Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

30

— Как може да не знаете? — процеди Шей през стиснати зъби.

Въпреки гневния му поглед, Аника не трепна.

— Нямаше как да предположим, че ще бъдеш превърнат в Страж. — Тя погледна към мен и аз се свих. — Роден си като човек и според мен ще останеш с нас.

— Няма да съм вълк — прошепна той. — Сигурна ли си?

Нещо вътре в мен бе започнало да крещи.

— Как може да го кажете? — обади се Мейсън. — Той е вълк. Един от нас.

Нев кимна и се обърна към Шей:

— Винаги си бил вълк, човече. Промяната беше просто техническа подробност.

— Вярно ли е това? — попита Шей. — Възможно ли е въпреки всичко да се превърна във вълк?

— Когато Разломът бъде запечатан, ти ще се върнеш към истинската си същност — отвърна Аника. — Това е единственият отговор, който мога да ти дам.

— Аз… — Гласът на Шей се прекърши.

— Шей. — Сара пристъпи към него и обви ръка около раменете му; очите й бяха топли, пълни с обич. — Знаеш, че трябва да го направиш.

Той я погледна и аз усетих как сърцето се блъска в гърдите ми. Ако Шей запазеше човешкия си облик, щеше да остане с нея. Щеше да опознае родителите, които бе изгубил толкова малък. Щеше да заживее нов живот.

Ала аз нямаше да имам партньора, за когото копнеех, нямаше да ловувам с него, нямаше да оглавим глутницата заедно.

Мислите ми сякаш привлякоха погледа му и той се обърна към мен.

— Кала?

Насилих се да преглътна коравата буца, заседнала в гърлото ми.

— Аника е права.

Той потръпна, сякаш думите ми го бяха наранили, но кимна.

Аника сведе глава.

— Благодаря ти.

Шей не отговори.

— Чакайте малко — намеси се Конър. — След като Сабин може да избере да бъде човек, не може ли и другите Стражи да си останат хора?

— Сабин дарява вълчата си същност на Ансел — обясни Аника. — Ако другите изберат да живеят като хора, ще трябва да унищожим онази част от тях, която завинаги ще си остане вълк.

По тялото ми пробяга тръпка.

— Както Пазителите направиха с Ансел.

Тя кимна.

— Но ще бъдете хора — каза Конър. — Така де… чашата ще е наполовина пълна, а не празна, нали така?

— Човече — обади се Нев. — Ти очевидно никога не си бил вълк.

— Сабин избра да остане човек — напомни му Конър.

— За мен е различно — обясни Сабин, като потръпна. — За мен животът в глутницата не означава толкова, колкото за останалите.

— Нали видяхте Ансел след като унищожиха вълка му — казах аз. — То едва не унищожи и него. Вълкът е истинската ни същност. Тук не става въпрос за избор.

Итън сбърчи чело.

— Ще изпиташ ли болка? — попита той Сабин.

— Физическа — да. Знам, че ще боли. Ала наистина го искам. Вълкът на Ансел му беше отнет с насилие и той тъгуваше за живота, който му беше откраднат. Аз сама избирам да остана човек. Различно е.

— И всички мислите като Ансел? — попита Конър. — Предпочитате да сте вълци?

— Ние сме глутница — отговори Мейсън. — Мястото ни е на свобода, в дивата природа.

— Ами музиката ти? — обърна се Адна към Нев.

— Какво е според теб виенето? — ухили се той.

— Явно няма как да го разбера — каза Конър.

— Не съм и очаквала да го направиш — отвърнах. — Но ако можеше да препускаш с нас, да ловуваш, ако можеше да чуеш как луната те вика в нощната гора… тогава щеше да разбереш какво изпитваме.

Конър ме погледна, все още озадачен, но аз се бях обърнала към Шей. В очите му беше легнала сянка и аз се приближих до него.

— Ала ти го разбираш — прошепнах.

Той кимна и преплете пръсти в моите. Стисна ги толкова силно, че ме заболя.

— Спомням си първата нощ след като ти ме превърна в един от вас. Излязохме да ловуваме на лунна светлина. Тичахме в продължение на километри и нито за миг не усетих умора. Нищо на света не може да се сравни с това.

Докато го гледах, почувствах как ме залива вълна от спомени. Моят партньор. Моят алфа. Не исках да препускам из горите, без той да тича до мен. Но онова, което исках, бледнееше пред онова, което трябваше да се случи. Бях избрала да послушам сърцето си и да потърся забранената любов, за която то жадуваше, ала сега нито аз, нито Шей имахме избор.

— Съжалявам — казах най-сетне и облегнах глава на шията му. — Но трябва да го направим.

— Знам. — Той повдигна брадичката ми и ме целуна.

— Аника? — Тес се бе върнала заедно с жена, облечена в синя роба с голяма качулка. Когато новодошлата се поклони на Стрелата, одеждите й заблещукаха като развълнувана морска шир.

Тълпа от любопитни Търсачи и Стражи, някои от които все още бяха във вълчата си форма, се бе събрала в библиотеката и ни притискаше от всички страни.

Аника протегна ръка към лечителката.

