Айн Ранд
Изворът (14)

XIV

Лусиъс Хайер упорито отказа да умре. Възстанови се от удара и се върна в кантората въпреки възраженията на своя лекар и загрижеността на Гай Франкън. Франкън предложи да изкупи дела му. Хайер отказа с вторачен воднист поглед. Идваше в кантората веднъж на два-три дни, както обикновено изчиташе кореспонденцията, оставена в коша за писма, сядаше на бюрото и рисуваше цветя на чисти бели листове, после си отиваше у дома. Вървеше бавно, провличайки крака, с лакти, притиснати до тялото и изпънати напред ръце, с полузатворени пръсти, като нокти на птица. Пръстите му трепереха. Не можеше да използва лявата си ръка. Не искаше да се пенсионира. Харесваше си името, изписано на бланките за писма на фирмата.

Смътно се чудеше защо вече не го запознават с изтъкнати клиенти, защо вижда чертежите на новите сгради чак когато са наполовина построени. Щом отвореше дума по този въпрос, Франкън възразяваше:

— Лусиъс, и през ум не ми минава да те безпокоя, като си в това състояние. Всеки друг отдавна би се пенсионирал.

Франкън леко го озадачаваше. Но Питър Кийтинг направо го объркваше. Кийтинг едва го поздравяваше, като се срещнат. Кимваше му от немай къде. Излизаше си на средата на изречение, адресирано към него. Хайер нареждаше нещо дребно на някой чертожник, но то не се изпълняваше и чертожникът го уведомяваше, че нареждането е отменено от г-н Кийтинг. Хайер не разбираше защо става така. Помнеше Кийтинг като стеснителното момче, с което тъй приятно си бяха говорили за порцеланови антики. Първоначално търсеше оправдавания за Кийтинг, после се опита да го умилостиви, унизен и непохватен. Накрая взе да изпитва необясним страх от Кийтинг. Оплака се на Франкън. Каза сприхаво, с тон на човек, който никога не е имал възможност да упражни авторитета си:

— Твоето момче, Гай, този Кийтинг, става непоносим. Държи се грубо с мен. Трябва да го уволниш.

— Ето, виждаш ли, Лусиъс — отвърна сухо Франкън, — защо казвам, че трябва да се пенсионираш. Претоварваш се с нервно напрежение и започваш да си въобразяваш разни неща.

И тогава обявиха конкурс за проект на сграда на „Космо-Слотник“.

Компанията „Космо-Слотник Пикчърс“ от Холивуд, Калифорния, реши да си построи изумителна административна сграда в Ню Йорк — 40-етажен небостъргач с кинозала и офиси. Обявен бе конкурс за архитект със срок една година. Обявата гласеше, че „Космо-Слотник“ е не само водеща компания във филмовото изкуство, но и във всички изкуства, тъй като киноизкуството обхваща всички изкуства. И тъй като архитектурата е изящен, макар и пренебрегван клон на естетиката, „Космо-Слотник“ е готова да я изведе на мястото, което й се полага.

Във вестниците, наред с новините за определянето на ролите във филма „Ще си взема моряк“ и заснемането на „Съпруги за продан“, се появиха разкази за Партенона и Пантеона. Г-ца Сали О’Дон бе фотографирана на стъпалата на Реймската катедрала — по бански костюм, а господин Прат Пърсел (по прякор Съдружника) каза в интервю, че винаги си е мечтал да бъде водещ строител, ако не бе станал филмов актьор. Цитирани бяха мисли на Ралстън Холкъм, Гай Франкън и Гордън Л. Прескът за бъдещето на американската архитектура в статия, написана от г-ца Димпълс Уилямс. Отпечатано бе въображаемо интервю с разсъждения на сър Кристофър Рен за киното. В неделните притурки излизаха снимки на начинаещи актриси от „Космо-Слотник“ по шорти и спортни пуловери, застанали с линеали и сметачни линийки пред чертожни дъски с надпис: „Космо-Слотник Билдинг“ над огромна въпросителна.

