Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

XV

В девет часа следващата сутрин Питър Кийтинг кръстосваше нервно из стаята си, чиято врата бе заключил. Забрави, че е девет часа и Катрин го чака. Наложи си да я забрави, да забрави всичко, свързано с нея.

Заключи вратата заради майка си. Виждайки безсилната му ярост, предната вечер тя го накара да й каже истината. Призна, че се е оженил за Доминик Франкън и измисли някакво обяснение, че Доминик е извън града, за да уведоми за женитбата си възрастни роднини. Майка му изпадна във възторг и го засипа с въпроси. Той успя да избегне отговорите и да скрие паниката си. Не беше сигурен, че наистина има съпруга, която ще се върне при него сутринта.

Забрани на майка си да разгласява новината, но тя се обади на няколко души по телефона предишната вечер и на още няколко сутринта. Телефонът неспирно звънеше, нетърпеливи гласове питаха: „Вярно ли е?“, изразяваха удивление и поднасяха поздравления. Кийтинг си представяше как новината се разпространява из града, съдейки по имената и общественото положение на хората, които се обаждаха. Реши, че няма да вдига телефона. Сякаш цял Ню Йорк празнуваше, а единствен той стоеше херметично затворен в стаята си, безучастен, объркан и уплашен.

Почти по пладне звънна звънецът на входната врата. Той притисна длани до ушите си, за да не чуе кой идва и какво иска. Разнесе се гласът на майка му, толкова кресливо радостен, че прозвуча ужасно глупаво:

— Пити, скъпи, няма ли да дойдеш да целунеш жена си?

Той влетя в коридора. Доминик съблече визоновото си палто и меката кожа прати към ноздрите му полъх от студения въздух на улицата, примесен с нейния парфюм. Усмихна се мило, погледна го в очите и каза:

— Добро утро, Питър.

За миг остана вцепенен. Спомни си всичките телефонни обаждания и преживя триумфа, който те му бяха поднесли. Почувства се като мъж, движещ се на арената на препълнен стадион. В усмивката му сякаш грейнаха лъчи от светлинна дъга.

— Доминик, скъпа, сбъдна се една мечта!

Нямаше го усещането, че са обречени да се разбират. Бракът им беше такъв, какъвто го бяха замислили.

Изглежда тя беше доволна. Каза:

— Съжалявам, че не ме пренесе през прага, Питър.

Вместо да я целуне, пое ръката й и непринудено и нежно притисна устни над китката й.

Обърна се към майка си и каза енергично и тържествуващо:

— Майко, Доминик Кийтинг.

Майка му я целуна. Доминик отвърна на целувката. Г-жа Кийтинг захлипа:

— Скъпа, толкова съм щастлива, Бог да те благослови, не знаех, че си толкова красива!

Той се зачуди какво да прави, но Доминик бързо взе нещата в свои ръце, влезе в хола и каза:

— Нека първо да хапнем, а после ще ми покажеш жилището, Питър. Ще ми донесат вещите след около час.

Г-жа Кийтинг грейна:

— Обедът вече ще е за трима, госпожице Фран… — Сепна се. — Скъпа, как да се обръщам към теб? Госпожа Кийтинг или…

— Доминик, разбира се — отвърна Доминик, без да се усмихне.

— Няма ли да разгласим, да поканим някого…? — попита Кийтинг, но Доминик отсече:

— По-късно, Питър. Новината ще се разпространи сама.

По-късно, когато багажът й пристигна, тя влезе уверено в неговата спалня. Инструктира камериерката как да подреди дрехите й и го помоли да й помогне да внесе вещите си.

Г-жа Кийтинг попита учудено:

— Деца, няма ли да заминете някъде? Оженихте се внезапно и романтично, но… не предвиждате ли меден месец?

— Не — каза Доминик, — не искам да откъсвам Питър от работата му.

Той вметна:

— Ще сме тук временно, Доминик. Ще се преместим в друго, по-голямо жилище. Ти ще го избереш.

— Не, не е необходимо. Ще останем тук — отвърна тя.