— Благодаря ти, че дойде, Мириам.

Докато Сабин и Ансел отиваха към нея, аз се промъкнах през тълпата, за да стигна до Шей.

Когато го докоснах по ръката, той ми се усмихна за миг и отново насочи вниманието си към онова, което се случваше пред нас.

— Сабин прави голяма саможертва.

— Да — съгласих се. — Но мисля, че е права. Така ще е по-щастлива.

— По-щастлива — тихичко повтори той.

— Ти как си?

— И сам не съм сигурен. Не мога да реша какво трябва да изпитвам… и така може би е по-добре.

Той отново се обърна към мен, но този път задържа погледа си по-дълго.

— Ами ти?

— Страхувам се — казах и улових ръката му. Никога досега не го бях изричала на глас. Ала беше вярно. На път бях да изгубя Шей и това ме ужасяваше. — Ако имахме някакъв избор…

— Знам. — Той се приведе, за да ме целуне. — Знам, Кала. Не е нужно да се извиняваш. Не искам да го правиш.

Той ме взе в прегръдките си, докато гледахме как Мириам казва на Сабин и Ансел да се хванат за ръце. След това тя положи връхчетата на пръстите си върху слепоочията на двамата и зашепна нещо. Тиха, ала бърза река от думи се изливаше от устните й.

Сабин ахна. Итън направи крачка към нея, ала Конър го дръпна назад.

— Трябва да я оставиш да го направи сама.

Итън стисна зъби и пребледня, когато ахването на Сабин се превърна в писък. Ансел дишаше тежко, но не изглеждаше да изпитва такава болка, каквато явно раздираше Сабин. Тя отново изпищя и се свлече на колене. В същия миг Ансел изкрещя, ала викът му бързо се превърна във вой. Там, където допреди миг стоеше момче, млад вълк тръсна муцуна.

— Свършено е. — Мириам се поклони на Аника.

— Сабин! — Итън разблъска любопитните зяпачи, за да се добере до нея.

Тя все още бе на колене и трепереше, но успя да вдигне ръка.

— Добре съм. Ще се оправя.

И все пак се остави Итън да я вдигне от пода и да я вземе в прегръдките си.

Вълк с бронзова козина изскочи измежду Търсачите и се втурна към Ансел. Брин скимтеше и подскачаше около него, побутваше го с лапа и го ближеше по муцуната. След миг още два вълка дотичаха при тях. Нев и Мейсън джавкаха и го хапеха закачливо; много скоро малката групичка заприлича на неясно петно от размахани опашки.

— Трябва да отидеш при тях — каза Шей. — Нали си тяхната алфа.

Аз се обърнах в прегръдката му.

— Както и ти.

— Вече не. — Той поклати глава и по лицето му пробяга сломена усмивка. — Ако изобщо някога съм бил.

— Шей…

— Върви. — Той ме пусна и потъна в тълпата от Търсачи зад нас.

Принудена да се примиря с разделянето на пътищата ни, аз се преобразих и изтичах при останалите от глутницата.

— Ансел! — Проврях се между Мейсън и Нев и потърках муцуна в муцуната на брат ми.

— Не мога да повярвам! — изджавка той, като се въртеше в кръг. — Просто не мога да повярвам.

— Глутницата нямаше да е същата без теб. — Гризнах го нежно по ухото. — С никого от другите не е така забавно да се разпореждам, както с теб.

Изведнъж Нев изскимтя. Обърнах се и видях Сабин, застанала наблизо. Тя ни гледаше, облегната на Итън.

Ансел си възвърна човешката форма и отиде при нея.

— Добре ли си? — Очите й почти успяха да отразят усмивката на устните й.

Брат ми кимна.

— А ти?

— Ще се оправя — увери го тя.

Ансел протегна срамежливо ръце към нея. Тя се разсмя и го прегърна.

— Благодаря. — Той я притисна до себе си. — Дължа ти всичко.

— Направи Брин щастлива — каза Сабин. — Тя ми е симпатична.

Ансел се усмихна, ала после изгледа Итън сурово.

— Като стана дума за това, ако някога разбиеш сърцето й, ще отговаряш пред мен.

Итън се ухили широко.

— Ще го имам предвид.

Аника се приближи до нас и радостта ми се изпари. Шей бе до нея и по лицето му се четеше решителност.

— Време е.

Улових ръката на Шей и двамата тръгнахме заедно към камината. Баща ми се присъедини към нас.

— Ще изведа глутницата навън — каза той. — Мисля, че е по-добре да сме на открито, когато настъпи преобразяването.

Аз кимнах.

— Разбирам, че искаш да си наблизо — продължи той, поглеждайки към Шей. — Но не се бави твърде дълго.

— Знам.

— Ще си тръгнеш преди да е свършило? — попита Шей, когато баща ми се преобрази и препусна към срутената стена. Останалите вълци го последваха, събирайки се в потъналия в сняг двор на имението „Роуан“.

— Няма да си тръгна — уверих го. — Но не мога да остана твърде близо. Ако се почувстват хванати натясно, вълците могат да бъдат опасни. Остана ли вътре…

Той ме прекъсна:

— Разбирам.