В конкурса можеха да участват всички архитекти от всички страни. Сградата щеше да бъде построена на Бродуей и щеше да струва десет милиона долара. Трябваше да символизира гения на модерната технология и духа на американския народ; предварително беше наречена „най-красивата сграда в света“. Журито за конкурса включваше г-н Шупи, представител на „Космо“, г-н Слотник, представител на „Слотник“, професор Питъркин от Стантънския технологичен институт, кмета на Ню Йорк, Ралстън Холкъм, президент на АГА, и Елсуърт М. Тухи.

— Яви се, Питър! — каза въодушевено Франкън на Питър. — Покажи най-доброто, на което си способен. Дай всичко от себе си. Това е големият ти шанс. Ще станеш световноизвестен, ако спечелиш. Ще направим следното: на нашата кандидатура ще изпишем твоето име и името на фирмата. Ако спечелим, ще получиш една пета от наградата. Голямата награда е шестдесет хиляди долара, нали знаеш.

— Хайер ще възрази — каза внимателно Кийтинг.

— Нека възразява. Точно това целя. Може да се подсети какво е редно да направи. А аз… ти знаеш какво мисля, Питър. Вече гледам на теб като на съдружник. Дължа ти го. Ти го заслужаваш. Конкурсът може да се окаже за теб ключ към тази врата.

Кийтинг преправи пет пъти проекта си. Намрази го. Намрази всяка греда на сградата, още преди да се е родила. Работеше с треперещи ръце. Не виждаше чертежа под ръцете си. Мислеше за другите участници в конкурса, за човека, който ще го спечели и всички ще разберат, че е по-добър от него. Чудеше се какво ще направи този човек, как ще реши проблема, за да спечели. Трябваше да победи този човек. Всичко друго беше без значение. Вече нямаше Питър Кийтинг, имаше само всмукателна камера, подобна на тропическото растение, за което бе чул. Растение, което привлича насекоми, улавя ги и ги изсмуква, докато ги пресуши. Така се изхранва.

Обзе го огромна несигурност, когато привърши скиците на изящната сграда от бял мрамор. Приличаше на ренесансов дворец от гума, извисяващ се цели четиридесет етажа. Спря се на ренесансовия стил, защото знаеше неписания закон, че всички журита на архитектурни конкурси харесват колоните и защото Ралстън Холкъм бе в журито. Взе по нещичко от всички любими на Холкъм италиански дворци. Изглеждаше добре… може би… не беше сигурен. И нямаше кого да пита.

Тези думи сякаш отекнаха в главата му. Изпадна в сляпа ярост. Усети я преди да осъзнае какво я предизвиква, но почти в същия миг си даде сметка, че има човек, когото може да попита. Не искаше да мисли за него, нямаше желание да ходи при него. Гневът се разля по лицето му. Знаеше, че няма как да не отиде.

Опита се да прогони тази мисъл. Никъде няма да ходи. Но времето минаваше. Когато срокът наближи, прибра чертежите в една папка и отиде в кантората на Роурк.

Роурк седеше сам на бюрото в огромната стая. По нищо не личеше да има работа.

— Здравей, Хауърд! — каза весело Кийтинг. — Как си? Не те прекъсвам, нали?

— Здравей, Питър — каза Роурк. — Не ме прекъсваш.

— Много ли си зает?

— Не.

— Имаш ли нещо против да седна за няколко минути?

— Сядай.

— Направил си хубава сграда, Хауърд. Видях магазина на Фарго. Прекрасен е. Поздравления.

— Благодаря.

— Напредваш бързо. Вече си изпълнил три поръчки, нали?

— Четири.

— Да, четири. Много добре. Чух, че си имал някакви проблеми със семейство Санбърн.

— Така е.

— Нещата невинаги вървят гладко, нали знаеш… Нямаш ли поръчки оттогава? Никакви ли?

— Не. Никакви.

— Ще получиш. Винаги съм казвал, че няма защо архитектите да се хващаме за гушите, има достатъчно работа за всички ни, трябва да развиваме професионално единство и сътрудничество. Между другото, кандидатира ли се за участие в конкурса?

— Какъв конкурс?

— Конкурсът. Конкурсът на „Космо-Слотник“.

— Няма да участвам.

— Няма да участваш ли? Изобщо?

— Не.

— Защо?

— Не участвам в конкурси.

