Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

XIX

Роджър Енрайт купи от държавата терена, плановете и развалините на „Кортланд“. Разруши старите основи и изкопа нови. Нае Хауърд Роурк да построи сградата отново. Възложи строежа на една-единствена строителна фирма, придържайки се към строгата икономичност на плановете. Енрайт финансира начинанието, което да позволи ниски наеми при добра печалба за самия него. Не се допускаха никакви въпроси за доходите, работата, децата или храната на бъдещите наематели. Проектът бе достъпен за всеки, който иска да се нанесе и да плаща наема, независимо дали може да си позволи друго по-скъпо жилище или не.

В края на август Гейл Уайнънд получи развод. Искът не бе оспорен. Доминик не се яви на краткото заседание на съда. Уайнънд застана като пред военен съд. Изслуша бездушните и цинични юридически термини, с които бе описана закуската на госпожа Гейл Уайнънд и Хауърд Роурк в къщата в долината Монаднок. Съпругата му официално бе обявена за опозорена, той получи съчувствие от закона, статут на оскърбена невинност и документ, който се превърна в паспорт към свободата през всички бъдещи години, към всички бъдещи мълчаливи вечери.

Елсуърт Тухи спечели делото в комисията по заетостта. Наредиха на Уайнънд да го възстанови на работа.

Същия следобед секретарката на Уайнънд се обади на Тухи и му каза, че господин Уайнънд го чака да се върне на работа вечерта преди девет часа. Тухи се усмихна, затваряйки слушалката.

Тухи влезе с усмивка в „Банър Билдинг“ същата вечер. Отби се в отдела за местните новини. Махаше на хората, стискаше ръце, подхвърляше остроумни забележки за новите филми. Правеше се на искрено учуден, все едно не се бяха виждали от вчера и той не разбираше защо хората го поздравяват като при триумфално връщане у дома.

Тръгна бавно към кабинета си. Изведнъж се закова на място. Даде си сметка, че трябва да влезе невъзмутимо, без да издава изненадата си, която вече бе издал: Уайнънд стоеше до отворената врата на неговия кабинет.

— Добър вечер, г-н Тухи — каза тихо Уайнънд. — Влезте.

— Здравейте, г-н Уайнънд — каза Тухи с приятен глас, успокоен от усещането, че успява да свие лицевите си мускули в усмивка и да се придвижи на краката си.

Влезе и спря неуверено. В кабинета му нямаше промени, на бюрото му беше пишещата машина и пакет хартия. Но вратата беше отворена и Уайнънд стоеше до нея мълчаливо, облегнат на рамката.

— Седнете на бюрото си, господин Тухи. Започнете работа. Трябва да спазваме закона.

Тухи сви весело рамене в знак на съгласие, прекоси стаята и седна. Сложи ръце на бюрото, разтваряйки широко длани, после ги отпусна в скута си. Взе един молив, огледа върха му и го остави.

Уайнънд издигна бавно лявата си китка до равнището на гърдите и я задържа в това положение; погледна ръчния си часовник и каза:

— Девет без десет. Върнахте се на работа, г-н Тухи.

— Радвам се като дете, че се върнах. Честно ви казвам, г-н Уайнънд, сигурно не бива да си признавам, но работата адски ми липсваше.

Уайнънд с нищо не показа, че се готви да си тръгва. Стоеше приведен, както обикновено, с рамене, опрени на рамката на вратата, със скръстени на гърдите ръце, придържайки лактите си с длани. Лампа с квадратен абажур от зелено стъкло светеше на бюрото, но навън все още беше светло. Лимоненожълтото небе се нашари с пастелно кафяви ивици; стаята, осветена от слабата лампа, излъчваше униние в ранния здрач. На бюрото имаше светло петно, но то не можеше да разсее смътните кафяви силуети на улицата и не стигаше до вратата, за да обезвреди присъствието на Уайнънд.

