Айн Ранд
Изворът (26)

XI

През декември „Космо-Слотник Билдинг“ беше открита с пищна церемония. Имаше знаменитости, венци, кинокамери, прожектори и три часа речи, които по нищо не се различаваха.

Трябва да съм щастлив, казваше си Питър Кийтинг… но не беше. Гледаше от един прозорец множеството, изпълнило Бродуей. Опитваше се да си внуши, че се радва. Не усещаше нищо. Признаваше пред самия себе си, че е отегчен, но се усмихваше, стискаше ръце и се съгласяваше да го снимат. „Космо-Слотник Билдинг“ се издигаше над улицата като тромава бяла грамада.

След церемониите Елсуърт Тухи отведе Кийтинг в усамотено бледомораво сепаре в тих и скъп ресторант. За откриването на сградата бяха дадени множество бляскави приеми, но Кийтинг прие предложението на Тухи и отклони всички други покани. Тухи го наблюдаваше как вдигна питието и се свлече на стола.

— Беше великолепно, нали? — каза Тухи. — Питър, преживяваш кулминацията на онова, което можеш да очакваш от живота. — Вдигна внимателно чашата си. — Да пием за надеждата, че ще имаш още много триумфи като тази вечер.

— Благодаря — каза Кийтинг, посегна припряно за питието си, без да го погледне. Надигна чашата, но тя беше празна.

— Не се ли гордееш, Питър?

— Гордея се, разбира се.

— Добре. Така те искам. Беше много представителен тази вечер. Ще изглеждаш чудесно в кинопрегледите.

В очите на Кийтинг блесна искра на интерес.

— Надявам се.

— Не е хубаво, че не си женен, Питър. Съпругата би била ценно украшение за такава вечер. Приема се добре в обществото, а също и от зрителите в киносалоните.

— Кейти не изглежда добре на снимки.

— Вярно, че си сгоден за Кейти. Колко глупаво от моя страна — все забравям. Не, Кейти не изглежда добре на снимки. Освен това не си я представям в светска роля. За Кейти може да се кажат много хубави прилагателни, но „представителна“ и „изискана“ не са сред тях. Прости ми, Питър. Въображението ми се развихря. Тъй като се занимавам с изкуство, проявявам склонност да възприемам нещата преди всичко от естетична гледна точка. Като те гледах тази вечер, непрекъснато си мислех за жената, която съвършено би ти подхождала.

— Коя е тя?

— Не ми обръщай внимание. Става дума само за естетично хрумване. Животът никога не е съвършен. Хората ти завиждат за много неща. Не можеш да добавиш и това към постиженията си.

— Коя е тя?

— Забрави, Питър. Не можеш да я спечелиш. Никой не може да я спечели. Добър си, но това няма да ти се удаде.

— Коя е?

— Доминик Франкън, разбира се.

Кийтинг се изпъна на стола и Тухи видя в очите му страх, недоволство, истинска враждебност. Тухи спокойно посрещна погледа му. Кийтинг отстъпи, отпусна се и каза умоляващо:

— Господи, Елсуърт, та аз не я обичам.

— Не съм и помислял, че я обичаш. Но все забравям, че средностатистическият мъж отдава прекалено голямо значение на любовта… на сексуалната любов.

— Аз не съм средностатистически мъж — каза Кийтинг отегчено. Възрази автоматично, не особено убедително.

— Изправи се, Питър. Нямаш героичен вид, както си се свил.

Кийтинг рязко се изправи на стола. На лицето му се изписа тревога и гняв. Каза:

— Наясно съм, че искаш да се оженя за Доминик. Защо? Какво значение има за теб?

— Сам си отговори на въпроса, Питър. Какво значение би могло да има за мен? Но ние говорехме за любов. Сексуалната любов, Питър, е дълбоко егоистична емоция. А егоистичните емоции не носят щастие. Съгласен ли си? Тази вечер например можеше да изпълни сърцето на егоиста. Изпита ли щастие, Питър? Не си прави труда, драги, излишно е да ми отговаряш. Исках само да изтъкна, че човек не бива да се осланя на импулсивните си реакции. Желанията ни са толкова маловажни! Човек не намира щастието, докато не си даде сметка за това. Помисли за тази вечер. Ти, драги ми Питър, беше най-маловажната личност. И точно така трябва да бъде. Не е важен онзи, който е създал нещата, а онези, за които ги е създал. Но ти не си в състояние да го разбереш и затова не усети възторга, който заслужаваше.

— Така е — прошепна Кийтинг. Не би го признал пред никой ДРУГ.

— Не изпита възвишената гордост на себеотрицанието. Едва когато се научиш да преодоляваш напълно егото си, когато се научиш да се надсмиваш на дребни сантименталности като нищожните си сексуални влечения — едва тогава ще постигнеш извисяването, което очаквам от теб.

— Ти… така ли мислиш за мен, Елсуърт? Наистина ли?

— Нямаше да съм тук, ако не мислех така. Но да се върнем към любовта. Себичната любов, Питър, е голямо зло — както всичко себично. Винаги носи страдание. Не разбираш ли защо? Себичната любов е проява на дискриминация, на предпочитание. Тя е проява на несправедливост към всяко човешко същество на земята, на което отнемаш обичта, за да я дариш произволно на някого. Трябва да обичаш еднакво всички хора. Човек може да се извиси до това благородно чувство, само ако задуши дребните си егоистични предпочитания. Те са порочни и суетни, защото противоречат на основния космически закон — изначалното равенство между хората.

— Да не би да искаш да кажеш — попита Кийтинг с внезапен интерес, — че в дълбоко философски смисъл всички сме равни? Всички ние, хората?

— Разбира се — каза Тухи.

