Айн Ранд
Изворът (27)

XII

Откриването на Храма на Стодард беше обявено за 1 ноември следобед.

Рекламният посредник беше свършил добра работа. Хората говореха за събитието, за Хауърд Роурк, за архитектурния шедьовър, който градът очакваше.

Сутринта на 31 октомври Хоптън Стодард се върна от околосветското пътешествие. Елсуърт Тухи го посрещна на пристанището.

Сутринта на 1 ноември Хоптън Стодард публикува кратко изявление, че няма да има откриване, без да даде никакво обяснение.

Сутринта на 2 ноември в „Ню Йорк Банър“ излезе рубриката „Един тих глас“ на Елсуърт М. Тухи със заглавие „Кощунство“. Там пишеше следното:

Тук Моржът каза бавно:

— Време дойде

да поговорим за неща, като:

обуща, Хауърд Роурк, параходи,

за зеле и крале,

защо морето ври и кипи,

и има ли Роурк криле.

Не е наша работа — ако перифразираме един философ, когото не харесваме — да бъдем мухоловки, но когато някоя муха си внуши, че е велика, най-добрите от нас трябва да се унижат и да се заемат с малко изтребване.

Напоследък много се говори за някой си Хауърд Роурк. Тъй като свободата на словото е наше свещено наследство и включва свободата човек да си губи времето, не би имало нищо лошо в тези приказки — като изключим факта, че има толкова много занимания, далеч по-полезни от това да се говори за човек, който изглежда няма никакви заслуги, освен една започната и недовършена сграда. Не би имало нищо лошо, ако смешното не бе станало трагично — и мошеническо.

Хауърд Роурк — както повечето от вас не са чули и вероятно няма да чуят — е архитект. Преди година му беше поверена изключително отговорна поръчка. Поръчано му бе да издигне величествен паметник в отсъствието на собственика, който вярваше в него и му даде пълна свобода на действие. Ако терминологията на нашето наказателно право може да се приложи в сферата на изкуствата, трябва да кажем, че направеното от г-н Роурк е равностойно на духовна кражба.

Изтъкнатият филантроп г-н Хоптън Стодард възнамеряваше да подари на град Ню Йорк Храм на Религията — катедрала без конкретна религиозна деноминация, символизираща духа на човешката вяра. Онова, което построи г-н Роурк, може да се използва за склад — макар че всъщност не изглежда практично. Може да е публичен дом — за което е по-подходящо, като имаме предвид скулптурната украса. Но определено не е храм.

Сякаш преднамерена зла воля е опорочила всичко в тази сграда, свързано с представата за религия. Вместо да бъде аскетично затворен, самозваният храм е широко отворен, като бар в Дивия Запад. Вместо настроение на почтителност и покаяние, подхождащо на място, където човек съзерцава вечността и осъзнава нищожността на човека, тази сграда внушава разгулен оргиен екстаз. Вместо линии, устремени към небето, каквито изисква самата същност на храма като символ на стремежа на човека към нещо по-висше от нищожното му его, тази сграда е горделиво хоризонтална, с корем в калта. По този начин тя заявява привързаността си към плътското и прославя грубите удоволствия на плътта над тези на духа. Статуята на голото женско тяло на място, където хората идват да търсят извисяване, говори сама за себе си и не се нуждае от коментар.

Влизайки в храма, човек иска да се отърси от самия себе си, да смири гордостта си, да изповяда недостойното в себе си, да моли за прошка. Той намира удовлетворение в крайната смиреност. В Божия дом най-добрата поза за човека е да коленичи. Но никой психически здрав човек не би коленичил в храма на г-н Роурк. Самото място го изключва. То внушава съвсем различни чувства: надменност, безочие, дързост, самовъзхвала. То не е Божи дом, а килия на мегаломан. Не е храм, а пълната му противоположност, дръзка подигравка към всички религии. Бихме го нарекли езически, ако не беше фактът, че езичниците са имали забележително добри архитекти.

Тази рубрика не подкрепя никое вероизповедание, но приличието изисква да зачитаме религиозните убеждения на нашите съграждани. Решихме, че трябва да обясним на обществото същността на тази умишлена атака срещу религията. Няма извинение за такова скандално кощунство.

Ако някой ни упрекне, че сме забравили функцията си да бъдем критици на чисто архитектурни стойности, можем само да кажем, че случаят не изисква критика. Грешка е да се прославя посредствеността с опит за сериозна критика. Припомнихме си някои неща, които този Хауърд Роурк е строил по-рано. Те са белязани от същата несръчност, същата некадърност на свръхамбициозен аматьор. Може всички Божии деца да имат криле, но за съжаление това не е вярно за всички Божии гении.

И това е всичко, приятели мои. Радваме се, че си изпълнихме днешното задължение. Наистина не ни е приятно да пишем некролози.

На 3 ноември Хоптън Стодард заведе дело срещу Хауърд Роурк за нарушаване на договора и злоупотреба. Поиска обезщетение на сума, достатъчна за преустройство на Храма от друг архитект.

Хоптън Стодард се остави лесно да бъде убеден. Върна се от пътешествието, смазан от универсалния спектакъл на религията и преди всичко от различните форми, под които се сблъскваше с обещанието за пъкъла по цял свят. Стигна до заключението, че животът му го обрича на възможно най-страшно бъдеще при която и да било религия. Тази мисъл разтърсваше и малкото, което бе останало от разсъдъка му. На връщане корабните стюарди решиха, че старият джентълмен е сенилен.

Още в деня, когато се върна, Елсуърт Тухи го заведе да види Храма. Тухи не каза нищо. Хоптън Стодард се вторачи и Тухи чу тракането на зъбните му протези. Храмът нямаше нищо общо нито с онова, което Стодард бе видял по света, нито с онова, което очакваше. Не знаеше какво да мисли. Погледна отчаяно към Тухи и очите му заприличаха на желиран десерт. Зачака. В този миг Тухи можеше да го убеди във всичко. Тухи заговори и каза същото, което по-късно написа в своята рубрика.

— Но ти ми каза, че този Роурк е добър! — изстена панически Стодард.

— Мислех, че е добър — отговори хладно Тухи.

— Но тогава… защо?

— Не знам — каза Тухи. Обвиняващият му поглед разкри на Стодард, че във всичко това се крие зловеща вина и тази вина е на Стодард.

Тухи мълча в лимузината на връщане към апартамента на Стодард, а Стодард го молеше да говори. Не му отвърна. Мълчанието хвърли Стодард в потрес. В апартамента Тухи го довлече до едно кресло и се изправи пред него, мрачен като съдия.

— Хоптън, знам защо се случи.