Абажурът на лампата леко подрънкваше. Тухи усещаше грохота под подметките си: пресите работеха. Осъзна, че от известно време ги чува. Шумът беше успокоителен, изпълнен с надежда и живот. Пулсът на вестника — вестникът, който предава на хората пулса на света. Дълъг, равномерен поток от падащи капки, като стъклени топчета, търкалящи се в права линия, като туптене на човешко сърце.

Тухи зашари с молива по листа, но осъзна, че листът е точно под лампата и Уайнънд вижда как моливът рисува водна лилия, кана за кафе и брадат профил. Остави молива и подсвирна, за да се подиграе на самия себе си. Отвори едно чекмедже и заразглежда внимателно купчината индига и кламерите. Не знаеше какво се очаква да направи: човек не започва да пише статия просто така. Зачуди се защо бе извикан да се върне на работа в девет часа вечерта, но предположи, че Уайнънд се опитва да смекчи отстъплението си като преиграва, и реши, че няма да спори по този въпрос.

Пресите се въртяха, все едно че препредаваха туптенето на човешко сърце. Нямаше никакви други шумове. Каза си, че е нелепо да продължава така, ако Уайнънд си е тръгнал, но е по-добре да не поглежда към него, ако все още е там.

След малко вдигна поглед. Уайнънд не бе помръднал. Светлината открояваше две бели петна в силуета му: дългите пръсти на едната ръка, обхванали лакътя, и високото чело. Тухи искаше да види челото; не, нямаше наклонени бръчки над веждите. Очите бяха като две плътни бели елипси, едва различими в начупените сенки на лицето. Елипсите гледаха към Тухи. Но лицето не изразяваше нищо, не издаваше никакво намерение.

След малко Тухи каза:

— Наистина, господин Уайнънд, няма причина да не се разбираме.

Уайнънд не отговори.

Тухи взе лист хартия и го зареди в пишещата машина. Загледа се в клавишите, подпрял брадичката си с два пръста. Заемаше тази поза, когато се готвеше да започне нов абзац. Ръбовете на клавишите блестяха под лампата — пръстени от лъскав никел, увиснали в тъмната стая.

Пресите спряха.

Без да иска, Тухи рязко се изправи на стола. Едва след това разбра причината за рязкото си движение: беше вестникар и знаеше, че този звук не спира току-така.

Уайнънд погледна ръчния си часовник. Каза:

— Часът е девет. Загубихте работата си, господин Тухи. „Банър“ вече не съществува.

Следващото нещо, което се случи, докато Тухи се опитваше да се ориентира, беше рухването на собствената му ръка върху клавиатурата на пишещата машина. Лостчетата се преплетоха, чу се стържене и удар, валякът леко подскочи.

Не каза нищо, но усети, че изражението му е красноречиво, защото Уайнънд отговори на въпроса му:

— Да, работихте тук тринайсет години… Да, откупих всичките дялове, включително дела на Мичъл Лейтън, преди две седмици… — Гласът звучеше равнодушно. — Не, момчетата от местните новини не знаеха. Само момчетата в печатницата…

Тухи се извърна. Взе един кламер, сложи го в дланта си, после я обърна и пусна кламера да падне, наблюдавайки с леко удивление неумолимостта на закона, който не допусна кламерът да се задържи на обърнатата му длан.

Изправи се. Погледна към Уайнънд. Разделяше ги сивият килим.

Уайнънд леко наклони глава към едното си рамо. Лицето на Уайнънд се избистри, всякакви бариери станаха излишни. Лицето му не изразяваше гняв, на устните му се появи едва доловима болезнена усмивка, почти смирена.

Уайнънд каза:

— Това е краят на „Банър“… Мисля, че е добра идея да го посрещна заедно с вас.

 

 

Множество вестници се надпреварваха да поканят на работа Елсуърт Монктън Тухи. Той избра „Куриер“, вестник с добра репутация и приятно неопределена политика.

Вечерта, в първия му работен ден на новото място, Елсуърт Тухи седна на ръба на бюрото при един от помощник-редакторите. Заговориха за господин Талбът, собственика на „Куриер“, когото Тухи бегло познаваше.

— Какъв човек е г-н Талбът? — попита Елсуърт Тухи. — В какво вярва? Какво е нещото, без което не може?