Кийтинг се изненада колко приятно и топло му подейства тази мисъл. Нямаше значение, че тя го приравнява с всеки джебчия в тълпата, която се събра вечерта заради неговата сграда. Тази мисъл премина смътно в главата му, но не го смути, макар че бе в разрез с неудържимия стремеж към превъзходство, който го бе тласкал цял живот. Противоречието беше без значение. Не мислеше нито за вечерта, нито за тълпата. Мислеше за човека, който отсъстваше тази вечер.

— Знаеш ли, Елсуърт — каза Кийтинг и се наведе, обзет от неловко задоволство, — аз… предпочитам разговорите с теб пред всичко останало, пред абсолютно всичко друго. Сега можех да съм на толкова много други места… но съм по-щастлив, като седя тук с теб. Понякога се чудя как бих се оправил без теб.

— Така трябва да бъде. Нали приятелите са точно затова? — каза Тухи.

 

 

Същата зима годишният бал с маски беше небивало бляскав и впечатляващ. Атълстън Бийсли, главният организатор, бе озарен според собствените си думи от гениална идея: покани всички архитекти да се маскират с костюми, напомнящи за най-добрите им сгради. Настъпи истински фурор.

Питър Кийтинг стана звездата на вечерта. Изглеждаше възхитителен като „Космо-Слотник Билдинг“. От глава до пети бе покрит с точно копие от папиемаше на прочутата си сграда. Лицето му не се виждаше, но ясните му очи надничаха иззад прозорците на горния етаж, а пирамидата на покрива бе като корона на главата му. Колонадата опираше в диафрагмата, а пръстът му се показваше шеговито през огромната входна врата. Краката му се движеха свободно, с обичайната елегантност в безупречните официални панталони и лачените обувки.

Гай Франкън беше силно впечатляващ като „Фринк Нашънъл Банк“, нищо че костюмът изглеждаше малко по-обемист от оригинала, за да има място за корема му. В Адриановата факла над главата му светеше истинска електрическа крушка, захранвана от миниатюрна батерия. Ралстън Холкъм беше внушителен щатски капитолий, а Гордън Л. Прескът изглеждаше много мъжествен като зърнен силоз. Юджийн Петингил разхождаше върху кльощавите си изкривени старчески крака копие на луксозния хотел на Парк Авеню, а очилата му с рогови рамки надничаха изпод величествената кула. Двама шегобийци започнаха дуел, мушкайки се един друг в коремите с прочути небостъргачи — забележителности на града, които приветстват корабите, идващи от океана. Беше изключително забавно.

Мнозина архитекти, особено Атълстън Бийсли, се възмущаваха от Хауърд Роурк, който беше поканен, но не дойде. Мислеха, че ще се маскира като „Енрайт Хауз“.

 

 

Доминик спря в коридора и загледа надписа на вратата: „ХАУЪРД РОУРК, АРХИТЕКТ.“

Не бе виждала кантората му. Дълго време си бе налагала да не идва тук. Трябваше обаче да разгледа мястото, където той работи.

Секретарката в приемната се смая, когато Доминик й каза името си. Веднага съобщи на Роурк за посетителката.

— Заповядайте, госпожице Франкън — каза тя.

Роурк се усмихна, виждайки я в кабинета си. Усмихна се леко, без изненада.

— Знаех, че ще дойдеш някой ден. Искаш ли да те разведа из кантората?

— Какво е това? — попита тя.

Ръцете му бяха изцапани с глина. На дълга маса, сред разпилени незавършени скици, стоеше глинен макет на сграда, груб етюд от ъгли и тераси.

— „Аквитания“ ли? — попита тя.

Той кимна.

— Винаги ли правиш макет?

— Не. Невинаги. Понякога. Тук има голям проблем. Известно време ще го разучавам по този начин. Сигурно ще стане любимата ми сграда — толкова е трудна.

— Продължавай. Искам да погледам как работиш. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко.

След миг забрави за присъствието й. Тя седна в един ъгъл и загледа ръцете му. Видя как моделират стени. После смачкаха част от постройката и започнаха да я градят отново бавно, търпеливо, със странна увереност в колебанието. Дланта му изглади голяма равнина, един ъгъл изникна в пространството от движението на ръката му, преди да го извае от глина.

Тя стана и отиде до прозореца. Далечните сгради долу изглеждаха с размерите на макета на масата. Стори й се, че ръцете му моделират стъпаловидните тераси, ъглите, покривите на всички здания на града, рушат ги и отново ги моделират. Ръката й се раздвижи разсеяно, следвайки очертанията на далечна стъпаловидна сграда. Изпита усещане за физическо притежание — усещане, вдъхнато й от него.

Върна се до масата. Кичур коса бе паднал върху лицето му, наведено съсредоточено над макета. Не гледаше към нея, а към ваянието под пръстите си. Ръцете му сякаш обхващаха тялото на друга жена. Тя се облегна на стената, отмаляла от неудържимо плътско удоволствие.

 

 

В началото на януари първите стоманени колони се издигнаха от изкопите на „Корд Билдинг“ и хотел „Аквитания“. Роурк се зае с проекта на Храма.

Завърши първите скици и каза на секретарката си:

— Открийте Стивън Малъри.

— Малъри, ли господин Роурк? Кой… О, да, скулпторът стрелец.

— Моля?

— Нали той стреля по Елсуърт Тухи?

— Така ли? Да, наистина.

— Същия ли имате предвид, г-н Роурк?

— Да.

