Айн Ранд
Изворът (12)

XII

Нюйоркският вестник „Банър“ отпечатваше всеки ден на първа страница коментар, озаглавен „Наблюдения и размишления“ от Алва Скарет. Надежден източник на информация и идеи, колонката формираше общественото мнение в малките градчета из цялата страна. Преди години в нея бе публикувано прословутото изречение: „Всички ние ще се чувстваме далеч по-добре, ако забравим екстравагантностите на нашата капризна цивилизация и обърнем повече внимание на онова, което диваците са знаели много преди нас: да почитаме майка си.“ Алва Скарет беше ерген, натрупал два милиона долара, отличен играч на голф и главен редактор на вестниците на Уайнънд.

Именно Алва Скарет измисли кампанията срещу условията на живот в бедняшките квартали и срещу „хищните собственици“. Публикации на тази тема излизаха в „Банър“ в продължение на три седмици. Тези кампании бяха любими на Алва Скарет, защото привличаха читателите с човечността и социалните си поуки. Бяха подходящи за неделни притурки, илюстрирани с момичета, които скачат в някоя река, а полите им се повдигат доста над коленете. Тиражът се увеличаваше. Разобличените едри собственици, притежаващи цели квартали край „Ист Ривър“, изпаднаха в неловка ситуация. Тези „акули“ отказваха да продадат кварталите на безлична фирма за недвижима собственост, но в края на кампанията отстъпиха и ги продадоха. Никой не можеше да докаже, че фирмата за недвижима собственост е притежавана от компания, притежавана от Гейл Уайнънд.

Вестниците на Уайнънд имаха нужда от редовни кампании. Току-що бе завършила кампания за модерната авиация. В неделната притурка на „Списание за семейството“ имаше научни статии за историята на авиацията, илюстрирани с чертежи на летящи машини от Леонардо да Винчи, снимки на най-новия бомбардировач и рисунка на Икар, гърчещ се в алени пламъци, със синьо-зелено голо тяло, жълти восъчни крила и пурпурен дим. Имаше и рисунка на прокажена вещица с огнени очи и кристална топка, която през XI в. предсказала, че човекът ще полети, както и на прилепи, вампири и върколаци.

Организираха състезание по авиомоделизъм, открито за момчета под десетгодишна възраст, след като изпратят по пощата три абонамента за „Банър“. Гейл Уайнънд имаше лиценз за пилот и летя сам от Лос Анджелис до Ню Йорк, отбелязвайки континентален рекорд за скорост с малък самолет, построен специално за случая за сто хиляди долара. Беше направил малка грешка, изчислявайки как да стигне до Ню Йорк и се принуди да кацне на каменисто пасище; беше кацане, от което да ти настръхнат косите, но изпълнено безпогрешно; случайно в околността се оказаха цяла група фотографи от „Банър“. Гейл Уайнънд бе излязъл от самолета. Всеки ас в летенето би се разтреперил от преживяното. Гейл Уайнънд застана пред фотоапаратите. На ревера на пилотското му яке имаше изрядна гардения. Вдигна ръка за поздрав, с цигара между двата пръста, които не трепваха. Попитаха го какво е първото му желание след приземяването. Той отвърна, че иска да целуне най-хубавата жена сред присъстващите, избра най-старомодно облечената бабичка в множеството, наведе се и я целуна тържествено по челото, обяснявайки, че тя му напомня за майка му.

По-късно, в началото на кампанията за бедняшките квартали, Гейл каза на Алва Скарет:

— Действай. Изстискай от тази история максимума, на който си способен. — После замина на околосветско пътешествие с яхтата си, придружен от очарователна авиаторка, на която подари трансконтиненталния си самолет.

Алва Скарет започна да действа. Един от ходовете му в кампанията бе да възложи на Доминик Франкън да проучи състоянието на жилищата в бедняшките квартали и да събира човешки истории. Доминик Франкън току-що се беше върнала от лятна ваканция в Биариц. Тя винаги излизаше в отпуск за цялото лято. Алва Скарет я пускаше, защото тя беше сред неговите любими служители, защото го озадачаваше и защото той знаеше, че тя може да напусне работата си, щом пожелае.

Доминик Франкън отиде да живее за две седмици в малко таванско помещение на петия етаж, с единствен прозорец на покрива, в сграда с евтини жилища в „Истсайд“. В стаята й нямаше течаща вода. Готвеше си сама в кухнята на многобройно семейство на долния етаж; ходеше на гости на съседите, вечер сядаше на площадките на пожарните изходи и ходеше на долнопробни филми с момичетата от квартала.

Носеше овехтели поли и блузи, в които необичайно крехката й фигура придобиваше изтощен и недохранен вид. Съседите решиха, че е туберкулозна. Но тя се държеше така, сякаш се намира в салона на Кики Холкъм — със същото хладно спокойствие и самоувереност. Търкаше с четка пода на стаята си, белеше картофи, къпеше се в метална вана, пълна със студена вода. Справяше се безупречно, макар че никога не бе правила такива неща. Беше оправна, уменията й бяха в пълен контраст с външния й вид. Не се чувстваше неловко в новите условия. Отнасяше се към бедняшкия квартал със същото безразличие, както към салоните за приеми.

Двете седмици изтекоха. Тя се върна в луксозния си апартамент на последния етаж на хотел край Сентръл Парк. В „Банър“ започнаха да излизат статиите й за живота в бедняшкия квартал — безпощадни и потресаващи.

Отиде на официална вечеря. Смаяни гости я засипаха с въпроси: „Скъпа, наистина ли вие написахте тези неща?“, „Доминик, наистина ли живяхте там?“.

— О, да — отвърна тя. Завъртя лениво ръката си под смарагдовата гривна, която бе твърде широка и тежка за тънката й китка. — В притежаваната от Вас сграда на Източна Дванадесета улица, господин Палмър, канализацията се запушва през ден и залива двора. На слънчевата светлина водата се оцветява в синьо и мораво, като дъга. В квартала, който вие стопанисвате от името на компанията „Кларидж“, господин Брукс, са помещенията с най-красивите сталактити, изникващи по таваните — продължи тя, свеждайки златокосата си глава към букетчето бели гардении, красящо роклята й. По матовите листенца на гардениите проблясваха водни капчици.

Поканиха я да говори на събрание на социални работнички. Събраха се много хора с войнствени радикални настроения, начело с най-изтъкнати жени от тази сфера. Алва Скарет беше много доволен.

— Иди, детето ми — каза той, — и действай без колебание. Трябва да спечелим социалните работнички на наша страна.

