Айн Ранд
Изворът (13)

XIII

Един октомврийски ден, когато къщата на Хелър беше почти готова, върлинест млад мъж в работен комбинезон се отдели от групичка хора, които стояха край пътя и гледаха къщата. Дойде при Роурк.

— Вие ли сте човекът, който построи Лудницата? — попита той колебливо.

— Да, ако имате предвид тази къща — отвърна Роурк.

— О, моля да ме извините, господине. Така я наричат хората наоколо. Но аз не бих я нарекъл така. Знаете ли, искам да си построя нещо… смятам да си построя бензиностанция на около десет мили оттук, на „Пост Роуд“. Нека да поговорим.

Видяха се по-късно и седнаха на пейка пред гаража, където работеше Джими Гауън. Той изложи подробно плановете си и добави:

— Реших да се обърна към вас, господин Роурк, защото харесвам вашата странна къща. Не знам защо, но я харесвам. За мен тя е смислена. Наблюдавах как всички я зяпат изумено и я обсъждат — когато става дума за къща, това няма значение, но ще е чудесно за бизнес постройка, нека да се подсмиват, но и да говорят за нея. Затова реших, че искам да я построите вие. Всички ще кажат, че съм луд, но вас нали не ви е грижа? На мен не ми пука.

Джими Гауън бе работил упорито петнадесет години, за да спести пари за собствен бизнес. Хората се възмущаваха, че е избрал точно този архитект. Но Джими не продума нито дума, за да се обяснява или защитава. Само казваше учтиво:

— Възможно е, момчета, възможно е.

И възложи на Роурк да му построи бензиностанцията.

Бензиностанцията заработи в края на декември. Сред горичка до „Бостън Пост Роуд“ две малки постройки от стъкло и бетон оформяха полукръг, в който бяха вместени като във вътрешен двор цилиндричният офис, издължената ниска елипса на крайпътния ресторант и бензиновите колонки. Всички форми бяха извити, нямаше нито ъгли, нито прави линии. Флуидните овали сякаш се лееха, задържани в мига на изтичането, когато са в съвършена и неръкотворна хармония. Бензиностанцията приличаше на съцветие от сфери, което виси ниско над земята, почти без да я докосва и всеки миг може да бъде отнесено от порив на вятъра. Излъчваше радост и вдъхваше усещане за твърда и свежа полезност, като мощен самолетен двигател.

Роурк остана в бензиностанцията в деня на откриването й. Отпиваше кафе от чисто бяла порцеланова чаша до бара в ресторанта и наблюдаваше колите, които спираха отпред. Остана до късно вечерта. Подкара колата си по дългото пусто шосе и хвърли поглед назад. Светлините на бензиностанцията проблясваха в далечината. Тя бе на кръстовище, където денонощно минаваха коли. Те идваха от градове, в които нямаше място за такива сгради и отиваха в градове, където нямаше такива сгради. Загледа се в пътя пред себе си и повече не погледна в огледалото, на което меко проблясваха точиците светлина, оставащи все по-далеч…

Отново последваха месеци бездействие. Сядаше в кантората си всяка сутрин. Знаеше, че трябва да седи там, загледан във вратата, която никога не се отваряше, с пръсти на телефона, който никога не звънеше. В пепелника, който изхвърляше всеки ден преди да си тръгне, нямаше други фасове, освен неговите.

— Какво смяташ да правиш, Хауърд? — попита го една вечер Остин Хелър, докато вечеряха.

— Нищо.

— Трябва да направиш нещо.

— Нищо не мога да направя.

— Трябва да се научиш да общуваш с хората.

— Не мога.

— Защо?

— Не умея. Родил съм се лишен от това умение.

— Човек може да го придобие.

— Нямам сетиво, с което да го придобия. Не знам дали нещо ми липсва, или имам нещо в повече, което ми пречи. Освен това не харесвам хора, с които се налага да се общува.

— Но не можеш да седиш така и да не правиш нищо. Трябва да търсиш поръчки.

— Какво да кажа на хората, за да ми възлагат поръчки? Мога само да показвам работата си. Ако тя не им говори достатъчно, те няма да чуят какво им казвам. За тях аз съм нищо, но работата… моята работа е единственото, което ни свързва. Нямам желание да говоря за каквото и да било.

— Какво ще правиш тогава? Не се ли тревожиш?

