Айн Ранд
Изворът (41)

II

Над входната врата висеше табела, възпроизвеждаща главата на вестника:

Ню Йорк Банър

Малката табела беше знак за известност и власт, които не се нуждаят от изтъкване. Тя беше като тънка, подигравателна усмивка, оправдаваща голата грозота на сградата. Сградата напомняше на фабрика, лишена от всякаква украса, ако се изключи табелата.

Фоайето беше като отвор на пещ — асансьорите поемаха поток от човешко гориво и го бълваха обратно. Хората не бързаха — движеха с премерена скорост под натиска на задачите си. Във фоайето никой не се размотаваше. Вратите на асансьорите щракваха като клапани, пулсиращи ритмично. На стената имаше табло с проблясващи червени и зелени светлини, които проследяваха движението на асансьорите във високата сграда.

Сякаш всичко в тази сграда се ръководеше с контролни табла, командвани от човек, който познава всяко движение. Сградата сякаш беше заредена с насочена енергия, действаща плавно и беззвучно, като внушителен механизъм, който нищо не може да унищожи. Никой не обърна внимание на червенокосия мъж, който спря за момент във фоайето.

Хауърд Роурк вдигна поглед към облицования таван. Никога не бе мразил никого. Някъде в тази сграда се намираше нейният собственик — мъжът, който го бе накарал да изпита чувство, най-близко до омразата.

Гейл Уайнънд хвърли поглед към малкия часовник на бюрото си. След минути имаше уговорена среща с архитект. Разговорът няма да е труден, каза си той. Водил бе много такива разговори в живота си. Трябваше само да говори, знаеше какво ще каже, а от архитекта не се изискваше нищо, освен няколко думи, изразяващи разбиране.

Погледът му се премести от часовника към коректурите на бюрото. Прочете редакционната статия от Алва Скарет за изхранването на катеричките в „Сентръл Парк“ и рубриката на Елсуърт Тухи, посветена на големите достойнства на изложбата от картини, нарисувани от работещите в общинската служба за здравеопазване. На бюрото му звънна звуков сигнал и гласът на секретарката каза:

— Г-н Хауърд Роурк е тук, г-н Уайнънд.

— Добре — каза Уайнънд и изключи устройството. Оттегляйки ръката си, забеляза редицата бутони на ръба на бюрото. До всяко от тези ярки малки копчета с цветен код стигаше жица, тръгваща от някоя точка на сградата. Всяка жица контролираше човек, който на свой ред контролираше голям брой хора в йерархията надолу. Всяка група от хора даваше своя принос за окончателната форма на думите върху хартията, които влизаха в милиони домове, в милиони човешки мозъци — и всичко това бе управлявано с малките цветни пластмасови бутони под пръстите му. Той обаче нямаше време да се отдаде на удоволствието от тази мисъл. Вратата на кабинета му се отвори и той дръпна ръка от бутоните.

Уайнънд се запита дали не закъсня с един миг, дали се изправи веднага, както изисква учтивостта, или остана седнал, гледайки влезлия мъж; а може би бе станал веднага и само му се стори, че е изминало време, преди да се изправи. Роурк се запита дали е спрял, влизайки в кабинета, дали вместо да тръгне напред, се е загледал в мъжа зад бюрото. Може би не бе забавил ход, а само му се стори, че е спрял. Но в един момент и двамата забравиха реалността — Уайнънд забрави защо е поканил този мъж, а Роурк забрави, че мъжът срещу него е съпругът на Доминик. В този момент престанаха да съществуват вратата, бюрото и килимът. В този момент всеки един от двамата мъже усети другия и в средата на стаята се срещнаха мислите им: „Това е Гейл Уайнънд“ — „Това е Хауърд Роурк“.

Тогава Уайнънд стана и посочи с ръка стола до бюрото. Роурк се приближи и седна. Никой от двамата не забеляза, че не са се поздравили.

Уайнънд се усмихна и каза нещо, което нямаше никакво намерение да изрече:

— Едва ли ще искате да работите за мен.