— Защо, за бога?

— Хайде, Питър. Не си дошъл да говорим за това.

— Всъщност мислех да ти покажа моя проект. Не че искам да ми помогнеш, искам само твоето мнение, да ми кажеш какво мислиш за него по принцип.

Бързо отвори папката.

Роурк разгледа чертежите. Кийтинг попита:

— Е? Добре ли е?

— Не. Нищо не струва. И ти знаеш, че е така.

В продължение на няколко часа Кийтинг не откъсна очи от Роурк. Небето ставаше все по-тъмно, прозорците на града светнаха. Роурк говореше, обясняваше, прокарваше линии през чертежите, разплиташе лабиринта на изходите на кинозалата, разсичаше прозорци, поправяше коридори, махаше излишни сводове, изправяше стълбища. В един момент Кийтинг промълви:

— За бога, Хауърд! Защо не участваш в конкурса, щом можеш да проектираш така?

Роурк отговори:

— Защото не мога. Нищо не излиза. Идеите ми секват, ако се опитам да работя такъв проект. Не мога да предложа на журито онова, което то иска. Но мога да оправя нечий сбъркан проект, щом го видя.

Беше се съмнало, когато Роурк бутна чертежите настрана. Кийтинг прошепна:

— А фасадата?

— По дяволите твоята фасада! Не ми се гледат проклетите ти ренесансови фасади! — Въпреки всичко я погледна. Не можа да се сдържи и ръката му нахвърля няколко линии по фасадата. — Добре де, дявол да го вземе, предложи им хубав ренесанс, ако се налага и ако изобщо има такъв! Само че аз не мога да го направя вместо теб. Сам го измисли. Нещо такова. По-просто, Питър, нека е по-просто, по-изчистено, възможно най-почтено, ако изобщо има почтеност в тия неща. Сега си иди и се опитай да измислиш нещо в този дух.

Кийтинг се прибра. Пречерта плановете на Роурк. Довърши беглата скица на фасадата, нахвърляна от Роурк. Получи се изящна, завършена рисунка. Пусна чертежите по пощата на адрес:

Конкурс „Най-красивата сграда в света“

„Космо-Слотник Пикчърс“, Инк.

Ню Йорк

На плика, приложен към кандидатурата, бе изписано: „Франкън&Хайер“, архитекти, Питър Кийтинг, проектант.

 

 

Зимата минаваше. Роурк не получи други предложения, не се появиха никакви поръчки. Седеше на бюрото си и понякога дори не се сещаше да светне лампите, когато се стъмни. Тегнещите часове на бездействие в кантората, неподвижната врата и въздух сякаш се просмукваха в мускулите му. Ставаше и запращаше някоя книга в стената, за да усети, че ръката му се движи, за да чуе как отеква ударът. Засмиваше се, вдигаше книгата и я поставяше внимателно на бюрото. Светваше настолната лампа. След това застиваше с ръце в светлинния конус под лампата, започваше да разглежда ръцете си и бавно разтваряше пръсти. Спомняше си какво му бе казал Камерън преди много време. Отдръпваше ръцете си. Вземаше си палтото, изгасваше лампите, заключваше вратата и си отиваше у дома.

С наближаването на пролетта си даде сметка, че парите му скоро ще свършат. Редовно плащаше наема за кантората на първо число. Искаше да усеща предстоящите тридесет дни, през които ще може да остане в кантората. Влизаше спокойно в нея всяка сутрин. Осъзна обаче, че не иска да поглежда календара, когато се стъмва, защото вижда, че си отива още един от тридесетте дни. Щом го забеляза, започна умишлено да гледа календара. Беше като състезание, състезание между неговите пари за наема и… не знаеше кой е другият състезател. Може би всеки човек, с когото се разминава на улицата.

Когато се качваше към кантората си, операторите на асансьора го поглеждаха странно, лениво и любопитно. Понякога ги заговаряше, те му отвръщаха, наистина не арогантно, но с безразличен и провлечен тон, който сякаш след миг ще стане арогантен. Не знаеха какво работи, но знаеха, че е човек, при когото никога не идват клиенти. По настояване на Остин Хелър ходеше на неговите партита. Гостите го питаха:

— Архитект ли сте? Простете ми, не разбирам от архитектура. Какво сте построили?

