Айн Ранд
Изворът (16)

I

Да стиска здраво юмруците си, сякаш кожата на дланите му се е сраснала със стоманата в тях — да държи краката си стабилни, силно притиснати към вертикалния натиск на плоската скала под подметките му — да не усеща тялото си, а само няколко точки на напрежение: коленете, китките, раменете и сондата в ръцете му — да усеща свредела, потръпващ в дълга конвулсивна вибрация — да усеща как потръпват стомахът му, дробовете, правите линии на каменните издатини, които се разпадат в назъбени жилки от трептенето — да чувства сондата и тялото си слети във волята на натиска, за да може стоманеното острие да се врязва бавно в гранита. В това се състоеше целият живот на Хауърд Роурк през изтеклите два месеца.

Стоеше на камъка, напечен от слънцето. Лицето му загоря до бронзово. Ризата лепнеше на дълги мокри петна по гърба му. Кариерата се издигаше наоколо с плоски издатини, преминаващи една в друга. Вселена без криви линии, без трева или пръст, опростена вселена от каменни плоскости, остри ръбове и ъгли. Камъкът не бе извайван бавно през вековете от наноси на ветрове и течения. Възникнал бе от разтопена маса, застивала бавно в незнайни дълбини. Земята го бе запратила нагоре. Белязан бе от насилие, което се възправяше срещу насилието на хората върху неговите жили.

Правите равнини свидетелстваха за силата на всеки разрез, натискът на всеки удар пробиваше в еднаква посока, камъкът се разломяваше с непреклонна съпротива. Сондите се забиваха с глухо, неспирно бръмчене, звуковото напрежение се врязваше в нервите и черепите, сякаш вибриращите инструменти бавно разбиваха и камъка, и хората, държащи ги в ръце.

Работата му харесваше. Усещаше я като състезание по борба между мускулите си и гранита. Вечер беше много изморен. Харесваше чувството на празнота в изтощеното си тяло.

Всяка вечер извървяваше пеша двете мили от кариерата до градчето, където живееха работниците. Минаваше през гора. Усещаше топлата и мека почва под краката си. След деня, прекаран на гранитните ръбове, това бе странно усещане, на което се радваше всяка вечер като на ново удоволствие. Гледаше надолу, за да вижда как краката му газят повърхност, която поддава, отстъпва и остава белязана от следите на стъпките.

В таванската му стая имаше баня. Боята отдавна се бе олющила от дюшемето и голите дъски бяха сиво-бели. Лежеше дълго във ваната. Хладната вода поемаше каменния прах от кожата му. Отпускаше глава на ръба на ваната и затваряше очи. Огромното изтощение се превръщаше в отмора, в която имаше само едно: бавното удоволствие на оттеглящото се от мускулите му напрежение.

Вечеряше в столовата заедно с други работници от кариерата. Сядаше сам на маса в ъгъла. Изпаренията от мазнините, изгарящи по огромната газова готварска печка, изпълваха помещението с лепкава мъгла. Ядеше малко. Пиеше много вода; студената искряща течност в чистата чаша го опияняваше.

Спеше в малка дървена стая под покрива. Гредите на тавана се спускаха над леглото му. Когато валеше, чуваше всяка капка на покрива и трябваше да се напрегне, за да разбере защо не усеща дъжда по тялото си.

Понякога след вечеря отиваше в гората зад къщата. Отпускаше се на земята по очи, с лакти, забити напред и брадичка, подпряна на дланите. Наблюдаваше извивките на жилчиците в зелените стръкчета трева пред лицето си. Духваше, стръкчетата потръпваха и застиваха в покой. Обръщаше се по гръб и лежеше без да мърда, а земята под него беше топла. Далеч нависоко листата бяха зелени. Имаха тъмен и наситен цвят, който сякаш се сгъстяваше, преди да го разтвори здрачът. Листата висяха неподвижни на фона на бляскавото лимоненожълто небе. Сияйната бледност на небето подсилваше гаснещата светлина. Притискаше хълбоците и гърба си към земята отдолу. Тя първо оказваше съпротива, после поддаваше. Изпитваше усещане за мълчалива победа; усещаше смътно, чувствено удоволствие в мускулите на краката си.