В другия край на залата някой въртеше скалата на радиоапарата. Гръмна тържествен глас:

— Времето неумолимо напредва!

 

 

Роурк работеше на чертожната маса в кабинета си. Градът зад стъклените стени излъчваше светлина, въздухът беше като измит от първия октомврийски студ.

Телефонът звънна. Ръката му направи рязко и нетърпеливо движение с молива. Беше наредил телефонът да не звъни, когато работи. Отиде до бюрото и вдигна слушалката.

— Г-н Роурк — каза секретарката с лека нотка на напрежение, сякаш за да се извини, че е нарушила заповедта му, — г-н Гейл Уайнънд би искал да знае дали ще ви е удобно да отидете в офиса му в четири часа утре следобед?

В слушалката й се чуваше само лекото бръмчене на тишината. Изминаха дълги секунди.

— Той на телефона ли е? — попита Роурк. Тя беше сигурна, че не връзката е причина гласът му да прозвучи по такъв начин.

— Не, г-н Роурк. Обажда се секретарката на г-н Уайнънд.

— Да. Добре. Кажете му, че ще дойда.

Отиде до чертожната маса и погледна скиците. За първи път му се случваше да изостави работата си: даде си сметка, че този ден няма да е в състояние да работи. Бремето на надеждата и облекчението беше твърде тежко.

Роурк стигна до вратата на „Банър Билдинг“ и забеляза, че табелата с надписа „Банър“ я няма. На мястото й нямаше нищо. Над вратата имаше по-светъл правоъгълник. Знаеше, че в сградата е редакцията на „Клариън“, а цели етажи пустеят. „Клариън“, треторазреден следобеден таблоид, остана единственият вестник от веригата на Уайнънд в Ню Йорк.

Отиде до един асансьор. Зарадва се, че е сам в кабината. Обзе го внезапно, неудържимо чувство на собственост към малката стоманена клетка — тя отново беше негова, отново я бе намерил, бяха му я върнали. Силата на облекчението му разкри колко силна е била болката му преди това, тази особена болка, която нямаше равна в живота му.

Щом влезе в кабинета на Уайнънд, разбра, че ще трябва да се примири с тази болка и да я носи завинаги, че няма изцеление, нито надежда. Уайнънд седеше на бюрото си. Изправи се, когато той влезе, и го погледна право в очите. Лицето на Уайнънд беше по-лошо от лице на непознат — лицето на непознатия човек изразява неизпробвани възможности, които са на разположение, ако човек реши да си даде труда да ги опознае. Роурк видя познато лице, което не изразяваше нищо и щеше да остане завинаги безизразно. Лице, на което не е изписана болка от отчаянието, а е белязано от следващото състояние, когато дори болката е отречена. Далечно и спокойно лице, със собствено достойнство, присъщо не на жив човек, а на статуя в средновековна гробница, която напомня за отминало величие и забранява на ръцете да посегнат към тленните останки.

— Г-н Роурк, налага се да водим този разговор, но той е много труден за мен. Моля ви да се съобразите с това.

Роурк беше наясно, че единственият начин да прояви добронамереност е да не напомня с нищо за някогашните им отношения. Знаеше, че онова, което бе останало от мъжа, стоящ пред него, ще рухне окончателно, ако произнесе само една дума: Гейл.

Роурк отговори:

— Добре, г-н Уайнънд.

Уайнънд взе четири листа, напечатани на машина и му ги подаде през бюрото:

— Моля прочетете и подпишете, ако одобрявате текста.

— Какво е това?

— Договор да проектирате „Уайнънд Билдинг“.

Роурк остави листовете. Не можа да ги вземе. Дори не можа да ги погледне.