— Не. Знаех, че ще стане така. Чакам.

— Какво чакаш?

— Подходящите хора.

— Кои са те?

— Не знам. Всъщност знам, но не мога да го обясня, макар че ми се иска. Сигурно има някакъв принцип, но не знам какъв е.

— Почтеност?

— Да… не, само отчасти. Гай Франкън е почтен човек, но не е същото. Смелост? Ралстън Холкъм е смел, по свой начин… Не знам. Не съм толкова неясен, когато става дума за други неща. Но хората, с които мога да общувам, разпознавам по лицата. Има нещо в лицата им. Хиляди хора минават край твоята къща и край бензиностанцията. Ако един от тези хиляди спре и се загледа — това ми стига.

— Значи в крайна сметка имаш нужда от хората, нали, Хауърд?

— Разбира се. Защо се смееш?

— Винаги съм мислил, че ти си най-антисоциалното животно, което имам удоволствието да познавам.

— Имам нужда от хора, които да ми възлагат работа. Аз не строя мавзолеи. Смяташ ли, че трябва да изпитвам различна необходимост? От по-близко, по-лично общуване?

— Нямаш нужда от много лично общуване.

— Нямам, наистина.

— Дори не се хвалиш с това.

— Трябва ли?

— Та ти не можеш. Твърде надменен си, за да се хвалиш.

— Такъв ли съм?

— Не знаеш ли какъв си?

— Не. Не знам какъв съм в твоите очи, нито в очите на който и да било друг.

Хелър седеше мълчаливо и с цигара в ръка описваше кръгове. Засмя се и каза:

— Съвсем типично за теб.

— Кое?

— Че не ме питаш какъв си според мен. Всеки друг би попитал.

— Съжалявам. Не че ми е все едно. Ти си един от малцината ми приятели, на които държа. Просто не ми хрумна да те попитам.

— Знам, че не ти хрумва. И това е проблемът. Ти си егоцентричен звяр, Хауърд. Още по-чудовищен си, защото не го осъзнаваш.

— Така е.

— Трябва да проявиш малко загриженост, казвайки това.

— Защо?

— Има нещо, което ме озадачава. Не познавам по-студен човек от теб. И не мога да разбера защо — тъй като по свой начин си устремен към съвършенство, — щом те видя, усещам, че си и най-животворният човек, когото съм срещал.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Само това, което казах.

Седмиците минаваха. Роурк отиваше всеки ден в кантората, прекарваше по осем часа на бюрото си и четеше много. В пет часа си отиваше у дома. Премести се в по-хубаво жилище близо до кантората. Живееше пестеливо и парите щяха да му стигнат задълго.

Една февруарска сутрин телефонът в кантората звънна. Бодър и енергичен женски глас поиска среща с господин Роурк, архитектът. Същия следобед енергична и дребна мургава жена влезе в кантората. Беше с палто от визон и екзотични обици, звънтящи при всяко движение на главата й. Главата й се движеше постоянно, като на пърхаща птица. Г-жа Уейн Уилмът от Лонг Айлънд искаше да си построи къща извън града. Обясни, че се е спряла на г-н Роурк, защото е проектирал дома на Остин Хелър. Тя обожаваше Остин Хелър. Нарече го пророк за всички онези, които се стремят поне малко да бъдат прогресивни интелектуалци. „Не мислите ли?“ — и беше фанатична почитателка на Хелър, „да, буквално фанатична“. Господин Роурк е много млад, нали? — но тя няма нищо против, тя е много либерална и с удоволствие помага на младите. Искаше голяма къща, имаше две деца, които трябва да имат възможност да изразяват своята индивидуалност — „съгласен ли сте?“ — всяко от тях трябва да има отделна стая, а тя иска библиотека — „чета до забрава“, — музикална стая, оранжерия — „отглеждаме момини сълзи, приятелките ми казват, че това е моето цвете“ — кабинет за съпруга й, който й се доверява напълно и й е поверил да планира къщата — „толкова ме бива за това, че ако не бях жена, сигурно щях да съм архитект“ — стаи за прислугата, гараж за три коли. След около час и половина, които посвети на подробности и обяснения, тя каза:

— И разбира се, стилът на къщата ще бъде английски Тюдор. Обожавам английския Тюдор.

Той я погледна и бавно попита:

— Виждали ли сте къщата на Остин Хелър?