Понякога, не много често, сядаше и дълго оставаше така. После се усмихваше с бавна усмивка на екзекутор, наблюдаващ жертвата си. Мислеше за отминаващите дни, за сградите, които можеше да построи през това време, които трябваше да построи, но сигурно никога нямаше да построи. Наблюдаваше неканената поява на болката със студено любопитство на страничен наблюдател. Казваше си: гледай ти, ето я отново. Изчакваше я колко дълго ще трае. Изпитваше странно, жестоко удоволствие да наблюдава битката си с нея. Дори понякога забравяше, че тя е собственото му страдание. Усмихваше се презрително, без да осъзнава, че се смее на собствената си агония. Тези мигове бяха редки, но когато настъпваха, той се чувстваше също както в кариерата: трябва да разбива гранита, да насочва острието и да руши в себе си онова, което продължава да моли за милост.

 

 

През лятото Доминик Франкън заживя сама в голямото бащино имение в колониален стил, на три мили от градчето с кариерата. Не приемаше посетители. Възрастен пазач и съпругата му бяха единствените човешки същества, които виждаше, не много често и само когато е необходимо. Те живееха близо до къщата, при конюшните. Пазачът се грижеше за земята и конете, жена му се грижеше за къщата и готвеше на Доминик.

Ястията бяха поднасяни с изящна строгост, усвоена от възрастната жена в дните, когато майката на Доминик бе жива и в присъствието на гостите заемаше почетното място на масата в голямата трапезария. Вечер Доминик заварваше единственото си място на масата подредено като за официална вечеря, със запалени свещи. Неподвижните им жълти пламъци блестяха като копия на почетна стража. В тъмнината стаята изглеждаше огромна, като зала. Високите прозорци бяха като войскови строй. В средата на дългата маса имаше осветена кристална купа с една-единствена водна лилия, разтворила бяло венчелистче около тичинките, жълти като огъня на свещите.

Възрастната жена поднасяше вечерята мълчаливо и без да се натрапва. После веднага изчезваше от къщата. Доминик се качваше в спалнята и намираше на леглото грижливо сгъната изящната си нощница. Сутрин влизаше в банята и заварваше ваната пълна с вода, ароматизирана с хиацинтови соли. Синьо-зелените плочки блестяха под краката й, огромни хавлии като преспи поемаха тялото й — но не чуваше никакви стъпки и не виждаше жив човек в къщата. Възрастната жена се отнасяше към Доминик толкова внимателно и предпазливо, колкото към венецианското стъкло в шкафовете на салона.

Доминик беше прекарала много лета и зими, умишлено заобиколена с хора, за да се чувства сама. Експериментът с истинската самота я очароваше. Поддаде се напълно на слабостта, която никога не си беше позволявала: слабостта да се наслаждава на самотата. Протягаше ръцете и ги отпускаше лениво, усещайки сладостна, сънлива тежест над лактите си, като след първото питие. Радваше се на летните си рокли, усещаше коленете си, чувстваше леката съпротива на тъканите в бедрата си, когато се движи. Усещаше не тъканта, а коленете и бедрата си.

Къщата се издигаше самотна сред огромно имение, отвъд което се простираха гори. На разстояние от мили нямаше никакви съседи. Яздеше по дълги, пусти пътища, по скрити пътеки, водещи към никъде. Листата блестяха на слънцето. Клончетата се разклащаха от нейното препускане. Понякога дъхът й спираше от внезапното усещане, че след завоя ще я пресрещне нещо великолепно и убийствено; не можеше да определи точно какво е, не знаеше дали е гледка, човек или събитие. Сигурна беше само, че ще й дари усещане за скверно удоволствие.

