Айн Ранд
Изворът (36)

VI

Чък: А защо не ондатра? Защо човекът си е въобразил, че е нещо повече от ондатрата? Животът тупти във всички полски и горски твари. Животът е песен за вечна печал. Безкрайна печал. Песен на песните. Ние не разбираме — но мигар някой го е грижа дали разбира? Само счетоводителите и педикюристите. И раздавачите. Ние само обичаме. Сладката Тайна на Любовта. Останалото е без значение. Дайте ми любов и пуснете всички философии през кюнеца в комина. Щом Мария приютила бездомната ондатра, сърцето й се разтворило и се изпълнило с живот и любов. Ондатрата е добър заместител на визона, но това не е най-важното. Най-важното е животът.

Джейк: (нахлува) Кажете, момчета, има ли някой пощенска марка с лика на Джордж Вашингтон?

Завеса.

Айк затвори ръкописа си и пое дълбоко въздух. Гласът му пресипна, след като чете на глас цели два часа. Прочете кулминацията на пиесата си на един дъх. Погледна към слушателите, усмихвайки се със самоирония, с дръзко вдигнати вежди, но с умоляващи очи.

Елсуърт Тухи седеше на пода. Потърка гръб в крака на един стол и се прозя. Гъс Уеб, излегнат по корем насред стаята, се обърна по гръб. Ланслът Клоуки, кореспондент в чужди страни, се пресегна, взе си чашата с уиски и я пресуши. Джулс Фауглър, новият театрален критик на „Банър“, остана неподвижен. Не бе помръднал в продължение на два часа. Домакинята Лоис Кук вдигна ръце, изви ги, протегна се и каза:

— Господи, Айк, ужасно е.

Ланслът Клоуки промърмори:

— Лоис, къде държиш джина, моето момиче? Не бъди толкова стисната. Не познавам по-лоша домакиня от теб.

Гъс Уеб каза:

— Не разбирам от литература. От нея няма никаква полза. Губене на време. Писателите трябва да бъдат ликвидирани.

Айк се разсмя пронизително.

— Гадно, а? — Размаха ръкописа. — Наистина супер гадно. За какво мислите, че съм го написал? Само ми кажете може ли някой да напише нещо по-кофти. Най-слабата пиеса под слънцето.

Не бяха на официална среща на Съвета на американските писатели. Събраха се неофициално. Айк бе помолил неколцина приятели да изслушат най-новата му творба. До двадесет и шестата си година бе написал единадесет пиеси, но нито една не беше поставена.

— По-добре се откажи от театъра, Айк — каза Ланслът Клоуки. — Писането е сериозна работа. Не е за всеки помияр, който иска да се пробва. — Първата книга на Ланслът Клоуки, в която разказваше преживелиците си в чужбина, беше бестселър десета седмица.

— Така ли, Ланс? — изрече Тухи бавно и любезно.

— Добре де — сопна се Клоуки, — добре. Дайте ми питие.

— Ужасно е — каза Лоис Кук, клатейки уморено глава. — Не може да е по-ужасно. Толкова ужасно, че е направо чудесно.

— Топки — каза Гъс Уеб. — Защо изобщо идвам тук?

Айк запрати ръкописа към камината. Той се удари в телената преграда и падна на пода с разтворени и смачкани тънки страници.

— След като Ибсен може да пише пиеси, защо да не мога и аз? Той е добър, мен не ме бива, но това не е достатъчна причина.

— Може би не в космическия смисъл — каза Ланслът Клоуки. — Но все пак теб не те бива.

— Излишно е да го повтаряш. Аз го казах преди теб.

— Тази пиеса е върховна — изрече нечий глас.

Гласът беше бавен, носов и отегчен. Прозвуча за първи път тази вечер и всички се обърнаха към Джулс Фауглър. Един карикатурист му бе направил шарж, който представляваше два увиснали кръга — голям и малък: големият беше коремът му, а малкият — долната му устна. Носеше прекрасно скроен костюм в цвят, който наричаше „merde d’oie“^[1]. Никога не си сваляше ръкавиците и ходеше с бастун. Беше виден театрален критик.

