Айн Ранд
Изворът (31)

I

Гейл Уайнънд насочи пистолета към слепоочието си.

Усети натиска на металния пръстен върху кожата си. Не усети нищо друго. Можеше да е оловна тръба или бижу, някакво си малко кръгче.

— Ще умра — каза на глас и се прозя.

Не почувства нито облекчение, нито отчаяние, нито дори страх. Мигът на смъртта няма да му дари достойнство. Ще бъде анонимен. Преди минути бе държал в ръка четка за зъби, сега държеше пистолета със същото равнодушие.

Човек не умира така, каза си той. Трябва да почувства или голяма радост, или здравословен страх. Трябва да приветства края си. Нека само да усетя спазъма на ужаса и ще дръпна спусъка. Не усети нищо.

Сви рамене и свали пистолета, потупвайки с него лявата си длан. Винаги се говори за черна или за червена смърт; но твоята смърт, Гейл Уайнънд, ще бъде сива. Защо никой не казва, че именно това е върховният ужас? Не виковете, молбите, гърчовете. Не равнодушието на празнотата, пречистена от пожара на голямо нещастие. Именно това — дребен, мърляв, сгърчен страх, неспособен дори да сплаши. Не можеш да го направиш така, каза си той със студена усмивка; би било проява на твърде лош вкус.

Отиде до стената на спалнята си. Луксозният му апартамент беше построен на покрива, над петдесет и седмия етаж на големия жилищен хотел в центъра на Манхатън, притежаван от него; виждаше целия град отдолу. Спалнята представляваше стъклена клетка на покрива на апартамента, със стени и таван от огромни стъклени плоскости. Сиво-сините кадифени завеси можеха да покрият стените и да затворят стаята, когато му се иска. Нищо не покриваше тавана. Лягаше в леглото и гледаше над главата си звездите, проблясването на светкавиците или яростното разбиване на дъжда в ярки петна върху прозрачната стена отгоре. Обичаше да загаси лампите и да разтвори всички завеси, когато е в леглото с жена.

— Прелюбодействаме пред очите на шест милиона души — казваше й той.

Но тази вечер беше сам. Завесите бяха разтворени. Стоеше и гледаше града. Беше късно и светлинната буря ниско долу затихваше. Мина му през ум, че би гледал града още много години, но не би имал нищо против никога повече да не го види.

Облегна се на стената и усети студеното стъкло през тънката тъмна коприна на пижамата си. На джоба бе избродиран бял монограм: ГУ, възпроизведен от подписа му. Ръката му изписваше инициалите с едно-единствено императорско движение.

Хората казваха, че най-измамното нещо у Гейл Уайнънд — едно от многото измамни неща у него — е външността му. Имаше вид на упадъчен, свръхсъвършен и изтънчен потомък на вековен аристократичен род, но всички знаеха, че се е родил в калта. Беше висок, твърде слаб, за да е физически красив. Сякаш нямаше никаква плът. Не се налагаше да е изправен, за да излъчва твърдост. Беше като къс много скъпа стомана, приведен и отпуснат, но въздействаше на околните не с позата си, а със свирепата пружина, която всеки миг може да го изпъне. Това му бе достатъчно. Рядко ходеше съвсем изправен, обикновено походката му бе ленива. Беше поразително елегантен във всякакво облекло.

Лицето му не принадлежеше на модерната цивилизация, а на древния Рим. То бе лице на вечен патриций. Прошарената му коса бе пригладена зад високото чело. Кожата му бе изпъната по острите лицеви кости. Имаше дълги тънки устни и бледосини очи под сключени вежди. На снимки очите му изглеждаха като язвителни светли овали. Веднъж един художник го помоли да му позира за портрет на Мефистофел. Уайнънд се изсмя и отказа. Художникът се натъжи, защото засмяното лице стана съвършено подходящо за неговата цел.

Отпусна гръб към стъклената стена на спалнята си и пистолетът натежа в ръката му. Замисли се: днес, какво имаше днес? Случи ли се нещо, което да ми помогне сега и да придаде смисъл на този миг?

Днешният ден бе подобен на толкова много изминали дни, че трудно се различаваше от тях. Уайнънд беше на петдесет и една години. Денят бе в средата на октомври 1932 година, сигурен беше в това. За останалото трябваше да напрегне паметта си.

Сутринта се събуди в шест часа и веднага се облече. Не бе спал повече от четири часа на нощ през целия си съзнателен живот. Слезе в трапезарията, където бе сервирана закуска. Жилището му бе кацнало на ръба на огромен покрив, оформен като градина. Стаите бяха истински произведения на изкуството. Семпли и красиви, те биха предизвикали възгласи на възхищение, ако този дом принадлежеше на някой друг. Но хората се смайваха и загубваха ума и дума при мисълта, че това е домът на човека, издаващ „Ню Йорк Банър“ — най-долнопробният вестник в страната.

Закуси и отиде в кабинета си. На бюрото му бяха натрупани всички по-важни вестници, книги и списания, пристигнали сутринта от всички кътчета на страната. Остана три часа на бюрото си. Четеше и нанасяше с голям син молив кратки бележки по печатните страници. Бележките приличаха на записки, стенографирани от шпионин. Не можеше да ги разчете никой, освен мълчаливата секретарка на средна възраст, която влизаше в кабинета след излизането на Уайнънд. Не бе чувал гласа й от пет години, тъй като не се налагаше да общуват. Вечер влизаше в кабинета, където нямаше и следа от купчините книги и вестници, нито от секретарката. На бюрото бяха подредени няколко страници с бележките му от сутринта, преписани старателно на пишеща машина.

В десет часа влизаше в „Банър Билдинг“, невзрачна мърлява сграда в евтин квартал в долен Манхатън. Минаваше по тесните коридори на сградата и служителите, с които се разминаваше, му пожелаваха добро утро. Поздравяваха го учтиво и той им отвръщаше, но преминаването му действаше като смъртоносен лъч, убиващ живите организми.

Сред множеството железни правила, наложени на работещите в предприятията на Уайнънд, най-тежко бе изискването, когато г-н Уайнънд влезе в стаята, хората да не прекъсват работа и да не забелязват появата му. Никой не знаеше кой отдел и кога ще реши да посети. Можеше да се появи по всяко време и навсякъде. Присъствието му беше ненатрапчиво като токов удар. Служителите се опитваха да спазват правилото, но предпочитаха да работят допълнително три часа, отколкото да прекарат десет минути пред мълчаливия му поглед.

Тази сутрин прегледа в кабинета си коректурите на неделните редакционни статии на „Банър“. Надраска със синьо абзаците, които трябваше да отпаднат. Не се подписваше — всички знаеха, че само Гейл Уайнънд драска така със син молив. Сините задрасквания сякаш премахваха авторите на статиите от лицето на земята.

Свърши с коректурите и поиска да го свържат с редактора на „Уайнънд Хералд“ в Спрингвил, щата Канзас. Когато се обаждаше във филиалите, на жертвата никога не казваха, че на телефона е Уайнънд. Изискваше всички видни граждани в неговата империя да разпознават гласа му.

— Добро утро, Къмингс — каза той, когато редакторът вдигна телефона.

— Господи! — възкликна редакторът. — Вие не сте ли…

— Точно така — каза Уайнънд. — Слушай, Къмингс. Още един боклук като вчерашните врели-некипели за „Последната лятна роза“ и ще се върнеш в училищния вестник.

— Разбирам, господин Уайнънд.

Уайнънд затвори. Поиска да го свържат с известен сенатор във Вашингтон.

— Добро утро, сенаторе — каза той, когато господинът стигна до телефона две минути по-късно. — Толкова мило от ваша страна, че вдигнахте телефона. Оценявам го. Няма да ви отнемам време. Искам да ви изкажа най-дълбоката си благодарност. Обаждам се да ви благодаря за приноса ви в прокарването на закона Хейс-Лангстън.

— Но… господин Уайнънд! — гласът на сенатора сякаш се загърчи. — Много мило от ваша страна, но… законът не е приет.

— Да, наистина. Грешката е моя. Ще бъде приет утре.

За единадесет и половина бе насрочено събрание на директорския съвет на „Уайнънд Ентърпрайзис Инк“. Корпорацията се състоеше от двадесет и два вестника, седем списания, три осведомителни агенции и две студиа за кинопрегледи. Уайнънд притежаваше седемдесет и пет процента от акциите. Директорите не бяха наясно какви точно са функциите и правомощията им. Уайнънд бе наредил заседанията на съвета да започват винаги навреме, независимо дали той присъства или не. Влезе в заседателната зала в дванадесет и двадесет и пет. Изискан възрастен мъж произнасяше реч. На директорите бе наредено да не прекъсват изказванията и да не забелязват присъствието на Уайнънд. Тръгна към празния председателски стол на дългата махагонова маса и седна. Никой не го погледна, сякаш току-що на стола бе седнал призрак, чието съществуване не се осмеляваха да признаят. Слуша мълчаливо в продължение на петнайсет минути. Стана насред едно изречение и излезе от стаята по същия начин, както бе влязъл.

На голямата маса в кабинета си разтвори карти на „Стоунридж“ — новото му начинание в недвижимите имоти и разговаря половин час с двама от агентите си. Купил бе голям терен в Лонг Айлънд, за да го застрои. Замисляше „Стоунридж Дивелъпмънт“ като квартал от фамилни къщи, в който всеки тротоар, улица и къща ще са построени от Гейл Уайнънд. Малцината в течение на неговия бизнес с недвижими имоти му казаха, че е луд. Тази година на никого не му минаваше през ум да строи. Но Гейл Уайнънд бе натрупал състояние с решения, които хората смятаха за безумни.