Цели два дни секретарката звъня на търговци на художествени произведения, на галерии, архитекти и вестници. Никой не можа да й каже какво е станало със Стивън Малъри, нито къде може да бъде намерен. На третия ден тя каза на Роурк:

— Намерих един адрес, в Гринидж Вилидж, казаха ми, че може би е неговият. Няма телефон. — Роурк й продиктува писмо, в което помоли Малъри да се обади в кантората му.

Писмото не бе върнато обратно. Измина цяла седмица, без да се получи отговор. После Стивън Малъри се обади по телефона.

— Ало? — каза Роурк, когато секретарката му прехвърли обаждането.

— Стивън Малъри е на телефона — каза груб младежки глас. След тези думи настъпи нетърпеливо, агресивно мълчание.

— Бих искал да се срещнем, г-н Малъри. Може ли да се видим в кантората ми?

— По какъв повод?

— За поръчка, разбира се. Искам да изработите нещо за една моя сграда.

Последва дълго мълчание.

— Добре — каза Малъри. Гласът му прозвуча гробовно. — Каква сграда?

— Храмът на Стодард. Може би сте чули…

— Да, чух. Вие го проектирате. Мигар има някой, който да не е чул? Ще ми плащате ли колкото на рекламния агент?

— Не аз плащам на рекламния агент. Ще ви платя колкото поискате.

— Знаете, че няма да е много.

— Кога ще ви е удобно да дойдете?

— По дяволите, кажете вие. Знаете, че нямам работа.

— Утре следобед в два часа добре ли е?

— Добре. — Добави: — Не ми харесва гласът ви.

Роурк се засмя.

— А на мен вашият ми харесва. Заповядайте утре в два.

— Добре. — Малъри затвори телефона.

Роурк остави слушалката и продължи да се смее. Но усмивката му внезапно изчезна. Загледа се в телефона със сериозно лице.

Малъри не се яви. Минаха три дни без вест от него. Накрая Роурк лично тръгна да го търси.

Малъри живееше в къща със стаи под наем. Къщата от кафяв пясъчник се рушеше. Беше на неосветена улица, миришеше на рибен пазар. На партера, от двете страни на тесния вход, имаше пералня и обущар. Мърлявата хазайка каза:

— Малъри? На петия етаж, в дъното. — Отдалечи се, тътрейки равнодушно крака.

Роурк изкачи изкривените дървени стълби, осветени с електрически крушки. Те бяха закрепени по плетеница от тръби. Почука на мръсна врата.

Вратата се отвори. На прага застана мършав млад мъж с рошава коса, с изпъкнали устни и с най-изразителните очи, които Роурк бе виждал.

— Какво искате? — попита грубо.

— Господин Малъри?

— Да.

— Аз съм Хауърд Роурк.

Малъри се изхили, облегна се на рамката на вратата и подпря ръка на срещуположния край. Нямаше никакво намерение да се отдръпне. Очевидно беше пиян.

— Виж ти! Идвате лично.

— Може ли да вляза?

— Защо?

Роурк седна на перилото.

— Защо не дойдохте на срещата?

— Срещата ли? А, да. Добре де, ще ви кажа — каза мрачно Малъри. — Ето какво стана: наистина мислех да дойда, така беше, тръгнах към кантората ви, но по пътя минах край един киносалон, където даваха „Две глави на една възглавница“. Влязох, защото трябваше да гледам „Две глави на една възглавница“. — Ухили се, облегнат на протегнатата си ръка.

— По-добре ме пуснете да вляза — каза спокойно Роурк.

— По дяволите, влезте.

Стаята беше истинска дупка. В единия ъгъл имаше неоправено легло, разхвърлени вестници и стари дрехи, газов котлон, евтини репродукции на отвратителен пейзаж с кафяви пасища и овце. Нямаше нито рисунки, нито скулптури, нямаше и намек за професията на обитателя.

Роурк свали няколко книги и един тиган от единствения стол и седна. Малъри застана прав пред него, ухилен и леко залитащ.

— Не го правите като хората — каза Малъри. — Не се прави така. Трябва съвсем да сте изпаднали, за да тичате след някакъв си скулптор. Прави се по следния начин: каните ме да дойда в кантората ви и първия път, когато дойда, вас ви няма. Втория път ме оставяте да ви чакам час и половина, после излизате в приемната, ръкувате се с мен, питате ме дали познавам семейство Уилсън от Подънк, казвате ми колко е хубаво, че имаме общи приятели, но ужасно бързате и скоро ще ми се обадите да обядваме заедно и тогава ще говорим за работата. Изчаквате два месеца и едва тогава ми давате поръчката. После казвате, че изобщо не ме бива, че не ставам за нищо, хвърляте работата ми на боклука и наемате Валериън Бронсън, който се справя отлично. Така се прави. Само че не и този път.

Той обаче наблюдаваше съсредоточено Роурк с професионална увереност. Докато говореше, арогантността в гласа му постепенно отслабна. Произнесе последните изречения равно и отпаднало.

— Не — каза Роурк, — не и този път.

Младежът стоеше и го гледаше мълчаливо.

— Нали вие сте Хауърд Роурк? — попита. — Харесвам вашите сгради. Затова не исках да дойда при вас. За да не ми се повдига всеки път, като ги погледна. Искаше ми се и занапред да си мисля, че са проектирани от човек, който им е лика-прилика.

— А ако е така?

— Такива неща не се случват.

Седна на ръба на разхвърляното легло и се отпусна напред. Погледът му претегляше като чувствителна везна чертите на Роурк. Преценяваше го безочливо и открито.

— Слушайте — каза Роурк отчетливо и много внимателно, — искам да направите статуя за Храма на Стодард. Дайте ми лист хартия и веднага ще ви напиша договор. Ще ви платя един милион долара неустойка, ако наема друг скулптор или ако вашата работа остане неизползвана.

