Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

XI

Гейл Уайнънд гледаше излъсканата дървена палуба на яхтата. Излъсканият дървен под и една месингова брава, пламтяща под слънчевите лъчи, му създаваха усещане за света наоколо: необятно пространство, изпълнено със светлина, между искрящата шир на небето и океана. Беше февруари. Яхтата стоеше неподвижна, с притихнали машини, във водите на южния Пасифик.

Облегна се на перилата и погледна надолу към Роурк, който плуваше по гръб, с изпънато тяло, разтворени ръце и затворени очи. По загара му личеше, че е прекарал поне месец по този начин. На Уайнънд му харесваше да осмисля пространството и времето чрез мощността на яхтата си, чрез загара на Роурк или на собствените си ръце, опрени на перилата.

Не бе плавал от няколко години на яхтата. Този път пожела Роурк да му гостува сам. Тръгнаха без Доминик.

Уайнънд му каза:

— Съсипваш се, Хауърд. На твоето темпо никой не би издържал задълго. Още от „Монаднок“, нали? Ще намериш ли смелост да направиш най-трудното — да си починеш?

Удиви се, че Роурк не възрази, а се засмя:

— Не бягам от работата си, ако това те изненадва. Знам кога да спра — и мога да спра само изцяло. Знам, че прекалих. Напоследък хабя твърде много хартия и работата ми е калпава.

— Нима ти се случва да работиш калпаво?

— Вероятно повече от всеки друг архитект, без да имам никакво оправдание. Единствената разлика е, че неудачните ми неща потъват в собственото ми кошче за боклук.

— Предупреждавам те, че ще отсъстваме с месеци. Ако след седмица започнеш да съжаляваш и заплачеш за чертожната си маса, като всички, които не знаят как се бездейства, няма да те върна обратно. Когато съм на яхтата си, ставам най-лошият диктатор. Ще имаш всичко, което пожелаеш, с изключение на хартия и моливи. Дори няма да ти разреша свобода на словото. Стъпиш ли на борда, нито дума за трегери, пластмаса или армиран бетон. Ще те науча да се храниш, да спиш и да живееш като най-безделния милионер.

— Искам да опитам.

Работата в кантората не налагаше Роурк да е там през следващите няколко месеца. Текущите му задачи бяха завършени. Две нови поръчки предстояха едва през пролетта.

Направи всички чертежи, нужни на Кийтинг за „Кортланд“. Строежът трябваше да започне всеки момент. Преди да отплават, в края на декември Роурк отиде да погледне още веднъж терена на „Кортланд“. Присъедини се анонимно към група любопитни безделници, които гледаха как парните екскаватори загребват пръстта, разчиствайки пътя за бъдещите основи на сградата. „Ист Ривър“ се лееше в широка лента ленива черна вода. Отвъд реката, в рехавия сняг, се извисяваха смекчените линии на небостъргачите, загатнати като на розово-син акварел.

Доминик не възрази, когато Уайнънд й каза, че иска да тръгне с Роурк на дълго плаване.

— Скъпа, нали разбираш, че това не е бягство от теб? Имам нужда за известно време да се откъсна от всичко. Когато съм с Роурк, все едно че съм сам със себе си, но ми е по-спокойно.

— Разбира се, Гейл. Нямам нищо против.

Погледна я и се засмя, безкрайно доволен.

— Доминик, струва ми се, че ревнуваш. Страхотно, благодарен съм му повече от всякога — ако това те кара да ме ревнуваш.

Тя не знаеше дали ревнува и кого.

Яхтата отплава в края на декември. Роурк наблюдаваше с усмивка разочарованието на Уайнънд, когато разбра, че не е нужно да налага дисциплина. Роурк не говореше за сгради, лежеше с часове на палубата под слънцето и експертно се отдаде на безделие. Говореха малко. Минаваха дни, в които Уайнънд не можеше да си спомни дали са разменили и дума. Може би изобщо не бяха проговаряли. Спокойствието беше най-доброто общуване.

