Айн Ранд
Изворът (48)

IX

Седяха на брега на езерото. Уайнънд се бе отпуснал на един голям камък. Роурк лежеше на земята. Доминик седеше с изправени рамене, скована над светлосинята си пола на тревата.

Къщата на Уайнънд беше горе на хълма. Земята се стелеше на тераси по плавния склон. Къщата беше изградена от хоризонтални правоъгълници, издигащи се към отсечена вертикална конструкция. Всяка от хоризонталните форми беше отделна стая, чиито размери и форма се вписваха стъпаловидно в раздвижените етажи. Сякаш от просторния хол на първото ниво бавно се бе задействала човешка ръка, изваяла бе равномерно възходящите форми, после се бе спряла, за да продължи с отривисти движения, все по-кратки и по-резки, и накрая бе останала някъде в небето. Ръката сякаш бе подела бавния ритъм на стъпаловидните поляни, за да го подсили и ускори, а във финала го бе раздробила на отривисти акорди.

— Харесва ми да я гледам оттук — каза Уайнънд. — Вчера през целия ден наблюдавах как светлината се мени по нея. Хауърд, когато проектираш сграда, знаеш ли точно какво ще прави слънцето с нея във всеки миг от деня, от всички възможни ъгли? Да не би да контролираш слънцето?

— Разбира се — отвърна Роурк без да вдига глава. — За жалост не го контролирам сега. Помести се, Гейл, скриваш го. Обичам слънцето да ми е в гърба.

Уайнънд се търкулна в тревата. Роурк лежеше по корем, със заровено в лакътя си лице. Косата му пламтеше над белия ръкав на ризата, другата му ръка бе протегната, с длан, притисната към земята. Доминик се вгледа в стръкчетата трева, стърчащи между пръстите му, които помръдваха, мачкайки тревата с ленива, чувствена наслада.

Езерото се простираше пред тях, плоско и притъмняло по краищата. Дърветата в далечината сякаш настъпваха, за да го обгърнат през нощта. Слънцето прорязваше сияйна ивица във водата. Доминик вдигна очи към къщата. Прииска й се да застане до прозореца, да погледне надолу и да види самотния бял силует, излегнал се на пустия бряг, с длан на земята, изтощен и притихнал в подножието на хълма.

Живееше в къщата от един месец. Не си бе и помисляла, че ще заживее в нея. Но един ден Роурк каза:

— След десет дни къщата ще е готова, г-жо Уайнънд.

Тя отвърна:

— Добре, г-н Роурк.

Прие къщата, прие допира на стълбищните перила под ръката й, стените, обгръщащи въздуха, който дишаше. Прие ключовете за осветлението, които натискаше вечер, и леките твърди жици, които бе положил в стените; прие водата, която потичаше през отворения кран от тръбите, които той бе планирал; прие топлината на огъня в камината през августовските вечери, камината, градена камък по камък според неговите чертежи. Мислеше си: предвидил е всеки миг… всичко, от което имам нужда в живота си… Казваше си: защо не? Същото става и с тялото ми — с дробовете, кръвоносните съдове, нервите и мозъка. Всичко се подчинява на същия контрол. Чувстваше единение с къщата.

Прие и вечерите, когато лежеше в прегръдките на Уайнънд и отваряше очи, за да види очертанията на спалнята, проектирана от Роурк. Стискаше зъби срещу мъчителното удоволствие, което беше и отговор, и подигравка към незадоволения глад вътре в тялото й. Отдаваше се на удоволствието, без да е наясно кой мъж й го дава, кой от двамата, или може би и двамата.

Уайнънд я наблюдаваше как минава през стаите, как слиза по стълбите или застава до някой прозорец. Веднъж й каза:

— Не знаех, че е възможно къща да се проектира за жена, все едно че е рокля. Няма как да се видиш с моите очи, няма как да видиш до каква степен тази къща ти принадлежи. Всеки ъгъл, всеки кът от всяка стая е декор за теб. Съобразена е с твоя ръст, с твоето тяло. По странен начин дори структурата на стените съответства на структурата на твоята кожа. Като Храма на Стодард, но построен за един-единствен човек, моят храм. Точно това исках. Тук градът не може да те докосне. Винаги съм усещал, че градът ще те отнеме от мен. Той ми даваше всичко, което имах. Не знам защо понякога имам чувството, че един ден ще поиска отплата. Но тук си в безопасност и си моя.