— Защо?

— Допускаш ли, че е възможно да съм те излъгал?

— Не, разбира се, че не, ти си най-големият експерт и най-честният човек на земята и аз не разбирам, просто нищо не разбирам!

— А аз разбирам. Когато ти препоръчах Роурк, имах всички основания да очаквам — такава беше преценката ми — че той ще създаде шедьовър. Но не стана така. Хоптън, знаеш ли коя сила може да осуети всички човешки намерения?

— К-коя сила?

— Бог е избрал да отхвърли по този начин твоя дар. Сметнал те е за недостоен да Му подариш храм. Можеш да заблудиш мен, Хоптън, както и всички хора, но не можеш да заблудиш Бог. Той знае, че миналото ти е много по-черно, отколкото съм подозирал.

Говори дълго, спокойно и строго. Стодард бе застинал от ужас. Накрая Тухи каза:

— Очевидно, Хоптън, не можеш да си купиш опрощение, като започваш от върха. Само хора с чисти сърца могат да издигнат храм. Трябва да преминеш през много по-смирени стъпки на изкупление, за да стигнеш до този етап. Трябва да изкупиш вината си подобно на другите хора, преди да умилостивиш Бог. Тази сграда не е предназначена да бъде храм, а институция за човешко милосърдие. Например дом за деца в неравностойно положение.

Хоптън Стодард не прие идеята.

— По-късно, Елсуърт, по-късно — изпъшка той. — Дай ми време.

Съгласи се да съди Роурк, както му предложи Тухи, за да си възстанови разходите за промени, но каза, че ще реши по-късно какви ще са те.

— Не се шокирай от онова, което ще кажа или напиша — каза Тухи, преди да си тръгне. — Ще ми се наложи да кажа неща, които не са напълно верни. Трябва да защитя репутацията си от безчестие, което е по твоя, а не по моя вина. Само помни, че си се заклел да не разкриваш кой те е посъветвал да наемеш Роурк.

На следващия ден в „Банър“ се появи „Кощунство“ и фитилът бе налице. Запали го съобщението за съдебния иск на Стодард.

Едва ли на някого би му хрумнало да поведе кръстоносен поход заради някаква сграда. Но този път бе атакувана религията; рекламният посредник бе подготвил почвата твърде добре, пружината на общественото внимание бе навита и много хора можеха да се възползват от нея.

Воят на негодувание, който се надигна против Хауърд Роурк и неговия храм изненада всички, освен Елсуърт Тухи. Свещеници заклеймяваха сградата в проповедите си. Женски клубове приемаха протестни резолюции. Някакъв Комитет на майките публикува на осма страница на вестниците гръмогласна петиция в защита на децата. В статия за същностното единство на всички изкуства известна актриса обясни, че Храмът на Стодард е напълно лишен от структурна изразителност и разказа как навремето изиграла ролята на Мария Магдалина във внушителна библейска драма. Светска дама написа статия за екзотичните храмове, които бе видяла при опасни пътешествия из джунглата, възхвали трогателната вяра на диваците и укори модерния човек в цинизъм; Храмът на Стодард, писа тя, е симптом на разглезеност и упадък; към статията имаше снимка на дамата в брич, със строен крак, стъпил на врата на мъртъв лъв. Колежански преподавател написа писмо до редактора за духовните си преживявания и заяви, че човек не би могъл да изпита нищо духовно в място като Храма на Стодард. Кики Холкъм написа писмо до редактора за възгледите си за живота и смъртта.

Американската гилдия на архитектите публикува достолепна декларация, заклеймяваща Храма на Стодард като духовна и художествена измама. Декларации в подобен дух, но не толкова достолепни и изпъстрени с жаргон, публикуваха и Съветите на американските строители, писатели и художници. Никой не бе чувал за тях, но те бяха Съвети и затова гласът им беше важен. Хората си казваха:

— Знаеш ли, че според Съвета на американските строители този храм е архитектурен боклук? — Тези думи бяха изричани с тон, предполагащ, че човекът познава най-доброто от света на изкуството. Събеседникът му не искаше да си признае, че не е чувал за такава група, но отговаряше:

— Очаквах, че ще кажат точно това. А ти?

Хоптън Стодард получи толкова много съчувствени писма, че се почувства направо щастлив. До този момент не се бе радвал на популярност. Помисли си, че Елсуърт отново се оказва прав — хората братски му прощаваха; Елсуърт винаги беше прав.

След време по-качествените вестници забравиха за случката. Но „Банър“ продължи да я използва. За „Банър“ тя беше благодат. Гейл Уайнънд плаваше с яхтата си в Индийския океан, а Алва Скарет водеше кръстоносния поход. Това го устройваше. Нямаше нужда от внушенията на Елсуърт Тухи. Скарет се справи съвсем сам.

Пишеше за упадъка на цивилизацията и оплакваше загубата на неподправената вяра. Спонсорира конкурс за гимназисти, които да напишат есе на тема „Защо ходя на църква“. Публикува серия илюстрирани статии на тема „Църквите от нашето детство“. Отпечата снимки на религиозната скулптура през вековете — Сфинкса, готически фигури, тотемни стълбове — и постави на видно място снимки на статуята на Доминик, със съответните възмутени коментари, но пропусна името на модела. Пускаше карикатури на Роурк като варварин с меча кожа и тояга. Написа много остроумни неща за Вавилонската кула, която не се издигнала до небето и за Икар, който не могъл да полети с восъчните си криле.

Елсуърт седеше и наблюдаваше отстрани. Предложи две дреболии: в архива на „Банър“ намери снимката на Роурк при откриването на „Енрайт Хауз“ — снимката на възторженото му лице. Пусна да я отпечатат в „Банър“ със следния текст: „Щастлив ли сте, мистър Супермен?“ Освен това накара Стодард да отвори Храма за обществеността, докато чака съдебния процес по неговия иск. Храмът привлече тълпи от хора, които драскаха нецензурни рисунки и надписи по пиедестала на статуята на Доминик.

Имаше и малцина, които дойдоха, видяха и се насладиха мълчаливо на храма. Но те бяха от онези, които не участват в обществени дебати. Остин Хелър написа гневна статия в защита на Роурк и на Храма. Но той не беше авторитет нито в архитектурата, нито в религията и статията му потъна в бурята.

Хауърд Роурк не предприе нищо.

Поискаха му изявление и той прие група репортери в кантората си. Говори спокойно:

— Нямам какво да кажа за моята сграда. Ако забъркам буламач от думи, с който да залея мозъците на хората, ще обидя и тях, и себе си. Но се радвам, че дойдохте тук и имам какво да кажа. Искам да помоля всеки човек, който се интересува от случая, да отиде и да види сградата, да я разгледа и да използва своите думи и своя собствен ум, ако желае да говори.