— Не, макар че ми се иска да я видя, но как?… Не познавам г-н Хелър, аз съм само негова почитателка, най-обикновена почитателка. Какво представлява той всъщност? Трябва да ми кажете, умирам от любопитство… не, не съм виждала къщата му, тя е някъде в Мейн, нали?

Роурк извади снимки от чекмеджето на бюрото и й ги подаде.

— Това е къщата на Хелър.

Тя разгледа снимките. Погледът й се плъзгаше като вода по гланцираната им повърхност. Остави ги на бюрото.

— Много интересно — каза тя. — Съвсем необичайно. Направо изумително. Но, разбира се, аз не искам такава къща, тя няма да изразява моята индивидуалност. Приятели ми казват, че индивидуалността ми е съзвучна с епохата на кралица Елизабет.

Той се опита спокойно и търпеливо да й обясни защо не трябва къщата й да е в стил Тюдор. Тя го прекъсна насред изречението.

— Слушайте, господин Роурк, нали не се опитвате да ме наставлявате? Уверена съм, че имам добър вкус, знам доста за архитектурата, минала съм специален курс в клуба. Приятелките ми казват, че знам повече от мнозина архитекти. Твърдо съм решила, че къщата ми ще бъде в стил английски Тюдор. Нямам намерение да го обсъждам повече.

— Ще трябва да потърсите друг архитект, госпожо Уилмът.

Тя го погледна невярващо.

— Искате да кажете, че отказвате поръчката?

— Да.

— Отказвате моята поръчка?

— Да.

— Но защо?

— Не работя такива проекти.

— Но аз мислех, че архитектите…

— Да. Архитектите ще ви построят точно каквото поискате. Всеки друг архитект в града ще ви направи каквото му поръчате.

— Но аз се обръщам първо към вас.

— Ще ми направите ли една услуга, госпожо Уилмът? Ще ми кажете ли защо дойдохте при мен, след като държите къщата ви да е на всяка цена в стил Тюдор?

— Сигурна бях, че ще оцените възможността. Освен това реших да се похваля на моите приятелки, че съм избрала архитекта на Осгин Хелър.

Той се опита да й обясни и да я убеди. Говорейки, осъзна, че е безполезно, защото думите му звучаха като във вакуум. Госпожа Уейн Уилмът не беше личност, а само куха черупка, пълна с мнения на нейните приятелки, с гледки от пощенски картички, с изчетени романи за провинциални благородници. Налагаше се да говори на тази нематериалност, която нито го чуваше, нито му отвръщаше, която беше глуха и безлична като памучен тампон.

— Съжалявам — каза госпожа Уейн Уилмът, — но не съм свикнала да говоря с човек, който изобщо не е в състояние да разсъждава. Убедена съм, че ще намеря множество по-умни хора, които ще се радват да работят за мен. Съпругът ми отначало възрази на моята идея да ви наема. Със съжаление разбирам, че е бил прав. Приятен ден, господин Роурк.

Излезе достойно и затръшна вратата. Той върна снимките обратно в чекмеджето на бюрото.

 

 

Господин Робърт Л. Мънди дойде в кантората на Роурк през март, изпратен от Остин Хелър. Гласът и косата на господин Мънди бяха сиви като стомана, а очите му бяха сини, кротки и замечтани. Искаше да си построи къща в Кънектикът и говореше за нея трепетно, като младоженец и като мъж, устремил се към своята тайна, последна цел.

— Няма да е обикновена къща, господин Роурк — каза той свенливо и нерешително, като че ли говореше на по-възрастен и по-известен човек от него, — ще е като… като символ за мен. Толкова съм мечтал и работил за нея през годините. Изминаха толкова много години… Казвам ви тези неща, за да ме разберете. Сега имам много пари, повече, отколкото ми трябват. Но на времето не беше така. Може би ги спечелих твърде късно. Не знам. Младите хора си мислят, че когато човек достигне тази възраст, забравя какво е преживял. Но не е така. Човек си спомня разни неща. Винаги ще си спомням детството си в едно градче в Джорджия — изпълнявах поръчки за сарача, а другите деца се смееха, когато минаваха файтони и опръскваха с кал панталоните ми. Още тогава реших, че един ден ще имам собствена къща — къща, пред която ще спират файтони. После, колкото и трудно да ми е било понякога, винаги мислех за тази къща, и това ми помагаше. Имаше и години, в които се страхувах от нея — можех да я построя, но се страхувах. Е, сега й е дошло времето. Разбирате ли, господин Роурк? Остин казва, че вие сте човекът, който ще ме разбере.

