Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Втора част
Вода

9

Планът за това как да се сдобием с Аидис — дръжката, символизираща водата — вече беше пуснат в ход. В коридорите на Странстващата академия кипеше оживление. Дори нишките на стените сякаш грееха малко по-ярко, сякаш озарени от надежда след като бяхме успели да вземем първия меч.

— Айдис е в Юкатан[1]. — Рен вървеше до мен, докато се прибирахме от вечеря. — С помощта на Инес, Водача на Айдис, вече подготвят мястото, където ще се съберем, преди да осъществим акцията. Скривалището е в Тулум[2]. Аника смята, че ще е най-добре да се наспим хубаво, преди да се заловим със следващата операция. Така че тръгваме утре следобед.

— Не сутринта?

Рен поклати глава.

— Спомена прилива — не бил подходящ или нещо такова. Не я разбрах съвсем.

— Предполагам, че за Търсачите ти вече си първият по важност Страж. Браво на теб, алфа.

— Благодаря. — Той се усмихна, но после ми хвърли кос поглед. — Нали не възразяваш?

— Това е истинската ти същност — отвърнах, като се опитвах да звуча неутрално. — Пък и колкото повече Търсачи ни имат доверие, толкова по-добре.

— Съгласен съм.

Бяха минали едва няколко часа, откакто се бяхме завърнали, ала в Академията вече се долавяше осезаема промяна. Преди удара в Тордис повечето Търсачи ме гледаха в най-добрия случай с любопитство, а в най-лошия — с възмущение. Сега възмущението се бе превърнало в любопитство, а любопитството — в неприкрито възхищение. Неколцина Търсачи дори ме бяха спрели, за да ми благодарят, че сме се присъединили към тях. Трябваше да призная, че бях доста изненадана.

Рен спря и аз се намръщих за миг, но после си дадох сметка, че се намираме пред вратата на стаята ми.

— Ти си тук — напрегнато каза той.

Зачудих се откъде знае коя е моята стая. Дали просто бе усетил, че миризмата ми тук е по-силна, отколкото където и да било другаде, или си бе направил труда да открие къде съм настанена?

— Да се наспим, а? — Избягвах да срещна погледа му. — Е, лично аз съм изтощена, така че на драго сърце ще последвам нарежданията на Аника.

— Кала, искам да те помоля за нещо.

Усетих как сърцето ми се качва в гърлото, но се насилих да срещна очите му.

— Да?

Той ме гледаше настойчиво.

— Нека да дойда.

— Какво? — С огромно усилие успях да изрека една-единствена дума. Да дойде къде? В стаята ми? Да прекара нощта с мен? Ръцете ми започнаха да треперят.

— Утре — отвърна той. — В мисията, изготвена от Аника, ще участва само един отряд, а тя ми каза, че ти ще го предвождаш, защото Шей има доверие единствено на теб.

— О! — Разсмях се и стомахът ми престана да играе. — Предполагам, че…

— Какво? — По лицето му се изписа объркване, когато се поколебах.

Сега бе мой ред да го изгледам изпитателно.

— Трябва да знам, че мога да ти имам доверие.

Рен се облегна на вратата ми. Не бях сигурна дали е наранен или сърдит. Или и двете.

— Нямаш ми доверие?

— Когато става дума за Шей — не.

Той стисна зъби, но не каза нищо.

— Шей е Потомъкът. — Полагах усилие, за да говоря спокойно. — Той е от жизненоважно значение за мисията. Ако го заплашва опасност, трябва да съм сигурна, че…

Рен се оттласна от вратата, вперил гневен поглед в мен.

— Смяташ, че съзнателно бих допуснал Шей да пострада? А може би дори, че сам бих го наранил?

— И преди си го заплашвал. — Едва се сдържах да не закрещя. Когато ставаше дума за Шей, закрилническите ми инстинкти се включваха на пълни обороти. — Повече пъти, отколкото бих могла да преброя!