Тя се изправи на трибуната в задушната зала. Погледна към морето от лица, чиито изражения открояваха по отблъскващ начин собствените им добродетели. Заговори с равен, неизразителен глас. Говори дълго. Разказа им следното:

— Семейството в задния апартамент на първия етаж въобще не си плаща наема, а децата не ходят на училище, защото нямат дрехи. Бащата има лична сметка в заведението за контрабанден алкохол на съседния ъгъл. Той е в добро здраве и има хубава работа… Семейството на втория етаж току-що си купи радиоапарат за шестдесет и девет долара и деветдесет и пет цента в брой. Във фасадния апартамент на четвъртия етаж бащата не е работил нито ден през живота си и няма никакво намерение да работи. Имат девет деца, за които получават помощи от общината, а жената е бременна с десето… Щом свърши, в залата се разнесоха няколко гневни ръкопляскания. Вдигна ръка и каза:

— Няма нужда да ръкопляскате. Не очаквам аплодисменти. — Попита учтиво: — Има ли въпроси?

Нямаше.

Върна се вкъщи. В гостната я чакаше Алва Скарет. Имаше нелеп вид, приседнал на ръба на изящния стол. Масивното му туловище приличаше на прегърбено плашило на фона на светлините на огромния град зад плътното стъкло. Градът беше като стенопис, предназначен да осветява и допълва помещението: изящните линии на небостъргачите, извисяващи се в черното небе, продължаваха изящните линии на мебелите; светлините, проблясващи в далечните прозорци, се отразяваха върху голия излъскан под; бездушната прецизност на ъглестите сгради хармонираше със студената бездушна елегантност на предметите в стаята. Алва Скарет нарушаваше хармонията. Приличаше и на добродушен селски доктор, и на печен мошеник. На едрото му лице грееше блага бащинска усмивка, която му отваряше всички врати и беше негова запазена марка. Добронамерената му усмивка не намаляваше, а подсилваше излъчваното от него тържествено достойнство; дългият, тънък и извит нос намаляваше добротата, но подсилваше достойнството; коремът му, люшкащ се над краката, намаляваше достойнството, но подсилваше добродушието му.

Стана, усмихна се широко и пое ръката на Доминик.

— Реших да се отбия, прибирайки се у дома. Имам да ти кажа нещо. Как мина, детето ми?

— Както очаквах.

Тя рязко свали шапката си и я хвърли на най-близкия стол. Косата й очерта дъга през челото и падна хоризонтално към раменете й; беше гладка и стегната, като шапка от блед излъскан метал. Изправи се до прозореца и се загледа в града. Попита го, без да се обръща:

— Какво искаш да ми кажеш?

Алва Скарет й се наслаждаваше. Отдавна се беше отказал от всякакви опити да я докосва, само понякога й хващаше ръката, без да е необходимо, или я потупваше по рамото; престана да мисли по този въпрос, изпитвайки нещо смътно и полуосъзнато, което обобщаваше за самия себе си с думите: човек никога не знае.

— Имам добри новини за теб, дете — каза той. — Подготвям малък план, нещо като реорганизация. Решил съм да създам отдел, който ще се занимава с темите около социалната политика и жените. Ясно ти е, нали, училищата, грижите за дома и семейството, отглеждането на бебета, малолетните престъпници и неща от този род — всичко това ще бъде под ръководството на един човек. Не виждам по-подходяща жена за тази работа от теб, моето момиченце.

— Имаш предвид мен ли? — попита тя, без да се обръща.

— Единствено теб. Щом Гейл се върне, ще му искам съгласието.

Тя се обърна и го погледна. Скръсти ръце и хвана лактите си. Каза:

— Благодаря ти, Алва. Но не искам.

— Какво значи не искаш?

— Значи, че не искам.

— За бога, даваш ли си сметка какъв скок ще направиш?

— Какъв скок?

— В кариерата си.

— Никога не съм казвала, че се стремя към кариера.

— Да не би да искаш вечно да водиш дребна рубрика на някоя от последните страници?

— В никакъв случай. Само докато ми писне.

— Но помисли какво можеш да постигнеш в голямата игра! Помисли какво може да ти предложи Гейл, стига само да му привлечеш вниманието!

— Нямам желание да му привличам вниманието.

— Но, Доминик, имаме нужда от теб. От тази вечер нататък жените ще застанат плътно зад теб.

— Едва ли.

— Наредих да запазят две колони за репортаж за събранието и твоята реч.

Тя взе телефона и му подаде слушалката.

— По-добре ги отмени.

— Защо?

Разрови купчината листове на бюрото, намери няколко страници, напечатани на машина и му ги подаде.

— Ето речта, която произнесох тази вечер.

Той я прочете набързо. Не продума, но притисна челото си с ръка. Грабна телефона и нареди да пуснат възможно най-кратка дописка за събранието, без да споменават името на оратора.

— Чудесно — каза Доминик, щом той затвори телефона. — Уволнена ли съм?

Той тъжно поклати глава.

— Това ли искаш?

— Не непременно.

— Ще потуля нещата — измърмори той. — Няма да казвам на Гейл.

— Както желаеш. Не ме е грижа какво ще направиш.

— Слушай, Доминик, знам, няма да ти задавам въпроси — кажи ми само защо по дяволите все ги вършиш такива?

— Без никаква причина.

— Слушай, казаха ми за шикозната вечеря, на която си направила изказвания по същата тема. После отиваш и произнасяш подобна реч на радикално събрание.

— Но и едното, и другото е вярно, нали?

— О, несъмнено, но не трябваше ли да размениш аудиториите, пред които си ги казала?

— Не би имало никакъв смисъл.

— А имаше ли смисъл това, което направи?

— Не. Нямаше. Но се забавлявах.

— Не те разбирам, Доминик. Случвало се е и преди. Справяш се толкова добре, вършиш чудесна работа и точно когато си пред прага на истински успех, проваляш всичко. Защо?

— Може би точно по тази причина.

— Ще ми кажеш ли — като на приятел, защото те харесвам и не си ми безразлична — към какво всъщност се стремиш?

— Мисля, че е очевидно. Не се стремя към абсолютно нищо.

Той разтвори ръце и безпомощно сви рамене.

Тя се разсмя.

— Защо придоби толкова тъжен вид? Аз също те харесвам, Алва, и също не си ми безразличен. Дори обичам да си говорим, което е още по-добре. Сега седни спокойно и се отпусни, а аз ще ти предложа питие. Имаш нужда от едно питие, Алва.

Донесе му заскрежена чаша с кубчета лед, които звъннаха в тишината.

— Ти си сладко дете, Доминик — каза той.

— Разбира се. Точно така.