— Да — каза нетърпеливо Роурк, — разбирам.

— Имаше едно имение — продължи господин Мънди — близо до моя роден град. Най-голямото имение в окръга. Имението Рандълф. Стара плантаторска къща — такива вече не се строят. Понякога им носех разни неща, оставях ги до задния вход. Искам такава къща, господин Роурк. Точно такава. Но не в Джорджия. Не искам да се връщам там. Искам да е тук, близо до града. Купил съм земята. Трябва да ми помогнете да стане точно като имението Рандълф. Ще засадим дървета и храсти като онези в Джорджия, цветя и всичко останало. Ще намерим начин да ги отглеждаме. Цената няма значение. Разбира се, ще има електрическо осветление и гаражи, а не файтони. Но искам електрическите лампи да приличат на свещници, а гаражите — на конюшни. Всичко да е съвсем същото. Имам снимки на имението Рандълф. Купил съм част от старите им мебели.

Когато Роурк заговори, господин Мънди се заслуша учтиво и изумено. Не се засегна от думите му. Те просто не стигаха до него.

— Не си ли давате сметка? — каза Роурк. — Искате да построите паметник, но не на самия себе си. Не на вашия живот или на онова, което сте постигнали, а на други хора. На превъзходството им над вас. Вие не оспорвате превъзходството им, а го обезсмъртявате. Не го отхвърляте, а го утвърждавате завинаги. Мигар ще сте щастлив, ако се затворите до края на живота си в тази несвойствена сграда? Какво ще стане, ако веднъж завинаги се освободите и построите нова къща, вашата къща? Онова, което искате, не е имението Рандълф, а значението, което то е имало за вас. Но именно срещу него сте се борили през целия си живот.

Господин Мънди слушаше безучастно. Роурк отново се почувства безсилен пред нереалността: нямаше човек на име господин Мънди. Той бе изправен пред отдавна починалите обитатели на имението Рандълф. С тях не можеше нито да спори, нито да ги убеждава.

— Не — каза накрая господин Мънди. — Не. Може би сте прав, но аз не искам такова нещо. Не отричам вашите аргументи — звучат убедително, но на мен ми харесва имението Рандълф.

— Защо?

— Просто ми харесва. Просто харесвам точно него.

Роурк му предложи да си избере друг архитект. Г-н Мънди възкликна:

— Но аз харесвам вас. Защо не ми построите къщата? Има ли значение за вас?

Роурк не му обясни.

След това Остин Хелър му каза:

— Знаех си. Очаквах, че ще му откажеш. Не те упреквам, Хауърд. Но той е толкова богат. Ако се беше се съгласил, тази поръчка щеше много да ти помогне. В края на краищата, трябва да живееш.

— Не с такива поръчки — каза Роурк.

 

 

През април господин Натаниъл Янс от компанията за недвижими имоти „Янс-Стюарт“ покани Роурк в кантората си. Г-н Янс беше откровен и рязък. Каза, че компанията му планира да построи малка административна сграда — тридесет етажа — в долната част на Бродуей, и че той не харесва Роурк като архитект, дори в някаква степен е против него, но приятелят му Остин Хелър настоял да се запознае с Роурк и да поговорят. Г-н Янс няма особено добро мнение за сградите на Роурк, но Хелър е упражнил натиск над него и той ще изслуша Роурк преди да вземе решение. Какво би казал Роурк по въпроса?

Роурк имаше да каже много неща. Каза ги спокойно, макар че в началото му беше трудно, защото искаше да получи поръчката, искаше му се да я изтръгне от господин Янс с насочен пистолет, ако му бе в ръката. Но след минути всичко изглеждаше просто и лесно, мисълта за оръжието изчезна, изчезна дори желанието да му бъде възложена сградата; не ставаше дума за поръчката, а и той не бе дошъл, за да я получи. Заговори за архитектура.

— Господин Янс, когато си купувате автомобил, нали не искате розови гирлянди по стъклата, изваян лъв на всеки калник и ангел, седнал на покрива. Защо?

— Би било нелепо — отвърна г-н Янс.