„Банър“ публикува интервюто по следния начин: „Г-н Роурк, който изглежда е любител на публичността, прие репортерите с арогантно безочие и заяви, че умът на обществото е буламач. Не искаше да говори, но сякаш беше съвсем наясно с рекламните възможности на ситуацията. Единственото, на което държи, както обясни самият той, е сградата му да бъде видяна от възможно най-много хора.“

Роурк отказа да наеме адвокат, който да го представлява на предстоящия процес. Каза, че сам ще се защитава и отказа да обясни точно как възнамерява да се защитава, въпреки гневните протести на Остин Хелър.

— Остин, има правила, които съм напълно съгласен да спазвам. Нося същите дрехи, каквито носят всички, ям същата храна и използвам същото метро. Но има неща, които не мога да правя по техния начин — и това е едно от тях.

— Но какво знаеш ти за съдилищата и законите? Той ще спечели.

— Какво ще спечели?

— Делото.

— Какво значение има делото? Не мога да направя нищо, за да му попреча да промени сградата. Тя е негова. Може да я взриви или да я превърне във фабрика за лепило. Може да го направи независимо дали ще спечеля делото или не.

— Но ще вземе парите ти и ще го направи с тях.

— Да. Може да вземе парите ми.

Стивън Малъри не казваше нищо. Но изражението му беше както вечерта при първата им среща с Роурк.

— Стив, кажи нещо, ако ще ти е по-лесно — каза му веднъж Роурк.

— Няма за какво да говоря — отвърна равнодушно Малъри. — Казах ти, че не вярвам да те оставят да оцелееш.

— Глупости. Излишно е да се страхуваш за мен.

— Не се страхувам за теб. Каква полза? Проблемът е друг.

Дни по-късно той седна на рамката на прозореца в стаята на Роурк и се загледа надолу към улицата. Изведнъж каза:

— Хауърд, помниш ли какво ти казах за звяра, от който се страхувам? Не знам нищо за Елсуърт Тухи. Не съм го виждал никога, преди да стрелям срещу него. Само бях чел статиите му. Хауърд, стрелях по него, защото мисля, че той знае всичко за този звяр.

Доминик дойде в стаята на Роурк вечерта, след като Стодард обяви съдебния иск. Не каза нищо. Остави си чантата на масата и започна бавно да си сваля ръкавиците. Изглежда искаше да удължи познатото движение тук, в неговата стая. Гледаше надолу, в пръстите си. После вдигна глава. Сякаш й бе известно неговото най-тежко страдание, сякаш то бе и нейно и тя го понасяше точно по този начин, хладно, без утешителни думи.

— Грешиш — каза той. Можеха да си говорят един на друг, продължавайки разговор, който не са започвали. Гласът му беше благ. — Не се чувствам така.

— Не държа да знам.

— А аз искам да знаеш. Онова, което ти си мислиш, е много по-лошо от истината. Струва ми се, че за мен няма значение — нека го разрушат. Може би толкова много боли, че дори не усещам болка. Но едва ли е така. Ако искаш да споделиш болката с мен, не поемай повече, отколкото съм поел аз. Не съм способен да страдам цялостно — никога не съм изпитвал такова страдание. Усещам го навътре до някаква точка, но там то спира. И докато я има тази недокосната точка, болката не е истинска. Не бива да гледаш така.

— Къде спира?

— Дотам, че мога да не мисля за нищо и да не чувствам нищо, освен че съм проектирал този храм. Аз го построих. Другото не е толкова важно.

— Не трябваше да го строиш. Не биваше да го оставяш на този произвол.

— Няма значение. Дори няма значение, че ще го унищожат. Важното е, че е съществувал.

Тя поклати глава.

— Виждаш ли от какво се опитвах да те спася, когато отклонявах поръчки от теб?… Исках да предотвратя такива неща… Никой няма право да живее в твоя сграда… няма право да те докосва… по никакъв начин…

 

 

Доминик влезе в кабинета на Тухи. Той се усмихна сърдечно и добронамерено, неочаквано искрено. Закъсня да овладее усмивката, докато веждите му се смръщиха разочаровано и за миг смръщването и усмивката останаха на лицето му в смехотворно съчетание. Беше разочарован, защото тя не влезе по обичайния драматичен начин; влезе без гняв и без подигравка, като счетоводител с делова задача. Попита:

— Какво искаш да постигнеш?

Той се опита да възстанови обичайната им шеговита вражда и каза:

— Седни, скъпа. Щастлив съм, че те виждам. Съвсем честно и безпомощно щастлив. Толкова отдавна не си идвала. Очаквах те много по-рано. Получих много комплименти за онази моя статийка, но откровено казано, не ми беше забавно, исках да чуя какво ще кажеш ти.

— Какво се опитваш да постигнеш?

— Виж, скъпа, надявам се, че не си се засегнала от онова, което написах за онази твоя възвишена статуя. Реших, че ще ме разбереш — просто не можех да я подмина.

— Каква е целта на съдебния процес?

— Добре, искаш да ме накараш да говоря. И аз искам да чуя твоето мнение. Но половин удоволствие е по-добре от нищо. Готов съм да ти отговоря. Очаквах те с такова нетърпение. Но те моля да седнеш, така ще ми е по-удобно… Няма ли да седнеш? Е, както предпочиташ, стига да не избягаш. Процесът ли? Не е ли ясно?

— Как според теб ще бъде спрян? — попита тя с тон, с който би могла да чете статистически данни. — Няма да се докаже нищо, независимо дали той ще спечели или ще загуби. Всичко това е забавление за простаци, мръсно, но безсмислено. Не мислех, че ще си губиш времето със смрадливи бомбички. Ще се забрави до Коледа.