Искаше й се да извика: „Гейл, тук му принадлежа така, както никога не съм му принадлежала!“

Роурк беше единственият гост, когото Уайнънд допускаше в новия им дом. Тя се примири с посещенията на Роурк през уикендите. Най-трудно й бе да приеме тези посещения. Знаеше, че той идва не за да я изтезава, а просто защото Уайнънд го кани и защото му е приятно да е с Уайнънд. Една вечер му каза, опряла ръка на перилата на стълбите към нейната спалня:

— Слезте за закуска, щом пожелаете, г-н Роурк. Само натиснете бутона в трапезарията.

— Благодаря ви, г-жо Уайнънд. Лека нощ.

Веднъж за миг останаха сами. Беше ранно утро. Не бе мигнала цяла нощ, мислейки за него в стаята на другия край на коридора. Излезе, преди къщата да се разбуди. Тръгна надолу по хълма и намери утеха в необичайно притихналата земя, в тишината на развиделяването преди изгрев, на неподвижните листа, на сияйната тишина, изпълнена с очакване. Чу стъпки зад себе си, спря и се облегна на ствола на едно дърво. Запътил се бе към езерото да поплува, с бански костюм, прехвърлен през рамо. Спря пред нея и двамата се сляха с притихналата земя, загледани един в друг. Той не каза нищо, обърна се и продължи към езерото. Тя остана облегната на дървото и след малко тръгна обратно към къщата.

По-късно, когато и тримата седяха на брега, Уайнънд каза на Роурк:

— Имаш вид на най-ленивото създание на света, Хауърд.

— Така е.

— Никога не съм виждал човек да си почива като теб.

— Опитай се да работиш три нощи поред, без да мигнеш.

— Казах ти още вчера да дойдеш тук.

— Не можех.

— Да не би да умреш тук?

— Не бих имал нищо против. Чудесно е. — Вдигна глава. В очите му имаше смях, сякаш не виждаше къщата на хълма, сякаш не говореше за нея. — Точно така бих искал да умра, излегнат на бряг като този, просто да затворя очи и никога да не се върна.

Тя си каза: мисли това, което мисля и аз — все още има нещо общо между нас. Гейл не би го разбрал, този път не са двамата с Гейл, този път сме двамата, той и аз.

Уайнънд каза:

— Колко глупаво от твоя страна. Не е в твоя стил, дори и не е шега. Нещо те измъчва. Какво е то?

— Вентилационни шахти, за момента. Много трудни вентилационни шахти.

— За кого ги проектираш?

— За клиенти… В момента имам всякакви клиенти.

— Налага ли се да работиш и през нощта?

— Да, за конкретните клиенти. Работата е много специална. Дори не мога да я занеса в офиса си.

— Какво?

— Нищо. Не ми обръщай внимание. Говоря в просъница.

Тя си помисли: това е признание за Гейл, има му доверие и се отпуска — отпуснал се е като котка, а котките се отпускат само с хора, които харесват.

— След вечеря ще те изритам горе в стаята ти и ще заключа вратата — каза Уайнънд, — и ще те оставя да спиш дванадесет часа.

— Добре.

— Искаш ли да станеш рано? Да поплуваме преди изгрев?

— Г-н Роурк е изморен, Гейл — каза рязко Доминик.

Роурк се повдигна на лакът и я погледна право в очите, с пълно разбиране.

— Придобил си лошите навици на хората, които живеят извън града, Гейл — каза тя. — Налагаш извънградския си ритъм на гостите от града, които не са свикнали с такъв ритъм. — Помисли си: нека е за мен мигът, когато се бе запътил към езерото, не позволявай Гейл да вземе и него, като всичко останало. — Не можеш да нареждаш на г-н Роурк, все едно че работи в „Банър“.

— Едва ли има някой друг на земята, когото ми се иска да командвам повече от г-н Роурк — каза весело Уайнънд — винаги, щом ми падне.

— Точно това правиш.

— Нямам нищо против да изпълнявам заповеди, г-жо Уайнънд — каза Роурк. — Особено ако ги издава способен мъж като Гейл.

