Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

II

— … Архитектурата, приятели, е велико изкуство, основано върху два космически принципа: красота и полезност. В по-широк смисъл те са само част от трите вечни ценности: вярност, любов и красота. Вярност — към традициите на нашето изкуство, любов — към хората, на които трябва да служим, красота — ах, красотата е неустоимата богиня на всички хора на изкуството, била тя под формата на красива жена или сграда… Хм… Да… В заключение бих желал да кажа на вас, които скоро ще започнете да градите кариери в архитектурата, че сега сте пазители на свято наследство… Хм… Да… Затова встъпете в живота, въоръжени с трите вечни същности — въоръжени със смелост и въображение, верни на стандартите, които това прочуто училище отстоява от много години. Служете вярно, но не като роби на миналото, нито като онези парвенюта, които проповядват оригиналност заради самата нея, а тя не е нищо друго, освен невежа суета. Дано всички преживеете много богати, активни години и дано, когато напуснете този свят, да оставите своя отпечатък върху пясъците на времето!

Гай Франкън завърши словото си с възторжен жест, с високо вдигната дясна ръка; той бе непринуден, но уверен, с радостната, самодоволна увереност, която Гай Франкън винаги демонстрираше. Огромната зала пред него се оживи, избухнаха аплодисменти и одобрителни възгласи.

В продължение на четиридесет и пет минути море от лица, млади, плувнали в пот и нетърпеливи, гледаха тържествено нагоре към трибуната, където Гай Франкън се бе изправил като оратор на тържеството по случай дипломирането на випуска в Стантънския технологичен институт. Гай Франкън лично дойде от Ню Йорк за случая; Гай Франкън от знаменитата фирма „Франкън&Хайер“, вицепрезидент на Американската гилдия на архитектите, член на Американската академия по изкуства и литература, член на Националната комисия по изящни изкуства, секретар на Нюйоркското обединение за изкуства и занаяти, председател на Обществото за архитектурно просвещение на САЩ; Гай Франкън, кавалер на Почетния легион на Франция, награждаван от правителствата на Великобритания, Белгия, Монако и Сиам; Гай Франкън, най-прочутият възпитаник на Стантън, проектант на знаменитата сграда на „Фринк Нашънъл Банк“ в Ню Йорк. На покрива й, двадесет и пет етажа над земята, в миниатюрно копие на гробницата на Адриан[1] гореше брулен от вятъра стъклен факел, в който светеха най-качествените електрически крушки на Дженерал Електрик.

Гай Франкън слезе от трибуната, контролирайки внимателно темпото и движенията си. Беше среден на ръст и не много натежал, само склонен към напълняване. Знаеше, че никой не би му дал истинската възраст, петдесет и една. На лицето му нямаше нито една бръчка, нито една права линия; то беше изкусна композиция от кълба, кръгове, дъги и елипси, с умни мигащи очички. Дрехите му издаваха безкрайното внимание на художника към детайлите. Докато слизаше по стълбите, съжали, че в този университет не учат и момичета.

Залата отпред, помисли той, е великолепен архитектурен образец, малко задушен днес поради тълпата и пренебрегнатия проблем с вентилацията. Но блестеше със зелените мраморни цокли, позлатените коринтски колони от лято желязо и гирляндите от позлатени плодове по стените; особено ананасите, помисли си Гай Франкън, бяха издържали изпитанията на времето. Трогателно е, помисли си Гай Франкън; проектирах тази пристройка и тази зала преди двадесет години, и ето, сега съм тук.

Залата беше толкова плътно препълнена с лица и тела, че не можеше веднага да се различи на кое тяло кое лице съответства. Приличаше на поклащащо се желе от разбъркани ръце, рамене, гърди и кореми. Една от главите, бледа, тъмнокоса и красива, принадлежеше на Питър Кийтинг.