— Господи, май съм се провалил! Не съм допускал, че съм толкова лош учител. Твърде малко си усвоила за двете години тясно сътрудничество с мен! Наистина е обезсърчително. Тъй като ти си най-умната жена, която познавам, вината сигурно е моя. Е, да видим, научила си поне едно: че не си губя времето. Съвсем правилно. Не си го губя. Вярно, скъпа, всичко ще бъде забравено до Коледа. И точно това ще е постижението. Можеш да се бориш с жив проблем. Не можеш да се бориш с мъртъв проблем. Мъртвите проблеми, както всички мъртви неща, не изчезват, а оставят след себе си разлагаща се материя — нещо доста неприятно, ако върви с името ти. Г-н Хоптън Стодард ще бъде напълно забравен. И Храмът ще бъде забравен. Съдебният процес също ще бъде забравен. Но ето какво ще остане: „Хауърд Роурк ли? Как да се довериш на човек като него? Враг на религията. Напълно неморален. Първото нещо, която трябва да знаеш, е, че ще те измами с разходите по строежа.“ „Роурк ли? Не го бива — клиент трябвало да го съди, защото провалил някаква сграда.“ „Роурк? Роурк ли? Чакай малко, не е ли онзи, за когото пишеха всички вестници заради някаква неразбория? Какво ли се бе случило? Някакъв скандал, собственикът на сградата — мисля, че беше някаква нескопосана постройка — както и да е, наложило се собственикът да го съди. Никой не иска да се забърква с човек, който има такава лоша слава. Та нали има толкова почтени архитекти, сред които да избираш?“ Опитай се да се пребориш с подобна нагласа, скъпа. Кажи ми, ако има начин да се пребориш с нея. Особено, когато нямаш никакви оръжия, освен своя гений, но той не е оръжие, а по-скоро пречка.

Очите й го разочароваха — слушаха търпеливо, с неподвижен поглед, в който нямаше и следа от гняв. Стоеше до бюрото му изправена, в пълно самообладание, като страж в буря, който знае, че трябва да устои и да остане на мястото си, дори когато става нетърпимо.

— Струва ми се, че искаш да продължа — каза Тухи. — Нали си даваш сметка за особената ефективност на мъртвия проблем. Не можеш да го решиш с говорене, не можеш да обясняваш, не можеш да се защитиш. Никой не иска да слуша. Достатъчно трудно е да придобиеш известност. Невъзможно е да я промениш, след като е придобита. Не, не можеш да съсипеш даден архитект, като доказваш, че е лош архитект. Но можеш да го съсипеш, ако е атеист, или защото някой го е осъдил, или защото е преспал с някоя жена, или защото лови винени мушици и им къса крилцата. Ще кажеш, че няма смисъл ли? Разбира се, че няма. Именно затова дава резултат. Срещу разума се воюва с разум. Но как ще воюваш с нерационалното? Проблемът с теб, скъпа, както с повечето хора е, че недооценявате безсмисленото. Безсмисленото е най-важният фактор в нашия живот. Нямаш никакъв шанс, ако то е против теб. Но ако можеш да го направиш свой съюзник — ах, скъпа!… Виж, Доминик, ще млъкна в мига, когато дадеш знак, че си потресена.

— Продължавай — каза тя.

— Мисля, че сега трябва да ми зададеш въпрос. Или може би не ти харесва да си толкова прозрачна и смяташ, че сам трябва да отгатна въпроса? Май си права. Въпросът е: защо избрах Хауърд Роурк? Защото — да цитирам статията си — моята функция не е да бъда мухоловка. Използвам цитата в доста различен смисъл, но както и да е. Освен това успях да получа нещо, което исках от Хоптън Стодард, но то е дребно странично обстоятелство, случайност, просто пълнеж. Принципно обаче си направих експеримент. Пробен бой, да речем. Резултатите са много добри. Ако не се чувстваше засегната, щеше да се насладиш на зрелището. Всъщност аз направих съвсем малко в сравнение с това, което последва. Не ти ли е интересно да наблюдаваш такава огромна, сложна машина като нашето общество, състояща се от лостове, ремъци и зъбни предавки, която сякаш има нужда от цяла армия, за да я управлява — и изведнъж се оказва, че само натискаш с пръст в определена точка, единствената чувствителна точка, където е центърът на тежестта, и всичко рухва в безполезна купчина старо желязо? Възможно е да се постигне, скъпа. Но отнема дълго време. Отнема векове. Възползвах се от предимството, че преди мен е имало много експерти. Мисля, че ще бъда последният и най-успешният в тази поредица, защото — макар да не съм по-способен от тях — виждам по-ясно към какво се стремим. Но това е абстракция. Когато става дума за конкретната реалност, не намираш ли нещо забавно в моя малък експеримент? Аз намирам. Например забелязваш ли, че всички са на неправилната страна? Г-н Алва Скарет, колежанските преподаватели, редакторите на вестници, уважаваните майки и търговските камари трябваше да се втурнат в защита на Хауърд Роурк, ако ценяха собствения си живот. Но не го направиха. Те подкрепят Хоптън Стодард. От друга страна чух, че някаква шантава банда кръчмарски радикали, наречена „Нова лига за пролетарско изкуство“, се опитали да подкрепят Хауърд Роурк — защото според тях той е жертва на капитализма, — макар че би трябвало именно Хоптън Стодард да е техният герой. Роурк, между другото, имаше благоразумието да се отдръпне. На него му е ясно. Както и на теб. И на мен. Но на повечето хора не им е ясно. Добре. Старото желязо си има предназначение.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Доминик, нали не си отиваш? — Гласът му прозвуча обидено. — Нищо ли няма ли да кажеш? Съвсем нищо ли?

— Не.

— Доминик, изоставяш ме. Колко съм те чакал! По правило аз съм много самостоятелна личност, но от време на време имам нужда от слушател. Ти си единственият човек, пред когото мога да съм такъв, какъвто съм. Сигурно защото толкова дълбоко ме презираш, че е все едно какво ти говоря. Знам, че е така, но не ми пука. Освен това методите, които прилагам към другите хора, никога не ще ти въздействат. Колкото и да е странно, на теб ти въздейства единствено моята честност. Дявол да го вземе, какъв смисъл има да свършиш добре някаква работа, ако никой не знае, че си я свършил? Ако беше вярна на себе си, сега щеше да ми кажеш, че това е психологията на убиец, който извършва съвършеното престъпление и после си признава, защото му е непоносима мисълта, че никой не знае за съвършеното престъпление. А аз щях да ти отговоря, че си права. Искам слушатели. Това е проблемът с жертвите — те дори не знаят, че са жертви, и точно така трябва да бъде, но става скучно и удоволствието е наполовина. Ти си такава рядка наслада — жертва, която може да оцени художествената стойност на своята екзекуция… За бога, Доминик, наистина ли си тръгваш, когато те умолявам да останеш?

Тя сложи ръка на дръжката на бравата. Той сви рамене и се настани удобно на стола.

— Добре. И не се опитвай да подкупиш Хоптън Стодард. Той сега зависи изцяло от мен. Няма да се продаде. — Тя бе отворила вратата, но спря и отново я затвори. — О, да, разбира се, знам, че си опитала. Безполезно е. Не си толкова богата. Нямаш достатъчно пари, за да купиш храма и не си в състояние да събереш сумата. Освен това Хоптън няма да приеме пари от теб, за да плати за промените. Знам, че и това си му предложила. Той иска парите от Роурк. Между другото, мисля, че на Роурк никак няма да му хареса, ако му кажа, че си правила такива опити.