Гмурнаха се заедно да поплуват. Уайнънд се върна първи на яхтата. Облегна се на парапета и проследи с поглед Роурк във водата. Помисли си с каква власт разполага в този миг: може да заповяда яхтата да отплава и да изостави червенокосото тяло на слънцето и океана. Тази мисъл му достави удоволствие: усещаше властта, но усещаше също, че е в отстъпление, защото знае, че няма сила, която да го накара да упражни тази власт. Всички физически фактори бяха на негова страна: достатъчно бе само да задейства гласните си струни, да издаде нареждане. Нечия ръка ще отвори клапан и покорната машина ще тръгне. Помисли, че не е само въпрос на морал, на отвращение от подобен акт. Възможно е да изоставиш някого, ако от това зависи съдбата на цял континент. Но той за нищо на света не би изоставил този човек. Безпомощният в този момент беше той, Гейл Уайнънд, стъпил върху твърдите дъски на палубата. Роурк, носещ се по водата като парче дърво от корабокрушение, излъчваше по-голяма сила от тази на машината в търбуха на яхтата. Защото от тази сила е възникнала машината, помисли Уайнънд.

Роурк се изкачи обратно на палубата. Уайнънд погледна тялото на Роурк. Струйки вода се стичаха по ъглестите му форми. Каза:

— Допуснал си грешка с Храма на Стодард, Хауърд. Онази статуя трябваше да е твоята, а не на Доминик.

— Не. Твърде голям егоист съм, за да направя такова нещо.

— Егоист ли? На един егоист би му харесало. Използваш думите по най-странния начин.

— Използвам ги точно. Не желая да съм символ на каквото и да било. Аз съм само това, което съм.

 

 

Излегнат в шезлонга, Уайнънд доволно вдигна поглед към матирания фенер на стената над него. Фенерът възпираше черната пустота на океана и му създаваше усещане за самота зад твърди стени от светлина. Чуваше как се движи яхтата, усещаше топлия нощен въздух по лицето си, не виждаше нищо, освен палубата край себе си.

Роурк стоеше пред него на перилата. Високият му бял силует бе облегнат на черното пространство с вдигната глава, каквато Уайнънд бе видял в една незавършена сграда. Ръцете му бяха вкопчени в перилата. Ръцете му бяха осветени под късите ръкави на ризата. Вертикални сенчести ивици открояваха стегнатите мускули на ръцете и сухожилията на врата. Уайнънд отново се замисли за мотора на яхтата, за небостъргачите, за презокеанските кабели, за всичко, сътворено от човека.

— Хауърд, точно това исках. Да си тук с мен.

— Знам.

— Знаеш ли какво е това? Скъперничество. Скъперник съм за две неща на земята: за теб и за Доминик. Аз съм милионер, който никога не е притежавал нищо. Помниш ли какво ми каза за притежанието? Аз съм като дивак, открил идеята за частната собственост и обезумял по нея. Колко странно. Спомни си Елсуърт Тухи.

— Защо Елсуърт Тухи?

— Имам предвид онова, което проповядва. Чудя се дали си дава сметка какво отстоява. Себеотрицание в абсолютния смисъл ли? Та аз съм именно това. Дава ли си сметка, че аз съм въплъщение на неговия идеал? Разбира се, той не би одобрил моя мотив, но мотивите не променят фактите. Ако има предвид истинско себеотрицание, във философския смисъл — а г-н Тухи е философ, — като много по-широко понятие от парите, нека да погледне мен. Никога не съм притежавал нищо. Никога нищо не съм искал. Не ме е грижа — в най-космическия смисъл, който Тухи може да си представи. Превърнах себе си в барометър, отчитащ налягането на целия свят. Гласът на масите ме тласка нагоре и надолу. Разбира се, през това време натрупах състояние. Да не би това да променя същността на картината? Да предположим, че раздам и последния си цент. Да предположим, че не бях вземал никакви пари, а се бях заел да служа на хората от чист алтруизъм. Какво трябваше да правя? Точно онова, което правя. Да създам максимално удоволствие на възможно най-голям брой хора. Да изразявам възгледите, желанията, вкусовете на мнозинството. Мнозинството, което ми дава одобрението си и ме подкрепя със свободна воля, под формата на бюлетина от три цента, пускана всяка сутрин на близката будка за вестници. Какво представляват вестниците на Уайнънд? Тридесет и една години те представляват всеки друг, само не Гейл Уайнънд. Заличил съм егото си от реалността така, както никога не е успявал никой светец в никоя обител. Въпреки това хората ме смятат за корумпиран. Защо? Светецът в обителта жертва само материалните неща. Твърде ниска цена за прославата на душата му. Той пази душата си, отказвайки се от света. А аз — аз придобих автомобили, копринени пижами, луксозна къща и в замяна дадох на света душата си. Кой жертва повече — ако саможертвата е изпит за добродетел? Кой е истинският светец?