Седеше най-отпред, опитвайки се да не откъсва очи от трибуната, защото знаеше, че го гледат много хора и че те ще продължат да го гледат. Не се обръщаше назад, но усещането за погледите, насочени към него, не го напускаше. Очите му бяха тъмни, будни, интелигентни. Устата му беше безупречно очертан полумесец, извит нагоре. Беше нежна и щедра уста, излъчваща топлината на смътно обещана усмивка. Главата му бе с класически съвършена форма на черепа, над изящно вдлъбнатите слепоочия се спускаха естествени черни къдрици. Държеше главата си като човек, който приема красотата си за даденост, но знае, че за другите това не е така. Той беше Питър Кийтинг, отличникът на Стантън, президент на студентската организация, капитан на отбора по лека атлетика, член на най-важното студентско братство, избран с гласуване за най-популярния човек в университета.

Това множество е тук, за да види как се дипломирам, помисли си Питър Кийтинг и се опита да изчисли колко души побира залата. Всички знаеха с какъв успех завършва и никой не беше в състояние да го надмине. Е, да, всъщност Шлинкър. Шлинкър се оказа труден съперник, но през последната година той успя да победи Шлинкър. Работеше като куче, защото искаше да победи Шлинкър. И днес нямаше съперници… Внезапно сякаш нещо падна през гърлото в стомаха му, нещо студено и празно, празнота, проникваща надолу и оставяща усещането за себе си: не беше мисъл, а само намек за въпрос към него — дали наистина е толкова велик, за какъвто ще го обявят през този ден. Потърси Шлинкър в тълпата, зърна жълтото му лице и очилата с позлатени рамки. Вгледа се в Шлинкър топло, облекчено, спокойно, с благодарност. Ясно е, че Шлинкър никога не ще може да му съперничи по външен вид или способности; нямаше защо да се съмнява в това; винаги ще побеждава Шлинкър и всички Шлинкъровци по света; не ще позволи на никого да постигне това, което той може да постигне. Нека всички го гледат. Ще има защо да се взират в него. Усети горещите дихания наоколо и очакването му подейства ободрително. Чудесно е да си жив, помисли Питър Кийтинг.

Беше леко замаян. Усещането беше приятно. Отдаде му се и то го отнесе в унес до трибуната, където се изправи пред множеството лица. Изправи се — строен, стегнат, атлетичен — и го връхлетя оглушителен грохот. Стана му ясно, че се дипломира с отличие, че Американската гилдия на архитектите го награждава със златен медал, Обществото за архитектурно просвещение на САЩ го удостоява с Парижка награда — четиригодишна стипендия за Академията по изящни изкуства в Париж.

След това започна да стиска ръце, попивайки потта от лицето си с крайчеца на рулото пергаментова хартия, кимаше, усмихваше се, задушаваше се в черната тога и хранеше надежда, че хората няма да забележат майка му, която хлипаше от радост, обвила го с ръце. Президентът на Института се ръкува с него и изрече с гръмовен глас: „Стантън ще се гордее с теб, момчето ми.“ Деканът му стисна ръката, повтаряйки: „… славно бъдеще… славно бъдеще… славно бъдеще…“ Професор Питъркин се ръкува с него и го потупа по рамото: „… и ще видите, че това е страшно важно; преживях го, когато строях пощата в Пийбоди…“ Кийтинг престана да го слуша, защото много пъти беше чувал историята за пощата в Пийбоди. Тя беше единствената сграда, построена от професор Питъркин, преди да пожертва кариерата си, за да стане преподавател. Много се изговори за заключителния проект на Кийтинг — Дворец на изящните изкуства. В този миг Кийтинг не можеше да си спомни за нищо на света какво представляваше този проект.

На фона на всичко това пред очите му оставаше Гай Франкън, който се ръкува с него, а в ушите му звучеше любезният глас на Франкън: „… както ви казах, възможността все още е отворена за вас, момчето ми. Разбира се, като имате тази стипендия… ще трябва да решите… дипломата от Академията по изящни изкуства е много важна за един млад човек… но за мен ще е удоволствие да работите в нашата фирма…“

Дипломирането на випуск ’22 беше дълго и тържествено. Кийтинг изслуша речите с интерес. Безкрайните изречения, че „младите хора са надеждата на американската архитектура“ и „бъдещето отваря своите златни врати“, бяха предназначени за него. Знаеше, че надеждата е той и бъдещето е негово. Приятно му беше да чуе това потвърждение от устата на толкова изтъкнати хора. Гледаше сивокосите оратори и си представяше колко по-млад ще бъде, когато достигне тяхното положение и се издигне над тях.