— Това е различно, Кала. — Рен също бе започнал да повишава глас, което накара неколцина минаващи наблизо Търсачи да ни изгледат заинтригувано. — Сега сме тук и става дума за нас. На война правилата са различни. Никога не бих…

Той замълча, стиснал юмруци, и си пое дълбоко дъх.

— Никога не бих рискувал живота на някой толкова важен като Потомъка на бойното поле. — Той почти изплю думите. — Наясно съм какво е заложено на карта.

Заповядах си да обуздая раздразнението си, преглъщайки горчилката му. Знаех, че казва истината.

— Добре. Вярвам ти. Можеш да дойдеш.

Пръстите му все още бяха свити в юмруци, вените по ръцете му туптяха. Посегнах към него, но той се отдръпна, отказвайки да срещне очите ми.

— Недей.

Имах чувството, че ме е ударил в стомаха и част от мен наистина искаше да е така. Предпочитах да се бия с Рен, отколкото да виждам загубата, изписана по лицето му.

— Рен — прошепнах. — Радвам се, че искаш да дойдеш. Ще имам нужда от теб утре.

Той най-сетне се обърна към мен и в мрака на очите му зърнах внезапно лумнал пламък.

— Само утре?

Преглътнах мъчително — не можех нито да откъсна поглед от очите му, нито да проговоря.

Леко крива усмивка повдигна ъгълчето на устата му и като се пресегна, той сложи ръка под брадичката ми, толкова нежно, че едва усещах допира му.

— Благодаря, Лили. — Пръстите му се плъзнаха нагоре и се спряха върху устните ми. Другата му ръка улови моята и едва когато проследих погледа му, усетих, че палецът му докосва сапфира на пръстена, който носех. Пръстенът, който Рен ми беше подарил. — Лека нощ.

Той се обърна и се отдалечи, а аз се загледах след него, като се чудех къде се намира стаята му и в същото време се преструвах, че не се чудя къде се намира. Облегнах се на вратата, натиснах бравата и се оставих по-скоро да падна, отколкото да вляза в стаята си. Тези мисии, усилието да променим света, причиняваха умора, каквато досега дори не подозирах, че може да съществува. Не беше единствено физическото изтощение, а и товарът на чувствата, които трябваше да понесем на плещите си. А най-голям бе този, който лежеше върху раменете на Шей. Отпуснах се на леглото и се зачудих дали е добре. Беше прекарал по-голямата част от деня затворен заедно с Аника и Сайлъс, преглеждайки всичко, което се знаеше за Кръста на елементите. След това бе отишъл да потренира заедно с Итън, Конър и Адна. Сега, когато вече притежаваше един от мечовете, те бързаха да му помогнат да свикне с него.

Дали беше приключил? Дали и Шей, като мен, стоеше в стаята си и се взираше в нощното небе, така облачно, че не се виждаше нито една звезда, нито един лунен лъч? Част от мен искаше да отиде при него и да бъдем заедно, както бях направила предишната нощ. Да усещам тялото му, долепено до моето в съня си, ми вдъхваше спокойствие и утеха, каквито дотогава не познавах, а да лежа самичка събуждаше болка дълбоко в мен. Станах от леглото и направих няколко стъпки към вратата, преди да изръмжа от раздразнение и да се хвърля обратно върху дюшека. Увих се в одеялата, сякаш си правех пашкул, и забих пръсти в меката материя. Не можех да отида при Шей сега, независимо колко магнетично бе притеглянето му. Пък и той също не бе дошъл да ме потърси, от което ме болеше повече, отколкото бях готова да си призная.

Сърцето и умът ми непрекъснато бяха разкъсвани от противоречиви импулси. Не исках да отида при някой от двамата алфи, само за да се измъкна тайно от леглото му на следващата сутрин. Предишната нощ с Шей беше проява на себичност — повече не биваше да се отдавам на тези наклонности. Особено след начина, по който Рен се бе доказал пред Търсачите днес. Не го бях излъгала — утре наистина щях да имам нужда от него. След това… не, не биваше да мисля за това. Още не.