Още не бе избрал архитект, който да проектира „Стоунридж“. Изгладнялата гилдия дочу за проекта. Седмици наред Уайнънд отказваше да чете писмата или да отговаря на телефонните обаждания на най-добрите архитекти в страната и приятелите им. Отказа и когато в края на едно съвещание секретарката го уведоми, че г-н Ралстън Холкъм спешно моли да му отдели две минути по телефона.

Агентите си тръгнаха и Уайнънд натисна един бутон на бюрото си, за да извика Алва Скарет. Влезе Скарет, доволно усмихнат. Реагираше на този звън като поласкано момче за поръчки.

— Алва, какво по дяволите е „Храбрият жлъчен камък“?

Скарет се засмя.

— Заглавие на роман. От Лоис Кук.

— Какъв роман?

— Пълна безсмислица. Води се поема в проза. Разказва се за жлъчен камък, който се мисли за независимо същество, нещо като заклет индивидуалист в жлъчния мехур. Но човекът поема голяма доза рициново масло, следва картинно описание на последствията, не знам дали е медицински издържано, но така или иначе настъпва краят на Храбрия жлъчен камък. Целта е да се докаже, че не съществува свободна воля.

— Колко екземпляра са продадени?

— Не знам. Сигурно не много. Само интелектуалците я четат. Чувам обаче, че напоследък набира скорост и…

— Именно. Какво става тук, Алва?

— Какво? Имаш предвид, забелязал си, че сме я споменали няколко пъти…

— Имам предвид, че я забелязвам къде ли не в „Банър“ през последните няколко седмици. Много умело, бих казал, след като ми бе нужно толкова дълго време да разбера, че не е случайно.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво според теб искам да кажа? Защо се появява точно това заглавие, и то в най-неподходящи места? Веднъж в криминална дописка за екзекуция на някакъв убиец, който „умрял смело, като Смелия жлъчен камък“. Два дни по-късно на шестнадесета страница, в глупава информация от Олбъни. „Сенатор Хейзълтън си мисли, че е независимо същество, но може да се окаже, че е само Смел жлъчен камък.“ После се появява в некролозите. Вчера беше на страницата за жените. Днес е в комиксите. Снукси нарича богатия си хазяин Смелия жлъчен камък.

Скарет се закикоти помирително.

— Глупаво, нали?

— Първо помислих, че е глупаво. В началото. Вече не мисля така.

— По дяволите, Гейл! Проблемът не е сериозен, авторите не се опитват да правят реклама.

— Точно това е проблемът. Единият проблем. Другият е, че книгата не е бестселър. Ако е бестселър, ще е ясно защо заглавието не им излиза от главите. Но не е. Така че някой им помага. Защо?

— Хайде, Гейл! Кой обръща внимание? И защо да ни е грижа? Ако беше политически проблем… Кой по дяволите може да спечели от утвърждаване или отричане на свободната воля?

— Някой консултирал ли се е с теб по въпроса?

— Не. Нали ти казвам, че никой не стои зад това. Станало е съвсем спонтанно. За много хора книгата е забавна.

— Кой първи ти каза за нея?

— Не знам… Чакай да помисля… Каза ми… да, мисля, че ми каза Елсуърт Тухи.

— Имай грижата да не се повтори. И непременно обърни внимание на господин Тухи.

— Добре, щом казваш. Но наистина няма проблем. За много хора книгата е забавна.

— Не ми харесва, когато някой се забавлява, използвайки моя вестник.

— Добре, Гейл.

В два часа Уайнънд пристигна като почетен гост на обяда на Националната конвенция на женските клубове. Седна отдясно на председателката в огромната банкетна зала, пълна с корсажни ухания на гардении — и на пържено пиле. След обяда Уайнънд произнесе реч. Конвенцията отстояваше правото на омъжените жени да работят, а вестниците на Уайнънд от години водеха битка против това право. Уайнънд говори двадесет минути, без да каже нищо съществено, но създаде впечатлението, че подкрепя възгледите, изразени на събранието. Никой не бе в състояние да обясни ефекта, който оказваше Гейл Уайнънд върху аудиторията, особено ако е от жени. В поведението му нямаше нищо зрелищно; гласът му беше нисък, метален и по-скоро монотонен. Придържаше се към добрия тон, но маниерът му сякаш бе сатира на добрия тон. Въпреки това успяваше да заплени аудиторията. Някои хора казваха, че този ефект се дължи на неудържимата му рафинирана мъжественост. Говореше за училището, дома и семейството, но гласът му звучеше така, сякаш прави любов с всяка застаряваща жена от публиката.

На връщане към кабинета си Уайнънд спря в залата, където се подготвяха местните новини. Изправи се до едно високо бюро, взе голям син молив и огромен лист вестникарска хартия и написа с равни трисантиметрови печатни букви блестяща, безмилостна редакционна статия, изобличаваща застъпниците на правото на жените да работят. Инициалите ГУ след текста приличаха на сини огнени езици. Не изчете статията — никога не изчиташе статиите си. Хвърли я на бюрото на най-близкия редактор и си тръгна.

Стана късен следобед и Уайнънд се канеше да си тръгва, когато секретарката го уведоми, че Елсуърт Тухи моли за среща.

— Нека влезе — каза Уайнънд.

Тухи влезе с предпазлива полуусмивка, съдържаща подигравка и към самия него, и към шефа му, но премерена така, че шестдесет процента от подигравката да са насочени към самия него. Знаеше, че Уайнънд няма желание да го вижда. Фактът, че го прие, не бе в негова полза.

Уайнънд седеше на бюрото с любезно безизразно лице. На челото му се очертаха две диагонални резки, успоредни на веждите. Понякога придобиваше това изражение, подсилващо заплашителното му излъчване.

— Седнете, господин Тухи. С какво мога да съм ви полезен?

— Надявам се на нещо съвсем различно, господин Уайнънд — каза весело Тухи. — Не съм дошъл да искам от вас услуги, а да ви предложа своите.

— За какво става дума?

— „Стоунридж“.

Диагоналните резки се очертаха още по-силно на челото на Уайнънд.

— Какво може да направи вестникарски коментатор за „Стоунридж“?

— Вестникарският коментатор — нищо, господин Уайнънд. Но експертът по архитектура… — В гласа на Тухи прозвуча присмехулен въпрос.

Ако погледът на Тухи не бе дръзко прикован в очите на Уайнънд, веднага щеше да му бъде наредено да напусне кабинета. Но погледът каза на Уайнънд, че Тухи знае колко са му досаждали, за да му препоръчват архитекти и че той е отклонявал препоръките. Освен това Тухи успя да го заблуди, защото Уайнънд не се досети какъв е поводът за разговора им. Тази наглост се стори забавна на Уайнънд, а Тухи бе предвидил, че ще стане точно така.

— Добре, господин Тухи. Кого се опитвате да ми препоръчате?

— Питър Кийтинг.

— Е?

— Моля?

— Ами убедете ме, че той е подходящият.

Тухи се сепна, но веднага сви енергично рамене и заговори:

— Разбира се, вие сте наясно, че по никакъв начин не съм свързан с г-н Кийтинг. Действам само като негов приятел… и като ваш. — Гласът звучеше приятно непринудено, но част от увереността му се стопи. — Честно казано знам, че ви се струва банално, но какво друго да кажа? Истината е такава. — Уайнънд не пожела да му помогне. — Позволих си да дойда при вас, защото смятам, че съм длъжен да ви кажа мнението си. Не, не става дума за морален дълг. По-скоро естетически. Зная, че искате винаги най-доброто. За проект с размаха, който вие обмисляте, няма архитект, равен на Питър Кийтинг по умение, вкус, оригиналност и въображение. Това, господин Уайнънд, е моето искрено мнение.

— Вярвам ви.

— Наистина ли?

— Разбира се. Но, господин Тухи, защо да се съобразявам с вашето мнение?

— В края на краищата аз съм вашият експерт по архитектурата! — Не можа да сдържи гневната нотка в гласа си.

— Драги ми господин Тухи, не ме бъркайте с моите читатели.

След миг Тухи се облегна и разтвори ръце с безпомощна усмивка.

— Да си призная, господин Уайнънд, не мислех, че думата ми ще тежи пред вас. Затова не съм имал намерение да ви убеждавам за Питър Кийтинг.

— Така ли? А какво ви беше намерението?

— Да ви помоля да отделите половин час на човек, който може много по-добре от мен да ви убеди в способностите на Питър Кийтинг.

— Кой?

— Госпожа Питър Кийтинг.

— Защо смятате, че бих обсъждал този въпрос с г-жа Питър Кийтинг?

— Защото тя е изключително красива и извънредно недостъпна жена.

Уайнънд тръсна глава и се разсмя.

— За Бога, г-н Тухи, толкова ли съм прозрачен?

Тухи примигна изненадан.

— Г-н Тухи, дължа ви извинение, ако съм допуснал вкусовете ми да станат толкова добре известни, с което съм ви подтикнал да сте така груб. Изобщо не съм подозирал, че наред с многото ви други хуманитарни дейности вие сте и сводник.

Тухи стана.

— Съжалявам, че ви разочаровах, г-н Тухи. Нямам никакво желание да се срещам с г-жа Питър Кийтинг.

— Сигурен бях, че ще е така, г-н Уайнънд, ако само ви предложа, без да ви представя аргументи. Предвидих го преди няколко часа. По-точно сутринта. Затова си позволих да потърся още един шанс да поговорим по въпроса. Като се приберете у дома довечера, ще намерите подарък от мен. Ако решите, че съм имал основание да смятам, че ще се вслушате в мнението ми, можете да ми се обадите по телефона и аз веднага ще дойда, за да ми кажете дали желаете да се срещнете с госпожа Питър Кийтинг или не.

