Айн Ранд
Изворът (51)

XII

Роурк и Уайнънд се върнаха в града през април. Небостъргачите розовееха на фона на синьото небе, разливайки необичаен оттенък на розов порцелан по каменните грамади. На дърветата по улиците се появяваха първите зелени стръкчета.

Роурк отиде в офиса си. Хората му се здрависаха с него, полагайки усилия да не се усмихват много широко. Най-накрая едно от младите момчета избухна:

— По дяволите! Защо не кажем колко се радваме, че те виждаме, шефе!

Роурк се засмя.

— Хайде, кажете ми. Нямате представа колко се радвам, че съм с вас.

Седна на една маса в чертожната зала, а те един през друг му разказваха какво се е случило в изминалите три месеца. Без да забележи, той си играеше с една линия, като човек, който опипва земята на фермата си след дълго отсъствие.

Следобед седна сам в кабинета си и отвори вестник. Не беше виждал вестник от три месеца. Попадна на статия за изграждането на „Кортланд Хоумс“, където пишеше: „Питър Кийтинг, архитект. Гордън Л. Прескът и Огъстъс Уеб, помощник-проектанти.“ Закова се на мястото си и остана дълго, без да трепне.

Вечерта отиде да види „Кортланд“.

Първата сграда беше почти завършена. Издигаше се самотна насред големия празен парцел. Работниците бяха приключили за деня, само в бараката на нощния пазач се виждаше светлинка. Скелетът беше изграден по проекта на Роурк, но изящната симетрия на костите беше опорочена с несвойствени елементи. Икономичността на проекта бе запазена, но той бе натоварен с необясними излишества. Разнообразието от моделирани маси бе заменено с монотонни недодялани кубове. Добавено бе крило със сводест покрив, изпъкващ от стената като тумор, в което имаше спортна зала. Лепнати бяха редици балкони с яркосини метални ивици, излишни ъглови прозорци и безцелни врати, над които имаше метални навеси на пилони, като над галантерийните щандове на Бродуей. Три вертикални ивици тухли се точеха нелепо по стената. Хората от гилдията наричаха този стил „модерен Бронкс“. Над главния вход се мъдреше барелеф. Той изобразяваше маса от мускули, в която се открояваха три-четири тела. Едното от тях беше с вдигната ръка, държаща отвертка.

По току-що поставените стъкла на прозорците имаше бели кръстове. Приличаха на грешки, зачеркнати с голямо Х. На запад, в небето отвъд Манхатън, пламтеше червена ивица, на чийто фон се извисяваха черните небостъргачи.

Роурк бе застанал до бъдещото шосе пред първата сграда на „Кортланд“. Стоеше изправен. Мускулите на врата му бяха изпълнени с напрежение. Ръцете му висяха надолу, раздалечени от тялото. Сякаш бе пред взвод за разстрел.

 

 

Никой не знаеше как точно се бе случило. Не беше резултат от съзнателни действия. Просто се случи.

За начало една сутрин Тухи каза на Кийтинг, че Гордън Л. Прескът и Гъс Уеб ще бъдат вписани в счетоводните документи като помощник-проектанти.

— Какво значение има за теб, Питър? Няма да се отрази на твоя хонорар. Няма да накърни престижа ти, тъй като ти си големият шеф. Няма да са нищо повече от твои чертожници. Искам само да побутна тези момчета нагоре. Ще е добре за репутацията им, ако са свързани по някакъв начин с този проект. За мен е много важно да издигна репутацията им.

— Но защо? Няма какво да правят. Всичко е готово.

— Само ако се наложи да се свърши нещо в последния момент. Да спестиш време на хората си. Можеш да разпределиш работата. Не бъди егоист.

Тухи не го бе заблудил — нямаше нищо друго предвид.

Кийтинг така и не разбра какви връзки имат Прескът и Уеб, с кого, в кое ведомство и при какви условия. Десетки чиновници се оказаха намесени в проекта. Отношенията бяха толкова сложни, че никой не беше наясно кой какви задължения има. Ясно беше само, че Прескът и Уеб имат приятели и че Кийтинг няма как да не ги допусне до проекта.

Промените започнаха със спортната зала. Служителката, която отговаряше за подбора на наемателите, поиска да има спортна зала. Тя беше социален работник и нейната работа трябваше да приключи с откриването на комплекса. Тя си уреди постоянна работа като директор на социалния отдих в „Кортланд“. В първоначалните планове не беше предвидена спортна зала; наблизо имаше две училища и център на Младежката християнска асоциация. Тя заяви, че това е кощунство към децата на бедните и Прескът и Уеб прибавиха спортната зала. Последваха и други промени от чисто естетичен характер. Допълненията раздуваха разходите за строежа, внимателно планиран с оглед на икономичността. Директорът на социалния отдих замина за Вашингтон, за да обсъди възможността за малък театър и зала за конференции. Искаше да бъдат добавени към двете следващи сгради на „Кортланд“.