Тя седна на ръба на масата, опря длани зад гърба си, облегна се на изпънатите си ръце и бавно заклати крака. Каза:

— Знаеш ли, Алва, ужасно би било да имам работа, която наистина харесвам.

— И тая хубава! Как можа да измислиш подобна глупост! Какво искаш да кажеш?

— Точно това. Че би било ужасно да имам работа, която харесвам и се страхувам да загубя.

— Защо?

— Защото ще завися от теб — ти си чудесен, Алва, но не си от най-вдъхновяващите личности. Едва ли би било приятно човек да се свива от страх пред камшика в твоята ръка — не се възмущавай, ще е учтиво камшиче и затова ще е още по-грозно. Ще завися от нашия началник Гейл — той е голяма работа, сигурна съм, само че предпочитам никога да не го виждам.

— Защо говориш такива врели-некипели? Нали знаеш, че и Гейл, и аз сме готови на всичко за теб, а лично аз…

— Не е само заради това, Алва. Не е само заради теб. Ако намеря работа, проект, идея или човек, които са ми по вкуса, ще стана зависима от целия свят. Всяко нещо е обвързано с всичко останало. Толкова сме обвързани едни с други. Всички сме хванати в мрежа, мрежата дебне и едно-единствено желание е достатъчно, за да паднем в нея. Пожелаваш нещо и то става ценно за теб. Знаеш ли кой се готви да ти го изтръгне от ръцете? Няма как да знаеш, може да е толкова наблизо или толкова далеч, но има някой, който се готви да го стори и ти се боиш от всички. Свиваш се от страх, умоляваш и се съобразяваш с всички — стига само да ти позволят да го запазиш. И да внимаваш с кого да се съобразяваш.

— Ако правилно те разбирам, ти критикуваш човечеството като цяло…

— Знаеш ли, толкова е странна представата ни за човечеството като цяло. Всеки има някаква смътна и пламенна представа, когато говори за него, представя си го като нещо тържествено, голямо и важно. Но всъщност съдим за него единствено по хората, които срещаме в живота си. Помисли за тях. Познаваш ли човек, който да ти вдъхва усещане за нещо голямо и тържествено? Има само домакини, които се пазарят с уличните продавачи, лигльовци, които пишат мръсни думи по тротоарите, и пияни дебютантки. Или техни духовни подобия. Наистина можеш да изпиташ респект към хората, когато страдат. Придобиват някакво достойнство. Но заглеждал ли си ги, когато се забавляват? Именно тогава разбираш за какво става дума. Погледни как харчат парите, спечелени с робски труд — за увеселителни паркове и зрелища. Погледни богаташите, които могат да си купят целия свят. Виж какви са им развлеченията. Наблюдавай ги в шикозните незаконни барове. Това е твоето човечество като цяло. Аз не искам дори да се докосна до него.

— По дяволите! Не бива да възприемаш нещата така. Това не е цялостната картина. И в най-лошите сред нас има по нещо добро. Винаги има нещо, което компенсира.

— Още по-зле. Въодушевяващо ли е някой да извърши героична постъпка, а след това да се забавлява на оперета? Или човек, нарисувал великолепна картина… да преспива с всяка срещната мръсница?

— Ти какво искаш? Съвършенство, или какво?

— Или нищо. Както виждаш, избирам нищото.

— Това е нелепо.

— Избирам единственото, което човек наистина може да си позволи. Свобода, Алва, свобода.

— Това ли е за теб свободата?

— Да не искам нищо. Да не очаквам нищо. Да не завися от нищо.

— А ако намериш нещо, което да пожелаеш?

— Няма да намеря. Няма да го погледна. То ще бъде част от твоя чуден свят. Ще трябва да го поделям с всички вас — но аз не ще го сторя. Знаеш ли, никога не се зачитам повторно в прекрасна книга, която съм прочела и съм харесала. Причинява ми болка мисълта за другите очи, които са я прочели, мисълта какви са били тези хора. Подобни неща не могат да се поделят. Не може да се поделят с такива хора.

— Доминик, не е нормално да си толкова изострено чувствителна.

— Изпитвам само такива чувства. Или никакви.

— Доминик, скъпа — каза той искрено, с истинска загриженост, — иска ми се да ти бях баща. Каква трагедия си преживяла в детството си?

— Никаква. Имах чудесно детство. Живеех си свободно, спокойно, никой не ми досаждаше кой знае колко. Само дето често се чувствах силно отегчена. Но съм свикнала.

— Струва ми се, че си злополучен плод на нашето време. Винаги съм го казвал. Ние сме твърде цинични, твърде упадъчни. Ако с пълно смирение се върнем назад, към обикновените добродетели…

— Алва, как можеш да ги говориш такива? Тия приказки са само за редакционните статии… — Тя млъкна, срещайки погледа му — озадачен и малко обиден. Разсмя се. — Греша. Ти наистина вярваш във всичко това. Явно убежденията ти са такива. О, Алва! Точно затова те обичам. Точно затова в този момент правя същото, което направих тази вечер на събранието.

— Какво? — попита объркан той.

— Говоря така, както говоря винаги — на теб, какъвто си. Приятно е да си говорим с теб за тези неща. Знаеш ли, Алва, че първобитните хора са извайвали боговете си в човешки образ? Само си помисли как би изглеждала статуята по твое подобие — гол, с корем и всичко друго.

— Какво общо има това с разговора ни?

— Нищо, скъпи. Прости ми. Знаеш ли, обичам статуи на голи мъже. Не гледай толкова глупаво. Казах статуи. Имах една такава статуя. Май беше Хелиос. Взех я от един музей в Европа. Много трудно се сдобих с нея, тъй като, разбира се, не се продаваше. Изглежда се бях влюбила в нея, Алва. Донесох я вкъщи.

— Къде е? Иска ми се да видя нещо, което харесваш.

— Строшена е.

— Строшена? Та нали е била музеен експонат? Как се случи?

— Аз я строших.

— Как?

— Хвърлих я във вентилационната шахта. Долу подът е бетонен.

— Да не си полудяла! Защо го направи?

— За да не може никой никога да я види.

— Доминик!

Тя тръсна глава, сякаш за да сложи точка по въпроса. Гъстата й коса се изви тежко, като вълнение в полутечен живак. Каза му:

— Съжалявам, драги. Не исках да те шокирам. Мислех, че пред теб мога да говоря всичко, защото си единственият човек, който не се впечатлява от нищо. Не трябваше да го правя. Изглежда няма смисъл.

Тя скочи леко от масата и му каза:

— Бързо се прибирай у дома, Алва. Късно е. Изморена съм. Ще се видим утре.