И изведнъж се сети за Хауърд Роурк. За негова изненада името, проблеснало в паметта му, по неясни причини му достави мигновено удоволствие. След това си спомни: Хауърд Роурк беше изключен от университета тази сутрин. Мълчаливо се упрекна и направи съзнателен опит да изпита съжаление. Но тайният проблясък припламваше веднага, щом се сети за изключването. Този случай окончателно доказа, че е било глупаво от негова страна да смята Роурк за опасен съперник; известно време Роурк го притесняваше повече от Шлинкър, макар че беше две години по-млад и един курс след него. Дори да се е съмнявал кой от двамата е по-талантлив, нали днес всичко бе решено окончателно? Освен това, спомни си той, Роурк се държеше много добре с него, помагаше му винаги, когато закъса с някой проект… всъщност точната дума не е „закъса“, а просто когато не му стигаше време да го обмисли, да го начертае или нещо подобно. Господи! Колко го бива Роурк да разплете объркан чертеж, сякаш дръпва някаква нишка и всичко се оправя… е, и какво като е добър? Сега вече с него е свършено. След тази мисъл Питър Кийтинг най-после изпита успокоителен пристъп на симпатия към Хауърд Роурк.

Когато го поканиха да говори, Кийтинг се изправи уверено. За нищо на света не биваше да покаже, че е ужасен. Нямаше какво да каже за архитектурата. Заговори с високо вдигната глава, като равен сред равни, просто леко стеснителен, за да не би някое от присъстващите велики имена да се засегне. Спомняше си как изрече: „Архитектурата е велико изкуство… с поглед към бъдещето и с почит към миналото в сърцата ни… от всички изкуства тя е най-важна за обществото… и, както каза днес човекът, който вдъхновява всички нас, трите вечни същности са: истина, любов и красота…“

После в коридора, в шумната бъркотия на сбогуването, едно момче обви с ръка раменете на Кийтинг и прошепна: „Бягай у дома и хвърли това официално облекло, Пит, Бостън ни чака довечера, само нашата банда; ще мина да те взема след час.“ Тед Шлинкър настоя: „Разбира се, че трябва да дойдеш, Пит. Няма да ни е весело без теб. И между другото, поздравления и всичко останало. Между нас няма лоши чувства. Нека побеждава най-добрият.“ Кийтинг прегърна Шлинкър. Очите на Кийтинг блестяха с настойчива топлота, като че ли Шлинкър му беше най-скъпоценният приятел; очите на Кийтинг блестяха така за всички хора. Каза: „Тед, благодаря ти, старче. Наистина се чувствам ужасно с този медал от архитектурната гилдия — мисля, че ти го заслужаваше, но никога не се знае какво ги прихваща старите чудаци.“ Кийтинг тръгна към къщи в топлата вечер, чудейки се как да се измъкне от майка си за през нощта.

Замисли се колко много е направила майка му за него. Тя често напомняше, че е дама и е завършила гимназия; въпреки това работеше усилено, приемайки наематели в дома си — нечувана жертва за нейния род.