Джулс Фауглър протегна бастуна си, закачи ръкописа с дръжката и го издърпа по пода до краката си. Не го вдигна, но повтори, гледайки надолу:

— Тази пиеса е върховна.

— Защо? — попита Ланслът Клоуки.

— Защото го казвам аз — отвърна Джулс Фауглър.

— Шегуваш ли се, Джулс? — попита Лоис Кук.

— Никога не се шегувам — каза Джулс Фауглър. — Просташко е да се шегуваш.

— Изпрати ми два билета за премиерата — подигра се Ланслът Клоуки.

— Осем и осемдесет за два билета за премиерата — каза Джулс Фауглър. — Ще бъде най-големият хит на сезона.

Джулс Фауглър се обърна и видя, че Тухи го гледа. Тухи се усмихваше, но усмивката му не беше лека или безгрижна; тя изразяваше одобрително отношение към нещо, което той наистина смяташе за много сериозно. Фауглър гледаше хората презрително, но когато погледът му се насочи към Тухи, в него за миг се появи разбиране.

— Защо не станеш член на Съвета на американските писатели, Джулс? — попита Тухи.

— Аз съм индивидуалист — каза Фауглър. — Не вярвам в никакви организации. Да не би да се налага?

— Не, ни най-малко — отвърна весело Тухи. — Не и на теб, Джулс. Нямам на какво да те науча.

— Харесва ми, Елсуърт, че никога не е необходимо да ти се обяснявам.

— По дяволите, тук няма нужда нищо да обясняваш. Ние сме шест сродни души.

— Пет — каза Фауглър. — Не харесвам Гъс Уеб.

— Защо? — попита Гъс, без да се обижда.

— Защото не си мие ушите — отвърна Фауглър, сякаш въпросът беше зададен от трети човек.

— Това ли било — каза Гъс.

Айк се бе надигнал от стола, вторачен във Фауглър, и се чудеше дали да си поеме въздух.

— Харесвате ли пиесата ми, господин Фауглър? — успя да промълви.

— Не съм казал, че я харесвам — отвърна студено Фауглър. — Мисля, че смърди. Затова е върховна.

— О — каза Айк. Разсмя се и си отдъхна. Погледът му премина по лицата в стаята, изпълнен с лукаво тържество.

— Да — каза Фауглър, — моят подход на критик е същият като вашия подход на автор. Мотивите ни са еднакви.

— Ти си голяма работа, Джулс.

— Господин Фауглър, моля.

— Вие сте върхът, вие сте най-големият негодник на земята, господин Фауглър.

Фауглър обърна с върха на бастуна страниците на ръкописа в краката си.

— Не те бива да пишеш на машина, Айк.

— По дяволите, да не съм машинописка. Аз съм творец.

— След премиерата ще можеш да си вземеш секретарка. Ще се чувствам длъжен да хваля пиесата — най-малкото за да предотвратя бъдещи безчинства с пишещата машина, като това тук. Пишещата машина е чудесен инструмент и не бива да бъде осквернявана.

— Добре де, Джулс — каза Ланслът Клоуки, — ти си остроумен, много знаеш, много си умен и те бива да се измъкваш… но защо искаш да похвалиш този боклук?

— Защото е точно както го нарече ти — боклук.

— Няма логика, Ланс — каза Айк. — Не е логично от космическа гледна точка. Някой написва добра пиеса и тя бива хвалена, но това е нищо. Всеки може да го направи. Всеки, който има талант — а талантът е въпрос на жлези. Съвсем друго е някой да напише калпав текст и той да бъде хвален — опитай да го направиш.

— Правил го е — каза Тухи.

— Въпрос на лично мнение — каза Ланслът Клоуки. Вдигна празната си чаша и засмука последното късче лед.

— Айк е много по-наясно от теб, Ланс — каза Джулс Фауглър. — Току-що с малката си реч доказа, че е истински мислител. Между другото речта беше далеч по-добра от пиесата му.