Не помнех кога съм заспала, но когато се събудих, събраните на топка завивки красноречиво говореха колко неспокойно бях прекарала нощта. Очите ми отказваха да се отворят, бях кисела и реших, че най-доброто решение е един дълъг душ. А мисълта, че след него бих могла да продължа с омлет, препълнен с изобилието на градината на Търсачите, допълнително ме поободри.

Въпреки че стигането до тях си беше същинско пътешествие, баните на Академията бяха впечатляващи. Застанах под силната струя и оставих горещата вода да ме облее като водопад, а после си избрах ексфолиращ гел (един от многото в огромното разнообразие от сапуни, гелове и ароматни масла в шишенца от гравиран кристал, подредени върху изящните полици от тиково дърво край душовете) и започнах да се търкам яростно, мъчейки се да прогоня съня. Уханието на лавандула и мента, с който бе пропит гелът, определено помогна. В шишенцата имаше най-различни миризми и те до една бяха напоени със свежестта на цветя и билки. Очевидно градините на Академията осигуряваха не само храна и лековити отвари за Търсачите. Брин сигурно едва не бе пощуряла при вида на това изобилие — учудвах се, че не прекарва по цял ден в баните.

Спрях душа, увих се с една хавлия и тръгнах към съблекалнята, където бях оставила дрехите си. Излязох от облака гъста пара в откритото пространство между баните и съблекалните, и се вцепених. За миг помислих, че сънувам, но водата, която капеше от косата по раменете и ключицата ми, красноречиво говореше, че не е така.

— Здрасти.

Сърцето ми се качи в гърлото. Гол до кръста, Рен стоеше пред мен и тъкмо завързваше една хавлия ниско около талията си. На стола до него лежеше купчинка дрехи. Той погледна към вратата зад себе си.

— Да не би… ъъъ… това да не е момичешката баня? Бях тук и снощи и не видях… ъъъ…

— Ей там има отделни съблекални. — Въпреки неловката ситуация, не можах да не се засмея. — Мисля, че баните им са общи.

— Колко напредничаво от страна на Търсачите — ухили се Рен. Погледът му се плъзна по мокрите ми крака. — Изглеждаш съвсем чистичка, Лили.

— Аха. — Направих крачка към съблекалнята, но за съжаление това означаваше да се доближа до Рен. Почувствах топлината на тялото му, дъхът на потта му се смеси с уханието на лавандула, попило в кожата ми. — Е, да не ти преча…

— Можеш да останеш. — Той ме хвана за ръката и ме обърна към себе си. По устните му играеше лукава усмивка. — Защо не ми измиеш гърба?

Достатъчно трудно ми беше да не се взирам в полуголото му тяло и това, че най-сетне срещнах погледа му, изобщо не помогна.

— Знаеш, че не бива.

— Така ли? — Той ме придърпа към себе си. — Защото аз съм почти сигурен, че не го знам.

— Престани. — Нямах доверие на самата себе си. Обгръщаше ни твърде много пара и твърде малко дрехи покриваха телата ни.

Рен ме пусна с въздишка. Дяволитата усмивка се стопи, оставяйки чертите му обтегнати.

— Не те виня, че го правиш — увери ме той, макар че докато го казваше, се облегна на стената и вдигна очи към тавана, вместо да срещне погледа ми. — Заслужавам си го. След всичко, което ти причиних.

— За какво говориш?

— Това, че избра него… Не те виня.

— Не съм избрала — заявих, отстъпвайки към вратата на съблекалнята. — Казах и на двама ви — няма да направя своя избор, докато сме във война.

Сега вече Рен ме погледна право в очите — усещането бе сякаш в гърдите ми се заби стрела.

— Нямах това предвид.

Въпреки че в банята беше доста топло, усетих, че настръхвам.

— А какво тогава?

— Не те обвинявам, че си избрала той да ти бъде първият. — Рен звучеше по-скоро тъжен, отколкото ядосан.

Бях започнала да треперя. Не бях в състояние да проговоря, но той прочете въпроса в очите ми.