Баща му имаше магазин за канцеларски стоки в Стантън. Променящите се времена сложиха край на бизнеса му, а хернията сложи край на Питър Кийтинг-баща преди дванадесет години. Луиза Кийтинг остана с къщата в дъното на порядъчна улица, с годишна рента от изплащана редовно застраховка — следеше я внимателно — и със своя син. Рентата беше скромна, но госпожа Кийтинг успяваше да свърже двата края с помощта на наема и твърдата си воля. През лятото синът й помагаше като работеше в хотели или позираше за реклами на шапки. Госпожа Кийтинг реши, че синът й ще заеме полагащото му място в света. Тя се вкопчи в това свое решение неусетно и неумолимо като пиявица… Интересно, спомни си Кийтинг, по едно време искаше да стане художник. Майка му бе тази, която избра по-добра сфера, за да изяви той дарбата си да рисува. „Архитектурата — каза тя — е толкова уважавана професия. Освен това в тази професия се срещаш с най-подходящите хора.“ Подтикна го към кариерата му, без той да усети как или кога. Странно, помисли Кийтинг, не се беше сещал за младежката си амбиция от години. Странно, че точно сега го жегна споменът за нея. Е, точно тази нощ трябва да си я спомни… и да я забрави завинаги.

Архитектите, помисли той, винаги градят блестящи кариери. Издигнат ли се, остават на върха. И изведнъж се сети за Хенри Камерън — проектираше небостъргачи преди двадесет години, а сега е стар пияница с кантора на крайбрежна улица. Кийтинг потръпна и ускори крачка.

Запита се дали хората го гледат. Наблюдаваше правоъгълниците на осветените прозорци. Щом се дръпнеше перде и се покажеше нечия глава, той се питаше дали човекът се е показал, за да го види; ако не сега, това ще се случи един ден; един ден всички ще го гледат.

Хауърд Роурк седеше на стъпалата на верандата, когато Кийтинг наближи къщата. Беше се облегнал назад на стъпалата, опрян на лакти, дългите му крака бяха изтегнати. Колоните на верандата бяха обвити с грамофончета, които образуваха завеса между къщата и светлината на ъгловата улична лампа.

Електрическият глобус в пролетната вечер беше странна гледка. Улицата изглеждаше по-мрачна и смътна; глобусът висеше самотен, като празно пространство. Около него се виждаха само няколко натежали разлистени клони, неподвижни до очертанията на празното пространство. Осветените листа изглеждаха огромни, сякаш в тъмнината нямаше нищо друго, освен водопад от листа. На светлината на стъкленото кълбо листата изглеждаха по-живи; то ги обезцветяваше с обещанието, че през деня ще бъдат с най-ярък зелен цвят; светлината отнемаше зрението и го заменяше с ново сетиво. То не бе нито обоняние, нито осезание, а и двете заедно, то бе усещане за пролет и пространство.

Кийтинг спря, разпознавайки абсурдната оранжева коса на тъмната веранда. Това беше единственият човек, когото искаше да види тази вечер. Зарадва се, че Роурк е сам, но и малко се уплаши.

— Поздравления, Питър — каза Роурк.

— О…, благодаря… — Кийтинг с изненада си даде сметка, че това поздравление му доставя много по-голямо удоволствие от всяко друго, получено през деня. Плахо се зарадва от одобрението на Роурк, но веднага си каза, че е глупак. — … искам да кажа…, знаеше ли, или… — Добави рязко; — Майка ми ли ти каза?

— Да, каза ми.

— Не е трябвало да ти казва!

— Защо да не ми каже?

— Виж, Хауърд, знаеш колко съжалявам, че те…

Роурк отметна глава и го погледна.

— Забрави — каза Роурк.

— Аз… има нещо, за което искам да поговорим, Хауърд, да ти поискам съвет. Имаш ли нещо против да седна?

— Какво е то?

Кийтинг седна на стъпалата до него. Не беше в състояние да изиграе никаква роля в присъствието на Роурк. Освен това точно в този момент нямаше никакво желание да играе роля. Чу шумоленето на падащ лист, който се приземи с тънък, стъклен, пролетен звук.

Усети, че е привързан към Роурк. В тази привързаност имаше болка, удивление и безпомощност.

— Нали няма да помислиш — каза Кийтинг тихо и съвсем искрено, — че е отвратително да те питам за моите неща, когато ти току-що беше…?

— Казах ти да забравиш за това. Какво е проблемът?