— Искам да работя за вас — каза Роурк, който бе дошъл готов да откаже.

— Виждали ли сте какви сгради съм построил?

— Да.

Уайнънд се усмихна.

— Става дума за нещо различно. Не е предназначено за моите читатели, а за мен.

— Не сте ли строили нещо за себе си?

— Не… ако изключим клетката, която притежавам на един покрив и тази стара печатница тук. Можете ли да ми кажете защо не съм построил собствена сграда, след като имам възможност да издигна цял град, ако пожелая? Аз не знам. Вие би трябвало да знаете. — Забрави, че никога не допуска хората, на които плаща, да изказват предположения за неговата личност.

— Защото сте бил нещастен — каза Роурк.

Каза го съвсем просто, без дързост — не можеше да се държи по друг начин, освен да бъде напълно честен. Бяха не в началото, а в средата на разговора, сякаш продължаваха нещо, започнато много отдавна. Уайнънд каза:

— Кажете го по-ясно.

— Мисля, че разбирате.

— Искам да чуя вашето обяснение.

— Повечето хора строят така, както живеят — рутинно, без осмисляне, според случайността. Но има и малцина, които си дават сметка, че сградата е истински символ. Всички ние живеем в собствените си мисли и съществуването е опит да претворим този живот във физическата действителност, да го изразим с движение и форма. За онзи, който е наясно, къщата, която притежава, е проявление на неговия живот. Ако не строи, когато има възможност, животът му не е такъв, какъвто му се иска.

— Не смятате ли, че е абсурдно да го кажете точно на мен?

— Не.

— Аз също не смятам. — Роурк се усмихна. — Но вие и аз сме единствените, които могат да кажат такова нещо. Че не съм имал онова, което искам и че мога да бъда причислен сред малцината, които са в състояние да разберат важните символи. Нали не бихте отрекли нито едното, нито другото?

— Не.

— На колко години сте?

— На тридесет и шест.

— Когато бях на тридесет и шест години, вече притежавах повечето вестници, които притежавам сега. Нямам предвид нищо лично. Не знам защо го казах. Просто се замислих.

— Какво искате да ви построя?

— Да ми построите дом.

На Уайнънд му се стори, че тези думи оказаха върху Роурк въздействие, различно от обикновеното им значение. Не можа да си обясни защо. Искаше му се да попита, но замълча, тъй като Роурк не бе реагирал по никакъв начин.

— Бяхте прав с диагнозата си — каза Уайнънд, — защото сега вече искам да си построя къща. Вече не се страхувам да придам видима форма на живота си. Ако искате да го кажа направо, като вас, сега съм щастлив.

— Каква къща искате?

— Извън града. Купих мястото. Имотът от петстотин акра е в Кънектикът. Каква да е къщата ли? Вие ще решите.

— Госпожа Уайнънд ли ме избра да я проектирам?

— Не. Госпожа Уайнънд не знае нищо по въпроса. Аз пожелах да заживеем извън града и тя се съгласи. Тогава я помолих да избере архитект — моята съпруга е Доминик Франкън, която на времето пишеше за архитектура. Но тя предпочете да остави избора на мен. Искате ли да знаете защо избрах вас? Дълго мислих. В началото бях по-скоро объркан. Не бях чувал за вас. Не познавах архитекти. Казвам го съвсем буквално, без да забравям годините, когато се занимавах със сделки с недвижими имоти, със строежи и с малоумници, които ги проектираха. Съвсем различно е от „Стоунридж“, то е — нали така го нарекохте? — проявление на моя живот. Тогава видях Монаднок и за първи път запомних името ви. Но дълго отлагах решението си. Обикалях страната, разглеждах къщи, хотели, всякакви сгради. Всеки път, когато някоя ми харесваше, питах кой я е проектирал и отговорът беше винаги един и същ: Хауърд Роурк. Затова ви се обадих. — Добави: — Да ви кажа ли колко съм възхитен от вашата работа?

— Благодаря ви — каза Роурк и за миг затвори очи.

— Знаете ли, не исках да се срещаме.

— Защо?

— Чували ли сте за моята галерия?