— Защо да е нелепо? Сигурно би било прекрасно. Луи XIV е имал такава карета, а щом тя е подхождала на Луи XIV, защо да не подхожда и на нас. Няма защо да се стремим към прибързани нововъведения, нито да скъсваме с традицията.

— Но вие изобщо не вярвате в подобни неща!

— Да, така е. Но вие вярвате, нали? Вземете например човешкото тяло. Защо да не ви хареса човешко тяло с къдрава опашка, завършваща със сноп щраусови пера? И с уши като листа от акант? Мигар няма да е по-привлекателно от сегашното ни грозно голо тяло, без никакви украшения? Защо не ви допада тази мисъл? Защото такова тяло ще е безполезно и нелепо. Човешкото тяло е красиво, защото в него няма нито един мускул, който да не служи за нещо; защото в него няма никаква излишна линия; защото всеки негов детайл е подчинен на някаква идея — идеята за човека и за неговия живот. Кажете ми тогава защо, когато става дума за сграда, не я гледате с мисълта, че тя има своя цел и предназначение, защо искате да я удушите с украшения, да принесете в жертва предназначението й в името на нейната обвивка, без дори да знаете дали искате такава обвивка? Защо искате тя да изглежда като хибридно чудовище, пръкнало се от кръстосване на десет различни изчадия, превърнало се в твар без душа, сърце и мозък, в твар, която няма нищо друго, освен козина, опашка, нокти и пера? Защо? Обяснете ми, моля ви, защото и досега не съм успял да го разбера.

— Никога не съм мислил по този начин — каза г-н Янс и добави неуверено: — Но ние искаме нашето здание да излъчва достойнство, нали знаете, и красота, истинска красота.

— Какво е красотата?

— Ами-и-и…

— Кажете ми, господин Янс, наистина ли намирате за красиви гръцките колони и кошниците с плодове, лепнати на модерна административна стоманена сграда?

— Не знам дали съм се замислял какво прави сградата красива — призна г-н Янс, — но предполагам, че красивото е онова, което се харесва на обществеността.

— А защо е толкова важно какво харесват хората?

— Не знам.

— Защо тогава да ви е грижа какво искат хората?

— Трябва да се съобразяваме с обществото.

— Мигар не знаете, че повечето хора приемат нещата каквито са, и нямат собствено мнение? Искате ли да се ръководите от онова, което хората искат вие да мислите, че те мислят, или от собствената си преценка?

— Не можете да налагате мнението си.

— И не е необходимо. Нужно е само търпение. Защото на ваша страна е разумът — знам, че всъщност почти никой не иска разумът да е на негова страна, — а срещу вас имате само неясна, безформена, сляпа инерция.

— Защо смятате, че не искам разумът да е на моя страна?

— Не става дума за вас, господин Янс. Така мислят повечето хора. Трябва да се поемат рискове, само това е нужно, но хората се чувстват много по-сигурни, когато поемат риск с нещо, за което знаят, че е грозно, нелепо и глупаво.

— Наистина е така — каза господин Янс.

В края на разговора господин Янс каза замислено:

— Признавам, че аргументите ви са разумни, г-н Роурк. Нека да помисля. Скоро ще ви се обадя.

Г-н Янс се обади след седмица.

— Решението ще вземе съветът на директорите. Искате ли да опитате, Роурк? Начертайте плановете и няколко предварителни скици. Ще ги представя на съвета. Не мога нищо да ви обещая. Но аз съм на ваша страна и ще се постарая да ги убедя.

Роурк се зае с плановете. Работи денонощно в продължение на две седмици и ги предаде. Поканиха го да се яви пред съвета на директорите на компанията „Янс-Стюарт“. Застана до дългата маса и заговори, а очите му се местеха бавно от лице на лице. Опитваше се да не свежда поглед към масата, но в долната периферия на зрението му се мяркаха като бели петна неговите чертежи, разтворени пред дванадесетте мъже. Зададоха му множество въпроси. От време на време господин Янс скачаше и отговаряше вместо него, удряше по масата с юмрук, изръмжаваше:

— Не разбирате ли? Не ви ли ясно?… И какво от това, господин Грант? Какво като никой не е строил такава сграда?… Готика ли, господин Хабърд? Защо трябва да е готика?… Твърдо съм решил да подам оставка, ако отхвърлите проекта!