— Това ще е тема на следващата ми пиеса — каза Айк.

— Айк изказа своите аргументи — продължи Фауглър. — И аз моите. А също и ти, Ланс. Помисли върху моя случай, ако искаш. Какво постига критикът, като похвали добра пиеса? Абсолютно нищо. В този случай критикът се свежда до изтъкнат куриер между автора и публиката. Какво печеля аз от такова нещо? Дошло ми е до гуша. Имам право да впечатля хората със собствената си личност. Иначе ще съм неудовлетворен — а аз не вярвам в неудовлетворението. Но ако един критик е способен да наложи съвършено бездарна пиеса — ах, нали ти е ясна разликата! Затова аз ще превърна в хит… как се казваше пиесата ти, Айк?

— Не те засяга, задник такъв — каза Айк.

— Моля?

— Това е заглавието на пиесата.

— А, ясно. Затова аз ще направя хит от „Не те засяга, задник такъв“.

Лоис Кук се изсмя високо.

— Всички вие вдигате твърде много шум — каза Гъс Уеб, изтегнат на земята, с ръце кръстосани под главата си.

— А сега нека да поразсъждаваме за твоя случай, Ланс — продължи Фауглър. — Какво удовлетворение търси кореспондентът, отразяващ световните събития? Хората четат за какви ли не международни кризи и ти ще си доволен, ако изобщо забележат името ти. Но ти си не по-лош от който и да е генерал, адмирал или посланик. Имаш право да станеш известен. Затова ти постъпи мъдро. Изписа цяла книга, пълна с глупости — да, с глупости, — но морално оправдана. Умно я написа. Използва световните катастрофи като декор, на който да откроиш противната си незначителна личност. Ланслът Клоуки се напил на международна конференция. Ланслът Клоуки преспал с разни хубавици по време на нашествие. Ланслът Клоуки хванал дизентерия в гладуваща страна. Защо не, Ланс? Пробута книгата, нали? С помощта на Елсуърт, разбира се!

— На читателите им харесват човешките истории — каза Ланслът Клоуки, гледайки гневно в чашата си.

— Стига глупости, Ланс! — кресна Лоис Кук. — Какво си въобразяваш? Много добре знаеш, че се прочу не благодарение на човешките истории, а на Елсуърт Тухи.

— Много добре помня колко съм задължен на Елсуърт — каза мрачно Клоуки. — Елсуърт е най-добрият ми приятел. Но ефектът нямаше да е същият, ако книгата беше калпава.

Осем месеца по-рано Ланслът Клоуки стоеше с ръкопис в ръка пред Елсуърт Тухи, точно както в този миг Айк стоеше пред Фауглър. Не повярва, когато Тухи каза, че книгата ще оглави списъка на бестселърите. Но след продадените двеста хиляди екземпляра Клоуки окончателно се отказа да разпознава истината под каквато и да е форма.

— Той постигна същото и с „Храбрият Жлъчен Камък“ — каза кротко Лоис Кук, — макар че подобна гадост не е отпечатвана на хартия. Беше ми съвсем ясно. Но той успя.

— И едва не загубих работата си — каза равнодушно Тухи.

— Какво правиш с алкохола, Лоис? — подхвърли Клоуки. — Пестиш го, за да се къпеш с него ли?

— Добре де, пиянде такова — каза Лоис Кук и лениво се изправи.

Затътри се из стаята, вдигна от пода нечия недопита чаша, пресуши я, излезе и се върна с няколко различни бутилки скъп алкохол. Клоуки и Айк побързаха да си налеят.

— Мисля, че си несправедлива към Ланс, Лоис — каза Тухи. — Защо да не напише автобиография?

— Защото животът му не заслужава да се изживее, камо ли да се опише.

— Точно затова се превърна в бестселър.

— На мен ли го казваш?

— Искам да разкажа на някого.