Позволи ми аз да се наложа този път, помоли го мислено тя, моля те, позволи ми да се наложа, за теб това е без значение, няма абсолютно никакво значение, откажи му, откажи му заради спомена за онзи миг, който не му принадлежеше.

— Мисля, че трябва да си отдъхнете, г-н Роурк. Да поспите до късно утре. Ще кажа на прислугата да не ви безпокои.

— Благодаря, но няколко часа сън са ми достатъчни, г-жо Уайнънд. Обичам да поплувам преди закуска. Гейл, чукни ми на вратата, като се приготвиш, за да слезем заедно.

Тя погледна над езерото и хълмовете. Нямаше и следа от хора, нямаше никаква друга къща. Имаше само вода, дървета и слънце — техният свят. Той е прав, каза си тя, принадлежим един на друг — тримата.

 

 

На скиците за „Кортланд Хоумс“ бяха изобразени шест петнадесететажни сгради, всяка във формата на несиметрична звезда с колона в средата. В колоните бяха вместени асансьорите, стълбищата, отоплителните и всички други инсталации. Апартаментите, разположени по лъчите, бяха оформени като разтегнати триъгълници, до които стига светлина и въздух от три страни в пространствата между лъчите. Таваните бяха отлети, вътрешните стени бяха изградени от пластмасови плочки, които нямат нужда от боядисване или шпакловка. Всички тръби и кабели бяха положени в метални проводи в дъното на етажите, да се отварят и заменят, ако е необходимо, без да се налага скъпоструващо разбиване. Кухните и баните бяха сглобени и готови за монтаж. С вътрешни прегради от лек метал, нагъващ се в стените, можеха да се отворят големи помещения или да се разделят на по-малки. Общите коридори и фоайета бяха сведени до минимум, за да се намалят разходите за чистене и поддръжка. Целият план представляваше съчетание от триъгълници. Панелните здания бяха сложно моделирани от прости структурни детайли. Украса нямаше — формите бяха красиви като скулптури и не се нуждаеха от украшения.

Елсуърт Тухи не погледна плановете, които Кийтинг бе разтворил на бюрото. Гледаше със зяпнала уста скиците в перспектива.

Отметна глава и се разсмя на висок глас.

— Питър, ти си гениален.

Добави:

— Струва ми се, че знаеш точно какво имам предвид. — Кийтинг го гледаше с празен поглед, без любопитство. — Ти се справи с нещо, към което се стремя цял живот, за което хората от векове водят кръвопролитни битки. Свалям ти шапка, Питър, с почит и възхищение.

— Разгледай плановете — каза равнодушно Кийтинг. — Наемът ще бъде десет долара на апартамент.

— Ни най-малко не се съмнявам. Излишно е да ги гледам. О, да, Питър, проектът ще бъде одобрен. Не се тревожи. Ще го приемат. Поздравления, Питър.

 

 

— Дяволите да те вземат! — каза Гейл Уайнънд. — Какво се опитваш да постигнеш?

Хвърли на Роурк екземпляр от „Банър“, сгънат на вътрешна страница. На нея имаше снимка с текст:

„Архитектурни скици на «Кортланд Хоумс», федерален жилищен проект за $15000000, който ще бъде построен в Астория, Лонг Айлънд. Проектът е на архитектурната фирма «Кийтинг&Дюмон».“

Роурк хвърли бегъл поглед на снимката и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш, по дяволите, какво искам да кажа! Да не мислиш, че избирам експонатите в галерията си по подписа? Ако това го е проектирал Питър Кийтинг, аз ще изям целия тираж на днешния „Банър“.

— Питър Кийтинг го е проектирал, Гейл.

— Ти си глупак. Какво целиш?

— След като не искам да разбера за какво говориш, няма да разбера, независимо какво ми казваш.

— Може и да разбереш, ако отпечатам историята, че архитект на държавния жилищен проект е Хауърд Роурк. Ще стане чудесна история, а някой си господин Тухи, който е движещата сила зад повечето подобни проклети проекти, ще стане за смях.

— Ако отпечаташ такова нещо, ще те съдя до дупка.

— Наистина ли?

— Наистина. Откажи се, Гейл. Нали виждаш, че не искам да говорим по този въпрос.