— Сабин ми каза.

— Кой й е дал право…

— Не й се сърди. — Рен се засмя мрачно. — Тя здравата ми се накара. Каза ми, че съм те изгубил. Че съм арогантен идиот и заслужавам всичко, което ми се е случило. Но не и теб.

С усилие успях да откъсна поглед от него.

— Всъщност не на теб е сърдита. Разстроена е заради…

— Козет — каза той. — Знам. След като ми се накрещя, двамата си поговорихме. Съкрушена е от случилото се. Не че я виня. И на мен ми се ще Дакс и Фей да бяха тук.

— Ако не беше толкова печално, би било смешно. — Аз се облегнах на стената до него.

— В смисъл?

— Фей и Дакс бяха най-силните ни воини. Ала в крайна сметка се оказаха прекалено страхливи, за да се борят за себе си.

Рен кимна.

— Не преспах с Шей, за да ти отмъстя. — Казах го толкова тихо, че не знаех дали ме е чул. — Аз… той…

Рен не отговори в продължение на цяла минута. Вече бях почти сигурна, че не ме е чул, когато той се прокашля.

— Знам, че изпитваш чувства към него. Очевидно е. Но наистина ли го мислеше, когато каза, че няма да избереш преди войната да е свършила?

— Аз… Да, мислех го.

Трябваше да е така. Ако изберях Рен или Шей за свой алфа, другият щеше да си тръгне. Такава бе природата на алфите.

След като един от тях спечелеше мястото си, другият щеше да бъде прокуден, неспособен да понесе да заема подчинена позиция в редиците на глутницата. А аз не можех да го допусна. Освен това кръвта се вледеняваше във вените ми само при мисълта, че някой от тях може да си отиде.

— Тогава искам да знаеш нещо. — Рен се обърна към мен и сложи ръце от двете страни на раменете ми, улавяйки ме като в клетка.

— Недей. — Нямах си доверие да бъда толкова близо до него. Вече бях допуснала грешка с Шей, проявявайки слабост, когато бях обещала да стоя далеч от него. Не бих могла да си го простя, ако сторех същото и с Рен. Освен това част от мен бе наясно, че искам Рен да ме докосне, защото бях прекарала тази нощ в неспокоен сън, надявайки се Шей да почука тихичко на вратата ми. А той не го бе сторил. Колкото повече Шей навлизаше в света на Търсачите, толкова повече се отдалечаваше от нас.

— Чуй ме, Кала. — Очите на Рен не ми даваха да помръдна. — Помниш ли, когато бяхме в „Едем“?

Кимнах, твърде смутена, за да съм в състояние да говоря. Дори не бях сигурна дали ще чуя гласа си заради думкането на сърцето си. От онази нощ в „Едем“ сякаш бяха минали години. Не разбирах защо му бе на Рен да се връща към нея точно сега.

— Ти ме попита дали се боя от нещо.

— Спомням си. — Прехапах долната си устна, когато случилото се изплува в съзнанието ми. — Ти отвърна, че се боиш от едно-единствено нещо.

— Едно-единствено нещо. — Рен се приведе и прошепна в ухото ми: — Винаги ме е било страх само от едно. И все още е така.

Тялото ми сякаш бе замръзнало, приковано към стената от думите му.

— Какво е то?

Гласът му потрепери.

— Че никога няма да ме обикнеш. Не и истински.

— Рен… — Ръцете ми се тресяха.

— Чувах какво си шептят другите — продължи той. — Виждах как ме гледат някои от вълците на Бейн. Начина, по който баща ми… имам предвид, Емил… говореше за майка ми. Тя беше мъртва, ала той сякаш все още я ненавиждаше. Дори за мен бе очевидно, че докато са били заедно, той я е държал в подчинение, ала между тях не е имало любов.

Дишането ми стана накъсано. Не знаех дали бях в състояние да понеса онова, което той имаше да ми каже, но не можех и да го спра.

Устните му докосваха ухото ми.