Той се усмихна, очаквайки тя да възрази. Лицето й остана безизразно. Обърна се отново към вратата.

— Само още един въпрос, Доминик. Адвокатът на г-н Стодард иска да знае може ли да те призове като свидетел. Експерт по архитектура. Ще свидетелстваш в полза на ищеца, нали?

— Да, ще свидетелствам в полза на ищеца.

 

 

Процесът на Хоптън Стодард срещу Хауърд Роурк започна през февруари 1931 г.

Съдебната зала беше толкова пълна, че реакциите на публиката се свеждаха до бавно люлеене на главите на зрителите, ленива вълна, като тръпка под дебела и опъната тюленова кожа.

Преобладаваше кафявият цвят, сред който се мяркаха пастелни петна. Множеството приличаше на плодова торта с резени от всички професии, а сметаната на върха бяха богатите и известни архитекти от АГА. Имаше изтъкнати мъже и издокарани жени със стиснати устни; всяка жена сякаш разполагаше с изключителна собственост върху изкуството, практикувано от придружаващия я мъж и пазеше монопола си, хвърляйки презрителни погледи към другите. Почти всички се познаваха. В залата цареше атмосфера на конгрес, премиера и семеен пикник. Имаше усещане за „нашата група“, „нашите момчета“, „нашето шоу“.

Стивън Малъри, Остин Хелър, Роджър Енрайт, Кент Лансинг и Майк седяха заедно в един ъгъл. Опитваха се да не се оглеждат наоколо. Майк се притесняваше за Стивън Малъри. Не се отдалечаваше от Малъри, настоя да седне до него и го поглеждаше всеки път, когато до тях стигаше някоя особено дразнеща реплика. Накрая Малъри се усети и каза:

— Не се притеснявай, Майк. Няма да крещя. Няма да застрелям никого.

— Внимавай за стомаха си, хлапе — каза Майк. — Само внимавай за стомаха си. На човек може да му стане лошо и без да иска.

— Майк, помниш ли онази нощ, когато стояхме толкова до късно, че почти се развиделяваше, бензинът в колата на Доминик беше свършил, нямаше автобуси и всички решихме да се приберем пеша, и когато първият от нас се прибра у дома, слънцето бе огряло по покривите?

— Така беше. Ти се сещаш за това, а аз — за гранитната кариера.

— Каква гранитна кариера?

— Случка, която на времето силно ме разстройваше, но по-късно се оказа, че е без значение.

През прозорците се виждаше небето, бяло и плоско като замръзнало стъкло. Светлината сякаш се излъчваше от преспите сняг по покривите и корнизите. На това неестествено осветление всичко в залата изглеждаше разголено.

Съдията седеше прегърбен на високата скамейка и имаше вид на заспал. Дребното му лице бе сбръчкано и добродетелно. Държеше ръцете си изправени пред гърдите, с притиснати върхове на пръстите. Хоптън Стодард не беше в залата. Представляваше го неговият адвокат, красив и висок мъж, сериозен като посланик.

Роурк седеше сам на масата на защитата. Множеството го огледа втренчено и гневно отвърна поглед, тъй като любопитството остана неудовлетворено. Не изглеждаше нито смазан, нито предизвикателен. Беше безучастен и спокоен. Нямаше вид на публична личност на публично място. Държеше се като човек, който е сам в стаята си и слуша радио. Не си водеше бележки, на масата пред него нямаше листове, имаше само голям кафяв плик. Тълпата би простила всичко, само не и поведението на човек, който остава безразличен към вибрациите на огромното й колективно презрение. Някои бяха готови да проявят съжаление към него, но след първите няколко минути всички го намразиха.

Адвокатът на ищеца изложи иска с кратко въвеждащо изявление: вярно е, призна той, че Хоптън Стодард е дал на Роурк пълна свобода да проектира и построи Храма; но г-н Стодард съвсем ясно е казал, че иска да бъде построен храм; въпросната постройка не може да се приеме за храм по никакви стандарти, което ищецът предлага да докаже с помощта на най-големите авторитети в областта.

Роурк се отказа от правото си на уводни думи към съдебните заседатели.

Първият свидетел, призован от ищеца, беше Елсуърт Монктън Тухи. Той седна на ръба на свидетелския стол и се облегна назад, на крайчеца на гръбнака си; вдигна единия си крак и го постави хоризонтално върху другия. Изглеждаше развеселен, но успя да създаде впечатлението, че е благовъзпитан, за да няма отегчен вид.

Адвокатът изчете дълъг списък, изброяващ професионалните квалификации на г-н Тухи, включително броя продадени екземпляри от неговата книга „Проповеди върху камък“. След това прочете на глас статията на Тухи „Кощунство“ и го помоли да заяви дали той е авторът. Тухи отвърна утвърдително. Последва списък от въпроси на ерудитски език за архитектурните качества на Храма. Тухи доказа, че такива липсват. Последва исторически преглед. Говорейки спокойно и небрежно, Тухи направи кратко описание на всички известни цивилизации и техните прочути религиозни паметници — от инките през финикийците до Великденските острови. Посочваше по възможност датите, на които тези паметници били започнати и датите на завършването им, броя на работниците, наети за строежа и приблизителните разходи в американски долари. Залата слушаше като замаяна.

Тухи доказа, че Храмът на Стодард е в разрез с всяка тухла, камък и правило в историята.

— Опитах се да изтъкна — каза той в заключение, — че двата основни принципа в концепцията за храма са благоговението и смирението. Посочихме гигантските пропорции на религиозните сгради, устремените линии, страховитите и гротескни богове чудовища, а по-късно и готическите фигури. Всичко това се стреми да внуши на човека неговата нищожност, да го смаже с величието си, да го изпълни с онзи сакрален ужас, който поражда смирение и добродетел. Храмът на Стодард е нагло отрицание на цялото ни минало, той е безочливо „не“, хвърлено в лицето на историята. Ще си позволя да отгатна причината, поради която този случай събуди такъв обществен интерес. Всички ние интуитивно признаваме, че той повдига морален проблем, надхвърлящ далеч правните аспекти. Тази сграда е паметник на дълбока омраза към хората. Това е егото на един човек, отправящ предизвикателство към най-свещените пориви на цялото човечество, на всеки човек от улицата, на всеки човек в тази съдебна зала!