— Тухи, изглежда невероятно, но ми се струва, че ми предлагате подкуп.

— Така е.

— Знаете ли, поемате голям риск. Или ще ви се размине без последици, или ще изгубите работата си.

— Разчитам на вашето мнение за подаръка ми довечера.

— Добре, г-н Тухи, ще погледна подаръка ви.

Тухи се поклони и се обърна, за да си тръгне. Беше до вратата, когато Уайнънд добави:

— Знаете ли, Тухи, някой ден ще ми писне от вас.

— Ще се постарая да не се случи, преди да е настъпил подходящият момент — каза Тухи, поклони се пак и излезе.

Когато се върна вкъщи, Уайнънд съвсем бе забравил Елсуърт Тухи.

Уайнънд вечеря в дома си с жена с бяло лице, мека кестенява коса и три столетия бащи и братя в рода си, които биха убили човек, за да опознаят нищожна частица от онова, което Гейл Уайнънд вършеше с нея.

Тя вдигна кристалната чаша с вода към устните си. Очертанието на ръката и беше съвършено като линията на сребърните свещници, изваяни от ненадминат майстор. Уайнънд я наблюдаваше, оценявайки я точно по такъв начин. Трептящата светлина на свещите по лицето й разкриваше такава красота, че му се прииска тя да не е живо същество, за да може да я гледа, без да казва нищо и да мисли за каквото пожелае.

— След месец-два, Гейл — каза тя с ленива усмивка, — когато стане студено и неприятно, да се качим на Правя го^[1] и да отплаваме право към слънцето, като миналата зима.

Правя го бе името на яхтата на Уайнънд. На никого не бе обяснил защо я е нарекъл така. Много жени го бяха питали. Жената, с която беше тази вечер, го бе питала и преди. Той мълчеше и затова тя попита отново:

— Между другото, скъпи, какво означава името на яхтата ти?

— Това е въпрос, на който не отговарям — каза той. — Един от въпросите, на които не отговарям.

— Да си приготвя ли дрехи за плаването?

— Зеленият цвят ти отива най-много. Изглежда добре в морето. Обичам да гледам как се съчетава с косата и ръцете ти. Ще ми липсва гледката на голите ти ръце и зелената коприна. Защото тази вечер се виждаме за последен път.

Пръстите й не мръднаха от столчето на чашата. Нищо не й бе подсказало, че това е последната им вечер. Но тя знаеше, че за него тези думи са достатъчни, за да сложи точка. Жените на Уайнънд знаеха, че приключва връзките си по този начин и че това не подлежи на обсъждане. След малко тя попита тихо:

— Каква е причината, Гейл?

— Причината е повече от ясна.

Бръкна в джоба си и извади гривна с диаманти, която засия студено и ярко в светлината на свещите. Тежките й халки увиснаха от пръстите му. Нямаше кутийка, нито опаковка. Хвърли й я през масата.

— Спомен, скъпа. — Много по-ценна е от онова, за което ще ти напомня.

Гривната улучи чашата и тя звънна тънко и пронизително, сякаш издаде вопъл вместо жената. Жената остана безмълвна. Той знаеше колко е ужасно, защото тя бе от жените, на които не се правят такива подаръци в подобни мигове, като на всички други жени, с които се бе срещал, но и защото няма да откаже, както не бе отказала нито една от останалите му жени.

— Благодаря ти, Гейл — каза тя и закопча гривната около китката си, без да го погледне над свещите.

После минаха през хола, тя спря и погледът изпод дългите й мигли се насочи към мрака, където започваха стълбите към спалнята му.

— Ще ми позволиш ли да си заслужа подаръка, Гейл? — попита тя с равен глас.

Той поклати глава и отвърна:

— Имах такова намерение, но съм изморен.

Жената си отиде. Той остана в хола и си помисли, че тя страда, че страда истински, но след време единственото реално нещо за нея ще остане гривната. Забравил бе откога не изпитваше никакво огорчение от подобни мисли. Сети се, че и той е засегнат от случилото се, но не чувстваше нищо, само се зачуди защо го е отлагал толкова дълго.

Отиде в библиотеката. Чете няколко часа. После прекъсна изведнъж, без причина, насред важно изречение. Нямаше никакво желание да продължи да чете. Не искаше да прави каквото и да било усилие.

Не му се бе случило нищо — да се случи нещо е позитивна реалност, а нямаше реалност, в която да се чувства безпомощен. Попаднал бе в необятна негативност, сякаш всичко бе пометено и бе останала нелепа пустош, някак неуместна, защото изглеждаше толкова обикновена, толкова скучна, като сладникаво убийство.

Не му бе отнето нищо, освен желанието, или може би по-лошо, самият корен на желанието, желанието да желае. Ако човек загуби очите си, запазва представата за зрението. Но той знаеше, че има по-страшна слепота: ако бъдат унищожени центровете на зрението в мозъка, човек губи дори спомена за зрителното възприятие.

Захвърли книгата и стана. Не искаше повече да стои на това място, но нямаше и желание да се премести. Помисли, че трябва да поспи. Беше твърде рано да си легне, но пък можеше да стане по-рано следващата сутрин. Отиде в спалнята, взе душ и си облече пижамата. После отвори чекмеджето на скрина и видя пистолета, който неизменно държеше там. Пое го, защото веднага го разпозна, обзет от пристъп на интерес.

Липсата на страх при мисълта, че ще се самоубие, го убеди, че трябва да го стори. Мисълта беше проста като аргумент, който е излишно да оспорваш. Като приспивателно.

Опря се в стъклената стена, възпрян от тази мисъл. Човек може да превърне в приспивателно живота, но не и смъртта си.

Отиде до леглото и седна. Пистолетът увисна в ръката му. Когато човек се готви да умре, сигурно вижда целия си живот като на кинолента. А аз не виждам нищо. Но ще си наложа да го видя. Ще се върна принудително в миналото. Или ще открия в него воля да продължа да живея, или веднага ще сложа край на живота си.

 

 

Дванадесетгодишният Гейл Уайнънд стоеше в тъмнината, под отломка от срутена стена на брега на Хъдзън. Едната му ръка бе опъната назад със стиснат юмрук, готов за удар.

Камъните под краката му бяха струпани до порутен ъгъл. Едната страна на ъгъла го скриваше от улицата, а от другата беше стръмният склон към реката. Пред него се простираше неосветен, ненастлан бряг, рухнали постройки, празно небе, складове, изкривен корниз, увиснал над прозорец, от който струеше зловеща светлина.

След миг ще трябва да се бие на живот или смърт. Не помръдваше. Стиснатият ниско отзад юмрук сякаш се бе вкопчил в невидими жици, стигащи до всяка ключова точка на издълженото му мършаво тяло, под овехтелите панталони и риза, към дългото изпъкнало сухожилие на голата му ръка и изопнатите жили на врата. Жиците сякаш трептяха, а тялото бе неподвижно. Превърнал се бе в нов вид смъртоносен инструмент. Ако някой го докосне с пръст, спусъкът ще се задейства.

Знаеше, че водачът на бандата го търси и няма да дойде сам. Две от момчетата се биеха с ножове, едното имаше убийство зад гърба си. Чакаше ги с голи ръце. Беше най-младият и най-новият член на бандата. Водачът бе казал, че трябва да му даде урок.

Всичко започна, когато решиха да плячкосат шлеповете по реката. Водачът каза, че ще свършат работа през нощта. Съгласиха се всички момчета от бандата, с изключение на Гейл Уайнънд. Гейл Уайнънд обясни с нисък презрителен глас, че Малките Хулигани надолу по реката опитали същия удар предишната седмица, но шестима от техните попаднали в ръцете на ченгетата, а двама — в гробището. Работата трябва да се свърши на зазоряване, в най-неочакваното време. Бандата го освирка. Но на него му беше все едно. Гейл Уайнънд не приемаше заповеди. Съобразяваше се само със собственото си мнение. Затова водачът реши, че ще уреди проблема веднъж завинаги.

Трите момчета се движеха толкова тихо, че хората зад тънките стени, край които минаваха, не чуха стъпките им. Гейл Уайнънд ги чу от една пресечка разстояние. Не помръдна в своя ъгъл, само юмрукът му се втвърди.

Когато дойде моментът, скочи. Скочи право нагоре, без мисъл за приземяване, сякаш катапулт го изстреля на няколко мили. Гърдите му удариха главата на единия противник, коремът му — втория, краката му се стовариха в гърдите на третия. Паднаха и четиримата. Тримата вдигнаха лица, но не разпознаха Гейл Уайнънд. Във въздуха над тях бе надвиснал вихър, който ги връхлетя с унищожителни удари.

Той имаше само два юмрука. Те разполагаха с пет юмрука и нож, но това беше без значение. Ударите им се стоварваха глухо, като върху твърда гума. Усещаха как нещо пресича устрема на ножа, той спира и се връща обратно. Биеха се с непреодолим противник. Той нямаше време да почувства ударите, беше толкова бърз, че болката не го застигаше, а увисваше във въздуха над мястото, където го бе улучила, но в следващия миг той вече бе другаде.

Сякаш между раменете си имаше двигател, придаващ кръгови движения на ръцете му. Виждаха се само кръговете, а ръцете бяха невидими, като спици на въртящо се колело. Кръгът се стоварваше непрекъснато, въртейки се неспирно. Едно от момчетата видя как ножът му се забива в рамото на Уайнънд, но рамото го оттласна надолу. Ножът проряза странично хълбока на Уайнънд и изхвръкна при колана му. Това бе последното, което момчето видя. Нещо се случи с брадичката му и то не усети как тилът му се блъсна в куп стари тухли.