— Да.

— Никога не се срещам с хората, чиито творби харесвам. За мен творбите имат особено важно значение. Не искам хората да ми развалят усещането, както става най-често. Те са антипод на собствения си талант. Но това не важи за вас. Нямам нищо против да общувам с вас. Казвам ви го, защото искам да знаете, че ценя много малко неща в живота. Ценя творбите в галерията си, ценя вашите сгради, ценя дарбата на човека да създава такива неща. Може би това е единственото, в което вярвам. — Вдигна рамене. — Мисля, че съм унищожавал, извращавал, покварявал почти всичко около себе си. Но на тези неща не съм посягал. Защо ме гледате така?

— Простете. Моля ви, кажете ми каква къща искате.

— Искам да бъде дворец, само че за мен дворците не са голям лукс. Те са толкова огромни, толкова нетърпимо показни. Истинският лукс е малка къща. Жилище само за двама души — за жена ми и за мен. Не е нужно място за семейство, защото не възнамеряваме да имаме деца. Няма да има и помещения за гости — нямаме намерение да каним хора, само една стая за гости, за всеки случай, не повече. Хол, трапезария, библиотека, два кабинета, една спалня. Помещения за прислугата, гараж. Това е, общо взето. Ще ви съобщя подробностите по-късно. Разходите ще са толкова, отколкото имате нужда. А как да изглежда… — той се усмихна, вдигайки рамене. — Виждал съм вашите сгради. Онзи, който се опитва да ви каже как да изглежда една къща, или трябва да я проектира по-добре от вас… или да мълчи. Ще кажа само, че искам моята къща да бъде с качеството, характерно за Роурк.

— Какво е то?

— Мисля, че разбирате.

— Искам да чуя вашето обяснение.

— Мисля, че някои сгради са евтино показни и имат само фасада, други са страхливи и търсят оправдание с всяка своя тухла, а трети са завинаги негодни, нескопосни, злонамерени и фалшиви. Вашите сгради излъчват преди всичко чувство за радост. Но тази радост не е тиха. Тя е трудна, взискателна радост. Радост, която създава на човек усещането, че е постижение да я преживее. Като гледа сградата, човек си казва: ставам по-добър, след като мога да изпитам такова чувство.

Роурк изрече бавно, без да отговаря на Уайнънд:

— Сигурно е било неизбежно.

— Кое?

— Да го прозрете.

— Защо говорите така, сякаш… съжалявате, че съм го прозрял?

— Не съжалявам.

— Слушайте, не ми се сърдете… заради нещата, които съм построил.

— Не се сърдя.

— „Стоунридж“, хотелите „Нойс Белмонт“, вестниците на Уайнънд — след всички тях стигнах до решението, че искам къща, построена от вас. Заслужава си лукса, нали? Нима има значение как съм го постигнал? Те бяха средството. Вие сте целта.

— Не сте длъжен да се оправдавате пред мен.

— Не се оправ… Всъщност да, точно това правя.

— Не го правете. Не се бях замислил какви сгради сте строили.

— За какво се замислихте?

— Че съм безсилен срещу човек, прозрял в моите сгради онова, което сте прозрели вие.

— Да не би да ви е нужна помощ срещу мен?

— Не. Но за мен е правило да не съм безсилен.

— А за мен е правило да не се оправдавам. Значи… всичко е наред, нали?

— Да.

— Трябва да ви разкажа повече за къщата, която искам. Допускам, че архитектът е като изповедник — той трябва да знае всичко за хората, които ще живеят в неговата къща, защото им дава нещо много по-лично от дрехите и храната. Моля ви, приемете го така и ми простете, ако забелязвате, че ми е трудно да говоря — никога не съм се изповядвал. Искам тази къща, защото съм безнадеждно влюбен в жена си… Какво има? Неуместно ли е да ви го казвам?

— Не. Давайте нататък.