Наоколо имаше удобни столове, но Тухи предпочете да остане на пода. Излегна се по корем, подпря се на лакти и се залюля доволно от лакът на лакът, разтворил широко крака върху килима. Харесваше му да се държи непринудено.

— Искам да разкажа на някого. Следващия месец ще представя автобиографията на зъболекар в малък град. Зъболекарят е забележителен с това, че в живота му няма нито един забележителен ден, а в книгата — нито едно забележително изречение. Ще ти хареса, Лоис. Съвършено скучен човек разголва душата си под формата на откровение.

— Незначителните хора — каза нежно Айк. — Обичам незначителните хора. Трябва да обичаме незначителните хора на този свят.

— Задръж тия приказки за следващата си пиеса — каза Тухи.

— Няма как — каза Айк. — Написал съм ги в тази.

— Каква е основната идея, Елсуърт? — кресна Клоуки.

— Съвсем проста, Ланс. Когато някой е пълно нищожество, не върши нищо друго, освен да яде, да спи и да бъбри със съседите, и когато този факт се превърне в източник на гордост, в история, достойна да бъде разгласена пред света и проучвана старателно от милиони читатели, фактът, че някой е построил катедрала, става недостоен за описване и за разгласяване. Въпрос на гледна точка и относителност. Допустимото разстояние между всеки две крайности е ограничено. Мравката не е в състояние да осмисли гръмотевицата.

— Приказките ти са като на упадъчен буржоа, Елсуърт — каза Гъс Уеб.

— По-кротко, сладур — отвърна невъзмутимо Тухи.

— Всичко е чудесно — каза Лоис Кук, — освен че си прекалено добър, Елсуърт. Заради теб ще остана без работа. Ако искам да не ме забравят, много скоро ще се наложи да напиша нещо качествено.

— Няма да стане този век, Лоис — каза Тухи. — Може би няма да стане и следващия. По-късно е, отколкото си мислиш.

— Но вие не казахте… — възкликна тревожно Айк.

— Какво не казах?

— Не казахте кой ще постави пиесата ми!

— Нямай грижа — каза Джулс Фауглър.

— Забравих да ти благодаря, Елсуърт — каза тържествено Айк. — Ето, сега ти благодаря. Сред толкова много калпави пиеси ти избра моята. Заедно с господин Фауглър.

— Твоята некадърност върши работа, Айк.

— И това е нещо.

— Голяма работа е.

— Каква… точно?

— Много говориш, Елсуърт — каза Гъс Уеб. — Опияняваш се от собствените си думи.

— Скрий се, сладък. Харесва ми да говоря. Айк? Ами например, да предположим, че не харесвам Ибсен…

— Ибсен е добър — каза Айк.

— Със сигурност е добър, но да предположим, че не го харесвам. Да предположим, че искам да накарам хората да не гледат неговите пиеси. Нищо няма да постигна, ако им кажа да не гледат Ибсен. Но ако ги убедя, че ти си велик колкото Ибсен, съвсем скоро те не ще са в състояние да направят разлика.

— Господи, можеш ли да направиш такова нещо?

— Това е само пример, Айк.

— Колко би било хубаво!

— Да. Би било чудесно. И тогава ще е все едно какво гледат. Тогава всичко ще е все едно — и писателите, и онези, за които пишат.

— Защо, Елсуърт?

— Виж, Айк, в театъра няма място и за теб, и за Ибсен. Ясно ти е, нали?

— В известен смисъл, да.

— Но ти искаш да осигуря място и за теб, нали?

— Цялата тази безполезна дискусия вече се е водила неведнъж и то много по-добре — каза Гъс Уеб. — Накратко. Аз вярвам във функционалната икономия.

— Къде се е водила, Гъс? — попита Лоис Кук.

— Който не е имал нищо, ще има всичко, сестро.

— Гъс е безцеремонен, но задълбочен — каза Айк. — Харесва ми.

— Върви по дяволите — каза Гъс.

Влезе икономът на Лоис Кук — представителен възрастен мъж във вечерно облекло — и съобщи, че е дошъл Питър Кийтинг.