 

 

Гай Франкън редовно четеше статиите на дъщеря си. Разказаха му какво е говорила на приема и на събранието на социалните работнички. Изобщо не му беше ясно за какво става дума, но знаеше, че точно това може да се очаква от дъщеря му. Тормозеше се, обзет от смътни предчувствия, каквито винаги съпровождаха мислите му за нея. Питаше се дали не я мрази.

И щом си зададеше този въпрос, в съзнанието му неизменно изникваше една и съща картина от детството й. Това се бе случило много отдавна, през лятото, в извънградското му имение в Кънектикът. Не помнеше нищо друго от този ден, нито си спомняше какво се бе случило преди мига, запечатан в паметта му. Ясно си спомняше, че стои на терасата и вижда как тя прескача висок жив плет в края на моравата. Плетът изглеждаше твърде висок за миниатюрното й телце; помисли, че няма да успее, но в същия миг я видя как прелита победоносно над зелената преграда. Не си спомняше нито началото, нито края на скока. В съзнанието му се бе запечатал ясно и отчетливо, като отрязан от лентата филмов кадър мигът, когато тялото й увисна във въздуха, с раздалечени дълги крака и вдигнати тънки ръце с напрегнати длани. Вятърът развяваше като платна бялата рокля и русата й коса. Телцето й се извиси за миг в най-възторжения скок към свободата, който бе виждал през живота си.

Не знаеше защо точно този миг се е запечатал в паметта му, защо е толкова важен, макар тогава да не му е обърнал внимание, защо помни точно него, а е забравил толкова много други, по-важни неща. Не знаеше защо си спомня този миг винаги, когато е огорчен от дъщеря си, нито защо споменът винаги извиква у него неудържим пристъп на нежност. Казваше си, че вероятно бащинската обич е по-силна от волята му. Изпитваше необяснимо и неосъзнато желание да й помогне, без да знае и без да иска да знае от каква помощ има нужда.

Започна все по-често да се заглежда в Питър Кийтинг. Започна да осъзнава решението, макар никога да не го признаваше пред самия себе си. Намираше опора в личността на Питър Кийтинг. Усещаше, че здравият разум на Кийтинг е подкрепата, от която се нуждае неговата безразсъдна и непоследователна дъщеря.

Кийтинг не призна пред никого за постоянните си, но напразни опити да се срещне с Доминик. Франкън отдавна му бе дал телефонния й номер и Кийтинг често й се обаждаше. Тя му отговаряше със смях, че ще се срещнат някой ден, че рано или късно това ще се случи, но е много заета през близките седмици. Поръчваше му да й звънне на първо число следващия месец.

Франкън се досещаше. Каза на Кийтинг, че ще покани Доминик на обяд, за да се срещнат отново.

— Тоест — добави той ще се опитам да я поканя. Но тя, разбира се, ще откаже.

Доминик отново му поднесе изненада: веднага прие, и то с радост.

Срещнаха се в един ресторант. Тя се усмихваше, сякаш изпитваше удоволствие от срещата. Разговаряха весело. Очарован, Кийтинг се зачуди защо бе изпитвал страх от нея. Половин час по-късно тя погледна Франкън и каза:

— Чудесно е, че намираш време да се видим, татко. Особено когато си толкова зает и имаш толкова много ангажименти.

Лицето на Франкън придоби отчаян израз.

— Господи, Доминик, това ми напомня нещо!

— Да не би да си забравил, че имаш среща? — попита тя мило.

— Да, дявол да го вземе! Съвсем бях забравил. Старият Андрю Колсън ми се обади сутринта, но аз не си записах в бележника. Настоя да се видим в два следобед. Знаеш, че просто не мога да откажа на Андрю Колсън, по дяволите! — точно днес… — Попита я подозрително: — А ти откъде знаеш?

— Изобщо не знаех. Но всичко е наред, татко. С г-н Кийтинг ще те извиним и ще похапнем заедно. За днес нямам никакви срещи, така че не се бой, няма да избягам от него.

Франкън се зачуди дали тя знае, че той предварително си е измислил извинение, за да я остави насаме с Кийтинг. Нямаше как да разбере. Тя го гледаше право в очите, само дето погледът й беше прекалено искрен. Тръгна си с облекчение.

Доминик се обърна към Кийтинг и го погледна толкова мило, че погледът й не можеше да означава нищо друго, освен презрение.

— Вече можем да си отдъхнем — каза тя. — И двамата знаем какво е целял баща ми, така че всичко е наред. Не се смущавай. Аз не се смущавам. Добре е, че водиш баща ми като куче на каишка. Но знам, че не е приятно да го пускаш да избързва напред и да тегли каишката. Нека да забравим за това и да си изядем обяда.

Той понечи да стане и да си тръгне, но яростно осъзна, че е безпомощен и че няма да го направи. Тя каза:

— Не се мръщи, Питър. Можеш да ме наричаш Доминик, защото рано или късно това ще стане. Вероятно ще се виждаме често. И без това се срещам с толкова много хора. Ако на баща ми му е приятно ти да си един от тях — защо не?

До края на обяда тя му говори като на стар приятел, весело и открито. Беше обезпокоително пряма, сякаш нямаше какво да крие, но му показваше, че е по-добре да не търси скрит смисъл в думите й. Прекалената й любезност подсказваше, че отношенията им са съвсем повърхностни и дори не си струва да го удостоява с враждебност. Усети силна неприязън към нея, но продължи да наблюдава формата на устата й, движението на устните й, докато говори; наблюдаваше я как кръстосва крака с плавно и прецизно движение, сякаш сгъва скъп инструмент. Не можеше да се освободи от невероятното възхищение, което изпита, виждайки я за първи път.

На тръгване тя попита:

— Ще ме заведеш ли на театър довечера, Питър? Няма значение на коя пиеса. Ела да ме вземеш след вечеря. Кажи на баща ми, ще му стане драго.

— Едва ли би се заблудил толкова лесно — каза Кийтинг, — а също и аз, но все пак за мен ще е удоволствие, Доминик.

— Защо да се заблуждаваш?

— Защото нямаш желание нито да ходиш довечера на театър, нито да ме виждаш.

— Нищо подобно. Започваш да ми харесваш, Питър. Ела да ме вземеш в осем и половина.

Щом Кийтинг се върна в кантората, Франкън го извика в кабинета си.

— Е? — попита нетърпеливо Франкън.

— Какво има, Гай? — отвърна невинно Кийтинг. — Защо си толкова тревожен?

— Ами, аз… само… честно казано, искам да знам дали двамата се разбирате. Мисля, че ти можеш да й повлияеш добре. Какво стана?

— Нищо. Беше приятно. Нали знаеш колко е вкусна храната в твоите ресторанти… Всъщност, тази вечер ще водя дъщеря ти на театър.