Отговаряше им, а те казваха:

— О, така ли — и той разбираше от пресилената им любезност, че е самонадеяно да се смята за архитект. Не бяха виждали неговите сгради, не знаеха дали са добри или калпави — никога не бяха чували за тези сгради.

Беше като война, в която трябва да се бие срещу нищо, налагаше се да воюва, трябваше да воюва, нямаше избор, нито противник.

Спираше край строежите и разглеждаше стоманените скелета. Понякога имаше чувството, че гредите и трегерите се превръщат не в здание, а в бариера, която се изпречва пред него и той никога не ще успее да направи няколкото стъпки по тротоара, които го разделят от дървената ограда около строежа. Изпитваше болка — притъпена и разсеяна. Вярно е, казваше си, но тялото му отвръщаше с недосегаема здравословност: не, не е вярно.

Магазинът на Фарго вече работеше. Но една сграда не може да спаси целия квартал; конкурентите на Фарго бяха прави, търговията се изместваше далеч от центъра на града, клиентите го напускаха. Заговори се открито за упадъка на Джон Фарго, който не само бе сгрешил в преценката си за бизнеса, но бе инвестирал в нелепа сграда. Според приказките това доказваше, че обществото отказва да възприеме архитектурните нововъведения. Никой не каза, че неговият магазин е най-чистият и най-осветеният в града, че благодарение на изкусния проект магазинът е възможно най-функционален, нито че кварталът е бил обречен още преди магазинът да бъде построен. Вината бе хвърлена върху сградата.

Атълстън Бийсли, светски лъв на архитектурната гилдия и придворен шут на АГА, който никога не бе построил нищо, но организираше всички благотворителни балове, писа в своята рубрика „Шеги и приумици“ в Бюлетина на АГА:

„Ето ви, момчета и момичета, приказка с поука: Имало едно време едно момченце. Косата му била с цвета на тиква за Деня на Вси Светии. То се смятало за по-добро от всички вас, обикновените момчета и момичета. И за да го докаже, се хванало и построило къща. Тя била много красива, само дето никой не можел да живее в нея. Построило и магазин — прекрасен магазин, само дето фалирал. Построило и много прочута сграда: двуколка на черен път. Последната се оказва наистина много процъфтяваща, което вероятно показва, че това е подходящото поле за изява на момченцето.“

В края на март Роурк прочете във вестниците за Роджър Енрайт. Той беше милионер, имаше нефтен концерн и нямаше никакви задръжки. Затова името му се появяваше често във вестниците. Предизвикваше полувъзхитителен, полуприсмехулен ужас с множеството си най-различни авантюри. Последната беше проект за нов вид жилищен комплекс — сграда с апартаменти, всеки от които е отделен от другите, като скъп частен дом. Щеше да се нарича „Енрайт Хауз“. Енрайт обяви, че иска той да бъде различен от всички други сгради. Потърси някои от най-известните архитекти в града, но не одобри нито един.

Роурк възприе дописката във вестника като лична покана, като някакъв шанс, предложен конкретно на него. За първи път реши сам да поиска поръчка. Обади се за среща с Роджър Енрайт. Прие го неговият секретар, млад и отегчен мъж, който го разпита за професионалния му опит. Зададе въпросите бавно, сякаш се мъчеше да реши какво точно се пита в такъв случай, тъй като отговорите няма да имат никакво значение; хвърли поглед на няколко снимки със сгради на Роурк и заяви, че господин Енрайт няма да прояви интерес.

През първата седмица на април, след като Роурк плати с последните си пари наема на кантората за още един месец, му поръчаха да предложи чертежи за нова сграда за „Манхатън Банк Къмпани“. Поръчката бе от г-н Уайдлър, член на съвета на директорите, приятел на младия Ричард Санбърн. Уайдлър му каза:

— Водих истинска битка, г-н Роурк, и мисля, че спечелих. Лично ги заведох в къщата на Санбърн и двамата с Дик им обяснихме някои неща. Но директорите трябва да видят чертежите, преди да вземат решение. Така че нека ви кажа честно, още не е напълно сигурно, но е почти сигурно. Отхвърлиха двама други архитекти. Проявяват голям интерес към вас. Направете чертежите. Успех!