Роурк говореше спокойно. Той беше единственият човек в стаята, който беше уверен в собствените си думи. Но усещаше, че няма шансове. Дванадесетте лица пред него имаха различни изражения, но всички имаха нещо общо — то не бе нито цвят, нито черта, а някакъв общ знаменател, който размиваше израженията им и те вече не бяха лица, а само празни очертания от плът. Говореше на всички, без да се обръща към никого. Не усещаше ответна реакция. Имаше чувството, че думите му не стигат до тъпанчетата в ушите на хората около масата. Думите му пропадаха в кладенец, удряха каменните издатини по пътя си, но издатините ги пропускаха и те падаха още по-надолу, блъскаха се една в друга и политаха към несъществуващото дъно.

Казаха му, че ще го уведомят за решението на съвета. Предварително знаеше какво ще е то. Получи писмото и го прочете напълно равнодушно. Писмото от г-н Янс гласеше: „Драги г-н Роурк, със съжаление ви уведомявам, че нашият съвет на директорите не взе решение да ви възложи поръчката за…“ Зад безмилостния, агресивен официален тон на писмото прозираше признание за вина: признание, че човекът няма сили да го погледне в очите.

 

 

Като млад Джон Фарго бе амбулантен търговец с улична количка. На петдесет години притежаваше скромно състояние и процъфтяващ универсален магазин в края на Шесто Авеню. Години наред се конкурираше успешно с по-голям магазин от другата страна на улицата, един от множеството наследени от многобройна фамилия. Предишната есен собствениците преместиха конкурентния магазин в нов квартал, по-далеч от търговския център. Бяха убедени, че сърцето на търговията в града се премества на север и решиха да ускорят упадъка на доскорошния си квартал, опразвайки стария магазин. Той трябваше да се превърне в мрачно напомняне към конкурента на отсрещната страна на улицата. В отговор Джон Фарго обяви, че ще построи още един магазин, на същото място, точно до стария. Щеше да е най-новият и най-модерният магазин в града. Зарече се да запази престижа на стария квартал.

Покани Роурк в кантората си. Не каза, че ще вземе решение по-късно или ще размисли. Каза:

— Архитектът си ти.

Седна с крака на бюрото, запуши лула, изпускайки едновременно думи и кълба дим.

— Ще ти кажа колко пространство ми е нужно и колко пари мога да вложа. Ако ти трябват още, кажи ми. Другото зависи от теб. Не разбирам от сгради. Но мога да разпозная от пръв поглед човека, който разбира. Действай.

Фарго избра Роурк, защото веднъж мина край бензиностанцията на Гауън, спря, влезе вътре и зададе няколко въпроса. След това даде малко пари на готвачката на Хелър, за да го разведе из къщата, докато Хелър го няма. На Фарго не му трябваше нищо повече.

 

 

В края на май, когато масата в кантората на Роурк беше затрупана с чертежите за магазина на Фарго, той получи още една поръчка.

Клиентът, г-н Уитфърд Санбърн, притежаваше административна сграда, която преди много години му бе построил Хенри Камерън. Г-н Санбърн решил, че иска нова къща извън града. Не одобрил нито един от архитектите, които предложила съпругата му и писал на Хенри Камерън. В отговор Камерън му написал писмо от десет страници. В първите три реда на писмото съобщил, че вече не работи, а останалото било посветено на Хауърд Роурк. Роурк не узна съдържанието на писмото — Санбърн не му го показа, а Камерън не пожела да му го разкаже. Но Санбърн му възложи да построи извънградската къща въпреки категоричното несъгласие на г-жа Санбърн.

Г-жа Санбърн председателстваше няколко благотворителни организации и това я бе пристрастило неудържимо към едноличното разпореждане с всичко. Г-жа Санбърн желаеше в новото й имение край река Хъдсън да бъде построен френски замък. Искаше да изглежда внушителен и старинен, сякаш винаги е принадлежал на семейството. Разбира се, признаваше тя, хората ще знаят, че не е така, но замъкът ще изглежда по този начин.

Г-н Санбърн подписа договора, след като Роурк му обясни подробно каква ще е къщата; г-н Санбърн веднага се съгласи и дори не изчака да види скиците.

— Разбира се, Фани — казваше отегчено господин Санбърн, — искам модерна къща. Казвал съм ти го отдавна. Точно както би я проектирал Камерън.

— Но, за бога, какво е Камерън сега? — попита тя.