— За мен е непоносимо жена ми да е сред други хора. Това не е ревност, а е нещо по-силно и много по-лошо. Не понасям да я виждам как върви по улиците. Не мога да я деля с никого и с нищо, нито дори с магазините, театрите, такситата или тротоарите. Трябва да я отведа някъде. Трябва да я изолирам изцяло, така че нищо да не се докосва до нея, по какъвто и да е начин. Къщата трябва да е крепост. Моят архитект трябва да ми е страж.

Роурк го гледаше право в очите. Наложи си да го гледа очи в очи, за да може да го изслуша. Уайнънд усети усилие в погледа му, но го разпозна не като усилие, а само като сила. Усети подкрепа в този поглед и осъзна, че може да се изповяда докрай.

— Къщата трябва да е затвор. Не, не съвсем. Съкровищница — трезор, съхраняващ неща, които са толкова ценни, че не бива никой да ги гледа. Но и още нещо. Къщата трябва да е отделна вселена, да е толкова красива, че никога да не ни липсва онази, която сме напуснали. Да е затвор само със силата на съвършенството си. Да няма решетки, нито крепостни стени, а талантът ви да се издигне като стена между нас и останалия свят. Това искам от вас. И още нещо. Проектирали ли сте храм?

За миг Роурк почувства, че няма сили да отговори, но разбра, че въпросът е искрен. Уайнънд не усети нищо.

— Да — каза Роурк.

— Тогава си представете, че ви поръчвам храм. Храм на Доминик Уайнънд… Искам да се срещнете с нея, преди да започнете проекта.

— Виждал съм госпожа Уайнънд преди години.

— Така ли? Значи ви е ясно.

— Ясно ми е.

Уайнънд видя ръката Роурк на ръба на бюрото, с притиснати към стъклото дълги пръсти, до коректурите на „Банър“. Сред сгънатите безредно коректури се виждаше заглавието „Един тих глас“ на вътрешната страница. Загледа ръката на Роурк. Мина му през ум, че би искал да има бронзово преспапие, отлято по нея, защото би стояло красиво на бюрото му.

— Вече знаете какво искам. Действайте. Започвайте веднага. Зарежете всичко останало, с което сте се захванали. Ще ви платя колкото пожелаете. Искам къщата да е готова за лятото… О, простете. Твърде много съм общувал с калпави архитекти. Не попитах съгласен ли сте да я проектирате.

Ръката на Роурк трепна и той я отмести от бюрото.

— Да — каза Роурк. — Ще я проектирам.

Уайнънд видя по стъклото отпечатъците от пръстите му — толкова отчетливи, сякаш кожата бе прорязала по повърхността вдлъбнатини, в които имаше вода.

— Колко време ще ви е нужно? — попита Уайнънд.

— Ще е готова през юли.

— Разбира се трябва да видите мястото. Искам лично да ви го покажа. Да ви закарам ли там утре сутринта?

— Стига да искате.

— Бъдете тук в девет.

— Добре.

— Да ви напиша някакъв договор? Не знам как предпочитате да работите. Като правило преди да заработя с някого, аз се опитвам да науча всичко за него, от деня на раждането му или дори от по-рано. Не съм проверявал нищо за вас. Просто забравих. Стори ми се излишно.

— Готов съм да отговоря на всеки ваш въпрос.

Уайнънд се усмихна и поклати глава:

— Не. Нямам какво да ви питам. Само за условията в договора.

— Не поставям никакви условия, с изключение на едно: ако одобрите предварителните скици на къщата, тя да бъде построена както съм я проектирал, без никакви промени.

— Разбира се. Това е ясно. Казаха ми, че работите само по този начин. Ще имате ли нещо против, ако не се пише нищо за къщата? Знам, че би ви помогнало професионално, но искам вестниците да стоят настрана.

— Нямам нищо против.

— Ще ми обещаете ли, че няма да давате никакви снимки на вестниците?

— Обещавам.

— Благодаря ви. Ще ви се отплатя. Можете да смятате вестниците на Уайнънд за своя лична пресслужба. Ще ви осигуря най-широка реклама, каквато пожелаете, за всеки друг ваш проект.

— Не искам никаква реклама.

Уайнънд се разсмя.