— Не може да бъде!

— Защо не?

— Как успя да я убедиш?

Кийтинг вдигна рамене.

— Казах ти, че няма защо да се страхуваш от Доминик.

— Не се страхувам, но… О, вече я наричаш Доминик? Поздравления, Питър… Не се страхувам, само че не мога да я разбера. Никой не може да се сближи с нея. Не е имала нито една приятелка, дори в детската градина. Около нея винаги има куп хора, но няма приятели. Не знам какво да мисля. Живее съвсем сама, все е заобиколена от тълпа мъже, но…

— Слушай, Гай, недей да храниш никакви лоши мисли за собствената си дъщеря.

— Нямам такива мисли! Точно това е проблемът — че ги нямам, а бих искал да ги имам. Тя е двадесет и четири годишна, Питър, а е още девствена — знам, сигурен съм. Не ти ли е достатъчен само един поглед, за да разбереш каква е една жена? Не съм моралист, Питър и не смятам, че това е нормално. Не е естествено за нейната възраст, с нейния външен вид, с напълно свободния живот, който води. Моля се на Бог да се омъжи. Искрено се моля… Но не ми повтаряй същото и не тълкувай думите ми неправилно, нямам предвид никаква покана.

— Не, разбира се.

— Между другото, Питър, обадиха се от болницата, докато те нямаше. Казаха, че състоянието на горкия Лусиъс се подобрява. Смятат, че ще се оправи.

Лусиъс Хайер беше получил удар. Кийтинг проявяваше голям интерес към неговото състояние, но не го посети в болницата.

— Радвам се — каза Кийтинг.

— Но според мен повече няма да е в състояние да идва на работа. Той остарява, Питър… Да, остарява… След определена възраст човек не може да се товари с работа. — Държеше между два пръста нож за хартия и замислено почукваше с него по ръба на един календар. — Случва се на всеки, Питър, рано или късно… Човек трябва да гледа напред…

 

 

Кийтинг седна на пода, до изкуствените цепеници в камината на всекидневната, и обгърна коленете си с ръце. Изслуша въпросите на майка си как изглежда Доминик, какви дрехи носи, какво му е говорила и колко пари според него е наследила от майка си.

Срещаше се често с Доминик. Току-що се беше върнал, след като цяла вечер бяха обикаляли нощните клубове. Тя винаги приемаше поканите му. Питаше се дали с отношението си не се стреми да му покаже, че го пренебрегва още повече, като го вижда често, отколкото ако отказва да го вижда. Но всеки път той нетърпеливо очакваше следващата среща. Не беше виждал Катрин от месец. Тя се бе заела с изследователска работа, която й бе поверил чичо й, за да му помогне да подготви поредица от лекции.

Седнала под една лампа, г-жа Кийтинг кърпеше хастара на вечерното сако на Питър. Засипа го с въпроси и му направи забележка, че седи на пода с официалните си панталони и най-хубавата си риза. Той не обърна внимание нито на забележките, нито на въпросите й. Силно се подразни и отегчи, но усети и странно облекчение, сякаш неспирният поток на нейните думи го насърчаваше и оправдаваше. От време на време й отговаряше:

— Да… Не… Не знам… О, да, тя е прекрасна. Много е красива… Ужасно късно е, майко. Изморен съм. Ще си лягам…

Звънецът на входната врата звънна.

— Виж ти — каза госпожа Кийтинг. — Кой ли е по това време?

Кийтинг стана, сви рамене и тръгна към вратата.

Беше Катрин. Стоеше, стиснала в ръце голям, стар и омачкан бележник. Изглеждаше и решителна, и разколебана. Каза:

— Добър вечер, Питър. Мога ли да вляза? Трябва да говоря с теб.

— Кейти! Разбира се! Колко мило! Влизай. Майко, това е Кейти.

Госпожа Кийтинг погледна краката на момичето, което й напомни на човек, пристъпващ по палубата на кораб в бурно море. Погледна сина си и разбра, че се е случило нещо, към което трябва да се отнесе много внимателно.

— Добър вечер, Катрин — изрече меко.

Появата й предизвика у Кийтинг внезапен изблик на радост. Тази радост беше знак, че нищо не се е променило, че може да се чувства спокоен и сигурен, че нейното присъствие изчиства всички съмнения. Не се зачуди на късния час, в който идва за първи път в дома му, и то без покана.

— Добър вечер, госпожо Кийтинг — каза тя с ясен глас. — Дано не ви притеснявам. Късно е, нали?

— Съвсем не, дете — каза госпожа Кийтинг.

Катрин заговори бързо, заслушана в собствените си безсмислени думи:

— Само ще си сваля шапката… Къде да я оставя, госпожо Кийтинг? Тук на масата ли? Така добре ли е?… Не, може би по-добре да я сложа на бюрото, но е малко мокра, шапката може да повреди лака, бюрото е много хубаво, надявам се, че няма да повреди лака…

— Какво има, Кейти? — попита внимателно Кийтинг.

Погледите им се срещнаха. Очите й бяха изпълнени с ужас. Устните й се разтвориха в опит да се усмихне.

— Кейти! — възкликна той.

Тя мълчеше.

— Съблечи си палтото. Ела да се стоплиш до камината.

Приближи ниска табуретка до камината и я покани да седне.

Беше облечена с ученически черен пуловер и износена черна пола, които носеше вкъщи. Не се бе преоблякла. Сви се на табуретката, притискайки коленете си едно в друго. Заговори по-тихо и по-естествено. В гласа й прозвуча болка:

— Имате хубаво жилище… Толкова е топло и просторно… Винаги ли можеш да отваряш прозорците?

— Кейти, мила — попита той нежно, — какво е станало?

— Нищо. Нищо не се е случило. Но трябва да говоря с теб. Сега. Тази вечер.

Той погледна към госпожа Кийтинг.

— Ако предпочиташ…

— Не. Всичко е наред. Нека госпожа Кийтинг да чуе. По-добре е да чуе. — Обърна се към майка му и каза съвсем просто: — Госпожо Кийтинг, с Питър сме сгодени. — Обърна се към него и добави с треперещ глас: — Питър, искам да се оженим веднага, утре, възможно най-скоро.

Госпожа Кийтинг бавно положи ръка на коленете си. Гледаше Катрин с безизразни очи. Изрече тихо и с неочаквано за Питър достойнство:

— Не знаех. Много се радвам, скъпа.

— Нямате нищо против ли? Наистина ли? — попита отчаяно Катрин.

— Тези неща ги решавате двамата със сина ми.