Промените в скиците се правеха постепенно и по малко, после трябваше да ги утвърждава централното ведомство.

— Но ние сме готови да започваме! — настояваше Кийтинг.

— Какво ти пука — сумтеше Гъс Уеб, — вкарай ги с още няколко хиляди долара и толкова.

— Що се отнася до балконите — казваше Гордън Л. Прескът, — те придават модерен вид. Нали не искаш проклетото нещо да изглежда толкова голо. Потискащо е. Освен това нищо не разбираш от психология. Хората, които ще живеят тук, са свикнали да седят по пожарните стълбища и това им харесва. Ще им липсва. Трябва да им осигуриш място, където да седнат на въздух… Цената ли? По дяволите, ако толкова се притесняваш за цената, имам идея къде можем да спестим. Ще махнем вратите на килерите. За какво им са врати на килерите? Това е отживелица.

Махнаха всички врати на килерите.

Кийтинг се опитваше да се бори. Никога не бе водил такава битка и опитваше всичко, на което бе способен, до крайния предел на изчерпаните си сили. Обикаляше от ведомство на ведомство, спореше, заплашваше, умоляваше. Той обаче не разполагаше с никакво влияние, докато неговите помощник-проектанти сякаш контролираха подземна река с множество преплетени притоци. Чиновниците свиваха рамене и го препращаха към някой друг. Никой не се интересуваше от естетика. „Какво значение има?“ „Нали не е от вашия джоб?“ „Кой сте вие, че да се налагате за всичко? Нека и другите да дадат принос.“

Потърси помощта на Елсуърт Тухи, но Тухи не му обърна внимание. Занимаваше се с други неща и нямаше желание да раздухва бюрократични разпри. В интерес на истината не бе подтиквал протежетата си към творческа активност, но не виждаше и защо да се опитва да ги спре. Забавляваше се.

— Но това е ужасно, Елсуърт! Знаеш, че е ужасно!

— Сигурно. Но на теб какво ти пука, Питър? Бедните ти и немити наематели не ще могат да оценят изящните детайли на архитектурното изкуство. Само гледай да работи водопроводът.

— Но защо? Защо е всичко това? Защо? — крещеше Кийтинг на своите помощник-проектанти.

— А защо ние да нямаме глас? — попита Гордън Л. Прескът. — И ние също искаме да проявим лично творчество.

Кийтинг се позова на договора, а те му казаха:

— Добре, давай, опитай се да съдиш държавата. Само се опитай.

Понякога изпитваше желание за убийство. Нямаше кого да убие. Ако му бяха дали това право, нямаше да може да избере жертвата. Никой не носеше отговорност. Нямаше нито цел, нито кауза. Просто така се случи.

 

 

Кийтинг отиде у Роурк на следващата вечер, след като Роурк се бе върнал. Дойде без уговорка. Роурк отвори вратата и каза:

— Добър вечер, Питър. — Кийтинг не намери сили да отвърне на поздрава. Влязоха мълчаливо в кабинета. Роурк седна, а Кийтинг остана прав насред стаята и попита глухо:

— Какво ще правиш?

— Ще оставиш нещата на мен.

— Нищо не можах да направя, Хауърд… Не беше по силите ми!

— Предполагам.

— Какво ще правиш сега? Не можеш да съдиш държавата.

— Не.

Кийтинг си каза, че трябва да седне, но разстоянието до стола му се стори твърде голямо. Усещаше, че ако помръдне, ще издаде объркването си.

— Какво ще ми сториш, Хауърд?

— Нищо.

— Искаш ли да им призная истината? На всички?

— Не.

След малко Кийтинг прошепна:

— Ще ми позволиш ли да ти дам хонорара… целия… и…

Роурк се усмихна.

— Извинявай… — прошепна Кийтинг, отвръщайки поглед.

Помълча, после изрече признанието, което се опитваше да потисне:

— Страх ме е, Хауърд…

Роурк поклати глава.

— Каквото и да предприема, няма да ти навредя, Питър. Аз също съм виновен. Виновни сме и двамата.

— Защо да си виновен?