— Аз ще се изнеса — предложи щедро госпожа Кийтинг, без да се замисли, смразена от страх от Доминик. — Ще си наема малък апартамент.

— Не — каза Доминик. — Бих предпочела да не се изнасяш. Не искам нищо да се променя. Искам да се вместя в живота на Питър такъв, какъвто е.

— Колко си мила! — усмихна се г-жа Кийтинг, но Кийтинг се вцепени от мисълта, че няма нищо мило от нейна страна.

Г-жа Кийтинг осъзна, че когато емоциите отшумят, ще намрази снаха си. Би се примирила, ако се държи надменно, но не можеше да й прости сдържаната любезност.

Телефонът звънна. Главният проектант в кантората на Кийтинг поднесе поздравления и каза:

— Току-що научихме, Питър. Гай е смаян. Мисля, че трябва да му се обадиш или да дойдеш тук — трябва да направиш нещо.

Кийтинг забърза към кантората, доволен, че се измъква за малко от къщи. Влезе грейнал, с вид на лъчезарен влюбен. Усмихваше се и стискаше ръце в чертожната зала, на фона на шумни поздравления, весела завист и пиперливи забележки. После тръгна към кабинета на Франкън.

За миг го обзе чувство на странна вина, когато видя усмивката на Франкън, почти като благословия. Потупа го приятелски по раменете и каза:

— Много съм щастлив, Гай…

— Сигурен бях, че така ще стане — каза тихо Франкън, — и вече съм доволен. Добре е, че всичко вече ще е твое, Питър, всичко, тази стая, фирмата, скоро.

— За какво говориш?

— Хайде, нали ти е ясно. Изморен съм, Питър. Идва време, когато човек се изморява окончателно и тогава… Не, няма как да знаеш, твърде млад си. По дяволите, Питър, каква е ползата от мен тук? Вече нямам желание да се преструвам, че съм полезен… Понякога ми се иска да бъда честен. Усещането е приятно… Може да поработя още една-две години и после ще се пенсионирам. Тогава всичко ще стане твое. Може би ще ми е забавно да се повъртя тук още малко… харесва ми, толкова е оживено, всичко върви толкова добре, хората ни уважават… добра фирма беше „Франкън&Хайер“, нали?… Какво говоря, дявол да го вземе? „Франкън и Кийтинг“. Един ден ще бъде само Кийтинг… Питър — попита меко той, — защо не се радваш?

— Разбира се, че се радвам, много съм ти благодарен и така нататък, но защо по дяволите мислиш за пенсиониране отсега?

— Не говорим за това. Питам те защо не се радваш, когато ти казвам, че всичко ще е твое? Бих искал да се зарадваш, Питър.

— За Бога, Гай, не бъди мрачен, ти си…

— Питър, за мен е много важно да се радваш на това, което ти оставям. Да се гордееш с него. Гордееш се, нали, Питър?

— Та кой не би се гордял? — Погледът му избягваше Франкън. Умолителните нотки в гласа на Франкън му бяха непоносими.

— Да, кой не би се гордял? Разбира се… Нали това важи и за теб, Питър?

— Какво искаш? — сопна му се ядосано Кийтинг.

— Искам да се гордееш с мен, Питър — каза Франкън смирено и отчаяно. — Искам да знам, че съм постигнал нещо. Искам да съм сигурен, че е имало смисъл. В крайна сметка искам да съм сигурен, че не е било… напразно.

— Нима не си сигурен? Не си ли сигурен? — погледът на Кийтинг стана убийствен, сякаш Франкън изведнъж се превърна в заплаха за него.

— Какво има, Питър? — попита Франкън меко, почти равнодушно.

— Проклет да си, нямаш право да не си сигурен! На твоята възраст, с твоето име и престиж, с твоя…

— Искам да съм сигурен, Питър. Работих много упорито.