— Кейти! — промълви той. — Какво се е случило? Защо да бързаме толкова?

— О! Думите ми прозвучаха като… като че ли съм в положението на момичетата, които… — Лицето й пламна. — О, боже! Не! Няма такова нещо! Нали знаеш, че това е невъзможно! О, нали не мислиш, Питър, че аз… че…

— Не, разбира се — той се засмя, седна на пода до нея и я прегърна. — Съвземи се най-после. Какво става? Нали знаеш, че ако поискаш, още тази вечер ще се оженя за теб. Само ми кажи, какво се е случило?

— Нищо. Добре съм. Ще ти кажа. Ще решиш, че съм луда. Внезапно ме обзе усещането, че никога няма да се омъжа за теб, че се случва нещо ужасно и трябва да избягам от него.

— Какво точно ти се случи?

— Не знам. Нищо конкретно. Работих през целия ден. Никой не ми се обади, никой не дойде вкъщи. И изведнъж вечерта ме обзе това усещане, беше кошмар, неизразим ужас, нещо страшно. Почувствах смъртна опасност, сякаш нещо ме връхлита, а аз не мога да избягам, защото ме е сграбчило и вече е твърде късно.

— Да избягаш от какво?

— Не знам точно. От всичко. От целия си живот. Сякаш попаднах в подвижни пясъци. Беше гладко и естествено. Не забелязваш нищо, нищо не подозираш. Безгрижно тръгваш напред. Но като забележиш, вече е твърде късно… Почувствах, че ще потъна, че никога няма да се омъжа за теб, че трябва да бягам, сега или никога. Не си ли изпитвал подобно чувство, не си ли изпитвал необясним страх?

— Изпитвал съм — прошепна той.

— Нали не ме мислиш за луда?

— Не, Кейти. Само ми кажи какво го предизвика? Нещо конкретно ли беше?

— Ами… сега изглежда толкова глупаво. — Тя се засмя извинително. — Ето как стана: седях си в стаята, беше малко хладно и не отворих прозореца. На масата бях натрупала толкова много листове и книги, че нямаше място да пиша и събарях хартиите с лакът. На пода край мен имаше купища хартия, която шумолеше, защото вратата на всекидневната беше отворена и сигурно е ставало малко течение. Чичо също работеше във всекидневната. Работата ми вървеше, бяха минали часове, дори не знаех колко е часът. И внезапно се случи това нещо. Не знам как стана. Може би стаята е била задушна, а може би го предизвика тишината, не чувах нищо, всекидневната бе притихнала, а хартията шумолеше, като че ли някой се бе задавил до смърт. И тогава се огледах и… и не видях чичо във всекидневната, видях само неговата сянка на стената. Сянката бе огромна и силно прегърбена. Беше неподвижна и огромна!

Тя потръпна. Случилото се вече не й се струваше глупаво. Прошепна:

— Точно тогава ме обзе страхът. Сянката беше неподвижна, но ми се стори, че всичката хартия се движи, стори ми се, че тя се надига много бавно от пода, ще стигне до гърлото ми и ще се удавя. И тогава изкрещях. Но, Питър, той не ме чу. Не чу! Сянката не помръдна. Тогава грабнах палтото и шапката си и побягнах. Затичах се през всекидневната, а той като че ли каза: „Катрин, колко е часът?… Къде отиваш?“ Нещо такова, не съм сигурна. Но аз не погледнах назад и не му отговорих — не можах. Уплаших се от него. Уплаших се от чичо Елсуърт, който никога през живота си не ми е казал лоша дума!… Това е, Питър. Не разбирам, но ме е страх. Вече не толкова много, откак съм тук с теб, но ме е страх…

Госпожа Кийтинг заговори сухо и отсечено:

— Ясно е какво ти се е случило, скъпа. Работила си твърде много, преуморила си се и си реагирала малко истерично.

— Да… сигурно…

— Не — каза Кийтинг унило, — нищо подобно… — Сети се за високоговорителя във фоайето на събранието на стачниците. Добави бързо: — Да, майка ми е права. Съсипваш се от работа, Кейти. На твоя чичо ще му извия врата някой ден.

— Но той не е виновен! Той не иска да работя. Често ми взима книгите и ме праща на кино. Самият той казва, че работя твърде много. Но на мен работата ми харесва. Мисля си, че всичко, което записвам, всяка моя бележка, всяка частица информация ще стигне до стотици студенти в цялата страна. Мисля си, че помагам за образованието на хората и давам своя малък принос за тази голяма кауза… гордея се с това и не искам да спирам. Разбираш ли? Няма от какво да се оплаквам. Но… но тази вечер… Не знам какво става с мен.

— Слушай, Кейти, утре ще вземем удостоверението и веднага ще се оженим, където пожелаеш.

— Нека го направим, Питър — прошепна тя. — Наистина ли нямаш нищо против? Не че се налага, но ми се иска. Толкова ми се иска. Ще знам, че всичко е наред. Ще се справим. Мога да работя, ако ти… ако още не си готов или…

— О, глупости. Не говори така. Ще се справим. Това няма значение. Само да се оженим и всичко друго ще си дойде на мястото.

— Скъпи, разбираш ли ме? Наистина ли ме разбираш?

— Да, Кейти.

— Вече всичко е наред — каза госпожа Кийтинг. — Ще ти приготвя чаша горещ чай, Катрин. Ще го изпиеш, преди да си идеш у дома.

Тя направи чай. Катрин отпи с благодарност и каза усмихната:

— Аз… често се страхувах, че няма да ме одобрите, госпожо Кийтинг.

— Откъде ти е хрумнало подобно нещо? — каза провлечено г-жа Кийтинг. Думите й не прозвучаха като въпрос. — Бъди добро момиче, прибери се вкъщи и хубаво се наспи.

— Майко, не може ли Кейти да остане тук тази нощ? Може да спи при теб.

— Питър, не ставай истеричен. Какво ще си помисли чичо й?

— О, не, не, разбира се. Всичко е наред, Питър. Ще си ида у дома.

— Но ако искаш…

— Не ме е страх. Вече не ме е страх. Добре съм. Нали не си мислиш, че наистина съм се уплашила от чичо Елсуърт?

— Добре. Но остани още малко.

— Слушай, Питър — каза госпожа Кийтинг, — нали не искаш тя да тича по улиците толкова късно.

— Ще я изпратя до вкъщи.

— Не — каза Катрин. — Не искам да се държа толкова глупаво. Не, няма да ме изпращаш.

На вратата той я целуна и каза:

— Ще дойда да те взема утре в десет и ще отидем за удостоверението.

— Добре, Питър — прошепна тя.