— Аз съм човекът, който те унищожи, Питър. От самото начало. Като ти помагах. Има неща, за които човек не бива да иска помощ, нито да дава. Не трябваше да ти правя проектите в Стантън. Не трябваше да правя проекта за „Космо-Слотник Билдинг“. Нито за „Кортланд“. Натоварих те с по-голямо бреме, отколкото можеш да носиш. Електрически ток, твърде силен за мрежата. Изгаря бушоните. Сега и двамата ще плащаме. Ще ти е трудно, но на мен ще ми е още по-трудно.

— Искаш ли… да си тръгна, Хауърлд?

— Да.

На вратата Кийтинг каза:

— Хауърд! Не го направиха нарочно.

— Затова е още по-зле.

 

 

Доминик чу шума от колата, която се изкачваше по пътя на хълма. Помисли, че Уайнънд се прибира. През двете седмици, откак се бе върнал, работеше до късно всяка вечер в града.

Двигателят изпълни пролетната тишина в полето. В къщата не се чуваше никакъв звук. Косата й изшумоля, когато отпусна глава във възглавницата на креслото. За миг не обърна внимание, че чува приближаване на кола. Този шум бе толкова обичаен в този час, че се сливаше със самотата и уединението навън.

Чу как колата спря до входа. Входната врата никога не се заключваше. Нямаше съседи, гости не идваха. Чу как вратата се отваря, чу стъпки в коридора на първия етаж. Стъпките не спряха. Тръгнаха уверено по стълбите. Нечия ръка завъртя бравата на вратата й.

Беше Роурк. Докато се изправяше, тя се сети, че той никога не бе влизал в стаята й, но познаваше всяко кътче от тази къща така, както познаваше тялото й. Не се уплаши, само си спомни за уплахата си в минало време, за мисълта: трябва да съм се уплашила, като го видях, но това беше отдавна. Сега, изправяйки се пред него, всичко й се видя много просто.

Помисли си: между нас най-важните неща никога не се изричат. Никога не са били изричани. Не искаше да ме вижда насаме. Сега е тук. Чаках и сега съм готова.

— Добър вечер, Доминик.

Чу как името й, произнесено от него, запълва цели пет години. Отвърна спокойно:

— Добър вечер, Роурк.

— Искам да ми помогнеш.

Отиде на перона на гарата в Клейтън, Охайо, изправи се на свидетелското място на процеса „Стодард“, застана на ръба над кариерата, изживя всички тези години, само за да чуе как той произнася това изречение.

— Добре, Роурк.

Той влезе в стаята, която бе създал за нея и седна на пода срещу нея. Разделяше ги цялата стая. Тя си даде сметка, че също е седнала, без да усеща собствените си движения. Усещаше само неговите, сякаш тялото му се състоеше от два комплекта нерви — неговите и нейните.

— Следващия понеделник вечерта, Доминик, точно в единадесет и тридесет, искам да отидеш с кола до „Кортланд Хоумс“.

Почувства клепачите си, не беше болезнено, само ги чувстваше. Сякаш се втвърдиха и повече нямаше да трепнат. Видяла бе първата сграда на „Кортланд“. Вече знаеше какво ще й каже.

— Трябва да си сама в колата и да се връщаш у дома отнякъде, където си била на предварително уговорена среща. Трябва да избереш мястото така, че да можеш да стигнеш от там до тук единствено, ако минеш през Кортланд. По-късно ще трябва да го докажеш. Искам бензинът в колата ти да свърши точно пред „Кортланд“, в единадесет и тридесет. Натисни клаксона. Там има възрастен нощен пазач. Той ще излезе. Помоли го да ти помогне и го прати до най-близката бензиностанция, която е на една миля.

Тя каза твърдо:

— Добре, Роурк.

— Когато тръгне, излез от колата. До пътя срещу сградата има голям незастроен терен и после нещо като изкоп. Стигни до него възможно най-бързо, слез и легни на земята. Легни плътно до земята. След малко ще се върнеш при колата. Ще разбереш кога да се върнеш. Погрижи се да те открият в колата. Състоянието ти трябва да е горе-долу като състоянието на колата.

— Добре, Роурк.

— Разбра ли какво да направиш?

— Да.

— Всичко ли?

— Да. Всичко.

И двамата се изправиха. Тя виждаше само очите и усмивката му.

Чу го как й казва:

— Лека нощ, Доминик. — После излезе и колата му се отдалечи. Тя мислеше за неговата усмивка.

Сигурна беше, че той може да мине без нейната помощ за онова, което се готви да извърши, и че може да се отърве по друг начин от нощния пазач. Допускаше я да участва, защото тя би могла да преживее онова, което предстои, само ако той оцелее. Предстоеше изпитание за двама им.