— Гейл… не съм допускал, че ще си признаеш всичко това.

— Защо не? Знаех какво правя. Исках власт над колективната душа и я получих. Колективна душа. Това е неясно понятие, но ако някой иска да му придаде ясен образ, нека вземе брой от „Ню Йорк Банър“.

— Да…

— Разбира се, Тухи ще ми каже, че не това има предвид под алтруизъм. Той има предвид, че не трябва да оставям хората сами да решават какво искат. Трябва да решавам аз. Трябва да го определям не според това какво ми харесва на мен или на тях, а каквото аз мисля, че трябва да им харесва на тях и да им го набивам в главите. Трябва да им се набива, след като доброволно са си избрали „Банър“. В наше време по света има и такива алтруисти.

— Осъзнаваш ли го?

— Разбира се. Какво друго да прави човек, ако трябва да служи на хората? Ако трябва да живее за другите? Или да изпълнява желанията на всички и да го наричат корумпиран, или да наложи на всички със сила собствената си представа за доброто. Сещаш ли се за друг начин?

— Не.

— Тогава какво остава? Къде започва приличието? Кое започва там, където свършва алтруизмът? Разбираш ли в какво съм влюбен?

— Да, Гейл. — Уайнънд забеляза, че в гласа на Роурк се прокрадна неохота, почти тъга.

— Какво става с теб? Защо звучиш така?

— Съжалявам. Прости ми. Замислих се за нещо. Мисля си го отдавна. Особено през всички тези дни, откак ме накара да се излежавам на палубата и да безделнича.

— Мислиш за мен?

— За теб… и за много други неща.

— И какво реши?

— Аз не съм алтруист, Гейл. Не решавам от името на другите.

— Не се притеснявай за мен. Продал съм се, но не съм хранил никакви илюзии по въпроса. Не станах като Алва Скарет. Той наистина приема всичко, в което вярва обществото. Аз презирам обществото. Това е единственото ми оправдание. Продадох живота си, но получих добра цена. Власт. Никога не съм я използвал. Не съм си позволявал лични желания. Но сега съм свободен. Сега мога да я използвам За каквото поискам. За онова, в което вярвам. За Доминик. За теб.

Роурк се обърна. Когато отново погледна Уайнънд, каза само:

— Надявам се, че е така, Гейл.

— За какво мислиш през последните седмици?

— За принципа, от който се ръководеше деканът, когато ме изключи от Стантън.

— Какъв принцип?

— Онова, което унищожава света. Онова, за което ми говориш. Истинското себеотрицание.

— Идеалът, който според тях не съществува?

— Грешат. Той съществува — макар и не така, както си го представят. Дълго време не можех да разбера хората. Те нямат собствено аз. Живеят чрез другите. Живеят сякаш на втора ръка. Погледни Питър Кийтинг.

— Да. Мразя го дълбоко.

— Видях го — видях докъде се докара — и това ми помогна да разбера. Той плаща цената, чуди се за какъв грях е наказан и си казва, че е бил твърде егоистичен. Но къде е егоизмът в действията или в мислите му? Каква е била неговата цел в живота? Величие… в очите на другите. Слава, възхищение, завист… всичко това произлиза от другите. Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други. В това се състои истинското себеотрицание. Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.

— Повечето хора следват този модел.

— Да! Но не е ли той коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди — за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс — той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива са хората втора ръка. Виж нашите така наречени културни прояви. Лектор, който декламира чужди мисли, незначещи абсолютно нищо за самия него, пред хора, които слушат, но пет пари не дават и седят там, за да кажат на приятелите си, че са посетили лекция на прочут оратор. Всички са втора ръка.

— Ако бях Елсуърт Тухи, щях да попитам: да не би да пледираш против егоизма? Нима всички те не действат от егоистични подбуди — да бъдат забелязани и харесвани, да им се възхищават?

— … другите. С цената на самоуважението си. В най-важната сфера — сферата на ценностите, на разума, на духа и мисленето — те поставят другите над себе си, точно както изисква алтруизмът. Истински себичният човек нехае за одобрението на другите. Няма нужда от него.

— Мисля, че на Тухи му е ясно. Точно затова разпространява небивалите си глупости. Това е слабост и малодушие. Толкова е лесно да тичаш при другите. Толкова е трудно да разчиташ единствено на себе си. Можеш да симулираш добродетел пред публиката. Но не можеш да я симулираш пред себе си. Твоето его е най-строгият съдия. Те бягат от него. Прекарват живота си в бягство. По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да търсиш заместители на компетентността — лесни заместители като любов, чар, доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.