— Не знам, Фани. Знам само, че в Ню Йорк няма друга сграда като тази, която той ми построи.

Споровете се проточиха през дългите вечери в тъмния, претрупан викториански салон на семейство Санбърн, пищно облицован с лакиран махагон. Господин Санбърн се разколеба. Роурк питаше, сочейки с ръка салона:

— Това ли искате?

— Слушайте, ако ще се държите нахално… — започна г-жа Санбърн, но г-н Санбърн избухна:

— За бога, Фани! Той е прав! Точно това не искам! Точно това ми е дошло до гуша!

Роурк не се видя с никого, докато подготви скиците. Къщата от обикновен камък, с големи прозорци и много тераси, се издигаше в градината над реката, просторна като водата, открита като градината. Човек трябваше да се вгледа внимателно в нейните линии, за да открие връзката й с ширналата се градина. Терасите се приближаваха и се сливаха плавно със стените. Дърветата сякаш се вливаха в къщата и изтичаха през нея. Къщата не беше преграда за слънчевата светлина, а купа, в която тя се събира, за да се сгъсти и заблести по-ярко, отколкото във въздуха навън.

Г-н Санбърн първи видя скиците. Разгледа ги и каза:

— Не знам какво да кажа, г-н Роурк. Прекрасна е. Камерън беше прав за вас.

Но след като и други хора видяха скиците, г-н Санбърн вече не беше толкова уверен. Г-жа Санбърн каза, че къщата е ужасна. И споровете през дългите вечери се възобновиха.

— Но защо да не сложим кули на ъглите? — настояваше г-жа Санбърн. — По плоските покриви има достатъчно място.

След като я разубедиха за кулите, тя запита:

— Защо да няма вътрешни вертикални рамки на прозорците? Какво толкова ще се промени? За Бога, прозорците са достатъчно големи — макар че не разбирам защо трябва да са толкова големи, не създават никакъв уют. Готова съм обаче да приема вашите прозорци, г-н Роурк, щом толкова държите на тях, но защо да не сложим вътрешни вертикални рамки. Те ще смекчат интериора, ще му придадат царствен вид, нали разбирате, ще изглежда като аристократично имение.

Приятели и роднини, на които госпожа Санбърн побърза да покаже скиците, изобщо не харесаха къщата. Г-жа Уолинг я нарече абсурдна, а г-жа Хупър — недодялана. Г-н Меландър каза, че не би я приел, дори да му я подарят. Г-жа Апълби заяви, че прилича на фабрика за обувки. Г-ца Дейвис хвърли един поглед на скиците и каза одобрително:

— О, колко артистично, скъпа моя! Кой я проектира?… Роурк ли?… Роурк… Никога не съм чувала за него… Честно казано, Фани, изглежда ми съмнително.

Двете деца на семейството бяха на различни мнения по въпроса. За 19-годишната Джун Санбърн всички архитекти бяха романтични. Тя се зарадва, като научи, че архитектът им е много млад, но не хареса Роурк и безразличието му към нейните подмятания. Обяви, че къщата е отвратителна и че тя няма да живее в нея. 24-годишният Ричард Санбърн, който завърши блестящо колежа, но бавно се самоубиваше с алкохол, слиса семейството — излизайки от обичайната си летаргия, той заяви, че къщата е великолепна. Никой не разбра дали това е естетическа оценка, омраза към майка му, или и двете.

Уитфърд Санбърн си променяше непрекъснато мнението. Мърмореше:

— Разбира се, няма да има вертикални рамки, те са напълно излишни, но защо да не направите корниз, г-н Роурк, та да има мир в семейството? Само един назъбен корниз, нали няма да развали нищо. Или ще развали?

Споровете престанаха, когато Роурк заяви, че няма да построи къщата, ако г-н Санбърн не одобри плановете, каквито са, и не удостовери одобрението си, като се подпише на всеки лист от чертежите.

Малко по-късно г-жа Санбърн с удоволствие научи, че никой почтен строителен предприемач не се наема да построи къщата.

— Виждаш ли? — каза тя тържествуващо.

Господин Санбърн не се примири. Намери неизвестна фирма, която прие поръчката неохотно и за да му направи услуга. Госпожа Санбърн си даде сметка, че строителният предприемач й е съюзник и създаде социален прецедент, като го покани на чай. Тя отдавна бе забравила каква къща иска; просто мразеше Роурк. А строителният предприемач мразеше всички архитекти.