— Можете да говорите нормално. Не съм пиян. Не напълно. Разбирам.

— Е?

— Защо избрахте мен?

— Защото сте добър скулптор.

— Това не е вярно.

— Че сте добър ли?

— Не. Че сте ме избрали заради това. Кой ви поръча да ме наемете?

— Никой.

— Да не би да е някоя жена, с която съм преспал?

— Не познавам нито една жена, с която сте преспали.

— Или имате проблем с бюджета за строежа?

— Не. Бюджетът е неограничен.

— Може би ме съжалявате?

— Не. Защо да ви съжалявам?

— Или искате да се вдигне шум около случая с изстрела срещу Тухи?

— Бога ми, няма такова нещо!

— Добре тогава, защо?

— Оставете тия глупости. Причината е много проста.

— И каква е тя?

— Харесвам вашата работа.

— Разбира се. Всички казват така. Всички трябва да говорим така и да си вярваме. Представете си какво ще стане, когато истината излезе наяве! Чудесно, харесвате работата ми. А каква е истинската причина?

— Харесвам работата ви.

Малъри заговори разпалено и трезво.

— Искате да кажете, че сте виждали мои скулптури и сте ги харесали — вие — самият вие, сам, без някой да ви е казал, че трябва да ги харесате, нито защо да ги харесате. Решили сте, че избирате мен по тази причина, единствено по тази причина, без да знаете нищо за мен, нито да се поинтересувате, само заради работата ми и… заради онова, което сте видели в нея, единствено заради това сте решили да наемете мен и сте си направили труда да ме намерите, да дойдете дотук и да търпите обидите ми — само защото сте видели — оценили сте ме по видяното и искате да ме наемете? Това ли искате да кажете?

— Точно това — каза Роурк.

Потресен, Малъри отвори широко очи. Поклати глава и каза съвсем просто, в опит да се успокои:

— Не може да бъде.

Целият се сви. Отпадналият му глас стана умоляващ.

— Слушайте, господин Роурк. Няма да ви се сърдя. Само искам да знам. Ясно е, че сте решили да ме склоните да работя за вас. Ясно ви е, че така ще стане, ще ме наемете съвсем лесно, няма да се налага да подписвате договор за милион долара. Вижте тази стая — ясно е, че ще работя за вас. Защо не ми кажете истината? За вас е без значение — а за мен е много важно.

— Кое е много важно за вас?

— Да не… да не… Слушайте. Мислех, че повече никой няма да поиска да работя за него. Но вие ми предлагате работа. Добре. Ще започна отначало. Не желая да мисля, че работя за някой, който… който харесва работата ми. Не бих могъл да го преживея още един път. Ще ми е по-добре, ако ми кажете. Ще… съм по-спокоен. Защо ми разигравате театър? Аз съм никой. Няма да си помисля нищо лошо за вас, ако това ви притеснява. Не разбирате ли? Много по-почтено е да ми кажете истината. Просто и честно. Ще ви уважавам повече. Наистина, ще ви уважавам.

— Какво ти е, хлапе? Какво са ти направили? Защо говориш такива неща?

— Защото… — кресна Малъри, но гласът му секна и главата му клюмна. Прошепна: — защото в продължение на две години — ръката му бавно описа кръг, сочейки стаята — се опитвах да свикна с мисълта, че това, което сега ми казвате, не е вярно…

Роурк отиде до него, повдигна рязко брадата му и каза:

— Ти си пълен глупак. Нямаш право да се чудиш какво мисля за работата ти, какъв съм или защо съм тук. Прекалено надарен си, за да се занимаваш с такива неща. Но ако искаш да го чуеш от мен, смятам, че ти си най-добрият скулптор. Така мисля, защото твоите скулптури показват не какви са хората, а какви могат да бъдат — и какви трябва да бъдат. Защото си надскочил вероятното и ни показваш възможното, но възможното само чрез теб. Защото в твоите скулптури няма и следа от презрение към човечеството. Досега не съм виждал такива творби. Защото си изпълнен с благоговение към човека. Твоите скулптури изразяват героизма на човека. Не съм дошъл да ти правя услуга, нито от съжаление, още по-малко, защото отчаяно имаш нужда от работа. Причината да дойда при теб е проста и егоистична — по същата причина човек избира възможно най-чистата храна. Това е законът за самосъхранението, нали? Не съм дошъл заради теб, а заради себе си.

Малъри се дръпна рязко и падна на леглото по очи, с глава между протегнатите му ръце със стиснати юмруци. Захлипа и ризата на гърба му затрепери, а юмруците му бавно се извиха, заровени във възглавницата. Пред очите на Роурк беше мъж, който плачеше за първи път в живота си. Роурк седна на ръба на леглото. Не можеше да отдели поглед от сгърчените китки, колкото и да му бе непоносима тази гледка.

След известно време Малъри се надигна. Погледна Роурк и видя най-спокойното и най-добронамереното лице, на което нямаше и следа от съжаление. Нямаше нищо общо с изражението на човек, наблюдаващ чуждата агония с тайно удоволствие, наблюдаващ просяка, който има нужда от съчувствие. Нямаше нищо общо с изражението на изгладняла душа, която се храни от унижението на другия. Роурк изглеждаше изморен, слепоочията му бяха изпънати, сякаш току-що му бяха нанесли побой. Но очите му бяха спокойни. Гледаше Малъри с ясен и разбиращ поглед, изразяващ уважение.

— Легни си — каза Роурк. — Полежи малко.

— Как си успял да оцелееш?

— Полежи, отдъхни си. После ще поговорим.

Малъри се изправи. Роурк го хвана за раменете, застави го да легне, вдигна краката му и положи главата му на възглавницата. Младежът не се съпротиви.