— Моля, изслушайте ме внимателно, г-н Роурк. Налага се да обясня и да бъда разбран. Искам веднага да започна строежа на „Уайнънд Билдинг“. Искам да бъде най-високата сграда в града. Нека не обсъждаме дали моментът е подходящ, нито дали е разумно от икономическа гледна точка. Искам сградата да бъде построена. Ще бъде полезна — нали за вас това е важно. В нея ще се настанят „Клариън“ и всички офиси на „Уайнънд Ентърпрайзис“, които сега са пръснати из целия град. Останалите помещения ще бъдат дадени под наем. Все още имам достатъчно авторитет, за да уредя тези неща. Не бива да се опасявате, че ще издигнете здание, което няма да се използва. Ще ви изпратя писмено всички подробности и изисквания. Останалото ще решавате вие. Ще проектирате сградата, както намерите за добре. Всичко ще зависи от вашите решения, които аз няма да одобрявам. Ще поемете пълна отговорност и ще взимате всички решения. Така е записано в договора. Но искам да е ясно, че няма да се виждаме. Ще назнача агент, който ще ме представлява при уреждане на всякакви технически и финансови въпроси. Ще работите с него. Всички бъдещи разговори ще водите с него. Кажете му с кои строителни фирми предпочитате да работите. Ако решите, че е необходимо да се свържете с мен, ще се обръщате към моя агент. Не бива да очаквате, нито да се опитвате да се срещате с мен. Ако го сторите, ще получите отказ. Не искам да говоря с вас. Не искам повече да ви виждам. Ако сте готов да спазите тези условия, моля, прочетете договора и го подпишете.

Роурк взе писалка и подписа, без да погледне листовете.

— Не прочетохте договора — каза Уайнънд.

Роурк хвърли листовете на бюрото.

— Моля, подпишете и двете копия.

Роурк ги подписа.

— Благодаря — каза Уайнънд, подписа листовете и подаде един на Роурк. — Това е вашият екземпляр.

Роурк го прибра в джоба си.

— Не казах нищо за финансовия аспект. Публична тайна е, че така наречената империя на Уайнънд е мъртва. Тя е дееспособна и процъфтяваща в цялата страна, както винаги, с изключение на Ню Йорк. Ще се задържи до края на живота ми. Но краят й ще настъпи заедно с моя. Смятам да ликвидирам голяма част от нея. Затова вие няма да се ограничавате по отношение на разходите за проектирането на сградата. Давам ви пълна свобода да похарчите толкова, колкото сметнете за необходимо. Сградата ще живее много по-дълго от киностудията и таблоидите.

— Да, господин Уайнънд.

— Предполагам, че ще се стремите да построите икономически ефективна сграда от гледна точка на разходите за поддръжка. Няма нужда обаче да отчитате възвръщаемостта на първоначалната инвестиция. Няма да има на кого да се възвърне.

— Добре, господин Уайнънд.

— Ако се замислим как се развива светът и какво бедствие е надвиснало над него, може би начинанието ще ви се стори безсмислено. Времето на небостъргача отмина. Сега са на мода жилищните проекти. А след тях винаги настъпва пещерна епоха. Но вас не ви е страх да се изправите срещу целия свят. Това ще бъде последният небостъргач, построен в Ню Йорк. И е хубаво, че ще е така. Последното човешко творение на земята, преди човечеството да се самоунищожи.

— Човечеството няма да се самоунищожи, г-н Уайнънд. И не бива да мисли за унищожение. Поне докато създава такива неща.

— Какви?

— Като „Уайнънд Билдинг“.

— Това зависи от вас. Мъртвите неща, като „Банър“, са само финансов тор, който да ги подхрани. Такова е предназначението им.

Взе своето копие от договора, сгъна го и с точно премерено движение го сложи във вътрешния джоб на сакото си. Каза със същия равен глас:

— Преди време ви казах, че тази сграда трябва да стане паметник на моя живот. Сега няма на какво да бъде издигнат паметник. „Уайнънд Билдинг“ ще е такава, каквато я сътворите вие.

Изправи се, за да даде знак, че разговорът е приключил. Роурк стана и сведе глава за сбогом. Главата му остана сведена малко по-дълго, отколкото изисква официалният поклон.

Стигна до вратата и се обърна. Уайнънд стоеше неподвижен зад бюрото. Впериха погледи един в друг.

Уайнънд каза:

— Издигнете паметник на духа, който носите в себе си… и който някога се надявах, че нося и аз.