По-късно Уайнънд показа снимката на Доминик и я попита:

— Кой е архитектът?

Тя я погледна.

— Ясно — отвърна тя.

 

 

— Какво значи „променящ се свят“, Алва? Как се променя? Кой го променя?

Лицето на Алва Скарет беше донякъде угрижено, но по-скоро изразяваше нетърпение. Хвърли поглед към коректурата на редакционната си статия „Майчинството в променящия се свят“, която зърна на бюрото на Уайнънд.

— По дяволите, Гейл, какво става — промърмори с безразличие.

— И аз това питам — какво става, по дяволите? — Взе коректурата и зачете на глас: — „Светът, с който бяхме свикнали, си отива, с него е свършено и не бива да си правим илюзии по този въпрос. Няма връщане назад, трябва да вървим напред. Днешните майки трябва да дадат пример, да разширят своите емоционални хоризонти, да издигнат себичната любов към своите деца в по-висока сфера, която да обхване всички дечица. Майките трябва да обикнат всяко дете в квартала, на улицата, в града, окръга, в страната и по целия широк, широк свят — точно както обичат своята малка Мери или своя малък Джони.“ — Уайнънд капризно сбръчка нос. — Алва, често бълваме пълен боклук. Но чак такъв…

Алва Скарет не го поглеждаше.

— Не си в крак с времето, Гейл — Гласът му прозвуча глухо и предупреждаващо, сякаш за миг оголи зъби, готвейки се за схватка.

Поведението на Алва Скарет беше толкова необичайно, че Уайнънд загуби желание да продължи разговора. Задраска статията със синия си молив, но чертата сякаш бе нанесена от изморена ръка. Каза му:

— Иди да измислиш нещо друго, Алва.

Скарет стана, взе листа, обърна се и излезе, без да продума.

Уайнънд го проследи с очи озадачен, развеселен, и леко раздразнен.

От няколко години долавяше тенденцията, която неговият вестник бе възприел постепенно, незабележимо, без негово указание. Забелязваше внимателното преиначаване на новините и репортажите, забелязваше половинчатите намеци, неясните подмятания, странните прилагателни на странни места, открояването на някои теми, вмъкването на политически заключения там, където са излишни. Репортажите за спорове между работодател и служител се пишеха така, че работодателят винаги да излиза виновен, и това се постигаше единствено с ефекта на думите, независимо от фактите. Всяко изречение, отнасящо се за миналото, съдържаше квалификации като „мрачното ни минало“ или „нашето мъртво минало“. Ако ставаше дума за нечия лична мотивация, човекът винаги бе „тласкан от егоизъм“ или „движен от алчност“. В една кръстословица „изчезващи индивиди“ беше описание за думата „капиталисти“.

Уайнънд се правеше, че не забелязва, дори се забавляваше. Смяташе, че екипът му е добре обучен и ако популярният жаргон на деня е такъв, момчетата му го възприемат автоматично. Това нямаше никакво значение. Не го допускаше на страницата с редакционните статии, а за останалите нямаше значение. Беше само мимолетна мода, а той бе преживял много такива моди.

Не се обезпокои от кампанията „Ние не четем Уайнънд“. Набави си стикер от онези, които разлепваха по градските тоалетни, залепи го на предното стъкло на своя Линкълн, прибави „И ние също“ и го остави на стъклото достатъчно дълго, за да го забележи и заснеме фотограф от неутрален вестник. През дългогодишната си кариера постоянно бе атакуван, руган, разобличаван от най-могъщите издатели, от най-влиятелните финансови коалиции на властта. Не изпитваше никакъв страх от действията на някой си Гъс Уеб.

Знаеше, че „Банър“ губи популярност. „Временно явление“, казваше на Скарет, вдигайки рамене. Обявяваше читателски конкурс за хумористични стихове, пускаше талони за грамофонни плочи, продажбите леко скачаха и проблемът отпадаше.

Не успяваше да се задейства с пълен капацитет. Желанието му да работи бе по-силно от всякога. Влизаше в кабинета си всяка сутрин, изпълнен с енергия. Но след час се улавяше, че разглежда как е сглобена ламперията по стените или че мислено рецитира детски стихчета. Не изпитваше скука, нито удоволствие като след прозявка, по-скоро мъчително желание да се прозине, но прозявката не идваше. Не би казал, че не харесва работата си. Просто започваше да му писва, нямаше желание да налага решенията си, нито дори да стисне юмруци, само сбръчкваше нос.