— Пит ли? — весело възкликна Лоис Кук. — Ами разбира се, вкарай го вътре, вкарай го веднага вътре.

Кийтинг влезе и замръзна от изненада, като видя събралите се хора.

— О… здравейте, всички — каза мрачно. — Не знаех, че си с компания, Лоис.

— Каква ти компания. Влизай, Пит, сядай, налей си питие, нали познаваш всички.

— Здравей, Елсуърт — каза Кийтинг и потърси с очи подкрепа от Тухи.

Тухи му махна, скочи и се настани в едно кресло, кръстосвайки грациозно крака. Всички присъстващи автоматично си наложиха самоконтрол: седнаха по-изправено, събраха колене, стегнаха устни. Само Гъс Уеб не помръдна.

Невъзмутим и елегантен, Кийтинг внесе в застоялия въздух свежестта на човек, дошъл от разходка по студените улици. Той обаче беше пребледнял и се движеше бавно и изморено.

— Съжалявам, ако се натрапвам, Лоис — каза той. — Нямам какво да правя и се чувствам толкова самотен, че реших да се отбия. — Смотолеви думата „самотен“, изричайки я с умоляваща усмивка. — Писна ми от Нийл Дюмон и другите. Иска ми се по-приятна компания… нещо като духовна храна.

— Аз съм гений — каза Айк. — Ще поставят моя пиеса на Бродуей. Като Ибсен съм. Елсуърт го каза.

— Айк току-що ни прочете новата си пиеса — каза Тухи. — Великолепна творба.

— Ще ти хареса, Питър — каза Ланслът Клоуки. — Наистина е чудесна.

— Шедьовър — каза Джулс Фауглър. — Надявам се, че ще се окажеш достоен за нея, Питър. Тя е от пиесите, които зависят от приноса на зрителите в театъра. Ако си бездушен, ако имаш ограничено мислене и въображение, пиесата не е за теб. Но ако си истинско човешко същество с голямо, голямо сърце, изпълнено със смях, запазило непокътната детската способност за неподправена емоция — ще преживееш нещо незабравимо.

— Ако не станете като децата, не ще влезете в царството небесно — каза Елсуърт Тухи.

— Благодаря, Елсуърт — каза Джулс Фауглър. — Това ще бъде заглавието на рецензията ми.

Кийтинг гледаше Айк и другите с жаден поглед. Всички изглеждаха далечни и чисти. Превъзхождаха го със знанията си, но лицата им изразяваха усмихната топлота, добронамереност и готовност да го приобщят към извисеността си.

Кийтинг поглъщаше тази извисеност, тази духовна храна, към която се бе устремил, идвайки на това място и усети как се извисява чрез тях. Те се почувстваха истински значими чрез него. В стаята възникна електрическа верига, която се затвори. Всички го осъзнаха, освен Питър Кийтинг.

 

 

Елсуърт Тухи прегърна каузата на модерната архитектура.

През последните десет години повечето нови жилищни сгради продължаваха да се строят като точни копия на историческите модели, но възгледите на Хенри Камерън се наложиха в строителството на бизнес сгради: фабрики, офиси, небостъргачи. Бледа и непълна, тази победа беше неохотен компромис, при който отпадаха колони и корнизи, допускаха се голи стени, търсеше се оправдание за случайно постигнати сполучливи форми, но накрая все пак се появяваше по някоя опростена гръцка волута. Мнозина заимстваха формите на Камерън, но малцина разбираха мисленето му. Единственият елемент от това мислене, на който не устояваше никой собственик на нова сграда, беше спестяването на пари. В това отношение той се наложи изцяло.

В европейските страни, най-вече в Германия, отдавна назряваше нова школа в строителството: четири стени, покрити с плосък покрив, с много малко отвори. Наричаше се нова архитектура. Освобождаването от тираничните правила, за което се бореше Камерън, свободата, която налага на строителя творец нова огромна отговорност, бе принизена до отказ от всякакво усилие, дори от познаване на историческите стилове. Така възникна нов набор от непоклатими правила — дисциплина на умишлена некомпетентност, творческа немощ, издигната в система, демонстративна посредственост.