Състоянието на Хенри Камерън се влоши и лекарят предупреди сестра му, че той няма да се възстанови. Тя не повярва. Хранеше надежди, защото виждаше, че Камерън, легнал неподвижно в леглото, изглежда ведър и… почти щастлив, дума, която според нея дотогава не подхождаше за брат й.

Но една вечер се уплаши, когато той внезапно каза:

— Обади се на Хауърд. Помоли го да дойде.

През всичките три години, откакто спря да работи, Камерън нито веднъж не повика Роурк. Просто чакаше посещенията му.

Роурк пристигна след час. Седна до леглото и Камерън му заговори както обикновено. Не каза нищо за необичайната си покана и не обясни причината за нея. Нощта беше топла, прозорецът на спалнята на Камерън беше отворен към притъмнялата градина. В една пауза между изреченията се вслуша в тишината на дърветата отвън, в надвисналото мълчание в късния час. Повика сестра си и каза:

— Приготви на Хауърд леглото във всекидневната. Ще преспи тук.

Роурк го погледна и разбра. Кимна в знак на съгласие. Разбра какво му каза Камерън с безмълвния си сериозен поглед.

Роурк остана в къщата три дни. Никой не споменаваше нито за престоя му, нито колко дълго ще остане. Присъствието му се приемаше като нещо естествено, за което няма нужда да се говори. Госпожица Камерън разбра и усети, че не бива да казва нищо. Ходеше из къщата мълчаливо, примирена в отчаянието си.

Камерън не искаше Роурк да седи непрекъснато при него. Казваше му:

— Излез и се разходи из градината, Хауърд. Хубаво е, тревата никне. — Лежеше в леглото и гледаше доволно през отворения прозорец как Роурк се движи сред голите дървета на фона на бледосиньото небе.

Искаше само да се хранят заедно. Г-ца Камерън слагаше поднос на коленете на Камерън, а на Роурк сервираше на масичка до леглото. Камерън сякаш изпитваше удоволствие от нещо, което никога не бе нито имал, нито търсил: усещането за топлота в повтарящите всекидневни действия, усещането за семейство.

Вечерта на третия ден Камерън се бе подпрял на възглавницата, говорейки както обикновено, но думите излизаха бавно. Главата му беше неподвижна. Роурк слушаше и се опитваше да не показва, че знае какво става в страшните паузи между думите на Камерън. Думите звучаха естествено, но усилието, което му струваха, щеше да остане последната тайна на Камерън. Такова бе неговото желание.

Камерън говореше за бъдещето на строителните материали.

— Следи индустрията на леките метали, Хауърд… След няколко… години… ще правят удивителни неща… Наблюдавай пластмасите, те ще открият нова епоха… Ще има нови инструменти, нови средства, нови форми… Ще трябва да показваш… на проклетите глупаци… какви богатства създава за тях човешкият ум… какви възможности… Миналата седмица четох за нов вид синтетична плочка… и си помислих, че може да се използва там, където нищо… друго не е подходящо… например малка къща… за около пет хиляди долара…

След малко замълча и затвори очи. После Роурк чу как прошепва внезапно:

— Гейл Уайнънд…

Роурк се наведе към него, изненадан.

— Вече… не мразя никого… освен Гейл Уайнънд… Не, не съм му виждал очите… Но той е… всичко лошо в света… тържеството на надменната вулгарност… Гейл Уайнънд е човекът, срещу когото трябва да се бориш, Хауърд…

После дълго мълча. Усмихна се, когато отново отвори очи. Каза:

— Знам… какво преживяваш сега в кантората си… — Роурк никога не му беше споменавал нищо по този въпрос. — Не… не отричай и… не казвай нищо… Знам… Но… всичко ще е наред… Не се страхувай… Помниш ли, когато се опитах да те уволня?… Забрави какво ти казах тогава… То не беше всичко… Това е… Не се бой… Заслужаваше си…

Гласът му отслабна и той повече не можа да проговори. Но зрението му остана незасегнато. Лежеше мълчаливо и гледаше спокойно Хауърд. Половин час по-късно издъхна.