Отстъпвайки назад, Роурк закачи маса, отрупана с отпадъци и събори нещо на пода. Малъри се хвърли напред, опитвайки се да го грабне. Роурк му блъсна ръката и вдигна предмета.

Беше гипсова плочка, каквито се продават в евтините магазини за сувенири. На нея бе изобразено бебе, обърнато по корем, с надничаща свенливо над рамото глава. Щрихите и структурата на мускулите издаваха прекрасен талант, който не може да се скрие и е в яростно противоречие с пошлия сувенир — вулгарен и банален, роден от тромаво, неубедително и измъчено усилие. Беше вещ, предназначена за килия за мъчения.

Малъри видя как ръката на Роурк затрепери, после се дръпна назад, издигна се бавно над главата му, като че ли сгъстяваше въздуха в извивката на лакътя. Движението бе мигновено, но сякаш се проточи няколко минути. Ръката увисна неподвижно във въздуха, после се стрелна напред, плочката прелетя през стаята и се разби в стената. Малъри бе първият човек, който виждаше Роурк в пристъп на убийствена ярост.

— Роурк?

— Да?

— Роурк, иска ми се да се бяхме срещнали, преди да ми направиш предложение за работа. — Гласът му бе равен. Отпусна глава на възглавницата и затвори очи. — Така щеше да е по-просто. Знаеш ли, много съм ти благодарен. Не защото ми предлагаш работа. Нито защото може би ще ми помогнеш. А за това, което си.

Остана неподвижен на леглото, отпуснат и изтощен, като човек, отдавна преминал отвъд страданието. Роурк застана до прозореца, загледан в мизерната стая и в младежа на леглото. Обзе го усещането, че е в очакване, че чака нещо да избухне над главите им. Беше толкова нелепо. Изведнъж разбра. Сигурно така се чувстват мъжете, когато попаднат в кратер от снаряд; тази стая не е плод на бедността, а е последица от истинска война, тя е опустошена от експлозиви, много по-страшни от всички оръжия, складирани в арсеналите по света. Война… срещу какво?… Врагът няма име, нито лице. Но този младеж е брат по оръжие, ранен в битката, и Роурк се е надвесил над него, обзет от странно непознато чувство, от желание да го вдигне на ръце и да го отнесе на сигурно място… Но никой не знае къде е нито адът, нито раят… Замисли се за Кент Лансинг, опитваше се да си спомни нещо, което му бе казал Кент Лансинг…

Малъри отвори очи и се подпря на лакът. Роурк притегли стола до леглото и седна.

— Хайде, говори. Говори за нещата, които наистина искаш да разкажеш. Не ми говори за семейството си, за детството, за приятелите си или за чувствата си. Говори ми за нещата, които мислиш.

Малъри го изгледа смаяно и прошепна:

— Как разбра?

Роурк се усмихна, но не каза нищо.

— Как разбра какво ме унищожава? Бавно, от години, подтиквайки ме да мразя хората, макар че не искам да мразя… И на теб ли ти е познато? Случвало ли ти се е най-добрите ти приятели да обичат всичко, свързано с теб… с изключение на нещата, които наистина имат значение? И най-важното нещо в теб да е нищо за тях, нищо, нито дори звук, който да разпознават. Ти наистина ли искаш да ме изслушаш? Наистина ли искаш да знаеш какво правя и защо го правя, да знаеш какво мисля? Не ти ли е досадно? Мигар е важно за теб?

Роурк остана с него с часове. Малъри му разказа за работата си, за мислите, вдъхновили работата му, за мислите, оформили живота му. Говореше жадно, като изхвърлен на брега удавник, който се опиянява от огромните глътки чист въздух.

 

 

Малъри дойде в кантората на Роурк на следващата сутрин. Роурк му показа скиците на Храма. Заставайки пред чертожната маса, изправен пред поставената задача, Малъри се промени; несигурността му изчезна, не остана следа от болката. Пое скицата с рязко и сигурно движение на ръката, като войник на пост. Движението показа, че нищо преживяно и изстрадано не е в състояние да промени онова, което е вътре в него и което сега е призовано към действие. Излъчваше непоклатима и безлична увереност. Държеше се с Роурк като с равен.

Дълго време разглежда чертежите, после вдигна глава. Изражението му бе изцяло под контрол, с изключение на очите.

— Харесва ли ти? — попита Роурк.

— Не използвай празни думи.

Взе една от скиците и отиде до прозореца. Очите му се местеха от скицата към улицата, от улицата към лицето на Роурк и пак към скицата.

— Изглежда невъзможно — изрече той. — Това… и тази гледка. — Посочи със скицата към улицата.

На ъгъла долу имаше зала за билярд, жилищна кооперация с коринтски портал, рекламно табло за мюзикъл на Бродуей, простор с розово-сиво бельо, веещо се на един покрив.

— Сякаш е невъзможно в един и същ град, на същата земя — каза Малъри. — Но ти си го направил възможно… Вече никога няма да се страхувам.

— От какво?

Малъри внимателно остави скицата на масата и отвърна:

— Вчера ми каза нещо за първия закон. Закон, който изисква човек да се стреми към най-доброто… Беше странно… Непризнатият гений — това е стара история. Замислял ли си се за нещо много по-лошо — за гения, който се радва на твърде голямо признание?… Че много хора са жалки глупци, които не виждат най-доброто — това е дреболия, на която човек не бива да се ядосва. Разбираш ли обаче защо има хора, които го виждат, но не го искат?

— Не.

— Не. Няма и да разбереш. Цяла нощ мислих за теб. Не можах да мигна. Знаеш ли каква е твоята тайна? Твоята чистота.