Дълго време другите двама се биха с центрофугата, която пръскаше червени капки по стените. Но борбата беше безсмислена. Биеха се не с човек, а с безплътна човешка воля.

Когато се предадоха, стенейки между тухлите, Гейл Уайнънд каза с нормален глас:

— Ще го направим на зазоряване — и си тръгна. Вече беше водач на бандата.

Ограбиха шлеповете на зазоряване, два дни по-късно. Справиха се блестящо.

Гейл Уайнънд живееше с баща си в мазето на стара къща в центъра на Хелс Кичин. Баща му беше докер, висок, мълчалив и неграмотен. Не беше ходил на училище, също като баща си и дядо си. Семейството не познаваше нищо друго, освен бедността. Но някъде далеч назад в родословието си имаха аристократичен корен, прославен благороден предшественик. След това се бе случила отдавна забравена трагедия, която бе запратила потомците му в калта. В поведението на всички представители на семейство Уайнънд у дома, в кръчмата или в затвора имаше нещо, което ги отличаваше от средата им. Бащата на Гейл беше известен на пристанището като Херцога.

Гейл беше на две години, когато майка му почина от туберкулоза. Беше единствено дете. Имаше смътен спомен за голяма драма в брака на баща му. Виждал бе снимка на майка си, която нито приличаше на жените от квартала, нито бе облечена като тях. Беше много красива. Когато умря, баща му изгуби интерес към живота. Той обичаше Гейл, но с обич, която не изисква повече от две изречения на седмица.

Гейл не приличаше нито на баща си, нито на майка си. Носеше чертите на далечен прародител. Отдалечеността във времето се измерваше не в поколения, а във векове. Беше много по-висок от връстниците си и твърде слаб. Момчетата му измислиха прозвището Ластичния Уайнънд. Не беше ясно какво използва вместо мускули, знаеше се само, че има някакъв заместител.

От ранно детство започна да работи. Първо продаваше вестници на улицата. Един ден влезе при шефа на разпространителите и му каза, че трябва да предложат нова услуга — доставка сутрин на вестниците по домовете на читателите. Обясни как и защо продажбите рязко ще се увеличат.

— Така ли? — каза шефът.

— Сигурен съм, че ще проработи — каза Уайнънд.

— Но ти не командваш тук — каза шефът.

— Ти си глупак — каза Уайнънд.

Уволниха го.

Тръгна на работа в бакалия. Изпълняваше поръчки, метеше влажния дървен под, подреждаше бурета със загнили плодове, обслужваше клиентите, търпеливо отмерваше фунт брашно или пълнеше кана с мляко от огромен бидон. Беше като валяк, използван за гладене на носни кърпи. Но стискаше зъби и си вършеше работата. Един ден обясни на собственика колко добре би било да наливат млякото в бутилки, като уиски.

— Млъквай и отивай да обслужиш госпожа Съливан — каза собственикът, — и не ми разправяй врели-некипели за моя бизнес. Не ти командваш тук.

Уайнънд обслужи госпожа Съливан и си замълча.

После постъпи на работа в билярдна зала. Миеше плювалниците и почистваше след пияниците. Чуваше и виждаше неща, които му създадоха имунитет от учудване за цял живот. Положи големи усилия и се научи да мълчи, да стои на мястото, което му сочеха другите, да приема глупостта за свой господар. Научи се да чака. Никой не разбра какво чувства. Изпитваше най-различни чувства към хората, но уважението не беше сред тях.

Заработи като ваксаджия на ферибот. Подпухнали търговци на коне и пияни моряци го блъскаха и му заповядваха. Отвореше ли уста, някой груб глас му отвръщаше:

— Не ти командваш тук.

Той обаче харесваше работата си. Когато нямаше клиенти, отиваше до перилата и гледаше Манхатън. Гледаше жълтите стени на новите къщи, незастроените терени, строителните кранове, небостъргачите в далечината. Мислеше какво може да се построи и какво да се събори, мислеше за градското пространство, за възможностите, които предлага и какво може да направи с тях. Дрезгав вик „Хей, момче!“ прекъсваше мислите му. Връщаше се на столчето си и послушно се навеждаше над нечии кални обувки. Клиентът виждаше само малка глава със светлокестенява коса и две тънки, умели ръце.

В мъгливите вечери никой не забелязваше на улицата стройната фигура, облегната на стълба на газения фенер. Средновековният аристократ, патрицият на всички времена носеше инстинкта да командва и бързият му ум казваше, че има това право, защото е феодален барон и владетел — но беше роден да мете подове и да изпълнява заповеди.

Сам се научи да чете и пише на петгодишна възраст, като задаваше въпроси. Четеше всичко, което му попадне. Не търпеше необяснимото. Искаше да знае всичко, което знаят другите. Емблемата на неговото детство, с която замени изгубения преди векове хералдически герб, беше въпросителният знак. Нито веднъж не се наложи да му се обяснява два пъти. Първите си знания по математика получи от инженери, които полагаха канализационни тръби. Учеше география от моряците на пристанището. Познания за обществото почерпи от политиците в местния клуб, където се навъртаха и гангстери. Не ходеше на църква, нито на училище. Беше на дванадесет години, когато влезе за първи път в църква. Изслуша проповед за търпението и смирението и никога повече не стъпи в църква. На тринадесет години реши, че трябва да се образова и се записа в държавно училище. Баща му не каза нищо. Не каза нищо и когато Гейл се върна у дома пребит в уличен бой.

В първата седмица, след като тръгна на училище, учителката постоянно вдигаше в час Гейл Уайнънд. За нея беше истинско удоволствие, защото той винаги знаеше отговорите. Когато имаше доверие на хората, стоящи над него и на техните мотиви, той им се подчиняваше като спартанец, налагайки си същата дисциплина, която изискваше от момчетата в бандата. Но силата на волята му се оказа излишна: за една седмица разбра, че без никакво усилие е първи в класа. След месец учителката почти не го забелязваше — беше безсмислено, защото той винаги си знаеше урока, а тя трябваше да обърне внимание на по-бавните и не толкова умни деца. Той седеше и не помръдваше с часове, точещи се като вериги, докато учителката повтаряше, дъвчеше и предъвкваше, опитвайки се отчаяно да изтръгне искрица интелект от празните очи и мънкащите гласове. След два месеца учителката обобщи основните знания по история, които се бе опитала да налее в главите на децата в класа и попита:

— Колко щати е имало първоначално в Съюза?

Никой не вдигна ръка. И тогава Гейл Уайнънд вдигна своята. Учителката кимна към него. Той стана.

— Защо да повтарям всичко по десет пъти? Тези неща ги зная.

— Не си само ти в този клас — каза учителката.

Той изрече словосъчетание, от което тя пребледня, а когато петнайсет минути по-късно го схвана напълно, пламна. Той тръгна към вратата. На прага се обърна и добави:

— О, да. Първоначално щатите са били тринайсет.

Така приключи с ходенето на училище.

В Хелс Кичин имаше хора, които никога не бяха излизали извън квартала. Други рядко излизаха извън дома, в който се бяха родили. Но Гейл Уайнънд често ходеше да обикаля хубавите райони на града. Светът на богатите не предизвикваше в него огорчение, завист или страх. Проявяваше любопитство. На „Пето Авеню“ се чувстваше у дома си, както навсякъде другаде. Минаваше край шикозните къщи с ръце в джобовете, а пръстите на краката му се подаваха от скъсаните обувки. Хората го заглеждаха, но той не се смущаваше. Създаваше усещането, че той е в свои води на тази улица, а те не са. Имаше само едно желание — да си обясни нещата.

Искаше да разбере с какво тези хора са различни от обитателите на неговия квартал. Вниманието му привличаха не дрехите, файтоните или банките, а книгите. Хората в неговия квартал имаха дрехи, конски каруци и пари; количествената разлика беше несъществена. Но те не четяха книги. Реши да узнае какво четат хората на „Пето Авеню“. Един ден видя дама в спрял файтон. Сигурен беше, че е дама — преценката му за тези неща беше по-точна от Социалния регистър. Тя четеше книга. Скочи на стъпалата на файтона, грабна книгата и побягна. За да го хванат, ченгетата трябваше да са по-бързи и по-слаби.

Книгата беше от Хърбърт Спенсър. Преживя тиха агония, опитвайки се да я прочете до край. Прочете я. Разбра една четвърт от прочетеното. Но то го тласна към процес, през който той премина системно, решително, непоколебимо. Без съвет, помощ или план започна да чете, подбирайки книгите по най-странен начин. Попадаше в някоя книга на неразбираем текст и затърсваше друга книга на същата тема. Блуждаеше във всички посоки. Първо изчиташе цели томове, предназначени за специалисти, а после гимназиални учебници. Четеше безразборно, но прочетеното се подреждаше в ума му.

Откри читалнята на обществената библиотека и отиде няколко пъти, за да разгледа сградата. Един ден, в различни часове, в читалнята дойдоха няколко момченца, сресани с мъка и недотам измити. Бяха слабички на влизане, но не и на излизане. Същата вечер Гейл Уайнънд се сдоби с малка библиотека в един ъгъл на приземното жилище. Момчетата от бандата изпълниха заповедите му без възражения. Задачата им бе скандална: уважаващите себе си банди не крадат книги. Но Ластичният Уайнънд им бе заповядал да крадат книги, а никой не спореше с Ластичния Уайнънд.