— Какъв разговор, и то точно тук! Струва ми се, че нямате представа как ваши колеги архитекти биха водили такъв разговор. Според мен вие в нито един момент не съзнавахте, че говорите с Гейл Уайнънд.

— Съзнавах — каза Роурк.

— Така ви изразявам благодарността си. Невинаги се чувствам добре като Гейл Уайнънд.

— Зная.

— Ще си променя решението и ще ви задам личен въпрос. Казахте ми, че ще отговорите на всеки въпрос.

— Ще отговоря.

— Винаги ли се чувствате добре като Хауърд Роурк?

Роурк се усмихна. Усмивката му изразяваше развеселяване, удивление, неволно презрение.

— Отговорихте ми — каза Уайнънд.

После се изправи и каза:

— Утре сутринта, в девет — и му подаде ръка.

Роурк си тръгна, а Уайнънд седна усмихнат зад бюрото си. Насочи ръка към един от пластмасовите бутони… и я оттегли. Сети се, че трябва да се върне към обичайното си поведение, че не може да говори така, както бе говорил през изтеклия половин час. И тогава разбра какво бе странното в този разговор: за първи път в живота си бе разговарял с някого, без да изпита неохота, без да усети натиск или нужда да се прикрива, както се бе чувствал винаги, разговаряйки с хората. Този път нямаше напрежение, нито необходимост от напрежение. Сякаш бе разговарял със себе си.

Натисна бутона и каза на секретарката:

— Кажи на архива да ми изпратят всичко, с което разполагат за Хауърд Роурк.

 

 

— Познай — каза Алва Скарет. Гласът му молеше да бъде помолен за информация.

Елсуърт Тухи махна нетърпеливо, сякаш искаше да го отпрати. Не вдигна очи от бюрото.

— Остави ме, Алва. Зает съм.

— Имам да ти кажа нещо интересно, Елсуърт. Наистина е интересно. Сигурен съм, че искаш да го научиш.

Тухи вдигна глава и го погледна, присвивайки с леко отегчение ъгълчетата на очите си. Даде на Скарет да разбере, че благосклонно му обръща внимание. Провлече глас, подчертавайки колко е търпелив:

— Добре. Какво има?

Скарет не долови нищо обидно в поведението на Тухи, който се отнасяше с него по този начин през последната година и повече. Скарет не бе забелязал промяната, а и беше твърде късно да се засяга — и за двамата всичко беше нормално.

Скарет се усмихна като отличник, очакващ похвала от учителя, че е открил грешка в учебника, написан от самия учител.

— Елсуърт, частното ти ФБР има пропуски.

— Какво говориш?

— Мога да се обзаложа, че не знаеш какво прави Гейл, макар че винаги държиш да си осведомен.

— Какво е това, което не знам?

— Познай кой беше днес в кабинета му.

— Драги ми Алва, нямам време за гатанки.

— Няма да познаеш и след хиляда години.

— Добре де, тъй като единственият начин да се отърва от теб е да играя ролята на глупака във водевила, ще задам правилния въпрос: кой беше в кабинета на Гейл днес?

— Хауърд Роурк.

Тухи се обърна към него, забравил да дозира вниманието си, и каза недоверчиво:

— Не може да бъде!

— Да! — каза Скарет, горд от ефекта.

— Ами! — каза Тухи и избухна в смях.

На лицето на Скарет се изписа нерешителна полуусмивка. Зачуди се, искаше му се и той да се посмее, но не беше съвсем сигурен каква е причината за смеха.

— Да, смешно е. Но… защо, Елсуърт?

— О, Алва, толкова дълго ще трябва да ти обяснявам!

— Мислех, че може би…

— Не долавяш ли драматизма, Алва? Не обичаш ли фойерверки? Ако искаш да узнаеш какво да очакваш, само помисли, че най-страшните войни са религиозните, между секти от една и съща религия, както и гражданските войни между братя от една раса.

— Не следя съвсем мисълта ти.

— Драги мой, аз имам толкова много последователи. Отърсвам ги от себе си.

— Радвам се, че ти е толкова весело, но си мисля, че може би не е на добре.