Роурк се изсмя на глас и погледна младежа в лицето.

— Не — каза Малъри, — не е смешно. Знам какво говоря — а ти не знаеш. Няма как да знаеш. Всичко в теб е толкова чисто и здраво, че дори не можеш да си представиш болестта. Знаеш, че я има, но всъщност не вярваш в нея. А аз съм по-мъдър от теб за някои неща, защото съм по-слаб. Разбирам другата страна. Именно тя ми направи… онова, което видя вчера.

— То свърши.

— Сигурно. Макар и не съвсем. Вече не се страхувам. Но знам, че страхът съществува. Познавам този страх. Ти трудно можеш да го разбереш. Слушай, какво е най-ужасното преживяване, което можеш да си представиш? За мен е да ме затворят невъоръжен в заключена килия с хищен лигав звяр или маниак с разяден от зараза мозък. Тогава човек разполага само с гласа си — с гласа и мисълта си. Ще крещи на тази твар защо не трябва да го докосва, ще изрече най-красноречивите и необорими думи, ще стане носител на абсолютната истина. Ще види как го гледат живи очи и ще осъзнае, че създанието не може да го чуе, че думите не могат да стигнат по никакъв начин до него, но то диша и се движи с някаква своя цел. Ето, това е страхът. Той е надвиснал над света и дебне сред хората, той е също като онази твар, неясен, немислещ и напълно необуздан, но със своя цел и лукавство. Не съм страхливец, но ме е страх от него. И знам само, че съществува. Не знам каква е целта му, нито познавам естеството му.

— Принципът, в името на който действаше деканът — каза Роурк.

— Моля?

— Чудя се от време на време… Малъри, защо се опита да застреляш Елсуърт Тухи? — видя очите на младежа и добави. — Няма нужда да ми казваш, ако не ти се говори за това.

— Не искам да говоря за това — каза напрегнато Малъри. — Но очаквах да ми зададеш този въпрос.

— Сядай — каза Роурк. — Ще говорим за поръчката.

Малъри изслуша внимателно Роурк, който му разказа за сградата и за това, което очаква от скулптора. В заключение каза:

— Само една скулптура. Мястото й ще е тук. — Показа му на скицата. — Тя ще е център на сградата. Ще бъде статуя на гола жена. Ако осмислиш сградата, ще си изясниш каква трябва да е скулптурата. Човешкият дух. Героичното в човека. Стремежът и проявлението му. Извисен в извисяващ по своята същност. Търсещ Бог и намиращ себе си. Доказващ, че няма нищо по-възвишено от собствената му форма… Ти си единственият, който може да го направи.

— Да.

— Ще работиш така, както работя аз за клиентите си. Знаеш какво искам — останалото зависи от теб. Направи го както желаеш. Бих ти препоръчал жена за модел, но ако тя не отговаря на изискванията ти, избери която ти решиш.

— На коя си се спрял?

— Доминик Франкън.

— Господи!

— Познаваш ли я?

— Виждал съм я. Да можех да я имам… Господи! Няма по-подходяща от нея. Тя… — Той млъкна. Добави отпаднало: — Няма да се съгласи да позира. Не и за теб.

— Ще се съгласи.

 

 

Гай Франкън се опита да възрази, когато узна за предложението.

— Слушай, Доминик — каза гневно, — има граници. Наистина има граници — дори за теб. Защо го правиш? Защо… и на всичкото отгоре за сграда на Роурк? След всичко, което си изрекла и извършила срещу него — изненадваш ли се, че хората говорят? На никого не би му пукало, никой не би забелязал, ако беше някой друг. Но ти… и Роурк! Където и да отида, само за това ме питат. Какво да правя?

— Поръчай си репродукция на статуята, татко. Ще бъде красива.

Питър Кийтинг избягваше темата. Но на един прием се видяха с Доминик и той я попита, макар че бе решил да не задава никакви въпроси:

— Наистина ли ще позираш за статуя за храма на Роурк?

— Да.

— Доминик, не ми харесва.

— Така ли?

— О, извинявай. Знам, че нямам право… Само че… Само че не искам да се сприятеляваш с Роурк. Не и с Роурк. С всеки друг, но не и с Роурк.

Тя прояви интерес:

— Защо?

— Не знам.

Почувства се неловко от любопитния й изучаващ поглед.

— Може би — измънка, — защото ми се е струвало несправедливо, че се отнасяш с такова презрение към неговата работа. Разбира се, аз бях доволен от твоето отношение, но ми се е струвало, че не е справедливо от твоя страна.

— Така ли, Питър?

— Наистина. Но той не ти харесва като човек, нали?

— Не, не ми харесва като човек.

Елсуърт Тухи не скри раздразнението си.

— Твърде неразумно от твоя страна, Доминик — каза й той, когато останаха насаме в кабинета й. Гласът му звучеше рязко.

— Зная.

— Няма ли да си промениш решението и да откажеш?

— Няма да си променя решението, Елсуърт.

Той седна и вдигна рамене. След малко се усмихна.

— Добре, скъпа, прави каквото си намислила.

Тя проследи с молив няколко реда на един лист, без да продума.

Тухи запали цигара.

— Значи е избрал Стивън Малъри за скулптурата — каза той.

— Да. Странно съвпадение, нали?

— Няма никакво съвпадение, скъпа. Няма такива съвпадения. Зад тях има основен закон. Макар да съм уверен, че на него не му е известен и че никой не му е помогнал при избора.

— Да разбирам ли, че одобряваш?

— С цялото си сърце. Всичко си идва по местата.

— Елсуърт, защо Малъри се опита да те убие?

— Нямам никаква представа. Не знам. Мисля, че г-н Роурк знае. Може би знае. Между другото, кой те избра да позираш за тази статуя? Роурк или Малъри?