Беше петнайсетгодишен, когато една сутрин го намериха в калта, целият в кървища, с два счупени крака, пребит от пиян докер. Намериха го в безсъзнание. Но в нощта веднага след побоя все още беше в съзнание. Лежеше сам в тъмна уличка и видя светлина зад ъгъла. Някак успя да се довлече дотам. По паважа зад него остана дълга кървава следа. Допълзя, движейки само ръцете си, и почука ниско долу на вратата. Кръчмата все още работеше. Кръчмарят се показа. Това бе единственият случай в живота на Гейл Уайнънд, когато той помоли за помощ. Кръчмарят го изгледа с тежък, равнодушен поглед, осъзнаващ напълно агонията и несправедливостта и изразяващ тъпо, животинско безразличие. Прибра се и тръшна вратата. Не искаше да се набърква в бандитски побои.

Години по-късно Гейл Уайнънд, издателят на „Ню Йорк Банър“, продължаваше да помни имената на докера и на кръчмаря и знаеше къде да ги намери. Не стори нищо на докера. Но направи така, че кръчмарят се разори, изгуби дома и спестяванията си и се самоуби.

Гейл Уайнънд беше шестнадесетгодишен, когато баща му почина. Остана сам, без работа, с шестдесет и пет цента в джоба, неплатен наем и безразборни знания. Реши, че е дошло време да реши какво ще прави с живота си. През нощта се качи на покрива на къщата и се вгледа в светлините на града — град, в който не той командваше. Бавно премести поглед от прозорците на мизерните бордеи наоколо към прозорците на големите къщи в далечината. Виждаше само осветени правоъгълници, увиснали в пространството, но по тях разпознаваше на какви сгради принадлежат; близките светлини изглеждаха мръсни и отблъскващи, а далечните бяха чисти и уютни. Зададе си един-единствен въпрос: какво влиза във всички тези къщи, и в мърлявите, и в бляскавите, кое стига до всяка стая, до всеки човек? Всички ядат хляб. Може ли човек да управлява хората чрез хляба, който купуват? Те имат обувки, имат кафе, имат… Посоката на живота му вече бе ясна.

Следващата сутрин влезе в кабинета на издателя на „Газет“, четвъртокласен вестник, който се помещаваше в порутена сграда. Помоли за работа в редакцията. Издателят изгледа дрехите му и попита:

— Знаеш ли как се пише котка?

— А ти знаеш ли как се пише антропоморфология? — попита Уайнънд.

— Нямаме свободни работни места — каза издателят.

— Ще се навъртам тук — каза Уайнънд. — Използвайте ме, когато решите. Няма нужда да ми плащате. Ще ми дадете заплата, когато намерите за добре.

Продължи да идва в сградата. Сядаше на стълбите пред редакцията. Цяла седмица сядаше там всеки ден. Никой не му обръщаше внимание. През нощта спеше на стълбите. Почти изхарчи парите си. Започна да краде храна от лавките и да претърсва кофите за смет, преди да се върне на пост при стълбите.

Веднъж един репортер го съжали. Слизайки по стълбите, хвърли монета от пет цента в скута на Уайнънд с думите:

— Иди си купи нещо за ядене, момче.

Уайнънд имаше в джоба монета от десет цента. Извади я и я хвърли на репортера с думите:

— Иди си купи проститутка.

Мъжът изруга и продължи надолу по стълбите. Двете монети останаха на стълбите. Уайнънд не ги докосна. Случката се разчу в редакцията. Пъпчасал чиновник сви рамене и взе двете монети.

В края на седмицата, в най-натоварената част на деня, мъж от редакцията извика Уайнънд и му възложи дребна поръчка. Последваха още няколко поръчки, които той изпълняваше с военна точност. Десет дни по-късно му отпуснаха заплата. След шест месеца стана репортер, а след две години започна да върши и редакторска работа.

На двадесет години Гейл Уайнънд се влюби. От тринадесетгодишен за него нямаше тайни в секса. Имал бе много момичета. Никога не говореше за любов, не създаваше романтични илюзии и гледаше на въпроса като на животински акт. Беше истински експерт и жените го усещаха от пръв поглед. Момичето, в което се влюби, беше изключително красиво. Такава красота не се желае, а се боготвори. Беше крехка и мълчалива. Лицето й загатваше за прелестите, стаени в нея.

Тя стана любовница на Гейл Уайнънд, който се отдаде на слабостта да бъде щастлив. Би се оженил за нея начаса, стига тя да бе поискала. Но те почти не си говореха. Той смяташе, че се разбират без думи.

Една вечер и заговори. Изля душата си, седнал в краката й, с лице, вдигнато към нея:

— Скъпа моя, ще ти дам всичко, което пожелаеш, всичко, което съм аз, всичко, което ще бъда… Искам да ти го дам — не нещата, които мога да спечеля за теб, а онова вътре в мен, с което ще ги спечеля. Искам да ти дам точно това — мъжът не може без него, но аз искам да се откажа от него, за да бъде твое, за да служи на теб, да е само за теб.

Момичето се усмихна и каза:

— Мислиш ли, че съм по-красива от Маги Кели?

Той стана и излезе от къщата, без да продума. Повече никога не се срещна с момичето. Гейл Уайнънд беше горд, че няма нужда да му повтарят урока. Никога повече не се влюби.

Беше на двадесет и една години, когато кариерата му в „Газет“ бе застрашена за първи и последен път. Политиката и корупцията не го смущаваха, защото знаеше всичко по въпроса; бандата му получаваше пари, за да предизвиква побои в изборни дни при избирателните секции. Но когато обвиниха несправедливо Пат Мълиган, капитан от полицията в неговия квартал, Уайнънд не можа да го понесе, защото Пат Мълиган беше единственият честен човек, когото бе срещал през живота си.

„Газет“ беше контролиран от силите, натопили Мълиган. Уайнънд не каза нищо. Само подреди в ума си частиците информация, с които разполагаше и които щяха да сринат „Газет“. Щеше да се срине и работата му, но това нямаше значение. Решението му бе в разрез с всички правила, които изкова за кариерата си. Но не се замисли. Беше една от редките експлозии, които избухваха в него понякога. Забравяше всякаква предпазливост и се отдаваше на единствената мисъл да постигне своето, защото правилността на неговите решения не подлежеше на никакво съмнение. Знаеше обаче, че съсипването на „Газет“ ще е само първата стъпка и тя няма да е достатъчна, за да спаси Мълиган.

Цели три години Уайнънд пазеше малка изрезка — редакционна статия за корупцията от прочут редактор в голям вестник. Пазеше я, защото тя беше най-ярката възхвала на почтеността, която му бе попадала пред очите. Взе изрезката и отиде да се срещне с прочутия редактор. Щеше да му разкаже за Мълиган и двамата заедно щяха да победят машината.

Пресече пеша целия град, за да стигне до вестника. Наложи си да върви пеша. Помагаше му да овладее яростта си. Редакторът го прие в кабинета си — знаеше как да го приемат напук на всички правила. Зад бюрото седеше пълен мъж, със сближени, тесни като цепки очи. Без да се представи, сложи изрезката на бюрото и попита:

— Помните ли това?

Редакторът хвърли поглед към изрезката, после към Уайнънд. Виждал бе и преди този поглед — в очите на кръчмаря, който затръшна вратата.

— Да не мислиш, че помня всеки боклук, който съм написал? — попита редакторът.

След миг Уайнънд каза:

— Благодаря.

За първи и последен път в живота си изпита благодарност към някого. Беше истинска благодарност — отплата за урока, който нямаше да се наложи да му повтарят. Дори редакторът усети, че в краткото „Благодаря“ има нещо твърде нередно и много страшно. Но не разбра, че това е некрологът на Гейл Уайнънд.

Уайнънд се върна в Газет, без да се гневи на редактора, нито на политическата машина. Изпитваше само яростно презрение към себе си, към Пат Мълиган и към почтеността изобщо. Изпита срам, когато се замисли за хората, на които той и Пат Мълиган ставаха жертви. В неговите мисли думата не беше „жертви“, а „наивници“. Върна се в редакцията и написа блестяща редакционна статия, изобличаваща капитан Мълиган.

— Я виж ти, а аз си помислих, че ти е жал за негодника — каза доволно редакторът.

— Не изпитвам жал към никого — отвърна Уайнънд.

Бакалите и моряците не оцениха Гейл Уайнънд, но политиците го оцениха. През годините, прекарани във вестника, той се научи да общува с хората. Лицето му възприе изражението, което му остана за цял живот: не точно усмивка, а застинал ироничен израз, обърнат към целия свят. Хората предполагаха, че подигравката му е насочена към конкретни неща, които им се иска да подиграят. Освен това беше приятно да общуваш с човек, който нито се гневи, нито е светец.

Беше на двадесет и три години. Съперничеща политическа група, която искаше да спечели местните избори и имаше нужда от вестник, за да раздуха конкретен проблем, купи „Газет“. Купи го на името на Гейл Уайнънд, който трябваше да служи като почтена фасада за машинацията. Гейл Уайнънд стана главен редактор. Раздуха проблема и спечели изборите за своите шефове. Две години по-късно разби групата, прати ръководителите й в затвора и стана единствен собственик на „Газет“.

Първата му работа бе да свали табелата над вратата и да смени името на вестника. „Газет“ стана „Ню Йорк Банър“. Приятелите му възразиха.

— Не е прието издателите да сменят името на вестника — казаха му те.

— Аз го сменям — отвърна той.