— Първият път, когато те видях… когато ни обещаха един на друг… заклех се, че няма да те принуждавам да ме обичаш, а ще намеря начин да те спечеля.

Нещо в мен се прекърши.

— Ако си искал да ме спечелиш, защо прекара всички години в гимназията, като излизаше с други момичета?

Във въпроса ми имаше повече яд, отколкото бях възнамерявала. Ала цялото чакане, годините, в които не можех да последвам увлеченията си, макар да виждах как Рен се отдава на своите. Все още бях сърдита заради това. То правеше признанието на Рен нечестно и може би дори — невярно.

Рен долепи чело до слепоочието ми.

— Мислех си, че ако видиш други момичета да ме желаят, като в същото време знаеш, че аз искам единствено теб, може да промениш отношението си към мен.

Тихо ръмжене се надигна в гърлото ми.

— Сабин е права. Наистина си идиот.

— Ще помогне ли, ако се съглася с теб? — Той се усмихна, ала очите му бяха сериозни.

Извърнах глава; гняв, надежда и желание се бореха в гърдите ми.

— Можеше да ми кажеш какво изпитваш.

— Щях да го направя. Исках да го сторя, когато ти дадох пръстена… но се уплаших.

Погледнах го, видях, че се е изчервил и разбрах, че не ме лъже.

— Аз… — Не намирах думи. Пък и какво можех да кажа?

— Моля те единствено да ми дадеш още един шанс. Или пък възможност да започнем на чисто. Но исках да знаеш какво изпитвам. Наясно съм, че изгледите за мен не са добри. Шей се появи и промени живота ти. Той те спаси.

— Аз спасих него. И себе си.

— Имах предвид, че от самото начало той е героят. Нормално е да го желаеш. Ала историята, която имаме, миналото ни… Не всичко беше толкова лошо.

— Знам.

— Не можеш да ми кажеш, че когато бяхме сами в къщата, част от теб не искаше да остане.

Пръстите ми още по-силно стиснаха хавлията, за да не я изпуснат. Имаше право. Поне донякъде. Той все още ме привличаше… вълкът, който бе роден, за да ми бъде равностоен партньор. Онзи, с когото мислех, че ще прекарам живота си. Страх ме бе да се откажа от миналото, което ни свързваше. Този път ми беше познат. Знаех какъв би бил животът ми с Рен и къде бе мястото ми в него, знаех също така, че държа на Рен. Изкушението да го задържа близо до себе си бе наистина голямо.

— Открай време сме предвидени един за друг, Кала. — Думите му ме накараха да потръпна — той сякаш беше прочел мислите ми. — Нека ти покажа как би било.

Устните му почти докосваха моите. Безсилна да устоя повече, аз проследих очертанията на гърдите му. Той изръмжа тихичко и зарови пръсти във влажната ми коса, докато ме целуваше. Ръцете ми се плъзнаха надолу по тялото му и откриха края на хавлията, увита около кръста му. Целувката му стана по-настойчива, насърчавайки ме да продължа.

Вратата на банята се отвори и Конър влезе с нехайна стъпка. Гол до кръста, той бе обут в долнище на пижама, а през рамото си беше преметнал хавлия. Подсвиркваше си, но спря, когато видя голия гръб на Рен и мен, притисната до стената.

— О, богове! Очите ми! — Той закри лицето си с ръце. — О, невинността ми!

— Млъквай, Конър! — казах аз, едновременно облекчена и разочарована от прекъсването.

Измъкнах се изпод ръцете на Рен, взех разстоянието до съблекалнята с един скок и се хвърлих вътре. Навлякох дрехите си колкото се може по-бързо, преди да избягам от банята с чувството, че ще умра от срам. Докато бързах по коридорите, минавайки покрай още полузаспали Търсачи, тръгнали да си вземат душ, се мъчех да убедя себе си, че не чувам смеха на Конър подире си.

Бележки

[1] Полуостров в Северна Америка, чиято територия се поделя между Мексико, Гватемала и Белиз. — Б.пр.

[2] Древен град на маите в Мексико. — Б.пр.