— Не е твоя работа, Елсуърт.

— Разбирам. Роурк.

— Между другото казах на Роурк, че ти си убедил Хоптън Стодард да го наеме.

Ръката с цигарата за миг увисна във въздуха, после насочи цигарата към устата му.

— Така ли? Защо?

— Видях чертежите на храма.

— Толкова ли е добър?

— По-добър, отколкото можеш да си представиш, Елсуърт.

— Как реагира той, като му каза?

— Никак. Смя се.

— Така ли? Колко мило. Струва ми се, че скоро ще се смеят още много хора.

 

 

През дългите зимни месеци Роурк рядко спеше повече от три часа на нощ. От него се излъчваше жизненост, сякаш тялото му захранваше с енергия всички наоколо. Енергията протичаше през стените на кантората му към три точки на града: кулата от мед и стъкло „Корд Билдинг“ в центъра на Манхатън, хотел „Аквитания“ в южната част на Сентръл Парк и Храма на една скала над река Хъдсън, далеч на север по „Ривърсайд Драйв“.

Когато имаха време да се срещнат, Остин Хелър го наблюдаваше с наслада и удоволствие.

— Когато трите сгради бъдат готови, Хауърд, никой не ще може да те спре. Никога повече. Опитвам се да си представя колко далеч можеш да стигнеш. Винаги съм имал слабост към астрономията.

Една мартенска вечер Роурк стоеше зад високата ограда, издигната около строежа на Храма, както бе наредил Стодард. Първите каменни блокове, служещи за основа на бъдещите стени, се издигаха над земята. Беше късно и работниците си бяха тръгнали. Строежът беше пуст, откъснат от света и потънал в мрак. Но небето грееше, светло в сравнение с нощта долу, сякаш светлината се бе задържала след обичайния час, за да предизвести наближаващата пролет. От реката прокънтя корабна сирена, чийто звук като че ли дойде от далеч, през много мили тишина. Дървената барака, построена за студио на Стивън Малъри, все още светеше. Доминик му позираше.

Храмът беше замислен като малка постройка от сив варовик с хоризонтални линии. Тези линии нямаше да се устремяват към небето, защото бяха свързани със земята. Простираше се над земята, като протегнати от раменете ръце, с длани обърнати надолу в мълчаливо съгласие. Не се притискаше към земята, нито се кланяше към небето. Сякаш теглеше земята нагоре, а няколкото вертикални колони теглеха небето надолу. Пропорциите му се съотнасяха към човешкия ръст така, че човек да не се чувства смален. Храмът бе предназначен да откроява човека като единствен абсолют, като мярка за съвършенство, по която да се равняват всички измерения. Влизайки в храма, човек трябваше да усети пространството изваяно около самия него, сякаш е очаквало неговото влизане, за да заеме окончателната си форма. Беше място, изпълнено с радост и тих възторг. Място, където човек идва, за да се почувства безгрешен и силен, да намери духовен мир, който може да почерпи единствено от своята слава.

Вътре нямаше друга украса, освен стъпаловидните издатини на стените и големите прозорци. Пространството не бе затворено под куполи, а открито за земята наоколо, за дърветата, реката и слънцето, за силуета на града в далечината, небостъргачите и човешките постижения на земята. В дъното, срещу входа, на фона на града, беше статуята на голо човешко тяло.

В тъмнината все още нямаше нищо, освен първите камъни, но Роурк мислеше за готовата постройка, усещаше я в ставите на пръстите си, помнеше движенията на молива, когато бе проектирал храма. Неспирно мислеше за него. Тръгна през грубия неравен терен към бараката на скулптора.

— Един момент — каза гласът на Малъри, когато почука.

В бараката Доминик слезе от издигнатото място, на което позираше, и се наметна с един халат. Малъри отвори вратата.

— Ти ли си? Помислихме, че е пазачът. Какво те носи насам толкова късно?

— Добър вечер, г-це Франкън — каза Роурк. Тя леко му кимна. — Извинявай, че ви прекъснах, Стив.

— Няма проблем. Не напредваме много. Тази вечер Доминик не успява да постигне това, което искам от нея. Сядай, Хауърд. Колко е часът, по дяволите?

— Девет и половина. Ако ще стоите до късно, искаш ли да ви поръчам вечеря?

— Не знам. Да изпушим по цигара.

Бараката беше с небоядисано дюшеме и голи дървени греди. В единия ъгъл грееше чугунена печка. Малъри се движеше вътре като феодален господар, с петна от глина по челото си. Пушеше нервно, кръстосвайки помещението.

— Искаш ли да се облечеш, Доминик? — попита той. — Едва ли ще успеем да свършим нещо повече тази вечер. — Тя не отговори. Стоеше и гледаше Роурк. Малъри стигна до дъното на стаята, обърна се рязко и се усмихна на Роурк: — Защо не си идвал тук досега, Роурк? Разбира се, ако съм много зает, ще те изхвърля. Между другото, какво правиш тук по това време?

— Прииска ми се да погледна строежа тази вечер. Не можах да дойда по-рано.

— Това ли искаш, Стив? — попита внезапно Доминик. Свали халата и отиде гола до постамента. Малъри премести поглед от нея към Роурк и обратно към нея. Видя точно това, което се опитваше да види цял ден. Тялото й стоеше пред него изпънато и напрегнато, с изправена назад глава, с ръце отстрани и длани, сочещи навън, както бе стояла дни наред. Но сега тялото й беше живо, толкова неподвижно, че сякаш тръпне и изрича онова, което той иска да чуе: гордо, почтително, очаровано отдаване на някакво нейно видение. Това бе мигът преди фигурата да се залюлее и пречупи, мигът, докоснат от отразеното й видение.