Първата кампания на „Банър“ беше призив за благотворителност. Вестникът отпечата една до друга, на еднаква площ, две истории: едната за амбициозен млад учен, който гладува в таванската си стая, работейки над голямо изобретение; другата за камериерка, любима на екзекутиран убиец, която очаква извънбрачното им дете. Първата статия беше илюстрирана с диаграми, а втората със снимка на момиче с увиснала уста, отчаяно изражение и раздърпани дрехи. „Банър“ помоли читателите да помогнат на двамата несретници. За младия учен се получиха девет долара и четиридесет и пет цента, а за неомъжената бъдеща майка — хиляда седемдесет и седем долара. Гейл Уайнънд свика целия екип. Сложи на масата вестника с двете статии и събраните пари.

— Има ли някой, на когото да не му е ясно? — попита Уайнънд.

Никой не отговори. Той каза:

— Сега вече всички знаете какъв вестник ще е „Банър“.

Издателите по онова време се гордееха, че налагат личния си отпечатък върху своите вестници. Гейл Уайнънд предостави вестника, телом и духом, на тълпата. „Банър“ заприлича на цирков афиш телом и на цирков спектакъл духом. Постави си точно такава цел — да смайва, да забавлява и да събира парите за билетите. Носеше отпечатъка не на един човек, а на един милион души.

— Хората се различават по добродетелите си, ако имат такива — казваше Гейл Уайнънд, обяснявайки своята политика, — но пороците им са еднакви. — И добавяше, гледайки събеседника си право в очите: — Служа на онова, което съществува в най-голямо количество. Аз представлявам мнозинството — и това със сигурност е добродетелно, нали?

Публиката търсеше престъпления, скандали и емоции. Гейл Уайнънд ги доставяше. Даваше на хората каквото искат, плюс оправданието, че са се поддали на желания, от които се срамуват. „Банър“ пишеше за убийства, палежи, изнасилвания и корупция, гарнирани с подходящи изобличителни поучения. Подробностите се разказваха в три колони и се гарнираха с щипка поучение.

— Ако подтикваш хората да изпълняват благороден дълг, те се отегчават — казваше Уайнънд. — Ако ги подтикваш да задоволят страстите си, те се срамуват. Но ако съчетаеш двете неща… ти си ги спечелил.

Публикуваше разкази за пропаднали момичета, разводи на известни хора, приюти за безпризорни деца, квартали с червени фенери, благотворителни болници.

— Първо е сексът — казваше Уайнънд. — След това идват сълзите. Раздухай любопитството им, а после ги накарай да заплачат… и си ги спечелил.

„Банър“ поведе големи смели кръстоносни походи по теми, които не предизвикваха разделение. Изобличаваше политици точно преди да се изправят пред голямо съдебно жури; атакуваше монополите в името на угнетените; осмиваше богатите и преуспяващите в стила на онези, които не могат да бъдат нито едното, нито другото. Отделяше голямо внимание на висшето общество и представяше светските клюки с тънка насмешка. Така човекът от улицата биваше двойно удовлетворен: получаваше достъп в елитните салони, без да се налага да трие обувки на прага.

Допустимо бе „Банър“ да изопачава истината и да пренебрегва добрия вкус и достоверността, но не и да подлага на изпитание умствените способности на своите читатели. Огромните заглавия, скандалните снимки и свръхопростеният текст атакуваха сетивата и проникваха в съзнанието на хората, без да се налага междинен мисловен процес, като храна, прокарана направо до ректума, която няма нужда от смилане.

— Новина — казваше Гейл Уайнънд на екипа си — е онова, което предизвиква най-силна възбуда сред най-голям брой хора. Което ги зашеметява. Колкото са по-зашеметени, толкова по-добре, важното е да са много.

Един ден доведе в кантората човек от улицата. Обикновен, нито добре облечен, нито дрипав, нито висок, нито нисък, нито с черна, нито с руса коса. Лицето му беше от онези, които човек не може да запомни, дори ако го гледа. Беше плашещо безличен, нямаше и белези на малоумен. Уайнънд го разведе из сградата, запозна го с всеки член на екипа и го пусна да си ходи. После събра екипа си и каза:

— Когато имате съмнения за работата си, спомнете си лицето на този човек. Задачата ви е да пишете за него.

— Но г-н Уайнънд — каза млад редактор, — човек не може да запомни лицето му.

— Именно — каза Уайнънд.

Когато името на Гейл Уайнънд се превърна в заплаха за издателите, група собственици на вестници го извикаха настрана да говорят с него — бяха на общинско благотворително събитие, на което всички трябваше да присъстват — и го укориха, че принизява вкуса на публиката.

— Не е моя работа — каза Уайнънд — да помагам на хората да запазят самоуважението, което и без това им липсва. Вие им давате онова, което те твърдят, че харесват. Аз им давам това, което наистина харесват. Честността е най-добрата политика, господа, макар и не в смисъла, в който са ви учили да я приемате.

Уайнънд не бе в състояние да не си свърши добре работата. С каквото и да се захванеше, средствата му бяха превъзходни. Целият устрем, сила и волята, които не допускаше на страниците на вестника, се насочваха към правенето на вестника. Впрягаше изключителния си талант, за да постигне съвършенство в незабележимото. От духовната енергия, която влагаше в събирането на сензационни истории, за да омърси вестникарската хартия, можеше да възникне нова вяра.

„Банър“ винаги беше първи в новините. Когато в Южна Америка стана земетресение и всички комуникации с поразения район бяха прекъснати, Уайнънд нае кораб, изпрати цял екип на място и пусна специално издание по улиците на Ню Йорк дни преди конкурентите си. Извънредният брой бе илюстриран с рисунки на пламъци, зейнали пропасти и обезобразени тела. Кораб, потъващ след буря близо до атлантическия бряг изпрати сигнал SOS и Уайнънд лично се втурна към мястото с екипа си, изпреварвайки бреговата охрана. Уайнънд пое ръководството на спасителната операция. Върна се със специален репортаж и снимки, на които самият той се катери с бебе в ръце по стълба над бушуващите вълни. Когато лавина отряза канадско село от света, „Банър“ изпрати балон, за да пусне храни и библии на жителите. Миньорско селище бе парализирано от стачка. „Банър“ отвори благотворителни кухни и отпечата тъжни истории за незавидната съдба на красивите миньорски дъщери, притиснати от бедността. Котенце, покатерило се на един стълб, беше спасено от фотограф на „Банър“.

— Ако няма новини, създайте ги — гласеше заповедта на Уайнънд. Душевноболен избяга от щатско психиатрично заведение. Дни наред в околността цареше страх, подхранван от мрачните прокоби на „Банър“ и възмущението на вестника от неефективността на местната полиция. Накрая лудият бе заловен от репортер на „Банър“. Оздравя чудодейно две седмици след залавянето си, беше пуснат на свобода и продаде на „Банър“ разказ за жестокостите, на които бил подлаган в лудницата. Последваха големи реформи. После се заговори, че душевноболният работел в „Банър“ преди случката с лудницата. Никой не можа да го докаже.

Във фабрика, където работеха тридесет млади момичета, избухна пожар. Две работнички загинаха в огъня. Мери Уотсън, една от оцелелите, предостави специално на „Банър“ разказ за експлоатацията, на която ги подлагали. Видни жени в града се вдигнаха на кръстоносен поход срещу фабриките, експлоатиращи работниците. Никой не можа да установи причината за пожара. Понесе се мълва, че Мери Уотсън била Ивлин Дрейк, която пишеше за „Банър“. Никой не можа да го докаже.

През първите години на „Банър“ Гейл Уайнънд прекарваше нощите по-често на дивана в редакцията, отколкото в спалнята си. Служителите му трудно издържаха на натоварването, което той им налагаше. Но натоварването, което налагаше на самия себе си, беше невероятно. Отнасяше се с тях като към войници, а със самия себе си като с роб. Плащаше им добре, а за себе си отделяше толкова, колкото да си плати наема и да се храни. Живееше в обзаведена стая, а най-добрите му репортери наемаха апартаменти в скъпи хотели. Харчеше парите по-бързо, отколкото ги печелеше, но ги влагаше изцяло в „Банър“. Вестникът беше като скъпа любовница. Всяка нейна прищявка биваше задоволявана — без значение колко струва.

„Банър“ винаги се сдобиваше първи с най-новата печатарска техника. „Банър“ винаги последен взимаше на работа най-добрите журналисти — последен, защото ги задържаше. Уайнънд опустошаваше редакциите на своите конкуренти — никой не бе в състояние да плаща заплатите, които предлагаше той. Подходът му се свеждаше до проста формула. Журналист получаваше покана да се срещне с Уайнънд. Приемаше я като обида към журналистическата си почтеност, но отиваше на срещата. Отиваше с няколко готови дръзки условия, при които би приел работата, ако изобщо приеме. Уайнънд започваше разговора, обявявайки заплатата. После добавяше:

— Вие може би искате да обсъдим другите условия… — и виждайки как човекът преглъща, заключаваше: — Не искате ли? Добре. Явете се в понеделник.

Уайнънд основа втория си вестник във Филаделфия. Местните издатели го посрещнаха като европейски владетели, обединени срещу нашествието на Атила. Последва не по-малко яростна война. На Уайнънд не му мигна окото. Никой не умееше по-добре от него да наеме бандити, за да ограбват разносните коли на вестниците или да пребиват продавачите. Двама от конкурентите му загинаха в битката. „Филаделфия Стар“ на Уайнънд оцеля.

Останалото стана бързо и просто, като епидемия. На тридесет и пет години Уайнънд притежаваше вестници във всички ключови градове на Съединените Щати. Когато навърши четиридесет, Уайнънд издаваше списания, притежаваше студиа за кинопрегледи и почти бе изградил „Уайнънд Ентърпрайзис“.