Тухи не се държеше като свидетел пред съда, а като оратор на събрание и реакцията бе неизбежна: в залата избухнаха аплодисменти. Съдията удари с чукчето и заплаши, че ще опразни залата. Редът беше възстановен, но лицата в множеството останаха перверзно самодоволни. Приятно беше да се обърнат към теб и да те приобщят към делото като ощетена страна. Три четвърти от тези хора въобще не бяха виждали Храма на Стодард.

— Благодаря ви, господин Тухи — каза адвокатът с лек жест, наподобяващ поклон. След това се обърна към Роурк и каза учтиво: — Свидетелят е ваш.

— Нямам въпроси — каза Роурк.

Елсуърт Тухи вдигна едната си вежда и със съжаление се оттегли.

— Господин Питър Кийтинг! — извика адвокатът.

Лицето на Питър Кийтинг беше привлекателно и свежо, като след здрав сън през нощта. Отиде на свидетелското място с колежанска енергичност, поклащайки излишно рамене и ръце. Положи клетва и отговори весело на първите въпроси. Позата му на свидетелския стол беше странна: горната част на тялото му беше наклонена на една страна наперено и непринудено, с лакът, опрян на страничната облегалка на стола, но краката му бяха неудобно изпънати, със здраво притиснати колене. Нито веднъж не погледна към Роурк.

— Бихте ли назовали някои от известните сгради, които сте проектирали, господин Кийтинг? — попита адвокатът.

Кийтинг зареди списък от впечатляващи имена; назова бързо първите няколко, а после се забавяше все повече, сякаш очакваше да му кажат да спре. Последното име замря недоизказано във въздуха.

— Не забравихте ли най-важната, г-н Кийтинг? — попита адвокатът. — Нали вие проектирахте „Космо-Слотник Билдинг“?

— Да — прошепна Кийтинг.

— И така, г-н Кийтинг, вие сте учили в Стантънския технологичен институт заедно с господин Роурк, така ли?

— Да.

— Какво можете да ни кажете за следването на г-н Роурк?

— Изключиха го.

— Защото не отговаряше на високите стандарти на Института ли?

— Да. Да, точно така.

Съдията хвърли поглед към Роурк. Ако имаше адвокат, той би възразил срещу подобно показание. Роурк не възрази.

— Тогава смятахте ли, че той има талант на архитект?

— Не.

— Бихте ли говорили малко по-високо, г-н Кийтинг?

— Не мисля… че е имал талант.

Странни неща ставаха с дар словото на Кийтинг: изричаше някои думи отсечено, сякаш след всяка имаше удивителен знак, а други изстрелваше заедно, като че ли не искаше да ги отделя, за да не ги чува. Не гледаше адвоката. Очите му бяха приковани в публиката. От време на време имаше вид на момче, което върши лудория, момче, което току-що е нарисувало мустак на лицето на красиво момиче от реклама за паста за зъби в метрото. След миг гледаше така, сякаш моли множеството за подкрепа — като че ли той е подсъдим.

— Имало е период, когато сте наели г-н Роурк във вашата кантора, нали?

— Да.

— И се принудихте да го уволните?

— Да… така беше.

— Заради некомпетентност ли?

— Да.

— Какво можете да ни кажете за кариерата на г-н Роурк?

— Виждате ли, „кариера“ е относително понятие. Като обем работа всеки чертожник в нашата кантора е работил повече от г-н Роурк. За нас една-две сгради не са кариера. Ние проектираме по толкова на всеки два месеца.

— Ще изразите ли професионално мнение за неговата работа?

— Мисля, че е незряла. Много разтърсваща, понякога дори доста интересна, но като цяло юношеска.

— Следователно г-н Роурк не може да бъде наречен пълноценен архитект?

— Не и в смисъла, в който използваме тази квалификация за господата Ралстън Холкъм, Гай Франкън или Гордън Прескът. Но разбира се, искам да бъда честен. Смятам, че г-н Роурк има определен потенциал, особено в чисто инженерно отношение. Може да се развива. Опитвал съм се да говоря с него по този въпрос — опитвал съм се да му помогна, — наистина съм го правил. Но все едно говориш на някого, който си има любими парчета армиран бетон. Знаех, че някой ден ще стане така. Не се изненадах, когато чух, че клиент се е принудил да го съди.

— Какво можете да ни кажете за отношението на г-н Роурк към клиентите?

— Точно това е проблемът. Това е целият проблем. Той не се интересува какво мислят или какво искат клиентите, изобщо не се интересува от чуждо мнение. Той дори не разбира защо другите архитекти се интересуват от тези неща. Не проявява никакво разбиране, никакво уважение. Не виждам какво лошо има в това да се опиташ да доставиш удоволствие на другите хора. Не виждам какво лошо има да се държиш приятелски, да искаш да бъдеш харесван и популярен. Мигар е престъпление? Защо някой да ти се подиграва за това, да ти се подиграва през цялото време, непрекъснато, ден и нощ, без да ти дава нито миг покой, като китайско мъчение с вода, нали знаете, когато пускат вода да ти капе капка по капка върху черепа?

Хората в залата разбраха, че Питър Кийтинг е пиян. Адвокатът се намръщи; показанията бяха репетирани, но сега излизаха извън контрол.

— Добре, г-н Кийтинг, може би е добре да ни разкажете какви са възгледите на г-н Роурк за архитектурата.

— Ще ви кажа, щом искате да знаете. Той смята, че трябва да си свалите обувките и да коленичите, когато говорите за архитектура. Точно така мисли. Но защо трябва да го правите? Защо? Това е бизнес като всеки друг, не е ли така? Какво по дяволите има толкова свещено в него? Защо трябва всички да сме надъхани до крайност? Ние сме като всички други хора. Искаме да си изкарваме хляба. Защо нещата да не са прости и лесни? Защо трябва да бъдем проклети герои?

— Чакайте, чакайте, господин Кийтинг, мисля, че леко се отклоняваме от темата. Ние сме…

— Не, не се отклоняваме. Знам какво говоря. Вие също знаете. Всички го знаят. Всеки от присъстващите. Говоря за Храма. Не разбирате ли? Защо избирате маниак да строи храм? За това е подходящ човек с най-нормална нагласа. Човек, който разбира… и прощава. Човек, който прощава… Именно затова ходим на църква — за да ни бъде… простено…

— Да, г-н Кийтинг, но като говорим за г-н Роурк…

— Е, какво за господин Роурк? Той не е архитект. Не струва. Не ме е страх да кажа, че не струва. Защо всички вие се страхувате от него?

— Г-н Кийтинг, ако не се чувствате добре и ако желаете да ви освободим…

Кийтинг го изгледа така, сякаш се събуждаше. Опита се да се овладее. След малко каза с равен, примирен глас:

— Не. Добре съм. Ще ви кажа каквото искате. Какво искате да ви кажа?