— Но ти не си сигурен! — Разгневен и изплашен, Кийтинг се опита да го оскърби и изрече онова, което наскърбява най-много, но забрави, че е обидно за самия него, а не за Франкън, че Франкън няма как да знае, че никога не е знаел и дори не би могъл да се досети: — Познавам един, който ще е сигурен в края на своя живот, ще бъде толкова сигурен, че ми се иска да му прережа проклетото гърло!

— Кой? — попита спокойно и безразлично Франкън.

— Гай! Гай, какво става с нас? Какво говорим?

— Не знам — каза Франкън. Изглеждаше изморен.

Същия ден Франкън отиде на вечеря у Кийтинг. Беше елегантен и блесна с галантността си, целувайки ръка на госпожа Кийтинг. Но когато поздрави Доминик, помръкна. Нямаше какво да й каже. Погледна я умолително. Очакваше да се държи язвително и подигравателно, но срещна ненадейно разбиране. Тя не каза нищо, сведе глава, после го целуна по челото и задържа устните си притиснати към него секунда по-дълго от необходимото. Той почувства прилив на топлота и благодарност, но после се уплаши.

— Доминик — прошепна той, за да не чуят другите, — сигурно си ужасно нещастна…

Тя се засмя и го хвана за ръката:

— Няма такова нещо, татко, как можеш да говориш така!

— Прости ми — промълви той, — толкова съм глупав… Наистина е чудесно…

Гости прииждаха цялата вечер, неканени и без предупреждение. Идваше всеки, който бе чул новината и смяташе, че може да се отбие. Кийтинг не знаеше дали се радва или не. Всичко изглеждаше чудесно на фона на веселата глъчка. Доминик се държа прекрасно. Той не долови и намек на сарказъм в поведението й.

Беше късно, когато си тръгна последният гост. Останаха сами сред препълнените пепелници и празните чаши. Седяха в противоположните ъгли на хола. Кийтинг се опитваше да отложи момента, когато щеше да му се наложи да мисли за онова, за което трябваше да мисли.

— Хайде, Питър — каза Доминик и стана, — да приключваме.

Лежеше в тъмнината до нея. Задоволил бе желанието си, но остана по-неудовлетворен от когато и да било. Неподвижното тяло до него не реагира дори и от отвращение. Той се почувства разгромен след единствения опит да й наложи превъзходството си. Прошепна:

— Ужасна си!

Тя не помръдна.

После си спомни за нещо, което бе забравил в миговете на страст. Попита я:

— Кой е той?

— Хауърд Роурк — отговори тя.

— Добре — изръмжа той, — излишно е да ми казваш, щом не искаш!

Запали лампата. Тя лежеше притихнала, гола, с отметната назад глава. Лицето й беше ведро, невинно и чисто. Каза кротко, загледана в тавана:

— Питър, след като можах да направя това нещо… сега вече мога да направя всичко…

— Ако смяташ, че ще ти досаждам често, ако така си представяш…

— Толкова често или толкова рядко, колкото желаеш, Питър.

 

 

На следващата сутрин Доминик влезе в трапезарията и видя върху чинията си дълга бяла кутия от цветарски магазин.

— Какво е това? — попита тя камериерката.

— Донесоха я тази сутрин, госпожо, с молба да бъде оставена на масата за закуска.

Кутията бе адресирана до г-жа Питър Кийтинг. Доминик я отвори. Вътре имаше няколко клонки бял люляк — цвете, по-екстравагантно луксозно от орхидеите в този сезон. На малката картичка бе изписано име с едри букви, заредени с енергичното движение на ръката. Буквите сякаш се смееха: „Елсуърт М. Тухи.“

— Колко мило! — каза Кийтинг. — Чудех се защо не се появи вчера.

— Мери, моля те, сложи ги във вода — каза Доминик и подаде кутията на камериерката.

Следобед Доминик се обади на Тухи и го покани на вечеря.

Уговориха се за след няколко дни. Майката на Кийтинг се извини, че няма да вечеря с тях заради друг ангажимент. Обяснението й за пред самата нея беше, че има нужда от време, за да свикне. Масата, сервирана за трима души, беше украсена със свещи в кристални свещници и аранжирани сини цветя.