Цигарата на Малъри литна в стаята.

— Стой така, Доминик! — изкрещя той. — Задръж! Задръж!

Той бе до стенда си, още преди цигарата да падне на земята.

Малъри заработи. Доминик стоеше без да помръдне, а Роурк се изправи срещу нея, облегнат на стената.

 

 

През април стените на Храма се издигнаха на начупени линии над земята. В лунните нощи излъчваха мека, приглушена, подводна светлина. Високата ограда стоеше на стража около тях.

След работния ден четирима души често оставаха на строежа — Роурк, Малъри, Доминик и Майк Дъниган. Майк се бе хващал на работа на всеки един от строежите на Роурк.

Четиримата оставаха заедно в дървената барака на Малъри, след като всички други си бяха тръгнали. Мокро платно покриваше незавършената статуя. Вратата на бараката беше отворена, за да влиза топлината на пролетната нощ. Отвън висеше клон на дърво с три нови листа на фона на черното небе. Звездите потрепваха като водни капчици по ръбовете на листата. В бараката нямаше столове. Малъри приготвяше хотдог и кафе на чугунената печка. Майк седеше на постамента за модела и пушеше лула. Роурк лежеше на пода, облегнат на лакти. Доминик седеше на кухненска табуретка, наметната с тънък копринен халат. Стъпваше боса на дъските.

Не говореха за работата. Малъри разказваше неприлични историйки и Доминик се смееше като дете. Не си казваха нищо особено, произнасяха изречения, които имаха смисъл само заради звученето на гласовете и топлото веселие, заради спокойствието на пълния отдих. Бяха просто четирима души, на които им е добре заедно. Стените, издигащи се в мрака отвъд отворената врата, бяха причината за техния отдих и им даваха усещане за лекота. Всички заедно работеха за тази сграда. Тя бе като тиха хармония, на чийто фон звучаха гласовете им. Роурк се смееше така, както Доминик не го бе чувала да се смее никъде другаде, с отпуснати и подмладени устни.

Оставаха до късно през нощта. Малъри наливаше кафе в сбирщина пукнати чаши. Ароматът на кафето се сливаше с аромата на пролетните листа.

 

 

През май строежът на хотел „Аквитания“ бе спрян.

Двама от собствениците загубиха всичко на фондовата борса; парите на трети бяха блокирани от съдебно дело за оспорвано наследство; четвърти незаконно присвои дяловете на друг. Съдружието се разпадна в лавина от съдебни дела, които щяха да се точат години. Сградата трябваше да чака недовършена.

— Ще оправя нещата, дори ако се наложи да убия няколко от тях — каза Кент Лансинг на Роурк. — Ще я изтръгна от ръцете им. Някой ден двамата с теб ще завършим хотела. Но ще отнеме време. Вероятно дълго време. Няма да ти казвам да бъдеш търпелив. Хора като теб и мен оцеляват след първите си петнадесет години, защото се сдобиват с търпение на китайски екзекутор и кожата им става като броня на боен кораб.

Елсуърт Тухи се засмя, сядайки на ръба на бюрото на Доминик.

— Недовършената Симфония, слава богу — каза той.

Доминик използва израза в своята рубрика. „Недовършената Симфония в южната част на Сентръл Парк“, написа тя, но спести „слава богу“. Прозвището стана популярно. Посетителите се заглеждаха в странния скъпоструващ строеж на централната улица, зеещ с празни прозорци, полуизмазани стени и голи греди и питаха защо е изоставен. Хора, които никога не бяха чували за Роурк или за историята на строежа, се подсмихваха и отговаряха: „О, това е Недовършената Симфония.“

Късно през нощта Роурк заставаше от другата страна на улицата, под дърветата в парка, и гледаше черната мъртва грамада сред осветените сгради от градския силует. Ръцете му се раздвижваха, сякаш усещаха глинения макет; дланта му се насочваше към начупената стена, но инстинктивното завършващо движение срещаше само въздух.

Понякога си налагаше да обикаля из строежа. Ходеше по разклатени дъски над бездната, прекосяваше стаи без таван и стаи без под, към зеещите ръбове, където носещите греди стърчаха като кости през разкъсана кожа.

В една стаичка в задната част на приземния етаж живееше стар пазач. Познаваше Роурк и го оставяше да се скита из строежа. Веднъж старецът пресрещна Роурк и неочаквано каза:

— Някога имах син… почти. Роди се мъртъв.

Нещо го накара да изрече тези думи. Погледна към Роурк, без да е напълно сигурен какво е искал да каже. Но Роурк се усмихна със затворени очи и сложи ръка на рамото на стареца. После си тръгна.

Ходеше там само през първите седмици. После си наложи да забрави „Аквитания“.

Една октомврийска вечер Роурк и Доминик обхождаха заедно завършения Храм. Оставаше седмица до официалното му откриване, насрочено за деня след завръщането на Стодард. Никой не го бе виждал, освен хората, които работиха на строежа.

Беше ясна и притихнала вечер. Около Храма цареше пустота и тишина. Червените отблясъци от залеза по варовиковите стени бяха като първи утринни лъчи.

Дълго гледаха Храма. После влязоха вътре и застанаха пред мраморната статуя, без да си проговорят. Сенките в изваяното пространство наоколо сякаш бяха оформени от същата ръка, която бе изваяла и стените. Гаснещата светлина изтичаше в овладян ред, като отделни изречения от реч, в която се включват един след друг елементите на стените.

— Роурк…

— Кажи, скъпа?

— Не… нищо…

Тръгнаха към колата. Ръката му стискаше китката й.