Допускаше, че това се дължи на новата тенденция в обществените нагласи. Нямаше причина да не я следва и да не се възползва от нея толкова умело, колкото се бе възползвал от всички предишни моди. Но не му се удаваше да я следва. Не беше от морални скрупули, нито в резултат на позитивна и рационална позиция. Не беше и предизвикателство в името на голяма кауза. Беше капризно усещане, близко до непорочността, до колебанието, което човек изпитва, преди да нагази в калта. Казваше си, че няма значение и няма да е задълго, че ще си възвърне формата, щом вълната се люшне към друга тема, че ще го надживее.

Не му беше ясно защо срещата с Алва Скарет го смути. Стори му се странно, че Алва се е заел с подобни глупости. Но имаше и още нещо, някакво лично отношение в начина, по който Алва излезе от кабинета му. Сякаш бе показал, че повече не смята за нужно да се съобразява с мнението на шефа.

Уайнънд реши, че трябва да уволни Алва, но веднага си каза, смеейки се сам на себе си: да уволня Алва Скарет ли? Все едно да реша, че ще накарам земята да не се върти, или че ще направя немислимото — да закрия „Банър“.

Но в тези летни и есенни месеци имаше и дни, когато „Банър“ му харесваше. В такива дни сядаше на бюрото си, слагаше ръка върху разтворените страници и прясното мастило се размазваше по дланта му. Усмихваше се, щом видеше името на Хауърд Роурк по страниците на „Банър“.

От кабинета му бе издадена заповед до всички отдели: правете реклама на Хауърд Роурк. Рубриките за изкуство и за недвижими имоти, редакционните статии и коментарните колони редовно започнаха да споменават името на Роурк и неговите сгради. Рядко имаше подходящ случай да се пише за архитекти, сградите рядко произвеждаха новини, но „Банър“ намираше претексти и изкусно успяваше да привлече вниманието към името на Роурк. Уайнънд редактираше всяка дума в тези публикации. Те бяха необичайни за страниците на „Банър“, защото бяха написани с вкус. В тях нямаше нищо сензационно, липсваха снимки как Роурк закусва, нямаше нищо от личния му живот, нямаше опити за евтина реклама. Бяха написани деликатно, като признание за великолепен творец.

Уайнънд не казваше нищо на Роурк по този въпрос, Роурк също си мълчеше. Не говореха за „Банър“.

Всяка вечер на връщане в новия си дом Уайнънд заварваше „Банър“ на масата в хола. Откакто се бе оженил, вестникът не влизаше в къщата му. Когато го видя за първи път, той се усмихна, без да продума.

Една вечер й заговори за него. Разлисти вестника и го разгърна на статията за летните курорти, посветена основно на Монаднок Вали. Вдигна очи към Доминик, която седеше на пода до камината. Каза й:

— Благодаря ти, скъпа.

— За какво, Гейл?

— Че усети кога ще се зарадвам да видя „Банър“ в дома си.

Премести се на пода до нея и обгърна нежните й рамене.

— Помисли за хвалбите, с които „Банър“ обсипва политици, филмови звезди, гостуващи велики херцози и всевъзможни убийци през всички тези години. Помисли за кампаниите ми в полза на трамвайния транспорт, кварталите с червени фенери и домашно отглежданите зеленчуци. За първи път, Доминик, казвам това, в което вярвам.

— Да, Гейл…

— Никога не съм използвал цялата власт, която исках и постигнах… Сега ще видят какво мога да направя с нея. Ще ги заставя да го признаят по достойнство. Ще му създам славата, която заслужава. Обществено мнение ли? Общественото мнение е такова, каквото го правя аз.

— Мислиш ли, че той иска такова нещо?

— Сигурно не. Не ме интересува. Той има нужда от слава и ще я има. Искам да я има. Като архитект той принадлежи на обществото. Не може да попречи вестниците да пишат за него, ако решат.

— Статията за него… ти ли я написа?

— Почти.

— Гейл, колко добър журналист си можел да станеш.