Тухи влезе и се поклони на домакините като на дворцов прием. Доминик се държеше като светска дама, която през целия си живот е била само светска дама и не би могла да бъде в друга роля.

— Е, Елсуърт? — попита Кийтинг, с жест към дома, атмосферата и Доминик.

— Драги Питър — каза Тухи — излишно е да говорим за очевидното.

Доминик ги поведе към трапезарията. Беше облечена официално, с бяла копринена блуза с мъжка кройка и дълга черна пола, права и семпла като блестящата й коса. Тесният колан на полата й загатваше, че две ръце са достатъчни, за да обхванат талията й, а крехкото й тяло може да бъде пречупено на две без никакво усилие. Беше с къси ръкави и гладка златна гривна, твърде голяма и тежка за тънката й китка. Елегантността й граничеше с перверзност. Имаше вид на жена, съзряла до застрашителна мъдрост, въпреки външността си на младо момиче.

— Елсуърт, нали е чудесно? — каза Кийтинг. Гледаше Доминик като човек, вторачен в огромна банкова сметка.

— Точно както очаквах — каза Тухи. — Нито повече, нито по-малко.

На масата Кийтинг поддържаше разговора, обзет от неудържимо желание да говори. Лееше думите, унесен като котка, която си играе в тревата.

— Всъщност, Елсуърт, Доминик пожела да те покани. Не съм я молил. Ти си ни първият официален гост. Мисля, че е чудесно. Тя е моята съпруга и най-добрият ми приятел. Колкото и да е глупаво, винаги съм си мислил, че не храните топли чувства един към друг. Бог знае защо съм решил така. И точно затова съм толкова доволен, че сега сме заедно, тримата.

— Значи не вярваш на математиката, така ли, Питър? — каза Тухи. — Защо се изненадваш? Някои цифри в комбинация трябва да дадат определен резултат. Ако събереш три числа като Доминик, теб и мен, ще се получи неизбежният сбор.

— Казват, че трима са цяла тълпа — засмя се Кийтинг. — Но това са празни приказки. Двама е по-добре от един, а понякога трима е по-добре от двама, зависи от случая.

— Единствената неточност в това отдавнашно клише — каза Тухи — е погрешното убеждение, че „тълпа“ е обидна дума. Точно обратното. Имаш щастливата възможност да се увериш. Бих добавил, че три е мистично и много важно число. Например Светата Троица. Или триъгълникът, без който нямаше да има филмова индустрия. Има толкова много варианти на триъгълника, не задължително злополучни. Като нас тримата — ето, аз съм в ролята на хипотенузата, доста подходяща роля, тъй като замествам своя антипод, съгласна ли си, Доминик?

Приключваха десерта, когато потърсиха Кийтинг по телефона. Чуха го от съседната стая как нетърпеливо и грубо дава инструкции на чертожник, останал до късно да работи по извънредна задача. Тухи погледна към Доминик и й се усмихна. Усмивката му каза всичко, което не можа да изрече по-рано. Лицето й не трепна. Тя не извърна очи от неговите, но изражението й се промени, сякаш се съгласяваше с него, вместо да се направи, че не разбира. Той би предпочел да срещне в погледа й отказ. Съгласието беше несравнимо по-презрително.

— Значи се върна при своите, така ли, Доминик?

— Да, Елсуърт.

— Няма ли вече да молиш за милост?

— Смяташ ли, че ще е необходимо?

— Не. Възхищавам ти се, Доминик… Как ти се струва? Мисля си, че Питър не е лош, макар че не е като мъжа, за когото и двамата се сещаме. Той сигурно превъзхожда всички, но ти никога не ще имаш възможност да узнаеш.

Вместо да се възмути, тя искрено се учуди.

— Какво имаш предвид, Елсуърт?

— Хайде, скъпа, вече не се преструваме, нали? Ти се влюби в Роурк от първия миг, когато го видя в салона на Кики Холкъм — ще ми позволиш ли да съм прям? — и поиска да спиш с него, но той дори не би се изплюл върху теб. От това произтича сегашното ти поведение.