Затвори вратата след нея и остана за миг в коридора, неволно стиснал юмруци. После се върна във всекидневната и се изправи предизвикателно пред майка си, пъхнал ръце в джобовете. В очите му се четеше мълчалив въпрос. Г-жа Кийтинг го гледаше спокойно, без да се прави, че не вижда погледа му, но и без да му отговаря.

Попита го:

— Ще си лягаш ли, Питър?

Очакваше всичко друго, само не и това. Почувства неудържимо желание да се възползва от възможността, да се обърне, да излезе от стаята и да избяга. Трябваше обаче да разбере какво мисли тя, трябваше да се оправдае.

— Майко, не искам да чувам никакви възражения.

— Не съм изказала никакви възражения — отвърна г-жа Кийтинг.

— Майко, разбери, че обичам Кейти и нищо няма да ме спре, това е.

— Чудесно, Питър.

— Не виждам какво не й харесваш.

— За теб вече няма значение какво харесвам и какво не харесвам.

— Нищо подобно, майко, разбира се, че има значение! Знаеш, че има. Защо говориш така?

— Питър, не става дума какво ми харесва или какво не ми харесва на мен. Изобщо не мисля за себе си, защото за мен ти си най-важният на този свят. Може би е старомодно, но аз съм си такава. Знам, че не съм права, защото в наше време децата не го оценяват, но не мога да се променя.

— О, майко, знаеш, че го оценявам! Знаеш, че не искам да те нараня.

— Можеш да ме нараниш, Питър, само ако нараниш себе си. Трудно бих го понесла.

— Защо да нараня себе си?

— Ако ме изслушаш…

— Винаги съм те изслушвал!

— Ако наистина искаш да чуеш какво мисля, ще ти кажа, че ще погребеш двадесет и девет години от моя живот, всички надежди, които хранех за теб.

— Но защо? Защо?

— Не че не харесвам Катрин, Питър. Много я харесвам. Тя е добро момиче — стига да не й се случва често да пада духом и да й се привиждат разни небивалици. Но тя е прилично момиче и според мен би била добра съпруга. На всяко добро, трудолюбиво, почтено момче. Но като си помисля, че това може да си ти, Питър! Ти!

— Но…

— Ти си скромен, Питър. Твърде скромен си. Винаги си имал този проблем. Не дооценяваш себе си. Мислиш, че си като всички останали.

— Определено не мисля така! И няма да позволя никой да мисли така!

— Тогава мисли с главата си! Не си ли даваш сметка какво бъдеще имаш? Не виждаш ли какво си постигнал и колко много още можеш да постигнеш? Имаш шанс да станеш… е, да не казвам най-добрият, но да се издигнеш съвсем близо до върха в архитектурата и…

— Съвсем близо до върха ли? Така ли мислиш? Искам да съм най-добрият, единственият ненадминат архитект в страната за времето си и няма да се задоволя с нищо по-малко!

— Но Питър, това не се постига само с работа. Човек може да бъде на върха, само ако е готов на някои жертви.

— Но…

— Животът не ти принадлежи, Питър, ако наистина си се прицелил нависоко. Не можеш да задоволяваш всяка своя приумица, като останалите хора, защото за тях това е без значение. Не е важно какво чувстваш, Питър, нито какво чувствам аз. Важна е твоята кариера. Трябва да си силен, да проявиш себеотрицание, за да спечелиш уважението на хората.

— Ти просто не харесваш Кейти и се поддаваш на предразсъдъците си…

— Защо да не я харесвам? Е, разбира се, не мога да кажа, че одобрявам поведението на момиче, което проявява неуважение към своя любим, тича при него, безпокои го безпричинно и изисква да си изхвърли бъдещето през прозореца заради някакви щуротии. Каква подкрепа можеш да очакваш от такава съпруга? Но ако става въпрос за мен, ако мислиш, че се тревожа за себе си — тогава просто си сляп, Питър. Не ти ли е ясно, че от моята гледна точка това ще бъде съвършен брак? Аз няма да имам проблеми с Катрин, ще се разбирам прекрасно с нея, тя ще се държи почтително и покорно със своята свекърва. Но пък госпожица Франкън…

Той потръпна. Знаеше, че ще стане така. Това беше единствената тема, от която се страхуваше.

— О да, Питър — каза г-жа Кийтинг тихо, но твърдо. — Налага се да поговорим за нея. Сигурна съм, че аз няма да се разбирам с госпожица Франкън. Елегантно светско момиче като нея няма да търпи старомодна и необразована майка като мен. Най-вероятно ще ме изхвърли от къщи. О, да, Питър. Но нали разбираш, че мисля не за себе си.

— Майко — каза грубо той, — говориш пълни глупости, та аз нямам никакъв шанс с Доминик. Тази фурия… не знам дали изобщо би ме погледнала.

— Не се държиш на ниво, Питър. Навремето не допускаше, че има нещо, което не можеш да спечелиш.

— Но аз не я искам, майко.

— Наистина ли не я искаш? Ето, това си ти. Нали ти казах? Погледни се! Франкън е най-добрият архитект в града, точно този, който ти трябва! Та той почти те умолява да му станеш съдружник — въпреки възрастта ти, пренебрегвайки толкова много други по-възрастни мъже! Той не само ти позволява, той те умолява да се ожениш за дъщеря му! А ти утре ще влезеш в кантората и ще му представиш малката никаквица, за която си хукнал да се жениш! Само за миг престани да мислиш за себе си и се замисли за другите. Как мислиш, дали това ще му се понрави? Ще му се понрави ли, че си предпочел пред дъщеря му момиче от простолюдието?

— Няма да му хареса — прошепна Кийтинг.

— Можеш да заложиш живота си, че няма да му хареса! Можеш да се хванеш на бас, че ще те изхвърли! Тутакси ще намери куп хора, които ще се възползват да грабнат твоето място. Какво ще кажеш за Бенет например?

— О, не! — Кийтинг се задави от ярост и тя разбра, че е ударила право в целта. — Само не Бенет!

— Да — каза тя тържествуващо. — Бенет! Точно така ще стане, „Франкън&Бенет“, а ти ще обикаляш да си търсиш работа! Но ще си имаш съпруга! О, да, ще си имаш съпруга!