Не й каза точно какво е, защото искаше тя сама да го осмисли и да не прояви страх. Тя не успя да се примири с процеса Стодард и избяга ужасена от онова, което му сториха. Но сега прие да му помогне. Прие напълно спокойно. Вече беше свободна и той го знаеше.

 

 

Пътят в мрака на Лонг Айлънд беше равен, но на Доминик й се струваше, че се изкачва. Това беше единственото необичайно усещане: усещане, че се движи нагоре, сякаш колата й се ускорява вертикално. Макар да не откъсваше очи от пътя, в периферното зрение таблото й заприлича на пилотски команден пулт. Часовникът на таблото показваше 11:10.

Стана й забавно при мисълта, че не се е учила да управлява самолет, но вече знае какво е усещането: за пространство, за свобода без усилие. И безтегловност. Сигурно така е в стратосферата — или може би в междупланетното пространство? — където човек олеква, защото няма земно притегляне. Няма никаква гравитация. Разсмя се на глас.

С изключение на усещането за издигане, всичко й изглеждаше нормално. Никога не бе шофирала толкова добре. Помисли си: да шофираш, е скучно, механично занимание. Знам, че съм много съобразителна. Шофирането е лесно, като дишането или гълтането, то е действие, което не изисква кой знае какво внимание. Спираше на червените светофари, увиснали във въздуха над пресечките на безименни улици в неизвестни предградия, правеше завои, изпреварваше коли. Сигурна беше, че тази вечер не може да й се случи нищо лошо. Колата й сякаш беше управлявана от разстояние, като от автоматични лъчи, за които бе чела — светлинни лъчи ли бяха или радиовълни? — а тя само седеше зад волана.

Замисли се за най-различни дреболии, почувства се безгрижна и… несериозна, абсолютно несериозна. Усети нещо като прояснение, почувства се по-нормално от нормалното, както кристалът е по-прозрачен от въздуха. Бяха съвсем дребни неща: тънката коприна на късата й черна рокля, вдигната над коляното, сгъването на пръстите в обувката, когато мърдаше краката си, профучалият надпис „Дани’с Динър“ със златни букви на тъмна витрина.

Беше много весела на вечерята, дадена от някакъв банкер и съпругата му, видни приятели на Гейл, чиито имена вече не си спомняше. Вечерята в огромната къща на Лонг Айлънд беше чудесна. Всички се зарадваха, че я виждат и съжалиха, че Гейл не е могъл да дойде. Изяде всичко, което й поднесоха. Апетитът й бе страхотен, като в редките случаи в детството й, когато се прибираше у дома тичайки, след цял ден, прекаран в горите и майка й се радваше, защото се страхуваше, че ще стане анемична.

Цялата вечер забавляваше гостите на масата с разкази за детството си и ги разсмиваше. Домакините не помнеха по-весела вечеря. После всички отидоха в салона. През широко отворените прозорци се виждаше тъмното безлунно небе над дърветата и селцата, чак до бреговете на „Ист Ривър“. Тя се смееше и разговаряше, усмихваше се на хората около себе си, излъчвайки топлина, която ги накара да заговорят свободно за най-съкровени неща, обикна тези хора и те почувстваха, че са обичани, обикна всеки човек на земята. Една жена й каза:

— Доминик, не знаех, че можеш да бъдеш толкова прелестна! — а тя отвърна:

— Нямам никакви грижи.

Цялото й внимание беше насочено към часовника. Единствената й мисъл бе, че трябва да си тръгне преди 10:50. Нямаше представа как ще обясни, че си тръгва и какво ще каже за довиждане, но в 10:45 го бе казала учтиво и убедително и в 10:50 кракът й натисна газта.

Караше закрита спортна черна кола с червена кожена тапицерия. Сети се колко прилежно шофьорът Джон лъска червената кожа. От колата няма да остане нищо и затова трябва да е безупречна за последното си пътуване. Като жена за първата си нощ. Така и не се облякох за първата си нощ — нямах първа нощ, само нещо ми бе отнето и усетих вкуса на каменния прах между зъбите си.

На страничното стъкло на колата се появиха тъмни вертикални ивици, нашарени със светещи петънца. За миг се зачуди какво става със стъклото, после се сети, че се движи покрай „Ист Ривър“, а на другия бряг е Ню Йорк. Разсмя се и си каза: не, не е Ню Йорк, това е моя лична картина, залепена на стъклото на колата, всичко това на прозореца до ръката ми сега е мое. Прокара ръка по сградите от Батареята до моста Куинсбъро. Роурк, всичко това е мое и аз ти го подарявам.