— Така ли мислиш? — попита тя спокойно.

— Не е ли съвсем ясно? Пренебрегната жена. Също толкова ясно е, че Роурк е мъжът, когото ти желаеш. Желаеш го по най-първичен начин. А той дори не знае, че съществуваш.

— Надценила съм те, Елсуърт — каза тя. Изгуби всякакъв интерес към неговото присъствие, дори от любезност. Имаше отегчен вид. Той се намръщи, озадачен.

Кийтинг се върна. Тухи го потупа по рамото, докато минаваше край стола му.

— Преди да си тръгна, Питър, нека поговорим за преустройството на Храма на Стодард. Искам и там да си оставиш ръцете.

— Елсуърт…! — ахна Кийтинг.

Тухи се засмя.

— Не се сърди, Питър. Професионален жаргон. Доминик няма нищо против. Тя е бивша вестникарка.

— Какво има, Елсуърт? — попита Доминик. — Да не би да си се отчаял? Оръжията ти не са на обичайното ти ниво — Тя стана. — Искате ли да пием кафе в хола?

 

 

Хоптън Стодард добави щедра сума към обезщетението, което спечели от Роурк. Храмът на Стодард беше преустроен за новото си предназначение от група архитекти, избрани от Елсуърт Тухи: Питър Кийтинг, Гордън Л. Прескът, Джон Ерик Снайт и някой си на име Гъс Уеб, момче на двадесет и четири години, което подхвърляше нецензурни забележки, разминавайки се с достолепни жени на улицата. Той не бе изпълнявал самостоятелна архитектурна поръчка. Трима от архитектите имаха обществен и професионален престиж, какъвто липсваше на Гъс Уеб. Тухи го включи именно поради тази причина. От четиримата Гъс Уеб беше най-гръмогласен и най-самоуверен. Твърдеше, че не се страхува от нищо и наистина беше така. Всички бяха членове на Съвета на американските строители.

Съветът на американските строители се разрасна. След процеса на Стодард в клубовете Американската гилдия на архитектите имаше множество задълбочени неофициални дискусии. Отношението на АГА към Елсуърт Тухи не беше много сърдечно, особено след учредяването на неговия Съвет. Но процесът внесе едва доловима промяна. Мнозина членове отбелязаха, че всъщност статията в „Един тих глас“ предизвика делото Стодард и че трябва да се отнасят внимателно към човек, който може да убеди един клиент да заведе дело. Предложиха Елсуърт Тухи да бъде поканен да изнесе реч пред АГА на един от нейните обеди. Някои членове възразиха, включително Гай Франкън. Най-ревностният противник на идеята се оказа млад архитект, който произнесе красноречива реч. Гласът му трепереше от смущение, че говори пред публика за първи път. Каза, че се възхищава от Елсуърт Тухи и винаги е споделял социалните му идеали, но ако група хора усетят, че някой придобива власт над тях, идва време да се воюва с този човек. Мнозинството гласува против неговото мнение. Елсуърт Тухи бе поканен да говори на обед пред многобройна публика. Тухи произнесе остроумна и изискана реч. Много членове на АГА се присъединиха към Съвета на американските строители. Джон Ерик Снайт бе един от първите.

Четиримата архитекти, които се заеха с преустройството на Храма на Стодард, се събраха в кабинета на Кийтинг. На масата бяха разгърнати чертежите на Храма, снимки на първите скици на Роурк, получени от строителния предприемач и глинен макет, поръчан от Кийтинг. Поговориха за депресията и бедствените й последици за строителството. Поговориха за жени и Гордън Л. Прескът разказа няколко вица. Изневиделица Гъс Уеб вдигна юмрук, стовари го върху покрива на неизсъхналия макет и го разплеска на масата.

— Момчета, да се хващаме на работа — каза той.

— Гъс, кучи сине — каза Кийтинг, — това нещо струва пари.

— Топки! — каза Гъс. — Няма да го плащаме.

