нея, Питър. Струва ми се, че така би я оценил всеки прозорлив човек. Тя е толкова над умовете на средната класа, която обича очевидното. Възнамерява да си строи къща. Малка къща жилище на „Бауъри“.^[1] Да, на „Бауъри“. Съвсем в стила на Лоис. Помоли ме да й препоръчам архитект. Сигурен съм, че само човек като теб може да разбере Лоис. Ще й дам името ти — ако проявяваш интерес да проектираш малко, макар и доста скъпо жилище.

— Но разбира се! Колко мило от ваша страна, Елсуърт! Знаете ли, помислих си, като казахте… и като прочетох вашата бележка, че искате… някаква услуга от мен, знаете, услуга за услуга, и ето сега вие…

— Скъпи Питър, колко си наивен!

— Май не трябваше да го казвам! Съжалявам. Не исках да ви обидя, аз…

— Няма значение. Трябва да ме опознаеш по-добре. Колкото и странно да звучи, напълно безкористният интерес към другите наистина е възможен в този свят, Питър.

Поговориха за Лоис Кук и трите й издадени творби.

— Романи? Не, Питър, не точно романи… Не, нито сборници разкази… просто Лоис Кук, съвсем нова литературна форма…

Поговориха и за състоянието, което тя наследила от няколко поколения заможни търговци, и за къщата, която възнамерява да построи.

Едва когато Тухи стана да го изпрати до вратата, Кийтинг забеляза колко крехък изглежда на малките си крака. Тухи рязко направи пауза, после каза:

— Между другото, имам чувството, че ни свързва някаква лична връзка, но за нищо на света не мога да се сетя… о, да, разбира се. Моята племенница. Малката Катрин.

Кийтинг усети, че чертите му се опъват, че не бива да допуска да обсъждат този въпрос. Усмихна се насила, вместо да възрази.

— Разбирам, че сте сгодени?

— Да.

— Прекрасно — каза Тухи. — Колко прекрасно. За мен ще бъде удоволствие да съм ти чичо. Много ли я обичаш?

— Да — каза Кийтинг. — Много.

Произнесе го без усилие и отговорът прозвуча сериозно. За първи път прояви искреност пред Тухи и му показа колко важно е това за него.

— Прекрасно — каза Тухи. — Любов между млади. Пролет, утро и кутия шоколадови бонбони от бакалията за долар и четвърт. Изключително право на боговете и филмите… Наистина одобрявам, Питър. Мисля, че е прекрасно. Не би могъл да направиш по-добър избор от Катрин. Тя е от хората, за които светът е без значение — светът с всичките си проблеми и възможности за изява — да, без значение, защото е невинна, прелестна, красива и анемична.

— Ако смятате… — започна Кийтинг, но Тухи се усмихна сияйно и топло.

— О, Питър, разбира се, знам. И одобрявам. Аз съм реалист. Мъжът винаги упорито се прави на магаре. Хайде, нека не губим чувството си за хумор. Чувството за хумор е най-святото нещо. Въпреки всичко винаги съм харесвал приказката за Тристан и Изолда. Тя е най-прекрасната приказка на всички времена — след тази за Мики и Мини Маус.