Кампанията даде резултати, но не каквито очакваше Уайнънд. Повечето читатели не й обърнаха никакво внимание. Но хората на изкуството, интелектуалните и журналистическите среди започнаха да се присмиват на Роурк. Уайнънд дочуваше коментари като: „Роурк ли? О, да, любимецът на Уайнънд“; „Славното момче на Банър“; „Геният на жълтата преса“; „Банър“ отстоява каузата на изкуството — изпратете два капака от кутии или качествено факсимиле; „Не се ли досещахте? За мен Роурк винаги е бил талант, подходящ за вестниците на Уайнънд“.

— Ще видим — казваше презрително Уайнънд и продължаваше кампанията.

Насочваше към Роурк всяка голяма поръчка, чиито собственици се поддаваха на натиск. Благодарение на него от пролетта офисът на Роурк сключи договори за яхтклуб на Хъдзън, бизнес сграда и две частни къщи.

— Ще ти осигуря повече поръчки, отколкото можеш да поемеш — казваше Уайнънд. — Ще направя така, че да наваксаш за всичките години, които си пропилял заради тях.

Една вечер Остин Хелър каза на Роурк:

— Ако ми позволиш тази дързост, смятам, че имаш нужда от съвет, Хауърд. Да, разбира се, имам предвид този абсурд с г-н Гейл Уайнънд. Неразделното ви приятелство е в разрез със здравия разум. В края на краищата има различни категории хора — не, не говоря на езика на Тухи, — но има някои неща, които разделят хората и тези граници не бива да бъдат преминавани.

— Да, има. Но никой не е определил точно къде са тези граници.

— Приятелството си е твой проблем. Но има един аспект, който трябва да бъде пресечен и ти поне веднъж ще ме изслушаш.

— Слушам те.

— Според мен е хубаво, че те обсипва с всички тези поръчки. Сигурен съм, че ще бъде възнаграден и като отиде в ада, където му е мястото, ще бъде издигнат няколко кръга нагоре. Но той трябва да спре рекламата, с която „Банър“ те залива. Накарай го да я спре. Не ти ли е ясно, че подкрепата на вестниците на Уайнънд е позор? — Роурк мълчеше. — Вреди ти професионално, Хауърд.

— Знам.

— Ще го накараш ли да спре рекламата?

— Не.

— Но защо, по дяволите?

— Казах, че ще те изслушам, Остин. Не съм казал, че ще говорим за него.

Беше късна есен. Един следобед Уайнънд дойде в офиса на Роурк, както правеше често в края на работния ден. Тръгнаха заедно и Уайнънд каза:

— Каква хубава вечер. Хайде да се разходим, Хауърд. Искам да ти покажа един имот.

Поведе го към Хелс Кичин. Заобиколиха голям правоъгълник — две преки между Девето и Единадесето авеню и пет преки от север на юг. Роурк видя мръсни изоставени жилищни сгради, рухнали тухлени стени, разкривени входове, изгнили дъски, сиви влакна, стърчащи от тесни вентилационни шахти. Нямаше следа от живот. Всичко гниеше и се рушеше.

— Ти ли си собственикът? — попита Роурк.

— Всичко това е мое.

— Защо ме доведе тук? Не знаеш ли, че за един архитект тази гледка е по-страшна от цяло поле с разложени трупове?

Уайнънд посочи бялата фасада на нов крайпътен ресторант в другия край на улицата:

— Хайде да влезем там.

Седнаха на чиста метална маса до прозореца. Уайнънд поръча кафе. Чувстваше се като у дома си, както и в най-изисканите ресторанти в града. Елегантността му придобиваше особено качество — не влизаше в противоречие с атмосферата, а сякаш я преобразяваше. Присъстваше като крал, който винаги се държи по един и същи начин, и щом влезе в някоя къща, тя се превръща в палат. Облегна се с лакти на масата, наблюдавайки Роурк над димящото кафе с присвити, весели очи. Посочи с пръст отсрещния тротоар.

— Това е първият имот, който купих, Хауърд. Беше отдавна. Не съм предприемал нищо тук.

— Защо го пазиш?

— За теб.

Роурк насочи към устните си голямата бяла чаша с кафе, вдигайки към Уайнънд присвити, присмехулни очи. Знаеше, че Уайнънд очаква нетърпеливи въпроси, но вместо това спокойно зачака.