 

 

В далечината силуетът на нощния пазач се смали до петнадесет инча. Когато се свие до десет инча, тръгвам, реши Доминик, която чакаше до колата. Искаше й се пазачът да върви по-бързо.

Сградата беше тъмна грамада, подпираща небето в една точка. Останалото небе се стелеше ниско над плоската ивица земя. Най-близките улици и къщи бяха отдалечени с години, запратени на границата на пространството. Изглеждаха като неравни зъби на строшен трион.

Усети едро камъче под подметката на обувката. Убиваше й, но не мръдна крака си, защото щеше да се чуе. Не беше сама. Знаеше, че той е някъде в сградата. Разделяше ги улицата. Сградата беше притихнала и тъмна. Виждаха се само белите кръстове по черните прозорци. Той няма нужда от светлина, защото познава всеки коридор, всяко стълбище.

Пазачът се смали. Тя отвори рязко вратата на колата, хвърли вътре шапката и чантата си и блъсна вратата. Чу трясъка, когато вече бе от другата страна на пътя. Тичаше през незастроения терен, далеч от сградата.

Коприната на роклята залепна по краката й. Усети я като осезаема мярка на собствената си скорост. Опита се да я преодолее, да премине тази задръжка колкото може по-бързо. По неравния терен имаше стърнища. Забеляза, че е паднала, когато отново тичаше.

Различи изкопа в мрака. Свлече се на дъното му, падна на колене и веднага легна по корем, обърна лице надолу и притисна устни в пръстта.

Усети как кръвта пулсира в бедрата й и бавно усука тялото си, за да почувства пръстта с краката и с гърдите си, с кожата на ръцете. Сякаш беше в леглото на Роурк.

Звукът се стовари като удар с юмрук в тила й. Земята я блъсна и я изправи на ръба на изкопа. Горната част на „Кортланд Билдинг“ се наклони и увисна във въздуха, а вътре бавно се разрасна назъбена ивица небе. Небето разсече сградата на две. После ивицата пламна в ярко тюркоазено. Горната част изчезна, във въздуха се разлетяха рамки на прозорци и греди, сградата се пръсна в небето, от центъра й изригна дълъг и тънък червен език. Усети нов удар с юмрук, после още един, грейна ослепителна светкавица и стъклата на небостъргачите на другия бряг на реката засияха като пайети.

Забрави, че й беше заповядал да лежи по очи, забрави, че се е изправила, че наоколо се сипят стъкла и огънати железа. Огряна от светкавицата, в мига, когато стените се разтвориха и сградата разцъфна като фойерверк, тя мислеше за него. Строител, принуден да руши, познаващ всяка ключова точка на зданието, създаващ крехкото равновесие между тежест и опори. Представи си как е избрал ключовите места и е заложил експлозивите. Лекар, превърнал се в убиец, разбиващ с вещина едновременно сърцето, мозъка и дробовете. Той беше там и всичко ставаше пред очите му. За него беше по-мъчително, отколкото за самата сграда. Но той беше там и се радваше.

Градът се озари за частица от секундата. Успя да различи первази и корнизи на сгради, отстоящи на мили от нея, представи си тъмните стаи и тавани, залети от заревото, видя осветените върхове на небостъргачите на фона на тъмното небе. Нейният и неговият град. „Роурк!“ закрещя тя. „Роурк! Роурк!“ Не знаеше, че крещи. Не чуваше гласа си от взривовете.

Затича през полето към димящите развалини, затича по натрошените стъкла, забивайки дълбоко краката си на всяка стъпка, защото се наслаждаваше на болката. Не съществуваше болка, която да усети. Над полето надвисна пласт от прах. Отдалеч се разнесе вой на сирени.

Колата все още беше на мястото си, макар че задните колела бяха смазани от някаква машинна част, а върху предния капак бе паднала врата от асансьор. Тя пропълзя на седалката. Трябваше да изглежда така, сякаш не бе мръднала от там. Събра с шепи стъклата от пода и ги посипа в скута и по косата си. Взе едно остро парче и наряза кожата на врата, краката и ръцете си. Не изпита болка Кръвта рукна от ръката й, потече в скута, напои черната коприна и прокапа между бедрата й. Задъха се и отпусна глава назад. Не искаше да спира. Беше свободна. Беше неуязвима. Не знаеше, че е срязала артерия. Чувстваше се толкова лека. Присмя се на закона за гравитацията.

Мъжете, пристигнали с първата полицейска кола, я откриха в безсъзнание, минути, преди животът да напусне тялото й.