„Сградата сама създава красотата си, а украсата й е част от правилата на темата и структурата й“, казваше Камерън. „Сградата няма нужда от красота, украса и тема“, казваха новите архитекти. Беше лесно за казване. Камерън и още неколцина други проправиха пътя и го настлаха с цената на живота си. Други мъже, много повече на брой, които умееха единствено да имитират Партенона, усетиха опасността и откриха нов път към сигурността: да тръгнат по пътя на Камерън, но той да ги отведе към нов Партенон — по-лесен, Партенон във формата на сандък от стъкло и бетон. Палмата се бе издигнала към светлината, но плесента плъзна, за да се храни с нея, деформира я и я покри, за да я дръпне обратно в общата джунгла.

Джунглата си каза думата.

В „Един тих глас“, с подзаглавие „Плувам по течението“, Елсуърт Тухи написа:

Дълго време не се решавахме да признаем мощното явление, известно като Модерна архитектура. Подобна предпазливост е характерна за всеки, който носи отговорността да направлява вкусовете на обществото. Често се случва отделни отклонения да се възприемат погрешно като движение с широка подкрепа. Човек трябва да внимава да не им придава значение, което те не заслужават. Но Модерната архитектура издържа изпитанието на времето, тя отвърна на едно очакване на масите и ние сме щастливи да я приветстваме.

Тук е мястото да изкажем признателност към пионерите на това движение, един от които е покойният Хенри Камерън. Някои от неговите творби са предвестници на новото великолепие. Но като всички пионери и той не успя да скъса с предразсъдъците, наследени от миналото, със сантименталността на средната класа, от която произхожда. Не устоя на суеверието на красотата и украсата, но украса според неговите представи и следователно много по-посредствена от установените исторически форми.

Нужна бе силата на широко колективно движение, която да изведе Модерната архитектура до нейната истинска и пълноценна форма. Сега вече тя се налага в целия свят, но не като хаотични индивидуални приумици, а като последователна, организирана дисциплина със сурови изисквания към твореца. Едно от тези изисквания е да се подчини на колективната същност на своето изкуство.

Принципите на тази нова архитектура са формулирани във внушителния процес на масовото творчество. Те са строги като правилата на класицизма. Изискват простота без труфила, подобна на честността на обикновения непретенциозен човек. Така, както отминаващата епоха на международните банкери налагаше всяка сграда да има пищен корниз, сега новата епоха повелява всяка сграда да е с плосък покрив. Също както имперската епоха изисквала всяка къща да има ъглови прозорци — символ на слънчевата светлина, която огрява всички.

Във формите на новата архитектура ценителят ще види красноречив социален смисъл. При старата система на експлоатация най-полезните елементи в обществото — хората на труда — не можеха да осъзнаят своето значение, техните практически функции бяха прикривани и замаскирани. Господарят нареждаше на слугите си да се обличат в ливреи със златни обшивки. Това намираше отражение и в архитектурата от този период; функционалните елементи на сградата — врати, прозорци, стълбища — бяха скрити под куп излишни украси. Но в модерната сграда точно тези полезни елементи — символите на тежкия труд — излизат наяве. Дали това не е гласът на един нов свят, в който работникът ще бъде господар?

Като най-добър пример за Модерната архитектура в Америка предлагаме на вашето внимание новия завод на компанията „Басет Бръш“, който скоро ще бъде завършен. Малката сграда въплъщава със скромните си размери цялата строга простота на новата дисциплина и е убедителен пример за Великолепието на Малките неща. Проектирана е от Огъстъс Уеб, млад архитект с голямо бъдеще.

Срещайки Тухи няколко дни по-късно, Питър Кийтинг смутено попита:

— Кажи ми, Елсуърт, така ли мислиш наистина?

— За какво?

— За модерната архитектура.

— Разбира се, че така мисля. Хареса ли ти малката ми статия?