 

 

Кийтинг се виждаше често с Катрин. Не беше обявил годежа им, но майка му знаеше и това вече не беше негова безценна тайна. На Катрин й се струваше, че той е престанал да държи на техните срещи. Не й се налагаше да го чака в самота, но изгуби успокоението, което получаваше, щом той се появи.

Кийтинг й бе казал:

— Нека изчакаме резултатите от конкурса на филмовата компания, Кейти. Няма да е задълго, ще обявят решението си през май. Ако спечеля, ще се утвърдя за цял живот. Тогава ще се оженим. И тогава ще се запозная с чичо ти… а и той ще иска да се запознае с мен. Длъжен съм да спечеля.

— Знам, че ще спечелиш.

— Освен това старият Хайер няма да живее повече от месец. Лекарят каза, че всеки момент може да се очаква втори удар и това ще е краят. Дори и не го прати в гроба, със сигурност не ще може да идва в кантората.

— О, Питър, не ми харесва, като говориш така. Не бива да си такъв… такъв ужасен егоист.

— Съжалявам, скъпа. Е… да, наистина съм егоист. Всеки е такъв.

Прекарваше повече време с Доминик. Доминик го гледаше безучастно, сякаш вече не представляваше проблем за нея. Изглежда го смяташе за подходящ маловажен придружител за случайни маловажни вечери. Той си мислеше, че тя го харесва. Но знаеше, че това не е обнадеждаващо.

Понякога забравяше, че е дъщеря на Франкън, забравяше всичко, което го тласкаше към нея. Нямаше нужда нищо да го тласка. Искаше я. Нямаше нужда от никакви обяснения. Достатъчна му беше тръпката на нейното присъствие.

Но беше безпомощен пред нея. Не можеше да се примири с мисълта, че една жена може да остане безразлична към него. Дори не беше сигурен в нейното безразличие. Изчакваше и се опитваше да отгатне настроенията й, за да реагира както смяташе, че тя би искала. Тя обаче не реагираше.

Една нощ през пролетта отидоха на бал. Танцуваха и той я притисна, прокарвайки пръсти по тялото й. Сигурен беше, че тя усеща и е наясно. Тя не се дръпна — гледаше го втренчено, почти в очакване. На тръгване той й подаде наметалото и пръстите му се задържаха на раменете й. Тя не помръдна и не се загърна с наметалото. Изчака той да си отдръпне ръцете. После тръгнаха към таксито.

Тя седна мълчаливо в ъгъла. До този момент присъствието му не й се бе струвало толкова важно, че да изисква мълчание. Седеше с кръстосани крака, плътно загърната в пелерината. Почукваше с върховете на пръстите си около коляното. Той меко обхвана с ръка китката й. Тя не оказа съпротива, не реагира, само пръстите й спряха да се движат. Докосна с устни косата й, без да я целува. Устните му останаха дълго в косата й.

Таксито спря и той прошепна:

— Доминик… нека се кача с теб… само за малко…

— Добре — отговори тя равнодушно, безлично, без нотка на покана. Съгласяваше се за първи път. Последва я с разтуптяно сърце.

Влизайки в апартамента, за част от секундата тя спря и зачака. Той се втренчи в нея безпомощно, объркан и твърде щастлив. Усети паузата едва, когато тя тръгна към всекидневната. Седна и отпусна ръце, отдалечавайки лакти от тялото си. Очите й бяха полуотворени, правоъгълни, безизразни.

— Доминик… — прошепна той — Доминик… колко си прекрасна!…

Приближи се до нея, шепнейки несвързано:

— Доминик… Доминик, обичам те… Не ми се смей, моля те, не се смей!… През целия си живот… всичко, което пожелаеш… Колко си красива!… Доминик… обичам те…

Прегърна я и наведе лице над нейното, търсейки ответна реакция или съпротива. Тя не реагира. Притисна я силно и целуна устните й.