— Разбира се, че не е на добре. Но не и за нас.

— Слушай: нали знаеш, че сме в неизгодно положение, особено ти, твърдейки, че този Роурк е едва ли не най-слабият архитект в града. А ако сега шефът го наеме — няма ли да е неловко?

— Така ли?… Може би…

— Радвам се, че го приемаш по такъв начин.

— Какво търсеше той в кабинета на Уайнънд? Поръчка ли получи?

— Не знам. Не разбрах. Никой не знае.

— Чувал ли си дали г-н Уайнънд възнамерява да строи нещо?

— Не. А ти?

— Не. Признавам, че моето ФБР наистина има пропуски. Но всеки прави каквото може.

— Знаеш ли, Елсуърт, върти ми се една мисъл. Имам идея как може да стане наистина много изгодно за нас.

— Каква ти е мисълта?

— Елсуърт, напоследък Гейл е невъзможен.

Скарет изрече тези думи тържествено, сякаш правеше откритие. Тухи остана полуусмихнат.

— Разбира се, ти го предвиди, Елсуърт. Беше прав. Винаги си прав. Проклет да съм, но не мога да разбера какво му става, дали е заради Доминик, дали в живота му е настъпила промяна или има друго, но нещо става. Защо изведнъж нещо му щуква и се захваща да чете всеки проклет ред от всеки проклет брой и вдига адска врява за дреболии? Напоследък отмени три от най-добрите редакционни статии, които съм писал, а преди никога не го е правил. Никога. Знаеш ли какво ми каза? Каза ми: „Майчинството е чудесно нещо, Алва, но за бога, въздържай се от глупости. Има граници дори за интелектуалната извратеност.“ Каква извратеност? Това беше най-сладката редакционна статия за Деня на майката, която съм писал. Честно казано, самият аз се трогнах. Откога заговори за извратеност? Онзи ден нарече Джулс Фауглър безмозъчен, каза му го в лицето и хвърли неделната статия в коша. Също отлична статия — за Работническия театър. Джулс Фауглър, най-добрият ни автор! Не е чудно, че Гейл вече няма нито един приятел тук. Преди го мразеха до дъното на душата си, а ако ги чуеш какво говорят сега!

— Чувам ги.

— Той започва да губи контрол, Елсуърт. Не знам как бих се справял, ако не беше ти и чудесните хора, които избираш. Практически те са работещият ни екип, тези твои младоци, а не старите свещени крави, които и без това вече сами са се отписали. Умните хлапета ще крепят „Банър“. Но Гейл… Слушай, миналата седмица той уволни Дуайт Карсън. Знаеш ли, смятам, че това е многозначително. Разбира се, Дуайт беше бреме и ужасен досадник, но той беше първият измежду галениците на Гейл, момчетата, които продадоха душите си. Така че, нали разбираш, в известен смисъл ми харесваше Дуайт да е тук, всичко беше наред, беше както трябва, беше реликва от най-добрите времена на Гейл. Винаги съм казвал, че Гейл си има предпазен клапан. И изведнъж изхвърля Дуайт — не ми харесва, Елсуърт. Изобщо не ми харесва.

— Какво говориш, Алва? Да не би да смяташ, че ми разказваш неща, които не знам, или просто изпускаш парата — прости ми смесената метафора — на моето рамо?

— Сигурно е така. Не обичам да критикувам Гейл, но от отдавна съм му толкова ядосан, че трябва да ме вържат. Но ето накъде бия: този Хауърд Роурк, на какви мисли те навежда той?

— Мога да напиша цяла книга, Алва. Но едва ли сега е времето да се впускам в такова начинание.

— Не, но мисълта ми е, какво със сигурност знаем за него? Знаем, че е вманиачен, чудак, глупак, добре, но нещо друго? Че е един от глупците, на които не можеш да повлияеш с любов, пари или с шестнадесетинчово оръдие. Той е по-тежък случай от Дуайт Карсън и от всичките галеници на Гейл, взети заедно. Е? Схващаш ли? Какво ще направи Гейл, когато се изправи срещу такъв човек?