Натрупа състояние от най-различни дейности, за които почти нищо не се знаеше. Не забрави нищо от онова, което бе научил в детството си. Спомняше си своите мисли като ваксаджия до перилата на ферибота, когато разсъждаваше за възможностите, предлагани от големия град. Купуваше терени там, където никой не допускаше, че цената им ще расте, строеше напук на всички съвети и умножаваше стотиците в хиляди. Впускаше се в много и всевъзможни начинания. Понякога те се сгромолясваха, повличайки всички участници, с изключение на Гейл Уайнънд. Предприе атака срещу сенчеста компания, която държеше монопола над трамвайния транспорт и направи така, че тя да загуби концесията си. Концесията бе дадена на още по-сенчеста група, контролирана от Гейл Уайнънд. Разкри опит за спекула на пазара за говеждо месо в Средния Запад и разчисти територията за друга група, действаща под негов контрол.

Помагаха му много хора, които смятаха, че младият Уайнънд е умен и си струва да го използват. Той проявяваше очарователна готовност да бъде използван. Но след това винаги се оказваше, че той е използвал другите — точно както използва хората, които купиха „Газет“ на негово име.

Понякога губеше, инвестирайки пари, губеше умишлено и хладнокръвно. С поредица ходове, които никой не успяваше да разгадае, съсипа мнозина могъщи мъже: президент на банка, директор на застрахователна компания, собственик на параходна компания. Никой не бе в състояние да отгатне подбудите му. Тези хора не му бяха конкуренти и той не печелеше нищо от разоряването им.

— Каквото и да е намислил негодникът Уайнънд, целта му не са парите — казваха хората.

Отявлените му критици губеха работата си: някои след седмици, други след години. Случваше се да подмине оскърбленията, но се случваше също да съсипе някого заради безобидна забележка. Никой не бе в състояние да предвиди за какво ще отмъсти и какво ще прости.

Веднъж забеляза блестящ млад репортер от друг вестник и поръча да му го доведат. Момчето дойде, но не се впечатли от заплатата, която Уайнънд му предложи.

— Не мога да работя за вас, господин Уайнънд — каза съвсем искрено, — защото вие… нямате никакви идеали.

Уайнънд се усмихна с тънките си устни.

— Не можеш да избягаш от покварата, момче — каза той меко. — Шефът ти може да има много идеали, но проси пари и изпълнява заповеди на много хора, достойни за презрение. Аз нямам идеали… но не прося. Избирай. Няма трета възможност.

Момчето се върна в редакцията си. След година отиде при Уайнънд и го попита дали предложението е още в сила. Уайнънд отвърна утвърдително. Момчето остана в „Банър“. Беше единственият в екипа, който изпитваше истинска обич към Гейл Уайнънд.

Алва Скарет, единственият от редакцията на първоначалния „Газет“, се издигна заедно с Уайнънд. Но той не обичаше Уайнънд — вкопчил се бе в шефа си с предаността на изтривалка под краката му. И тъй като никога не бе мразил, Алва Скарет не бе способен на обич. Беше хитър, способен и безскрупулен, по наивния начин на човек, който няма представа що е скрупули. Вярваше на всичко, написано от самия него и на всичко, написано в „Банър“. Вярваше цели две седмици. Беше неоценим за Уайнънд като барометър за обществените настроения.

За личния живот на Гейл Уайнънд не се знаеше нищо. Часовете, които прекарваше извън офиса, бяха в стила на първата страница на „Банър“, но в много по-голям мащаб, сякаш продължаваше да играе в цирка, но в спектакъл само за крале. Веднъж купи всички билети за прочуто оперно представление и го изгледа сам в празната зала, заедно с поредната си любовница. Откри прекрасна пиеса от неизвестен драматург. Плати му огромна сума с условието, че пиесата ще се играе само веднъж. Единственият зрител на единствения спектакъл бе Уайнънд. На следващата сутрин текстът бе изгорен.

Известна дама го помоли да направи дарение за благотворителна кауза. Уайнънд й връчи подписан празен чек. Разсмя се и й призна, че сумата, която тя се осмели да попълни, е по-малка, отколкото той би й броил.

Купи някакъв балкански престол за безпаричен претендент, когото срещна в един бар, но не си направи труда да го види повторно. Често казваше: „моя камериер, моя шофьор, моя крал.“

Нощем Уайнънд обличаше износен костюм за девет долара, качваше се на метрото и обикаляше кръчмите из бедняшките квартали, за да слуша своите читатели. Веднъж попадна в долнопробна бирария в приземен етаж. Шофьор на камион изобличи цветисто и пиперливо Гейл Уайнънд като най-порочния представител на дивия капитализъм. Уайнънд се съгласи, прибавяйки няколко словосъчетания от речника, усвоен в Хелс Кичин. После взе от масата екземпляр от „Банър“, откъсна снимката си от трета страница, прикрепи я към стодоларова банкнота, подаде я на шофьора и излезе преди някой да успее да каже гък.

Толкова често си сменяше любовниците, че клюките секнаха. Мълвеше се, че се наслаждава на жените, само ако ги купи, но трябва да са жени, които не могат да бъдат купени.

Пазеше в тайна личния си живот, излагайки се под светлината на прожекторите. Отдаде се на тълпата, за да го притежават всички, като паметник в парк, като знак за автобусна спирка, като страниците на „Банър“. Негови снимки се появяваха във вестниците му по-често от снимките на филмовите звезди. Снимаха го във всякакви дрехи, при всякакви случаи. Не се бе снимал гол, но читателите му имаха усещането, че са го виждали гол. Не изпитваше удоволствие от личната реклама — това беше въпрос на политика, която си бе наложил. Всяко кътче на жилището му бе снимано и отпечатано в неговите вестници и списания.

— И последният негодник в страната е виждал хладилника и ваната ми — казваше той.

Но една част от неговия живот беше почти неизвестна и за нея не се говореше нищо. Последният етаж на сградата под жилището му беше негова частна картинна галерия. Стоеше заключена. Не допускаше никого, освен уредника. Малцина знаеха за съществуването й. Един френски посланик го помоли да я разгледа, но Уайнънд отказа. От време на време слизаше в галерията и прекарваше там часове. Избираше произведенията на изкуството по свои критерии. Притежаваше и шедьоври, и платна от неизвестни художници. Отказваше творби на безсмъртни майстори, които не харесваше. За него нямаха значение нито мненията на колекционерите, нито прочутите подписи. Покровителстваше търговци на колекционерски творби. Те казваха, че е истински познавач.

Една нощ камериерът видя, че Уайнънд се връща от галерията на долния етаж. Порази го изражението му — имаше вид на човек, който страда, но въпреки това изглеждаше с десет години по-млад.

— Зле ли ви е, сър? — попита камериерът.

Уайнънд го погледна равнодушно и отвърна:

— Отивай да си лягаш.

— Можем да направим хубав репортаж за твоята галерия и да го публикуваме в неделното приложение за светски клюки — предложи веднъж Алва Скарет.

— Не — каза Уайнънд.

— Защо не, Гейл?

— Слушай, Алва. Всеки на тази земя си има душа, в която никой не може да надникне. Имат души дори осъдените в затвора и клоуните в цирка. Всички, с изключение на мен. Моята душа е изложена на показ в твоето неделно приложение, и то в три цвята. Затова аз имам заместител, нищо, че е заключена стая и няколко вещи, които никой не докосва.

Промяната настъпи бавно и макар да имаше предварителни проявления, Скарет забеляза новата черта в характера на Гейл Уайнънд, когато той навърши четиридесет и пет години. Тогава я забелязаха и много други хора. Уайнънд изгуби интерес към разоряване на индустриалци и финансисти. Намери си нов вид жертви. Не беше ясно дали за него е спорт, мания или системно преследване. Беше ужасяващо, порочно и безсмислено.

Първият беше Дуайт Карсън — талантлив млад писател със славата на човек, отстояващ пламенно убежденията си. Защитаваше каузата на отделната личност срещу масите. Пишеше в престижни списания с малък тираж, които не бяха заплаха за Уайнънд. Уайнънд купи Дуайт Карсън. Накара го да списва рубрика в „Банър“, в която проповядваше превъзходството на масите над гения. Рубриката беше слаба, скучна и неубедителна. Дразнеше много хора. За нея се прахосваха големи вестникарски площи и много пари. Уайнънд реши, че рубриката ще продължи да излиза.

Дори Алва Скарет бе смаян от отмятането на Карсън.

— Не бих се учудил, ако беше някой друг, Гейл, но честно казано, не очаквах Карсън да постъпи по такъв начин — каза Скарет.

Уайнънд се разсмя. Смя се много дълго, без да спре. В смеха му имаше истерична нотка. Скарет се намръщи. Не му харесваше, че Уайнънд е неспособен да овладее емоциите си. Това беше в разрез с неговото поведение. Скарет изпита странно опасение, като че ли видя малка пукнатина в дебела стена. Пукнатината не може да застраши стената, само че мястото й не е там.

Няколко месеца по-късно Уайнънд купи млад автор от радикално списание, известен с честността си. Възложи му поредица статии, прославящи необикновени личности и заклеймяващи масите. Тази поредица отново разгневи мнозина читатели, но той продължи да я издава. И сякаш вече не се интересуваше от първите признаци за спад на продажбите.

Нае надарен поет, за да отразява бейзболни мачове. Нае изкуствовед да се занимава с финансовите новини. Нае социалист, който да защитава фабрикантите и консерватор, който да защитава работниците. Накара атеист да пише в прослава на религията. Накара учен да прогласява превъзходството на мистиката и интуицията над науката. Отпусна щедър годишен доход на диригент, за да престане да работи и никога повече да не дирижира оркестър.