— Ще ни кажете ли — от професионална гледна точка — какво е вашето мнение за сградата, известна като Храма на Стодард?

— Да, разбира се. Храмът на Стодард… Храмът на Стодард е неправилно проектиран, което води до пространствено объркване. Няма баланс на масите. Липсва симетрия. Пропорциите са неподходящи. — Говореше монотонно. Вратът му се беше вдървил и той полагаше усилия да не се наклони напред. — Несъразмерен е. Противоречи на елементарните принципи на композицията. Цялостният ефект е…

— По-високо, моля ви, г-н Кийтинг.

— Цялостният ефект е грубост и архитектурна неграмотност. Показва… показва липса на усет към структурата, липса на усет към красотата, липса на творческо въображение, липса… — той затвори очи — на художествен вкус…

— Благодаря ви, господин Кийтинг. Това е всичко.

Адвокатът се обърна към Роурк и каза нервно:

— Свидетелят е ваш.

— Нямам въпроси — каза Роурк.

Така завърши първият ден на процеса.

Вечерта Малъри, Хелър, Майк, Енрайт и Лансинг се събраха в стаята на Роурк. Не се бяха уговорили, но всички дойдоха, подтиквани от едно и също чувство. Не говориха за процеса, но нямаше напрежение, нито съзнателно избягване на темата. Роурк седна на чертожната маса и им заговори за бъдещето на производството на пластмаси. Внезапно Малъри се засмя високо, без видима причина.

— Какво има, Стив? — попита го Роурк.

— Просто си помислих… Хауърд, всички ние сме тук, за да ти помогнем, да те насърчим. Но вместо това ти помагаш на нас. Ти помагаш на своите поддръжници, Хауърд.

Същата вечер Питър Кийтинг се бе проснал върху масата в един незаконен бар, с ръка, опъната през масата, с лице върху ръката.

През следващите два дни редица свидетели дадоха показания в полза на ищеца. Всички показания започваха с въпроси, които изясняваха професионалните качества на свидетеля. Адвокатът ги насочваше като професионален пресаташе. Остин Хелър отбеляза, че архитектите вероятно са се състезавали за привилегията да бъдат призовани на свидетелския стол, тъй като това беше най-широката публична изява за професия, която обикновено е мълчалива.

Никой от свидетелите не поглеждаше към Роурк. Гледаше ги той. Изслушваше показанията. Казваше на всеки: „Нямам въпроси.“

Ралстън Холкъм, с вратовръзка в преливащи цветове и бастун със златна топка, имаше вид на Велик Херцог или на композитор от градинска бирария. Пространните му, изпъстрени с научни термини показания се сведоха до следното:

— Всичко това е глупост. Голяма детинщина. Не мога да кажа, че изпитвам симпатия към г-н Хоптън Стодард. Трябвало е да размисли. Научен факт е, че архитектурният стил на Ренесанса е единственият подходящ за нашата епоха. Ако най-добрите ни граждани, като г-н Стодард, не го осъзнават, какво да очакваме от някакви си парвенюта, от набедени архитекти и от простолюдието като цяло? Доказано е, че Ренесансът е единственият допустим стил за църкви, храмове и катедрали. Вижте църквите на сър Кристофър Рен. Това е само един пример. Спомнете си за най-величествения религиозен паметник на всички времена — „Свети Петър“ в Рим. Можете ли да измислите нещо по-добро от „Свети Петър“? Ако г-н Стодард не е настоял изрично за Ренесансов стил, той е получил точно това, което е заслужил. Така му се пада.

Гордън Л. Прескът носеше поло под шотландско карирано сако, панталони от туид и тежки обувки за голф.

— Корелацията на трансцендентното с чисто пространственото във въпросната сграда е напълно нелепа — каза той. — Ако приемем хоризонталното като едно от измеренията, вертикалното като второ измерение, диагоналното като трето и взаимното проникване на пространствата като четвърто измерение в изкуството, виждаме съвсем ясно, че тази сграда е хомалоидна, или — на езика на дилетанта — плоска. Флуидният живот, който произтича от усещането за ред в хаоса или ако предпочитате, от единството в многообразието, както и обратното, което е въплъщение на присъщото за архитектурата противоречие, тук изцяло липсва. Опитвам се да се изразя възможно най-ясно, но не е възможно да се опише диалектическото състояние, като се прикрие със старото смокиново листо на логиката само заради умствено ленивия непрофесионалист.

Джон Ерик Снайт свидетелства скромно и ненатрапчиво, че наел Роурк в своята кантора, че Роурк бил ненадежден, нелоялен и немарлив служител и започнал собствена кариера, като откраднал клиент от него.

На четвъртия ден от процеса адвокатът на ищеца призова последния свидетел.

— Госпожица Доминик Франкън — обяви тържествено той.

Малъри ахна, но никой не чу. Майк сграбчи здраво китката му и го накара да замълчи.

Адвокатът запази Доминик за кулминация, отчасти защото очакваше много от нея, отчасти защото беше притеснен. Тя бе единственият свидетел, който отказа да се подготви и да репетира показанията си. Нито веднъж не бе споменала Храма на Стодард в своята рубрика. Но адвокатът прегледа предишните й статии за Роурк и Елсуърт Тухи го посъветва да я призове.

Доминик остана права за миг на издигнатото място за свидетелите и бавно огледа множеството. Беше поразително красива, но някак безлична, сякаш красотата й не й принадлежеше и присъстваше в залата отделно от нея. Напомняше на видение, което се появява и изчезва, на жертва, качена на ешафода, на човек, застанал през нощта до перилата на океански кораб.

— Името ви?

— Доминик Франкън.

— Каква е професията ви, госпожице Франкън?

— Журналистка.

— Вие ли сте автор на блестящата рубрика „Вашият дом“, която излиза в „Ню Йорк Банър“?

— Аз съм автор на „Вашият дом“.

— Баща ви е Гай Франкън, изтъкнатият архитект, нали?

— Да. Баща ми също бе призован да дойде и да свидетелства, но той отказа. Каза, че пет пари не дава за сграда като Храма на Стодард, но според него това, което става в тази зала, не е джентълменско.

— Г-це Франкън, моля ограничете отговорите си до задаваните въпроси. Наистина сме доволни, че сте тук с нас. Вие сте единствената жена свидетел, а жените винаги са имали най-чиста религиозна вяра. Освен това, тъй като сте виден познавач на архитектурата, вие сте забележително квалифицирана да изложите пред нас това, което бих нарекъл с цялото си почитание женската гледна точка по това дело. Ще ни разкажете ли какво мислите за Храма на Стодард?