Понякога тръгваше пеша от къщата и извървяваше много мили, без да има нито цел, нито да знае кога ще се върне. Край нея минаваха автомобили; хората от градчето с кариерата я познаваха и й се кланяха; смятаха я за господарката на имението, като майка й навремето. Излизаше от пътя и тръгваше в гората, размахвайки широко ръце, с отметната глава, загледана във върхарите на дърветата. Виждаше как облаците плуват над листата, сякаш гигантското дърво пред нея се движи и накланя, готово да връхлети и да я смаже; спираше, зачакваше с отметната глава и стегнато гърло, като че ли иска дървото да я смаже. После вдигаше рамене и продължаваше. Разтваряше нетърпеливо дебелите клони от пътя си и те драскаха голите й ръце. Вървеше дълго, след като се изтощи, налагаше си да върви напред въпреки умората в мускулите. След това се свличаше по гръб и оставаше неподвижна, с разтворени ръце и крака като кръст на земята, дишайки свободно, с чувство за празнота и лекота, усещайки тежестта на въздуха като натиск над гърдите си.

Понякога сутрин се събуждаше в спалнята си и чуваше взривовете в гранитната кариера. Протягаше се с ръце, изпънати високо над главата върху бялата копринена възглавница и слушаше. Харесваше й този звук на разрушение.

 

 

Слънцето печеше силно и тя знаеше, че в гранитната кариера ще бъде още по-горещо. Тъй като не искаше да среща никого, тъй като знаеше също, че там ще има група работници, Доминик тръгна към кариерата. Мисълта да отиде в такъв зноен ден в кариерата беше отблъскваща. Наслади се на очакването.

Излезе от гората на ръба на огромната каменна вдлъбнатина. Сякаш попадна в камера за екзекуции, пълна с нажежена пара. Зноят се излъчваше не от слънцето, а от насечената земя, от плоските прорези в скалите. Раменете, главата и гърбът й бяха изложени на слънцето, но ги чувстваше хладни. Горещият полъх на камъка се издигна по краката й, до гърлото и ноздрите. Долу въздухът трептеше, огнени искри прорязваха гранита. Стори й се, че камъкът се раздвижва, разтапя и потича в бели струи лава. Сонди и чукове разбиваха неподвижния застоял въздух. Загледа се покварено в мъжете, работещи на нажежените тераси. Не приличаха на работници, а на каторжници, осъдени на неописуемо наказание за неописуемо престъпление. Не можеше да откъсне поглед от тях.

Присъствието й беше оскърбително за хората долу. Роклята беше с цвят на вода — бледо синьо-зелена, семпла и скъпа, с плисета като стъклени ръбове. Тънките й токове бяха раздалечени и здраво стъпили на скалата. Косата й приличаше на гладък шлем. Невероятно крехкото й тяло се открояваше на небето. Присъствието й излагаше на показ тънката прохлада в градините и салоните на имението.

Втренчи се надолу. Очите й спряха върху оранжевата коса на мъж, който вдигна глава и я погледна.

Закова се на място, защото първото й усещане не бе за поглед, а за докосване: сякаш не бе гледка на човек, а плесница в лицето. Едната й ръка остана далеч от тялото, с широко разтворени пръсти, сякаш срещу стена. Осъзна, че не може да мръдне, докато той не й позволи.

Видя устата му и мълчаливото презрение, изписано на устните; видя сухите му хлътнали бузи и студения, ясен блясък на очите, в които нямаше капчица милост. Нямаше по-красиво лице от неговото — то изразяваше абстракцията на силата. Заля я гняв, протест и съпротива — но и наслада. Той стоеше и я гледаше; не беше поглед, а акт на притежание. Помисли, че лицето й трябва да придобие изражение, което да му даде заслужения отговор. Но вместо това заразглежда каменния прах по загорелите му ръце, мократа риза, прилепнала към ребрата му, издължените му крака. Сети се за мъжките статуи, които издирваше; замисли се как изглежда гол. В погледа му видя, че я гледа, сякаш се досеща. Осъзна, че вече има цел в живота си — внезапна, съкрушителна омраза към този мъж.

Тя първа се раздвижи. Обърна се и се отдалечи. На пътеката видя началника на кариерата и махна с ръка. Той се втурна да я посрещне.