Част от тези хора първоначално отказваха, но отстъпваха, защото няколко години по-късно се оказваха на ръба на разорението в резултат на низ неясни случайности. Някои от тези хора бяха известни, други — не. Уайнънд не се интересуваше от общественото положение на жертвите си. Не проявяваше интерес към преуспели хора с кариера и състояние, които не вярват в нищо. Жертвите му имаха само една обща черта: неопетнена почтеност.

Уайнънд ги пречупваше и им плащаше стриктно, но след това губеше интерес към тях и не желаеше да ги вижда. Дуайт Карсън стана алкохолик. Двама други станаха наркомани, трети се самоуби. Алва Скарет не можа да го преглътне.

— Не е ли прекалено, Гейл? — попита той. — На практика това е убийство.

— Съвсем не — каза Уайнънд, — аз бях само странично обстоятелство. Причината беше вътре в него. Ако светкавица удари гнило дърво и то рухне, вината не е в светкавицата.

— А кое дърво според теб е здраво?

— Няма такива дървета, Алва — каза весело Уайнънд, — те не съществуват.

Алва Скарет не попита Уайнънд на какво се дължи новото му увлечение. Скарет смътно се досещаше. Свиваше рамене, смееше се и казваше на другите, че няма нищо тревожно, че това е „предпазен клапан“. Само двама души бяха наясно какво става с Гейл Уайнънд: Алва Скарет отчасти, а Елсуърт Тухи напълно.

Елсуърт Тухи — който преди всичко искаше да избегне сблъсък с Уайнънд точно в този момент — трудно потискаше негодуванието си, че Уайнънд не го набелязва за жертва. Почти му се искаше Уайнънд да се опита да го корумпира, независимо от последиците. Но Уайнънд рядко забелязваше съществуването му.

Уайнънд не се страхуваше от смъртта. През годините мисълта за самоубийство го бе спохождала неведнъж, но не като намерение, а като една от многото възможности, случващи се в живота. Приемаше я безразлично, с любезна учтивост, както се отнасяше към всяка възможност — и после забравяше за нея. Преживяваше и мигове на пълно изтощение, когато оставаше без воля. Преодоляваше това състояние, прекарвайки часове в галерията.

Така навърши петдесет и една години. Минаваха дни, в които не му се случваше нищо особено, а вечер нямаше желание за нищо.

 

 

Гейл Уайнънд седеше наведен на ръба на леглото, с лакти на коленете и с пистолет в ръка.

Да, каза си той, някъде тук се крие отговорът. Но аз не искам да го знам. Не искам да знам.

Обзе го пристъп на страх, изникнал от нежеланието му да се вглежда в съществуването си. Осъзна, че няма да умре тази вечер. Докато продължава да изпитва страх, има защо да живее, дори и това да означава, че се придвижва към някаква неясна катастрофа. Мисълта за смъртта не му даваше нищо. Мисълта, че е жив, му даваше оскъдна милостиня — смътен страх.

Размърда ръката си, претегляйки пистолета. Усмихна се подигравателно. Не, не е за теб, каза си той. Още не. Все още си достатъчно разумен и не искаш да умреш безсмислено. Това те възпря. То е остатък от нещо.

Захвърли пистолета на леглото — мигът бе отминал и нещото не го застрашаваше. Стана. Не се радваше, чувстваше умора, но отново беше в нормалното си състояние. Нямаше проблеми, трябваше само да приключи бързо деня и да си легне.

Слезе в кабинета, за да си налее питие.

Светна лампата в кабинета и видя подаръка на Тухи. До бюрото му имаше огромен изправен сандък. Видя го по-рано същата вечер, зачуди се какво ли по дяволите има вътре и го забрави.

Наля си питие и остана прав, отпивайки на малки глътки. Огромният сандък оставаше в полезрението му. Пиеше и се опитваше да отгатне какво има в него. Беше твърде висок и тесен, за да съдържа мебел. Не му идваше на ум каква вещ би могъл да му изпрати Тухи. Предполагаше, че ще е нещо по-дребно — например плик с намек за изнудване. Много хора напразно се бяха опитвали да го изнудват. Реши, че Тухи не е толкова глупав.

Изпи си питието, но не му хрумна нищо за съдържанието на сандъка и това го ядоса, сякаш решаваше трудна кръстословица. В чекмеджето на бюрото имаше комплект инструменти. Намери го и отвори сандъка.

Вътре беше статуята на Доминик Франкън, изваяна от Стивън Малъри.

Гейл Уайнънд отиде до бюрото и остави внимателно клещите, все едно че бяха от крехък кристал. Обърна се и отново се загледа в статуята. Не откъсна поглед от нея близо час.

Отиде до телефона и набра номера на Тухи.

— Ало? — каза гласът на Тухи. Нескритото му нетърпение показваше, че е изтръгнат от дълбок сън.

— Добре. Ела при мен — каза Уайнънд и затвори.

Тухи пристигна половин час по-късно. Влизаше за първи път в дома на Уайнънд, който лично му отвори вратата, все още по пижама. Уайнънд тръгна към кабинета, без да продума. Тухи го последва.

Голото мраморно тяло, с глава, отметната назад в екстаз, сякаш заличи стаята и тя престана да съществува, също като Храма на Стодард. Уайнънд прикова върху Тухи поглед, зареден с очакване и сдържан гняв.

— Искате да узнаете името на модела, нали? — попита Тухи. В гласа му прозвуча тържествуваща нотка.

— Не, по дяволите — отвърна Уайнънд. — Искам да знам името на скулптора.

Зачуди се защо Тухи не хареса въпроса му. На лицето на Тухи се изписа нещо по-силно от разочарование.

— Скулпторът ли? — каза Тухи. — Чакайте… да си спомня… струва ми се, че го знаех… Стивън… или Стенли… Стенли… Честно казано, не помня.

— Ако сте знаели всичко необходимо, за да купите статуята, вие знаете името на скулптора и никога няма да го забравите.

— Ще го открия, господин Уайнънд.

— Откъде я купихте?

— В магазин за изящни предмети, един от многото на „Второ Авеню“.

— Как се е озовала там?

— Не зная. Не съм питал. Купих я, защото познавам модела.

— Лъжете. Ако статуята ви е харесала само заради модела, не бихте поели този риск. Знаете, че не допускам никого в галерията си. Да не би да си въобразявате, че ще ви позволя да ми правите подарък за нея? Никой не се е осмелявал да ми прави такъв подарък. Бихте рискували само ако сте сигурен, дяволски сигурен, че това е безценна творба, ако сте сигурен, че няма как да не я приема. Че ще ме сломите. И наистина ме сломихте.

— Радвам се да го чуя, г-н Уайнънд.

— Ако това ви радва, нека ви кажа също колко ми е неприятна мисълта, че ми я подарявате вие. Неприятно ми е, че сте способен да я оцените. Не ви е присъщо. Макар че очевидно съм ви подценявал: вие сте по-голям познавач на изкуството, отколкото си мислех.

— При това положение приемам думите ви като комплимент и ви благодаря, г-н Уайнънд.

— И така, каква беше целта ви? Искате да ми намекнете, че ще я притежавам само ако склоня да се срещна с госпожа Питър Кийтинг?

— Съвсем не, господин Уайнънд. Подарявам ви я. Исках само да знаете, че това е госпожа Питър Кийтинг.

Уайнънд погледна статуята, после погледна Тухи.

— Жалък глупак! — изрече тихо Уайнънд.

Тухи се смути.

— Значи наистина използвате статуята като червен фенер. — Уайнънд се успокои и отклони поглед от очите на Тухи. — Така е по-добре, Тухи. Не сте толкова умен, колкото предположих.

— Но, господин Уайнънд, какво…?

— Не ви ли е ясно, че тази статуя е най-сигурният начин да убиете всякакъв интерес, който бих проявил към вашата госпожа Кийтинг?

— Не сте я виждали, господин Уайнънд.

— Сигурно е красива. Може би е по-красива от статуята. Но в нея го няма онова, което й е придал скулпторът. Ако човек гледа същото лице, но лишено от смисъл, като мъртва карикатура, не мислите ли, че ще намрази жената?

— Не сте я виждали.

— Добре, ще се срещна с нея. Казах ви, че или ще ви се размине, или ще си понесете последиците заради наглостта си. Но не съм ви обещал да спя с нея, нали? Само да се срещна с нея.

— Точно това е желанието ми, господин Уайнънд.

— Кажете й да се обади в офиса ми, за да й насрочат среща с мен.

— Благодаря ви, господин Уайнънд.

— Освен това лъжете, че не знаете името на скулптора. Но не си заслужава да ви карам да ми го кажете. Тя ще ми го каже.

— Сигурен съм, че ще ви го каже. Но защо да ви лъжа?

— Бог знае. Между другото, ако скулпторът не беше толкова добър, щяхте да останете без работа.

— Но нали имам договор, г-н Уайнънд.

— О, тия ги говорете на вашите профсъюзи, Елси! А сега е време да ми пожелаете лека нощ и да се махате.

— Да, г-н Уайнънд. Желая ви лека нощ.

Уайнънд го изпрати до коридора. На вратата му каза:

— Лош бизнесмен сте, Тухи. Не знам защо толкова много държите да се срещна с госпожа Кийтинг. Не знам каква е целта на вашия рекет, защо се опитвате да издействате поръчка за този ваш Кийтинг. Но каквото и да целите, не може стойността му да е толкова висока, че в замяна да се разделите с тази статуя.