— Точно това е непоносимо за хората втора ръка. Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?“ Питат: „Това ли е истината според другите?“ Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота. Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да разбера тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, колчем съм се изправял пред комисии. Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш — той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл или цел. Стив Малъри не можа да назове чудовището, но го разпознаваше. Страхуваше се от лигавия звяр. От човека втора ръка.

— Струва ми се, че твоите хора втора ръка го разбират, макар че не си го признават. Забележи как приемат всичко, с изключение на човек, който се справя сам. Веднага го разпознават. По инстинкт. Към него питаят особена, коварна омраза. На престъпниците прощават. На диктаторите се възхищават. Престъпленията и насилието създават обвързаност. Форма на взаимна зависимост. А тези хора имат нужда от обвързаност. Трябва да налагат нищожните си личности на всеки, когото срещнат. Свободният човек ги убива — защото не ги допуска в себе си, а за тях това е единствената форма на живот. Забележи как злобно негодуват срещу всяка идея, насърчаваща независимостта. Забележи колко са злобни към свободния човек. Вгледай се назад в живота си, Хауърд, и си спомни за хората, които познаваш. Те знаят. Изпитват страх. За тях ти си обвинение.

— Става така, защото винаги запазват известно чувство за достойнство. Все пак са човешки същества, макар да са свикнали да търсят себе си в другите. Но никой човек не може да постигне абсолютното смирение, при което няма нужда от самоуважение под никаква форма. Така никой не би оцелял. И след като векове наред са били бомбардирани с учението, че алтруизмът е върховният идеал, хората са го приели по единствения възможен начин. Да търсят самоуважение чрез другите. Да живеят живот втора ръка. И така се е отворила вратата за всички злини. Възникнала е отблъскваща форма на егоизъм, която истински себичният човек не би могъл да си представи. Сега, за да излекуваме света, гаснещ от себеотрицание, искат от нас да унищожим егото. Чуй какво проповядват днес. Вгледай се в хората наоколо. Чудиш се защо страдат, защо търсят щастие, но никога не го намират. Ако някой се сепне и се запита дали му се е случвало да изпита съвсем лично желание, ще намери отговора. Ще си даде сметка, че мотивът за всички негови желания, усилия, мечти и амбиции са другите хора. Той дори не се бори за материални блага, а за заблудата на човека от втора ръка — славата. За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение. Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.“ И после се чуди защо е нещастен. Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените ни моменти са лични, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите. Но сега ни учат да излагаме пред обществото всичко, което е вътре в нас, да го поставяме на разположение на всички. Да търсим щастие в залите за събрания. Дори нямаме дума за качеството, за което говоря — за независимостта на човешкия дух. Трудно е да се нарече себичност или егоизъм — смисълът на тези думи е изопачен дотам, че да означават хора като Питър Кийтинг. Гейл, мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора. Винаги съм искал хората, които харесвам, да имат едно качество. Разпознавам го веднага — и то е единственото качество, което ценя у хората. По него избирам приятелите си. Вече знам кое е то. Свободният дух. Няма нищо по-важно.

— Радвам се, задето признаваш, че имаш приятели.

— Дори признавам, че ги обичам. Но не бих ги обичал, ако те са най-важната причина да живея. Забелязваш ли, че на Питър Кийтинг не му остана нито един приятел? Знаеш ли защо? Ако не уважава себе си, човек не може нито да обича, нито да уважава другите.

— По дяволите Питър Кийтинг. Мисля за теб… и за твоите приятели.

Роурк се усмихна.

— Гейл, ако този кораб потъва, бих дал живота си, за да те спася. Не защото го чувствам като дълг. Само защото ми харесваш, защото те ценя по свои причини и критерии. Бих умрял за теб. Но не мога и не искам да живея твоя живот.

— Хауърд, какви са твоите причини и критерии?

Роурк го погледна и си даде сметка, че е казал всичко, което се е опитвал да не каже на Уайнънд. Отвърна:

— Че не си роден да бъдеш човек втора ръка.

Уайнънд се усмихна. Чу изречението — но нищо повече.

По-късно Уайнънд слезе в каютата си, а Роурк остана сам на палубата. Стоеше до парапета, втренчен в океана, в нищото.

Помисли си, че не му каза кой е най-калпавият човек втора ръка — онзи, който ламти за власт.