— Госпожице Франкън! Как сте, госпожице Франкън!

Надяваше се мъжът долу да е чул тези думи. За първи път в живота си й стана приятно, че е госпожица Франкън, зарадва се на положението и имуществото на баща си, които винаги бе презирала. Внезапно помисли, че мъжът долу е най-обикновен работник, собственост на собственика на кариерата, а самата тя е почти собственик на кариерата.

Началникът стоеше почтително пред нея. Тя се усмихна и каза:

— Сигурно един ден ще наследя кариерата. Все някога трябва да проявя интерес към нея.

Директорът я поведе по пътеката, показа й кариерата, обясни й работата. Тя прекоси с него цялата кариера, слезе до прашната зелена долинка с бараките, разгледа внимателно удивителните машини. Прекара в кариерата достатъчно дълго. После се върна сама на ръба на гранитната вдлъбнатина.

Видя го отдалеч, докато приближаваше. Той работеше. Видя паднал над лицето му кичур рижава коса, който се полюшкваше с вибрациите на сондата. Помисли си: дано вибрациите на сондата му причиняват болка, дано тялото му да боли, дано болката е в тялото му.

Когато се изправи на скалите над него, той вдигна глава и я погледна. Тя не разбра кога е забелязал, че се приближава. Погледна, сякаш очакваше тя да е там, сякаш знаеше, че ще се върне. Видя на лицето му нещо като усмивка, по-оскърбителна от думи. Продължи да я гледа нахално и право в очите, без да мръдне, да трепне или да се обърне, за да признае, че няма право да я гледа по такъв начин. Не само беше придобил това право, а мълчаливо й казваше, че го е получил от нея.

Тя се обърна рязко и тръгна надолу по скалистия склон, отдалечавайки се от кариерата.

 

 

Запомни не очите, не устата, а ръцете му. Смисълът на този ден сякаш се свеждаше до една-единствена картина, запечатала се в съзнанието й: ръката му, опряна в гранита. Виждаше я съвсем ясно: върховете на пръстите му се притискаха в камъка, в дългите пръсти преминаваха правите линии на сухожилията, разположени ветрилообразно от китката към кокалчетата. Мислеше за него, но във всичките си мисли виждаше само ръката върху гранита. Изплаши се. Не разбираше.

Та той е най-обикновен работник, наемник, полагащ каторжен труд. Замисли се, седнала пред стъклото на тоалетката. Гледаше кристалните предмети пред себе си. Бяха като скулптури от лед, открояващи собствената й хладна и луксозна крехкост. Замисли се за тялото му, изпълнено с напрежение, за дрехите му, напоени с прах и пот, за ръцете му. Съсредоточи се върху контраста, който я унижаваше. Облегна се и затвори очи. Спомни си многото видни мъже, които бе отхвърлила. Мислеше за работника в кариерата. Помисли, че може да я сломи не мъж, на когото се възхищава, а мъж, към когото изпитва отвращение. Отпусна глава на ръката си. Прималя от наслада.

В продължение на два дни се отдаде на планове как да избяга от това място. В куфара си намери стари туристически дипляни, разгледа ги, избра курорт, хотел и стая в хотела, избра на кой влак да се качи, на кой кораб и в кой номер каюта. Тези занимания й доставиха порочно удоволствие, защото знаеше, че няма да тръгне за никъде. Ще се върне в кариерата.

Върна се в кариерата след три дни. Спря се над разлома, където той работеше, застана и се вторачи в него. Той вдигна глава, но тя не се обърна. Погледът й му казваше, че знае какво прави, но не го уважава достатъчно, за да го скрие. Неговият поглед каза само, че е очаквал да дойде. Наведе се над сондата и продължи работата си. Тя зачака. Искаше да погледне нагоре. Знаеше, че и той знае. Не я погледна.

Стоеше, загледана в ръцете му. Искаше да види как докосва камъка. Забрави сондата и динамита. Достави й удоволствие мисълта, че разбива гранита с ръце.