Внезапно я пусна. Тялото й падна назад към канапето. Той се вторачи в нея ужасен. Това не бе целувка. Не бе прегърнал и целунал жена, а нещо, в което няма живот. Устните й не бяха мръднали при съприкосновението с неговите, ръцете й не бяха мръднали, за да го прегърнат, но това не беше отвращение — щеше да усети, ако беше отвратена. Сякаш можеше да я прегръща неспирно или да я захвърли, да я целуне или да продължи, за да задоволи своето желание — но нейното тяло оставаше безучастно. Погледна го и погледът й мина през него. Видя угарка, паднала от пепелника на масата, протегна ръка и я върна в пепелника.

— Доминик — прошепна той глупаво, — нали искаше да те целуна?

— Да. — Не му се надсмиваше, отговаряше му просто и безпомощно.

— Никой ли не те е целувал досега?

— Целували са ме. Много пъти.

— Винаги ли се държиш така?

— Винаги. Все така.

— Защо искаше да те целуна?

— Исках да опитам.

— Това е нечовешко, Доминик.

Тя вдигна глава и стана. Движенията й отново станаха уверени и прецизни. Той си даде сметка, че в гласа й няма нотка на изповед или безпомощност; усети, че близостта е приключила, макар че думите, които произнасяше, бяха по-интимни и по-откровени от когато и да било. Но говореше така, сякаш не я е грижа какво и на кого казва:

— Изглежда съм голяма особнячка, напълно фригидна жена. Съжалявам, Питър. Нали виждаш? Нямаш съперници, включително и самия ти. Разочарован ли си, скъпи?

— Ти… ще го надживееш… един ден…

— Не съм толкова млада, Питър. На двадесет и пет години съм. Сигурно е интересно преживяване да преспя с мъж. Искало ми се е да го пожелая. Сигурно ще е вълнуващо да стана развратница. Аз, както знаеш, опитвам всичко, но всъщност… Питър, като че ли ще се изчервиш и това е много забавно.

— Доминик! Никога ли не си се влюбвала? Дори и съвсем малко?

— Не съм. Наистина ми се искаше да се влюбя в теб. Мислех си, че ще бъде удобно. С теб няма да имам проблеми. Но нали видя? Не усещам нищо. Все едно ми е дали си ти, Алва Скарет или Лусиъс Хайер.

Той стана. Не искаше да я гледа. Отиде до прозореца и се загледа навън, със сключени зад гърба ръце. Забрави и желанието си, и красотата й. Спомняше си само, че е дъщерята на Франкън.

— Доминик, ще се омъжиш ли за мен?

Налагаше се да й го каже точно сега. Ако се поддаде на мислите си за нея, никога няма да й го каже. Вече нямаше значение какви чувства изпитва към нея. Нямаше да позволи чувствата да пречат на бъдещето му. Започна да я намразва.

— Не говориш сериозно, нали? — попита тя.

Обърна се към нея. Заговори бързо и леко. Лъжеше и думите му звучаха уверено:

— Обичам те, Доминик. Луд съм по теб. Дай ми шанс. Ако за теб няма друг мъж, защо не ме приемеш? Ще се научиш да ме обичаш, защото аз те разбирам. Ще бъда търпелив. Ще те направя щастлива.

Тя потръпна, после се разсмя. Смехът й беше искрен и дълбок. Бледата й рокля се раздвижи. Стоеше изправена, с отметната назад глава, като струна, трептяща с вибрациите на обидния й смях — нито горчив, нито подигравателен, само весел.

Замълча и се загледа в него. Каза сериозно:

— Питър, ако искам да си наложа страшно наказание, ще се омъжа за теб. — Добави: — Обещавам ти.

После се усмихна хладно и весело. Той се страхуваше от усмивката й.

— Питър, не се налага да се жениш за мен. Така или иначе ще станеш съдружник на баща ми. И ще бъдем добри приятели. Време е да си вървиш. Не забравяй, че в сряда ще ме водиш на шоу с коне. Обожавам го. Лека нощ, Питър.

Излезе и се запъти към дома си в топлата пролетна нощ. Преливаше от ярост. Ако в този миг някой му бе предложил да стане едноличен собственик на фирмата „Франкън&Хайер“ при условие че се ожени за Доминик, би отказал. Знаеше също, с цялата омраза към себе си, че ако му направят същото предложение следващата сутрин, няма да откаже.