Всеки от четиримата имаше комплект фотокопия на оригиналните чертежи с подпис „Хауърд Роурк“ в ъгъла. Много вечери, в продължение на седмици те чертаха своите версии направо върху оригиналите, опитвайки се да ги преправят и подобрят. Отне им повече време, отколкото очакваха. Направиха повече промени от необходимото. Изглежда им доставяше удоволствие. Като свършиха, съчетаха четирите версии. На никого от тях не се бе случвало да работи с такава наслада. Водеха дълги приятелски дискусии, в които възникваха незначителни разногласия. Веднъж Гъс Уеб възкликна:

— По дяволите, Гордън, след като ти правиш кухнята, тоалетните ще са мои. — Но това бяха дреболии. Чувстваха се единни и болезнено привързани един към друг. Бяха като братство, в името на което мъжът би устоял на мъчения, за да не издаде останалите.

Храмът на Стодард не бе разрушен, а разделен на пет етажа, със спални помещения, класни стаи, лекарски кабинет, кухня и пералня. Фоайето бе облицовано с цветен мрамор, стълбите имаха парапети от ръчно обработен алуминий, душ-кабините бяха от стъкло, в стаите за отдих бяха поставени коринтски пиластри, обвити в лъскаво фолио. Огромните прозорци останаха непроменени, но прерязани от етажите.

Четиримата архитекти решиха да постигнат ефект на хармония и да не използват нито един исторически стил в чист вид. Питър Кийтинг проектира полудорийски портал от бял мрамор над главния вход и венециански балкони, за които бяха изрязани нови врати. Джон Ерик Снайт проектира полуготическа куличка с разпятие на върха и плетеници от стилизирани акантови листа, изваяни във варовика на стените. Гордън Л. Прескът проектира полуренесансовия корниз и остъклената тераса, издадена от третия етаж. Гъс Уеб проектира кубистична украса около първоначалните прозорци и модерен неонов надпис на покрива: „Дом Хоптън Стодард за недоразвити деца.“

— Революцията започва и всяко дете в страната ще има такъв дом! — каза Гъс Уеб, гледайки завършената сграда.

Оригиналният й вид беше разпознаваем — но не като труп с милосърдно пръснати части, а като съсечено тяло, чиито парчета са събрани на едно място.

Обитателите на Дома се нанесоха през септември. Тухи подбра малоброен квалифициран персонал. По-трудно се оказа да се намерят деца, отговарящи на условията за настаняване. Наложи се повечето от тях да бъдат взети от други заведения. Верни на каузата дами избраха шейсет и пет деца на възраст от три до петнадесет години. Дамите бяха толкова старателни, че отхвърляха децата, които могат да бъдат излекувани и избираха безнадеждните случаи. Сред тях бяха петнадесетгодишно момче, което не можеше да говори, ухилено дете, което не можеше да се научи да чете и да пише, момиче, родено без нос, с баща, който й беше и дядо. Едно от децата, на име Джаки, беше с неопределена възраст и пол. Влязоха в новия си дом с празни втренчени очи, сякаш загледани в смъртта.

В топлите вечери децата от близките бедняшки квартали се промъкваха в парка около Дома на Стодард и се взираха с копнеж в стаите за игра, спортната зала и кухнята зад големите прозорци. Лицата и дрехите им бяха мръсни, имаха дребни и пъргави телца, нагли усмивки и живи и надменни умни очи. Дамите, които се грижеха за Дома, ги пъдеха с гневни възклицания, че са гангстерчета.

Веднъж в месеца делегация от представители на спонсорите посещаваше Дома. Те бяха известни хора, чиито имена фигурираха в различни специални регистри, нищо, че нямаха никакви лични заслуги. Бяха група визонови палта и диамантени брошки, понякога се мяркаше пура за долар или луксозно бомбе от английски магазин. Елсуърт Тухи неизменно ги развеждаше из Дома. При тези визити кожените палта сякаш ставаха по-топли, а притежателите им затвърдяваха правата си над дома, тъй като съчетаваха превъзходство и алтруизъм и ги демонстрираха много по-убедително, отколкото при посещение в морга например. След обиколката из дома Елсуърт Тухи получаваше поздравления за чудесната работа, която върши. Без никакви проблеми получаваше и чекове за другите си хуманитарни дейности — публикации, лекции, радиопрограми, социални изследвания.