Началникът на кариерата я извика по име, забързан по пътеката към нея. Обърна се към него.

— Харесва ми да гледам как работят мъжете — обясни тя.

— Впечатляващо, нали? — съгласи се началникът. — Вижте влака, тръгва с току-що натоварения гранит.

Но тя не погледна влака. Гледаше мъжа долу, вперил поглед в нея. Знае, че точно сега тя не иска да я гледа, каза безочливият блясък в очите му. Обърна глава. Погледът на началника мина над кариерата и се спря на човека под тях.

— Ей, ти, долу! — извика той. — Да работиш ли ти плащат или да зяпаш?

Мъжът се наведе мълчаливо над сондата. Доминик се изсмя високо.

Началникът каза:

— Тия хора тук не са стока, госпожице Франкън… Някои са бивши затворници.

— Този бил ли е в затвора? — попита тя, сочейки надолу.

— Не знам. Не ги познавам всички.

Искаше й се да е бил затворник. Чудеше се дали все още бият с бич осъдените. Надяваше се да ги бият. При тази мисъл й призля, както в детството й, когато сънуваше, че пада от висока стълба. Почувства, че стомахът й премалява.

Обърна се рязко и си тръгна от кариерата.

Върна се след няколко дни. Ненадейно го видя на плоска каменна тераса, встрани от пътеката. Закова се на място. Не искаше да се приближава до него. Странно й беше, че е пред нея, а тя няма защитата и извинението на дистанцията.

Стоеше и я гледаше право в очите. Разбираха се агресивно и интимно, защото до този момент не бяха разменяли нито дума. Тя разруши усещането с въпроса:

— Защо всеки път се взираш в мен?

Помисли с облекчение, че думите са най-доброто средство да отблъснеш някого. Отхвърли всичко, което знаеха и двамата, назовавайки го с думи. Той помълча за миг, загледан в нея. Тя се ужаси при мисълта, че той няма да отговори, че с мълчание ще й каже твърде ясно защо няма нужда от отговор. Но той отговори:

— По същата причина, поради която вие се взирате в мен.

— Не знам какво имаш предвид.

— Ако не знаехте, щяхте повече да се чудите и по-малко да се ядосвате, госпожице Франкън.

— Знаеш името ми?

— Достатъчно високо го разгласявате.

— По-добре не бъди нахален. Мога да те уволня на секундата, нали знаеш.

Той обърна глава, търсейки някого сред мъжете долу. Попита:

— Да извикам ли началника?

Тя се усмихна презрително.

— Не, разбира се. Би било твърде лесно. Но тъй като знаеш коя съм, ще е по-добре, ако престанеш да се взираш в мен, когато идвам тук. Може да бъде изтълкувано погрешно.

— Не мисля.

Тя се обърна. Трябваше да контролира гласа си. Погледна над каменните тераси. Попита:

— Трудна ли е работата тук?

— Да. Ужасно.

— Изморяваш ли се?

— Нечовешки.

— Какво усещаш?

— Едва ходя в края на деня. През нощта не мога да раздвижа ръцете си. Лежейки в леглото, мога да различа всеки мускул на тялото си по различните видове болка.

Даде си сметка, че той не говори за себе си, а говори за нея, казва неща, които тя иска да чуе, казва й, че знае защо тя иска да чуе точно тези изречения.

Обзе я гняв, който я изпълни с доволство, защото беше студен и уверен. Но почувства и желание кожата й да докосне неговата, да притисне голата си ръка до неговата — само толкова. Желанието не стигна по-далеч.

Попита спокойно:

— Не ти е тук мястото, нали? Не говориш като работник. Какъв си бил преди?

— Електротехник. Водопроводчик. Мазач. Много неща.

— Защо работиш тук?

— Заради парите, които ми плащате, госпожице Франкън.

Тя сви рамене. Обърна се и се отдалечи по пътеката. Знаеше, че я гледа. Не се обърна назад. Прекоси бързо кариерата. Повече не се върна на пътеката, от която можеше да го види.