Строежът на къщата на Санбърн се проточи през лятото и есента. Всеки ден се водеха нови битки.

— Разбира се, г-н Роурк, казах ви, че искам три килера в моята спалня, ясно си спомням, беше петък и седяхме в салона, г-н Санбърн седеше в голямото кресло до прозореца, а аз бях… Плановете ли? Какви планове? Мигар очаквате от мен да разбирам от планове?

— Леля Розали казва, че не може да се качва по вита стълба, г-н Роурк. Какво да правим? Да подбираме гостите си така, че да подхождат на вашата къща?

— Г-н Хълбърт казва, че този таван няма да издържи… А г-н Хълбърт разбира от архитектура. Прекарал е две лета във Венеция.

— Горката Джун казва, че нейната стая е мрачна като килер… Това е нейното усещане, г-н Роурк. Може и да не е мрачна, но й вдъхва усещане за мрак.

Роурк не спеше по цели нощи и преправяше плановете, за да внесе изискваните промени. Така минаваха дни, в които бяха събаряни построени етажи, стълбища и преградни стени. Разходите за строежа непрекъснато растяха. Предприемачът свиваше рамене и казваше:

— Нали ви казвах. Винаги е така, като наемете някой шантав архитект. Ще видите колко ще се охарчите до приключването на строежа.

А когато къщата беше почти готова, Роурк реши, че трябва да я промени. Източното крило никак не му хареса. Докато го строяха, той осъзна каква грешка е допуснал и как може да я поправи, за да стане къщата по-смислена. Правеше първите си стъпки в строителството и първите експерименти. Признаваше го най-откровено. Но г-н Санбърн не разреши промяната — беше дошъл неговият ред. Роурк се опита да го убеди. След като бе осъзнал как трябва да изглежда новото крило, Роурк не можеше да се примири с вида на къщата, както бе построена.

— Не, че не съм съгласен с вас — каза студено господин Санбърн, — всъщност смятам, че сте прав. Но не можем да си го позволим. Съжалявам.

— Ще ви струва по-малко от нелепите промени, които ми наложи г-жа Санбърн.

— Не повдигайте отново този въпрос.

— Г-н Санбърн — попита бавно Роурк, — ще се подпишете ли, че сте съгласен с промяната, ако тя не ви струва нищо?

— Разбира се. Ако направите чудо, за да я изпълните.

И той подписа. Източното крило беше построено наново. Плати го Роурк. Похарчи по-голяма сума от хонорара, който му бе изплатен за проекта. Г-н Санбърн се поколеба дали да поеме разходите. Г-жа Санбърн се възпротиви.

— Това е обикновена хитрина — каза тя, — форма на натиск. Изнудва те заради добрите ти чувства. Очаква, че ще платиш. Почакай и ще се убедиш. Сам ще поиска да платиш. Не му позволявай да се измъква.

Роурк не поиска нищо. Г-н Санбърн така и не му плати.

След като къщата бе построена, г-жа Санбърн отказа да се нанесе в нея. Г-н Санбърн гледаше тъжно къщата, безсилен да признае, че му харесва и че винаги е искал точно тази къща. Предаде се. Къщата остана необзаведена. Г-жа Санбърн накара съпруга си и дъщеря си да се изнесат във Флорида за зимата. „Там си имаме къща в чудесен испански стил, слава Богу! — защото я купихме готова. Така става, когато поемеш риска да строиш, наемайки за архитект някакъв идиот!“ За изненада на всички синът й прояви невиждан изблик на силна воля: отказа да отиде във Флорида. Харесваше новата къща и не искаше да живее никъде другаде. Обзаведоха му три стаи. Семейството замина, а той се нанесе и заживя сам в къщата край Хъдсън. През нощта от реката се виждаше един-единствен осветен правоъгълник, малък и самотен сред прозорците на огромния необитаем дом.

В бюлетина на Американската гилдия на архитектите излезе кратка дописка:

„Съобщиха ни за любопитен случай, който щеше да е забавен, ако не беше тъжен — построената неотдавна къща на известния индустриалец г-н Уитфърд Санбърн. Проектирана е от някой си Хауърд Роурк, а построяването й струвало повече от $100 000. Семейството решило, че къщата е необитаема. Тя бе изоставена и се превърна в красноречиво доказателство за професионална некомпетентност.“