— Едно от няколко възможни неща.

— Ще направи едно нещо, ако добре познавам Гейл, а аз го познавам. Затова съм обнадежден. Той отдавна има нужда от такова нещо. Голяма глътка от някогашното му лекарство. Предпазен клапан. Готви се да пречупи гръбнака на този човек — и това ще е добре за Гейл. Най-доброто на света. Ще стане пак какъвто си беше… Това е моята мисъл, Елсуърт. — Изчака, не видя одобрителен ентусиазъм на лицето на Тухи, и завърши колебливо: — Е, може и да греша… Не знам… Може би няма нищо такова… Просто помислих, че е психология…

— Точно така, Алва.

— Значи смяташ, че така ще стане?

— Може би. А може нещата да се развият много по-зле, отколкото си мислиш. Но това вече няма значение за нас. Защото, Алва, що се отнася до „Банър“, ако се стигне до сблъсък между нас и шефа, вече няма защо да се страхуваме от господин Гейл Уайнънд.

 

 

Момчето от архива донесе дебел плик с изрезки. Уайнънд вдигна глава, погледна плика и каза:

— Толкова много неща ли има? Не знаех, че е толкова прочут.

— Това е делото Стодард, господин Уайнънд.

Момчето спря. Не се бе случило нищо нередно… освен бръчките по челото на Уайнънд, но то не познаваше Уайнънд достатъчно добре, за да знае какво означават те. Зачуди се защо го обзе усещането, че изпитва страх. След миг Уайнънд каза:

— Добре. Благодаря ти.

Момчето остави плика върху стъклената повърхност на бюрото и излезе.

Уайнънд гледаше препълнения жълт плик. Отражението му в стъклото приличаше на купчина, разяла повърхността и пуснала корени в бюрото. Огледа стените на кабинета и се зачуди дали в тях има сила, която би могла да му спести отварянето на плика.

Изправи се на стола, опря свитите си в лактите ръце в права линия по ръба на бюрото, с опънати, срещнати пръсти, погледна надолу край ноздрите си към повърхността на бюрото и остана за миг мрачен, горд, спокоен, като мумия на фараон. После протегна ръка, придърпа плика, отвори го и започна да чете.

„Кощунство“ от Елсуърт Тухи, „Църквите на нашето детство“ от Алва Скарет, редакционни статии, проповеди, речи, декларации, писма до редакцията — „Банър“, задействан с пълна пара, снимки, карикатури, интервюта, протестни резолюции, писма до редакцията.

Изчете всяка дума, методично, с ръце на ръба на бюрото, със срещнати пръсти, без да вдига изрезките, без да ги докосва. Прочиташе най-горната изрезка от купчината, протягаше ръка, за да я обърне и започваше да чете следващата. Движеше ръката си като съвършено ритмичен механизъм, пръстите му се повдигаха точно, когато очите му поемаха последната дума и не позволяваха на изрезката да остане пред погледа му нито секунда повече от необходимото. Дълго разглежда снимките на Храма на Стодард. Още по-дълго разглежда една от снимките на Роурк — снимката на възторжения Роурк и текста към нея: „Щастлив ли сте, господин Супермен?“ Скъса я от страницата с репортажа и я пусна в чекмеджето на бюрото. После продължи да чете.

Съдебният процес, свидетелските показания на Елсуърт М. Тухи, Питър Кийтинг, Ралстън Холкъм, Гордън Л. Прескът. Нямаше никакви цитати от свидетелските показания на Доминик Франкън, само кратка дописка. „Защитата завърши.“ Няколко забележки в „Един тих глас“, после мълчание. Следващата изрезка беше три години по-късно — долината Монаднок.

Остана да чете до късно. Секретарките му си бяха тръгнали. Усети празните стаи и коридори наоколо. Чуваше шума на печатарските машини, глуха, тътнеща вибрация, разтърсваща всяка стая. Обичаше този шум — туптящото сърце на сградата. Заслуша се. Печатаха утрешния „Банър“. Остана дълго време неподвижен.