На Катрин Холси бе поверена трудовата терапия на децата. Тя се пренесе да живее в Дома и се хвана на работа с ожесточено усърдие. Говореше неспирно за работата си на всеки, готов да я изслуша. Гласът й беше сух и тираничен. Щом заговореше, движението на устните й скриваше двете бръчки, прорязани от ноздрите към брадичката. Хората предпочитаха да не си сваля очилата, защото очите й не бяха приятна гледка. Войнствено разясняваше, че работата й не е благотворителност, а „възстановяване на човешката същност“.

Най-важната част от деня й бе часът, в който занимаваше децата с изкуство. Наричаха го „час за творчество“. Имаше специална стая за тази цел, с изглед към града в далечината. Даваха на децата различни материали и ги насърчаваха да творят свободно под ръководството на Катрин. Тя ги надзираваше като ангел, бдящ над раждане на дете.

Нямаше по-щастлива от нея в деня, когато Джаки — най-безнадеждният случай сред децата — даде воля на въображението си. Джаки взе няколко шепи цветни парченца филц и бурканче лепило и ги занесе в ъгъла на стаята. Там имаше наклонена издатина от стената, измазана с гипс и боядисана в зелено. В оригиналния интериор на Роурк тя открояваше оттеглянето на светлината при залез-слънце. Катрин се приближи до Джаки, който бе оформил с филц върху издатината ясно очертание на кафяво куче със сини петна и пет крака. Лицето на Джаки грееше.

— Виждате ли какво става? — каза Катрин на колежките си. — Колко е прекрасно и вълнуващо! Нямаме представа на какво са способни децата, ако ги насърчаваме по подходящ начин. Помислете само какво става в техните душици, когато някой потиска творческите им пориви! Толкова е важно да им дадем шанс за изява. Видяхте ли лицето на Джаки?

 

 

Статуята на Доминик бе продадена. Никой не разбра кой я купи. Купувачът бе Елсуърт Тухи.

 

 

Кантората на Роурк отново се сви в една стая. След завършването на „Корд Билдинг“ той остана без работа. Депресията срина строителния бизнес. Почти никой нямаше работа. Заговори се, че е настъпил краят на небостъргача. Архитекти затваряха канторите си.

От време на време капваха дребни поръчки, около които закръжаваха група архитекти, като просяци на опашка за безплатна храна. Сред тях бяха хора като Ралстън Холкъм, които никога не бяха просили, а искаха препоръки, за да приемат клиенти. Роурк също правеше опити да намери работа. Отказваха му с намека, че дори е излишно да са учтиви с него.

— Роурк ли? — казваха подозрително бизнесмените. — Героят от таблоидите, нали? Парите са твърде малко днес, за да ги пилеем после за съдебни дела.

Получи няколко поръчки за преустройство на жилищни кооперации. Работата се свеждаше до издигане на вътрешни стени и прекрояване на водопроводите.

— Не приемай, Хауърд — казваше гневно Остин Хелър. — Как е възможно да ти предлагат такива неща! След „Корд Билдинг“. След „Енрайт Хауз“.

— Приемам всичко — отвръщаше Роурк.

Обезщетението на Стодард бе по-голямо от хонорара му за „Корд Билдинг“, но Роурк имаше спестени пари, с които да преживява известно време. Плащаше наема на Малъри. Плащаше и сметките, когато се хранеха заедно.

Веднъж Малъри се опита да възрази.

— Млъкни, Стив — каза Роурк. — Не го правя заради теб. В днешно време мога да си позволя малко лукс. Купувам най-ценното нещо, което може да се купи с пари: твоето време. Конкурирам се с цялата страна, а това е истински лукс, нали? Искат да правиш плочки с бебета, но аз не искам. Доставя ми удоволствие да не го допускам.

— Какво искаш да работя, Хауърд?