— Мисля, че е чудесна. Много убедителна. Но кажи ми, Елсуърт, защо… защо избра Гъс Уеб? Та нали и аз проектирах няколко модернистични сгради през последните години. „Палмър Билдинг“ е доста изчистена, „Моури Билдинг“ е почти само покрив и прозорци, складът на Шелдън е…

— Питър, не бъди егоист. Направих доста неща за теб, нали? Нека да подкрепя и някой друг.

На един официален обяд Кийтинг бе поканен да произнесе слово за архитектурата:

— Премисляйки кариерата си, стигам до извода, че съм се придържал към един солиден принцип: че постоянната промяна е житейска необходимост. Тъй като сградите са неделима част от живота, следва, че архитектурата трябва да се променя постоянно. Никога не съм имал архитектурни предразсъдъци. Опитвал съм се да се вслушвам във всички гласове на нашето време. Фанатиците, които тръбят, че всички сгради трябва да са модернистични, са не по-малко тесногръди от консерваторите, които настояват да използваме само историческите стилове. Не се оправдавам за сградите, които съм проектирал, следвайки класическата традиция. Те са съобразени с нуждите на своята епоха. Не се оправдавам и за сградите, които съм проектирал в модерен стил. Те са предвестник на по-добро бъдеще. Моето мнение е, че придържането към този принцип носи удовлетворението и щастието да си архитект.

Новината, че Питър Кийтинг е избран да проектира „Стоунридж“, предизвика положителен отзвук в обществото и множество ласкателни отзиви и завист в професионалните среди. Той се опита да се отдаде на познатото удоволствие от славата. Напразно. Изпита само някакво бледо подобие на задоволство.

Проектът за „Стоунридж“ му се стори непосилен. Вече не го смущаваха обстоятелствата, при които му бе възложен. Те също избледняха и олекнаха в мислите му, прие ги с примирение и почти ги забрави. Нямаше сили да се заеме с проектирането на многобройните къщи в „Стоунридж“. Чувстваше се много изморен. Събуждаше се изморен и цял ден мислеше кога ще може отново да си легне.

Прехвърли „Стоунридж“ на Нийл Дюмон и Бенет.

— Действайте — каза изморено, — направете го както намерите за добре.

— В какъв стил, Пит? — попита Дюмон.

— Изберете някакъв стил, който да се хареса на собствениците на фамилни къщи. Смекчете го заради коментарите в пресата. Включете и исторически, и модерни елементи. Както решите. Все ми е едно.

Дюмон и Бенет се хванаха на работа. Кийтинг промени леко някои покриви, пречерта някои прозорци. Офисът на Уайнънд одобри предварителния проект. Кийтинг не разбра дали Уайнънд го е одобрил лично. Повече не се видяха с Уайнънд.

Месец след заминаването на Доминик Гай Франкън обяви, че се пенсионира. Кийтинг го бе уведомил за развода, без никакви обяснения. Франкън прие новината спокойно и каза:

— Знаех, че ще стане така. Всичко е наред, Питър. Вероятно никой от двама ви не е виновен.

Не си казаха нищо повече. Когато съобщи, че се пенсионира, Франкън напомни:

— Мина много време, откакто ти казах, че ще настъпи този миг. Изморен съм. Желая ти успех, Питър.

Кийтинг се почувства потиснат от мисълта, че ще трябва да поеме сам цялото бреме на фирмата, че на вратата ще бъде изписано само неговото име. Имаше нужда от съдружник. Избра Нийл Дюмон. Нийл беше изискан и елегантен, като Лусиъс Хайер. Фирмата бе преименувана на Питър Кийтинг & Корнилиъс Дюмон. Група приятели отпразнуваха събитието с пиянско тържество, на което Кийтинг не отиде. Обеща, че ще отиде, но забрави. Усамоти се за уикенда в снежен курорт и си спомни за празненството едва сутринта на следващия ден, вървейки сам по заледения селски път.

„Стоунридж“ беше последният договор, който подписа фирмата „Франкън&Кийтинг“.