— Знаеш ли — каза Кийтинг неочаквано откровено и за самия него, — често съм си мислил, че си луд. Но знам, че знаеш много неща за нея — за архитектурата, — които онези глупци никога не са знаели. И знам, че я обичаш така, както те никога не ще я обичат.

— И?

— Ами, не знам защо се обръщам към теб, но… Хауърд, никога досега не съм го казвал, но разбираш ли, предпочитам да чуя твоето мнение, вместо мнението на декана… вероятно ще последвам съвета на декана, но твоето мнение е по-важно за мен, не знам защо. Нито знам защо ти казвам всичко това.

Роурк се обърна към него, погледна го право в очите и се засмя. Беше младежки, добронамерен, приятелски смях. Малцина бяха виждали Роурк да се смее така. Сякаш някой пое ръката на Кийтинг, за да го успокои. Той забрави, че го чакаха, за да се забавляват в Бостън.

— Хайде — каза Роурк, — да не би да се страхуваш от мен? Какво искаш да ме попиташ?

— За моята стипендия. Парижката награда, която получих.

— Да?

— Стипендията е за четири години. Но от друга страна, преди време Гай Франкън ми предложи да постъпя на работа при него. Днес ми каза, че офертата още е в сила. Чудя се кое от двете да приема.

Роурк го погледна; пръстите на Роурк се движеха бавно, барабанейки по стъпалата.

— Ако искаш съвет от мен, Питър — каза той след кратка пауза, — вече си сбъркал. Защото питаш мен за това. Защото питаш някого. Никога не питай другите. Не и когато става дума за работата ти. Не знаеш ли какво искаш? Как допускаш да не ти е ясно?

— Знаеш ли, именно за това ти се възхищавам, Хауърд. Ти винаги си наясно.

— Остави хвалбите.

— Искрен съм. Как успяваш винаги да взимаш решения?

— А ти как допускаш другите да решават вместо теб?

— Но виж, Хауърд, неуверен съм. Никога не съм сигурен в себе си. Не знам дали съм толкова добър, колкото ми казват. Не бих го признал пред никой друг, освен пред теб. Мисля, че ти го казвам, защото ти винаги си толкова уверен…

— Пити! — Гласът на госпожа Кийтинг избухна зад тях. — Пити, скъпи! Какво правиш там?

Стоеше на входната врата, облечена в най-красивата си рокля от тъмночервена тафта, щастлива и гневна.

— А аз си седя самичка и те чакам! Какво по дяволите правиш на тези мръсни стъпала с официалния си костюм? Веднага се изправи! Влезте вътре, момчета. Приготвила съм ви горещо какао и бисквити.

— Майко, искам да говоря с Хауърд за нещо важно — каза Кийтинг. Все пак се изправи.

Тя сякаш не го чу. Влезе в къщата. Кийтинг я последва.

Роурк ги погледна, вдигна рамене, изправи се и също влезе.

Госпожа Кийтинг седна в едно кресло, полата й от тафта изшумоля.

— Е? — попита тя. — За какво си говорехте навън?

Кийтинг докосна един пепелник, взе кибритена кутия, остави я и без да обръща внимание на майка си, се обърна към Роурк.

— Виж, Хауърд, да си говорим откровено — изрече той високо. — Дали да захвърля стипендията и да започна работа, или да оставя Франкън да почака и да грабна диплома от Академията за изящни изкуства, за да впечатлявам селяндурите? Ти как мислиш?

Настъпи някаква промяна. Беше изпуснал момента.

— Но Пити, нека ти кажа направо… — започна госпожа Кийтинг.

— Чакай малко, майко!… Хауърд, трябва внимателно да го обмисля. Не всеки получава такава стипендия. Тя означава, че който я получи, е много добър. Следване в Академията за изящни изкуства — знаеш колко е важно.

— Не знам — каза Роурк.

— О, по дяволите, известни са ми щурите идеи, но сега говоря практически, за човек в моето положение. Нека за миг оставим настрана идеалите, те със сигурност са…

— Ти не искаш съвет от мен — каза Роурк.