— Мисля, че г-н Стодард прави грешка. Не би имало никакво съмнение в справедливостта на делото, ако беше внесъл иск не за разходите за преустройствата, а за разходите за разрушаване.

Адвокатът си отдъхна.

— Ще обясните ли основанията си, госпожице Франкън?

— Чухте ги от всички досегашни свидетели в този процес.

— Тогава да приема ли, че сте съгласна с предишните свидетели?

— Напълно. Напълно съм съгласна с хората, които свидетелстваха. Те бяха много убедителни.

— Бихте ли… разяснили думите си, госпожице Франкън? Какво точно имате предвид?

— Това, което каза господин Тухи: че този храм е заплаха за всички нас.

— Разбирам.

— Г-н Тухи толкова добре е вникнал в проблема. Да го обясня ли… със свои думи?

— Точно това очакваме от вас.

— Хауърд Роурк е построил храм на човешкия дух. За него човекът е силен, горд, чист, мъдър и смел. За него човекът е героично същество. Той е построил храм, вдъхновен от тази представа за човека. Храмът е място, където човек трябва да се извиси. Той е мислил, че човек се извисява, когато не изпитва вина, когато познава истината и я постига, когато живее по най-високите критерии, не се срамува и няма причина да се срамува, когато е в състояние да се разкрие напълно под слънчевата светлина. Той е мислил, че извисяването е радост, а радостта се полага на човек по рождение. Мислел е, че сграда, посветена на човешкия дух, е светиня. Такива са били мислите на Хауърд Роурк за човека и за извисяването. Но Елсуърт Тухи казва, че този храм е паметник на дълбока омраза към хората. Елсуърт Тухи казва, че същността на извисяването е да изпиташ смъртен страх, да паднеш на колене и да пълзиш. Елсуърт Тухи казва, че най-възвишеното действие на човека е да осъзнае своята негодност и да умолява за прошка. Елсуърт Тухи е на мнение, че човек задължително има нужда от прошка. Елсуърт Тухи е разбрал, че тази сграда е посветена на човека и на земния живот — и той казва, че тази сграда е просната по корем в калта. Прославата на човека според Елсуърт Тухи е равностойна на прослава на низките удоволствия на плътта, защото светът на духовното е недостижим за човека. За да влезе в този свят, казва Елсуърт Тухи, човекът трябва да се държи като просяк, да пълзи на колене. Елсуърт Тухи е човеколюбив.

— Г-це Франкън, ние не обсъждаме господин Тухи, така че бихте ли свели показанията си до…

— Аз не заклеймявам Елсуърт Тухи. Аз осъждам Хауърд Роурк. Казват, че сградата трябва да е съобразена със средата, в която е построена. В какъв свят е построил Роурк своя храм? За какви хора? Огледайте се наоколо. Възможно ли е според вас светилището да стане храм в свят като този на г-н Хоптън Стодард? Или на г-н Ралстън Холкъм? Или на г-н Питър Кийтинг? Когато ги погледнете, Елсуърт Тухи ли намразвате или заклеймявате Хауърд Роурк за неописуемото оскърбление, което е сътворил? Елсуърт Тухи е прав, този храм наистина е кощунство, макар и не в смисъла, който той е имал предвид. Струва ми се обаче, че на г-н Тухи това му е добре известно. Когато човек пръска бисери, без да получи в замяна дори свинска пържола, няма да възнегодувате срещу свинете. Ще възнегодувате срещу човека, оценил толкова ниско своите бисери, че е готов да ги хвърли в калта и да предизвика хор от грухтене, записан от стенографа на съда.

— Г-це Франкън, мисля, че свидетелските ви показания са неуместни и неприемливи…

— Свидетелката да продължи показанията си — заяви неочаквано съдията. Беше отегчен. Доставяше му удоволствие да гледа Доминик. Освен това знаеше, че зрителите се наслаждават на спектакъла и на възбудата от скандала, макар че симпатиите им са на страната на Хоптън Стодард.

— Ваше благородие, изглежда има някакво недоразумение — каза адвокатът. — Г-це Франкън, в чия полза свидетелствате? На г-н Роурк или на г-н Стодард?

— На г-н Стодард, разбира се. Излагам причините, поради които г-н Стодард трябва да спечели това дело. Заклела съм се да казвам истината.

— Продължавайте — каза съдията.

— Всички свидетели казаха истината. Но не цялата истина. Аз само попълвам пропуските. Те говореха за заплаха и омраза. Бяха прави. Храмът на Стодард е заплаха в много отношения. Ако продължи да съществува, никой няма да смее да се погледне в огледалото. Жестоко е да причиниш такова нещо на хората. Можете да им поискате каквото и да е. Поискайте от тях да спечелят богатство, слава, любов, да извършат жестокост, убийство или саможертва. Но не искайте от тях да изпитат самоуважение. Ще ви намразят от дъното на душата си. Е, те си знаят най-добре. Със сигурност имат основания. Разбира се, няма да кажат, че ви мразят. Ще кажат, че вие ги мразите. Или нещо такова, предполагам. Това усещане им е познато. Такива са хората. Така че каква е ползата да си мъченик в името на невъзможното? Каква е ползата от сграда, построена за несъществуващ свят?

— Ваше благородие, не виждам какво отношение има това към…

— Доказвам вашата правота. Доказвам защо трябва да послушате Елсуърт Тухи, както и ще направите. Храмът на Стодард трябва да бъде разрушен. Не за да бъдат спасени хората от него, а за да бъде спасен той от хората. Всъщност има ли значение? Господин Стодард печели. Аз съм напълно съгласна с всичко, което става тук, освен с едно и мисля, че не бива да го пропускаме. Нека храмът бъде разрушен, но нека не твърдим, че извършваме добродетелен акт. Нека признаем, че сме къртици и не сме съгласни с планинските върхове. Или може би, че сме леминги — животни, които скачат във водата и се издавят. В този миг осъзнавам, че съм напълно безполезна, също като Хауърд Роурк. Това е моят Храм… първият и последният. — Тя сведе глава към съдията. — Това е всичко, Ваше благородие.

— Свидетелят е ваш — излая адвокатът към Роурк.

— Нямам въпроси — каза Роурк.

Доминик се оттегли от свидетелското място.

Адвокатът се поклони към съдията и каза:

— Ищецът приключи.

Съдията се обърна към Роурк и направи неопределен жест, приканвайки го да говори.

Роурк стана и отиде до съдията с кафявия плик в ръка. Извади от плика десет снимки на Храма на Стодард и ги сложи на масата пред съдията. Каза:

— Защитата няма какво повече да каже.