— Искам да работиш и да не питаш никого какво да работиш.

Малъри разказа на Остин Хелър за този разговор. Хелър отиде при Роурк и го попита:

— След като ти помагаш на него, защо не искаш аз да ти помагам на теб?

— Бих приел, ако можеше да ми помогне — отвърна Роурк. — Но ти не можеш да ми помогнеш. Той се нуждае единствено от време. Може да работи и без клиенти. Но аз не мога.

— Забавно е, Хауърд, когато играеш ролята на алтруист.

— Не ме обиждай. Това не е алтруизъм. Но ще ти кажа следното: повечето хора казват, че са загрижени за страданието на другите, за разлика от мен. И все пак има нещо, което не разбирам. Повечето от тези хора биха се притекли на помощ, ако видят на улицата потънал в кръв човек, премазан от кола, чийто шофьор е избягал. Но повечето от тях дори не биха погледнали Стивън Малъри. Мигар не знаят, че ако страданието може да се измери, Стивън Малъри страда по-силно, когато не може да работи така, както иска, отколкото всички жертви на бойното поле, прегазени от танк? Ако трябва да се премахне болката от този свят, не трябва ли да се започне от Малъри?… Във всеки случай аз не го правя заради това.

 

 

Роурк не бе виждал преустроения Храм на Стодард. Една ноемврийска вечер отиде да го разгледа. Не знаеше дали е капитулирал пред болката или е победил страха си.

Беше късно. В градината нямаше никой. Домът на Стодард беше тъмен. Един-единствен прозорец светеше самотен на горния етаж. Роурк остана дълго загледан в сградата.

Вратата с гръцкия портал се отвори и от нея излезе дребен мъж. Забърза по стълбите, после спря.

— Здравейте, господин Роурк — каза тихо Елсуърт Тухи.

Роурк го погледна равнодушно и отвърна:

— Здравейте.

— Моля ви, не си отивайте. — В гласа му нямаше подигравка. Беше искрен.

— Нямам такова намерение.

— Знаех, че ще дойдете някой ден. Искаше ми се да съм тук, когато дойдете. Измислям оправдания за пред самия себе си да се въртя наоколо. — В думите му нямаше и следа от злорадство.

— Така ли?

— Можем да поговорим. Разбирам работата ви. Друг въпрос е как се отнасям към нея.

— Свободен сте да се отнасяте както желаете.

— Разбирам работата ви по-добре от всеки друг, може би с изключение на Доминик Франкън. Вероятно дори по-добре от нея. Това не е малко, нали, господин Роурк? Около вас едва ли са много хората, които могат да кажат такова нещо. Свързани сме много повече, отколкото ако бях ваш верен, но сляп поддръжник.

— Знам, че сте наясно.

— Тогава вероятно не бихте имали нищо против да поговорим.

— За какво?

Тухи сякаш въздъхна в мрака. След малко посочи сградата и попита:

— Вие наясно ли сте?

Роурк не отговори.

Тухи продължи тихо:

— Как ви се струва? Пълна безсмислица ли? Или ви прилича на плаващи по течението дървета? На безумен хаос? Така ли е, господин Роурк? Не виждате ли нищо смислено? Вие знаете езика на структурата и значението на формите. Не съзирате ли някакъв смисъл?

— Не виждам никакъв смисъл да говорим.

— Господин Роурк, двамата сме съвсем сами. Защо не ми кажете какво мислите за мен? С думи по ваш избор. Никой няма да ни чуе.

— Но аз не мисля за вас.

Лицето на Тухи изразяваше внимание, сякаш се вслушваше в гласа на съдбата. Продължи да мълчи. Роурк попита:

— Какво искате да ми кажете?

Тухи го погледна, после погледна голите дървета наоколо, далечната река, необятния небесен свод отвъд реката.

— Нищо — каза Тухи.

Отдалечи се и стъпките му заскърцаха по чакъла в тишината, резки и равномерни, като тракане на моторно бутало.

Роурк остана сам на пустата пътека, загледан в сградата.