— Майко, моля те… — прошепна отчаяно той. Но тя продължи безмилостно:

— Ето, такава съпруга ще си имаш. Недодялано момиче, което не знае къде да си сложи ръцете и краката. Глуповато девойче, което ще бяга и ще се крие от всяка важна личност, която доведеш у дома. Мислиш си, че много те бива ли? Не се заблуждавай, Питър Кийтинг! Никой мъж не може да стигне до върха, ако е сам. Не подценявай важността на подходящата съпруга. Твоят Франкън не се е оженил за прислужница, нали? За миг се опитай да видиш нещата през очите на другите. Какво ще си помислят за твоята съпруга? Какво ще си помислят за теб? Ти не си изкарваш прехраната, като строиш колиби за улични продавачи, не забравяй това! Трябва да играеш играта така, както я играят влиятелните мъже на този свят. Трябва да бъдеш на тяхното ниво. Какво ще си помислят за мъж, който се е оженил за малко нищожество? Дали ще ти се възхищават? Ще ти вярват ли? Ще те уважават ли?

— Млъкни! — извика той.

Но тя продължи. Говори дълго, а той седеше, яростно пукаше с пръсти и от време на време изпъшкваше:

— Но аз я обичам… Не мога, майко! Не мога… Обичам я…

Тя млъкна, когато навън улиците посивяха от светлината на утрото. Пусна го да си отиде в стаята, залитайки. Каза му нежно и изморено:

— Питър, направи поне едно нещо. Изчакайте само няколко месеца. Помоли я да почака няколко месеца. Хайер може да умре всеки момент, и тогава, след като станеш съдружник, можеш да се ожениш за нея и да се справиш с всичко. Тя няма да има нищо против да почака още малко, ако те обича… Помисли за това, Питър… И докато размисляш, не забравяй, че ако се ожениш сега, ще разбиеш сърцето на майка си. Не че е толкова важно, но само малко помисли по този въпрос. Мисли един час за себе си, но отдели минута в мисли за другите…

Той не се опита да заспи. Не се съблече, а остана с часове седнал на леглото. В ума му се избистри едно-единствено желание: да прескочи година напред във времето, когато всичко ще се е уредило, без значение как.

Не беше взел никакво решение, когато в десет часа звънна на вратата на Катрин. Смътно усещаше, че тя ще го хване за ръка, ще го поведе, ще настоява — и така решението ще дойде от само себе си.

Катрин отвори вратата и се усмихна щастливо и доверчиво, сякаш нищо не се беше случило. Покани го в стаята си. На бюрото й бяха подредени купища книги и листове, облени в слънчеви лъчи. Стаята беше чиста и подредена. На килима личаха ивиците от подочистачката. Катрин беше с крепирана муселинена блуза, чиито ръкави очертаваха раменете й; в косата й на слънчевата светлина проблясваха бухнали косъмчета. Той усети мигновено разочарование, че в дома й нищо не го заплашва; изпита и облекчение, и разочарование.

— Готова съм, Питър — каза тя. — Подай ми палтото.

— Каза ли на чичо си?

— Да. Снощи му казах. Още работеше, когато се прибрах.

— Какво ти отвърна?

— Нищо. Разсмя се и ме попита какъв сватбен подарък искам. Толкова се смя!

— Къде е? Не поиска ли да се запознае с мен?

— Трябваше да отиде в редакцията на вестника. Каза, че занапред ще има предостатъчно време да се виждате. Но го каза толкова мило!

— Слушай, Кейти, аз… искам да ти кажа нещо. — Поколеба се, гледайки настрани. Гласът му беше безизразен. — Слушай за какво става дума: Лусиъс Хайер, съдружникът на Франкън, е много болен и едва ли ще живее дълго. Франкън ми намеква доста ясно, че аз ще заема мястото на Хайер. Но Франкън си е втълпил, че трябва да ме ожени за дъщеря си. Разбери ме правилно, знаеш, че това е изключено, но не мога да му го кажа. Затова си помислих… помислих си, че ако изчакаме… само няколко седмици… ще се наложа във фирмата и тогава Франкън не може да стори нищо, като отида при него и му кажа, че съм се оженил… Но разбира се, решението зависи от теб. — Погледна я и гласът му затрепери. — Но ако искаш да се оженим сега, тръгваме веднага.

— Но, Питър — каза тя спокойно и с искрена изненада. — Разбира се, че ще почакаме.

Той се усмихна, доволен и облекчен. Затвори очи.

— Разбира се, че ще почакаме — каза тя твърдо. — Не знаех, че нещата стоят така. Наистина няма никаква причина да бързаме.

— Не се ли страхуваш, че дъщерята на Франкън може да ме отнеме?

Тя се засмя.

— О, Питър! Познавам те твърде добре.

— Но ако предпочиташ…

— Не, така е много по-добре. Ако трябва да съм откровена, тази сутрин си помислих, че е по-хубаво да изчакаме, но не исках да ти кажа, защото не знаех дали си взел твърдо решение. Но след като искаш да почакаме, и аз искам същото. Тази сутрин разбрахме, че чичо ми е поканен да изнесе същия курс лекции това лято в един от големите университети на Западното крайбрежие. Би било ужасно да го изоставя, без да съм завършила работата. Помислих си, освен това, че може би сме твърде неразумни, и двамата сме толкова млади. Чичо Елсуърт така се смя… Наистина е по-разумно да почакаме.

— Да, така е. Но, Кейти, ако се чувстваш по същия начин като снощи…

— Нищо подобно! Толкова се срамувам. Не мога да си обясня какво ми стана снощи. Опитвам се да си спомня, но не мога да разбера. Нали знаеш колко зле се чувства човек после. На следващия ден всичко е ясно и просто. Много ли глупости наговорих снощи?

— Забрави за снощи. Ти си умно момиченце. И двамата сме разумни. Ще почакаме, но не задълго.

— Добре, Питър.

Изведнъж той произнесе с ярост:

— Настоявай да се оженим сега, Кейти.

Засмя се глупаво, сякаш не го каза сериозно.

Тя се усмихна.

— Е? — попита, разтваряйки ръце.

— Ами… — измърмори той. — Ами добре, Кейти. Ще почакаме. По-разумно е, разбира се. Аз… аз ще тръгвам. Ще закъснея за работа. — Усети, че трябва на секундата да избяга от стаята й. — Ще ти звънна. Хайде утре да вечеряме заедно.

— Добре, Питър. Ще бъде чудесно.

Той си тръгна, успокоен и натъжен, проклинайки се за натрапчивото усещане, че е пропуснал шанс, който никога не ще се повтори, че нещо надвисва над тях, а те не се съпротивляват. Проклинаше се, защото не знаеше срещу какво трябва да се съпротивляват. Забърза към кантората. Закъсняваше за среща с госпожа Мурхед.

Катрин остана насред стаята, след като той си тръгна. Зачуди се защо изведнъж усети празнота и студ. В този миг осъзна, че се е надявала той да я застави да го последва. После вдигна рамене, усмихна се с укор на самата себе си и се зае отново с работата, която я чакаше на бюрото й.