— Разбира се, че искам! Питам теб!

Но Кийтинг ставаше друг, когато имаше слушатели, независимо какви. Беше изпуснал мига. Не знаеше защо, но усещаше, че Роурк знае. Чувстваше се неловко пред погледа на Роурк и това го ядосваше.

— Искам да практикувам архитектура — отсече Кийтинг, — не да говоря за нея! Старата Академия дава голям престиж. Издига те над някогашните редови водопроводчици, които си въобразяват, че могат да строят. От друга страна, да започна кариерата си при Франкън… и то самият Франкън ми го предлага!

Роурк се обърна.

— Колко момчета постигат такова нещо? — продължи Кийтинг, без да се замисля. — След година ще тръбят, че работят за Смит или Джоунс, ако въобще си намерят работа. А аз ще работя във „Франкън&Хайер“!

— Съвсем прав си, Питър — изправи се госпожа Кийтинг. — Не искаш съвет от майка си по такъв въпрос. Твърде важно е. Ще те оставя да го решаваш с господин Роурк.

Кийтинг погледна майка си. Не искаше да узнае какво мисли тя; беше наясно, че единственият му шанс е да вземе решение, преди да е чул мнението й; тя стоеше, загледана в него, готова да се обърне и да излезе от стаята; той знаеше, че не се преструва — щеше да излезе, ако той поиска. Искаше му се тя да излезе, искаше го отчаяно. Каза й:

— Но, майко, какво говориш? Разбира се, че искам да чуя мнението ти. Какво… какво мислиш?

Тя не обърна внимание на раздразнението в гласа му. Усмихна се.

— Пити, аз нямам мнение. Ти трябва да решиш. Винаги решенията взимаш ти.

— Добре… — изрече той колебливо, втренчен в нея, — ако отида в Академията за изящни изкуства…

— Чудесно — каза госпожа Кийтинг, — иди в Академията. Тя е прочута. През цял океан от къщи. Разбира се, ако отидеш, господин Франкън ще си избере някой друг. Хората ще говорят за това. Всички знаят, че всяка година господин Франкън избира най-доброто момче от Стантън за своята фирма. И какво ще стане, когато някое друго момче получи тази работа? Но сигурно това няма значение.

— Какво… какво ще кажат хората?

— Нищо съществено, предполагам. Освен че другият е най-добрият от випуска. Допускам, че ще избере Шлинкър.

— Не! — преглътна ядно той. — Не и Шлинкър!

— Да — каза мило тя. — Шлинкър.

— Но…

— А защо да те е грижа какво ще кажат хората? Най-важното е да си доставиш удоволствие.

— И смяташ, че Франкън…

— Защо да мислим за Франкън? За мен той не е важен.

— Майко, искаш ли да започна работа при Франкън?

— Нищо не искам, Пити. Ти си шефът.

Чудеше се дали наистина харесва майка си. Но тя беше неговата майка, а за всеки това автоматично означаваше, че я обича. Той беше приел за даденост, че онова, което изпитва към нея, е обич. Не знаеше по каква причина трябва да се съобразява с мнението й. Тя му беше майка и това изглежда се приемаше като причина.

— Да, разбира се, майко… Но… да, знам, но… Какво ще кажеш, Хауърд?

Прозвуча като зов за помощ. Роурк беше там, на кушетката в ъгъла, полуизлегнат, отпуснат като коте. Кийтинг често му се удивяваше; беше виждал как Роурк се движи с безшумна напрегнатост, сдържаност и прецизност, също като котка; беше го виждал и отпуснат като котка, в пълно, почти безформено спокойствие, сякаш в тялото му няма нито една твърда кост. Роурк го погледна и каза:

— Питър, знаеш какво мисля за двете ти възможности. Избери по-малкото зло. Какво ще научиш в Академията за изящни изкуства? Единствено още ренесансови дворци и оперетни декори. Те ще унищожат всичко, което носиш в себе си. Понякога човек прави добри неща, ако го оставят да работи. Ако наистина искаш да научиш нещо, започни работа. Франкън е копеле и глупак, но там ще проектираш. Така ще се подготвиш много по-бързо за самостоятелна работа.