— Ти си непоправим инат — засмя се Уайнънд, отстъпвайки. — Добре. Слушай. Тук съм се родил. Щом бях в състояние да купувам недвижима собственост, започнах да купувам терени тук. Къща по къща. Квартал по квартал. Отне ми много време. Можех да купувам по-добри терени и бързо да натрупам пари, както направих по-късно, но изчаквах, докато изкупя целия район. Бях наясно, че години наред няма да го използвам. Реших, че един ден точно на това място ще се издигне „Уайнънд Билдинг“… Добре де, мълчи си колкото искаш — видях изражението ти.

— Господи, Гейл!…

— Какво ще кажеш? Искаш ли да се заемеш? Неудържимо ли искаш?

— Бих дал живота си — само че тогава няма да мога да построя „Уайнънд Билдинг“. Това ли искаше да чуеш?

— Нещо такова. Няма да ти поискам живота. Но е приятно поне веднъж човек да те накара да изгубиш ума и дума. Благодаря ти, че си изумен. Това показва, че си наясно какво означава „Уайнънд Билдинг“. Ще бъде най-високата сграда в града. И най-внушителната.

— Знам, че искаш да е точно такава.

— Все още няма да започвам строежа. Чакам от години подходящия момент. А сега и ти ще чакаш заедно с мен. Знаеш ли, че ми доставя известно удоволствие да те измъчвам? Че винаги съм искал да те изтезавам?

— Знам.

— Доведох те тук, за да ти кажа, че когато реша да строя, архитектът ще си ти. Изчаквах, защото усещах, че не съм готов. След като те срещнах, почувствах, че съм готов — и то не само защото ти си архитект. Но ще трябва да почакаме още известно време, още година-две, докато страната се изправи на крака. Сега не е време за строителство. Разбира се, всички твърдят, че времето на небостъргача е отминало. Че е отживелица. Пет пари не давам. Ще направя така, че да се изплати. „Уайнънд Ентърпрайзис“ има офиси, пръснати из целия град. Ще ги събера всички в една сграда. Имам влияние над доста важни хора, които ще принудя да наемат останалите помещения. Може би ще е последният небостъргач, построен в Ню Йорк. Още по-добре. Най-големият и последният.

Роурк гледаше рухналите сгради отсреща.

— Всичко ще бъде съборено, Хауърд. Изцяло. Ще го изравня със земята. Това бе мястото, където аз не командвах. Тук ще има парк, а в него ще се издига „Уайнънд Билдинг“… Най-хубавите сгради в Ню Йорк се губят, защото не се виждат, наблъскани една до друга между улиците. Моята сграда ще се вижда. Ще преобрази целия район. Нека други да последват примера ми. Сигурно ще кажат, че кварталът не е хубав. А как се правят хубави квартали? Ще видят. Това място може да стане новият център на града, когато градът заживее нов живот. Правя такива планове, откакто „Банър“ беше четвъртокласен парцал. Сметките ми излязоха правилни, нали? Знаех какъв ще стана… Небостъргачът ще бъде паметник на моя живот, Хауърд. Помниш ли какво каза, когато за първи път дойде в кабинета ми? Проявление на моя живот. В миналото ми имаше неща, които не ми харесват. Но всичко, с което се гордея, ще бъде съхранено. Когато си отида от този свят, тази сграда ще е Гейл Уайнънд… Знаех, че рано или късно ще открия подходящия архитект. Не знаех, че за мен той ще е много повече от архитект, когото наемам. Радвам се, че стана така. Все едно че получих награда, някакъв вид прошка. Моето последно и най-голямо постижение ще е и твое. Ще бъде не само моят паметник, но и най-хубавият подарък от мен за мъжа, когото ценя най-много на света. Не се мръщи, знаеш, че за мен си точно това. Погледни развалините отсреща. Исках да седнем тук и да погледам как ги наблюдаваш. Ще ги изравним със земята — ти и аз. И на тяхно място ще се издигне „Уайнънд Билдинг“ на Хауърд Роурк. Чакам този миг от деня, в който съм се родил. От деня, когато си се родил, ти чакаш най-големия си шанс. Ето го, Хауърд, той е отсреща. Твоят шанс, даден от мен.