— Дори господин Роурк понякога говори разумно — каза госпожа Кийтинг, — макар да говори като шофьор на камион.

— Наистина ли смяташ, че правя хубави неща? — Кийтинг го погледна, а в очите му сякаш бе останала следа от тези думи. Всичко друго беше без значение.

— Понякога — каза Роурк. — Не често.

— Сега, след като решението е взето… — обади се госпожа Кийтинг.

— Аз… трябва да помисля, майко.

— Сега, след като решението е налице, какво ще кажете за какаото? Тутакси ще ви го поднеса!

Тя се усмихна на сина си с невинна усмивка, изразяваща покорство и благодарност. Роклята й изшумоля на излизане от стаята.

Кийтинг закрачи нервно, спря, запали цигара, изпусна отривисто дима и погледна Роурк.

— А ти какво ще правиш, Хауърд?

— Аз ли?

— Много егоистично е да те занимавам със себе си. Майка е добронамерена, но ме влудява… Е, да оставим това. Какво ще правиш?

— Отивам в Ню Йорк.

— О, виж ти. Да си търсиш работа?

— Да си намеря работа.

— Като… архитект?

— Като архитект, Питър.

— Чудесно. Радвам се. Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Ще работя при Хенри Камерън.

— О, не, Хауърд!

Роурк се усмихна бавно, ъгълчетата на устата му се изостриха, но не каза нищо.

— Не, Хауърд!

— Да.

— Но той е нищожен, вече е никой! Зная, че е бил прочут, но това е минало! Вече не получава големи поръчки, от години не е получил нито една! Казват, че кантората му е истинска дупка. Какво бъдеще ще имаш при него? Какво ще научиш?

— Не много. Само как да проектирам.

— За бога, не можеш да постъпиш така, съзнателно да се провалиш! Мислех… ами да, мислех си, че си научил нещо днес!

— Научих.

— Слушай, Хауърд, ако смяташ, че никой няма да те вземе сега, никой по-добър, ами, аз ще ти помогна. Ще подработя стария Франкън, ще намеря връзки и…

— Благодаря ти, Питър. Не е необходимо. Решил съм.

— Какво каза той?

— Кой?

— Камерън.

— Не го познавам.

Отвън се чу клаксон. Кийтинг си спомни, хукна да се преоблича, блъсна се в майка си на вратата и събори една чаша от тежкия поднос.

— Пити!

— Не ми се сърди, майко! — Той хвана лактите й. — Бързам, скъпа. Малко празненство с момчетата… хайде, хайде, не казвай нищо… няма да закъснявам и… слушай! Ще отпразнуваме постъпването ми във „Франкън&Хайер“!

Целуна я бързо, с веселия устрем, с който ставаше неустоим, и излетя от стаята нагоре по стълбите. Госпожа Кийтинг, поклати глава смутено, укоризнено и щастливо.

В стаята си, докато хвърляше дрехите си във всички посоки, Кийтинг се сети за телеграмата, която се готвеше да изпрати в Ню Йорк. Не беше мислил за това през деня, но в този миг го обзе усещането за нещо неотложно; поиска да изпрати телеграмата точно сега, веднага. Надраска я на един лист:

„Кейти скъпа идвам Ню Йорк работа Франкън обич завинаги Питър“

Тази нощ Кийтинг се понесе към Бостън, притиснат между двете момчета, вятърът и пътят свистяха край него. Помисли си, че светът се отваря пред него, както тъмнината бяга пред скачащите фарове. Беше свободен. Беше готов. След няколко години — много скоро, защото при тази скорост времето бледнее — името му ще звучи като тръба, изтръгваща хората от съня им. Беше готов за велики, величествени, ненадминати дела в… в… по дяволите… в архитектурата.

Бележки

[1] Римски император от 117 до 138 г. — Бел.ред.