Нев, Мейсън, Брин и Ансел се приближиха до нас с няколко скока и се преобразиха до Шей.

— Трябва да отидете при баща ми — казах аз. — Не е безопасно да останем тук.

— Ясно ни е — отвърна Мейсън и преметна ръка през раменете на Шей. — Но да не мислеше, че ще си тръгнем, без да кажем довиждане?

— Засега — промърмори Ансел, без да вдига очи от пода. — Довиждане засега.

— С теб сме, човече. — Нев стисна ръката на Шей. — Отбор Вълк!

Шей успя да извика усмивка върху устните си.

— Благодаря.

— Каквото и да стане, грижи се за себе си. — Мейсън го прегърна.

— Обещавам — отвърна Шей.

Нев му кимна, преди двамата с Мейсън да се преобразят и да ни оставят с Брин и Ансел.

Брин сякаш не бе в състояние да каже каквото и да било; вместо това поглеждаше ту към мен, ту към Шей, като подсмърчаше и си бършеше очите. Опитваше се да каже нещо, но така и не успяваше да си поеме дъх между хлипанията. Най-сетне се отказа и като сграбчи Шей, го целуна по бузата. След това прие вълчия си облик и се отдалечи на бегом.

Ансел, който продължаваше да стои до нас, напъхал ръце в джобовете си, изрита пода и поклати глава.

— Заслужаваш да бъдеш с глутницата повече от мен.

— Не дрънкай глупости. — Шей го прегърна. — Ти си точно там, където трябва да бъдеш.

Ансел отвърна на прегръдката му и прошепна в ухото му нещо, прекалено тихо, за да го чуя и аз. В отговор Шей се усмихна едва-едва.

— Доскоро — обърна се брат ми към мен и изтича след останалите.

Шей ме наблюдаваше изпитателно и при вида на странното му изражение веждите ми подскочиха. Изглеждаше така, сякаш се опитва да не избухне в смях.

— Какво ти каза?

— Каза, че не мога да остана при Търсачите — ухили се той. — Защото съм единственият, който е в състояние да ти попречи да се заяждаш с него.

— Не се заяждам с него — заявих, отвръщайки на усмивката му. — Освен ако не си го заслужава.

— Шей! — повика ни Аника, която стоеше пред камината.

— Май повече не мога да го отлагам.

Шей понечи да се обърне, ала аз го придърпах обратно.

Обвих ръце около врата му, притиснах се до него и го целунах, оставяйки прегръдката ми да изрази всичко, което не бях изрекла с думи. Той трябваше да знае какво изпитвам, какво искам, защо толкова се боя да го изгубя. Той плъзна ръце по гърба ми и ме притегли още по-близо до себе си.

Целувката ни се проточи дълго, ала най-сетне трябваше да се откъсна от него.

Шей проследи с пръсти очертанията на устните ми.

— Благодаря ти, че ме спаси.

— Не аз те спасих — отвърнах. — Ти си този, който прокуди Предвестника.

Шей се приведе към мен и ме целуна нежно по устните.

— Нямах предвид днес.

Погледите на всички Търсачи бяха приковани в Шей, докато двамата отивахме при Аника.

— Ще имаш нужда от Кръста на елементите. — Тя посочи мечовете на гърба му.

— Какво трябва да направя? — попита Шей.

— Вдигни ги високо, така че да образуват знака на Потомъка — отвърна тя. — И докато всичко свърши, повтаряй следните думи: obtineo porta[1].

— Obtineo porta — промърмори той.

Ивица зелена светлина проблесна в глъбините на камината, като огромно око, отворило се за миг.

Шей погледна Аника.

— Все още си е там, нали?

Тя кимна и хвърли поглед към каменното огнище, което отново бе потънало в мрак.

— Ето защо трябва да го направиш.

Шей изпъна рамене.

Търсачите в библиотеката се умълчаха, докато гледаха как Шей се приближава до скрития Разлом.

Той протегна двата меча пред себе си; единия, този на земята и въздуха, задържа вертикално, а другия, на водата и огъня — хоризонтално, така че те се пресякоха. След това си пое дълбоко дъх и погледна към мен.

Приближих се до него и сложих ръка на гърба му, точно под тила, така че пръстите ми докоснаха татуировката му. Той потрепери.

— Не знам дали мога да го направя.

— Трябва да го направиш — казах, макар че сърцето ми думкаше в гърдите, сякаш някой набиваше кол в земята с тежък чук.

— Не мога да те оставя, Кала.

Затворих очи, защото прекрасно разбирах какво изпитва — та нали съвсем същата мъка разкъсваше и моето сърце. Днес вече бях изгубила някого, когото обичах, а ето че само след миг може би щях да изгубя и друг. Ала какво можех да сторя?

Светът, създаден от Пазителите, бе роден от жестокост и алчност. Не биваше да допуснем съществуването му да продължи, независимо от цената, която трябваше да платим.

Заповядах си да отворя очи и видях, че очите на Шей с цвят на зимен мъх греят с мека светлина. Приведох се към него и докоснах с устни татуировката му.

— Обичам те.

Разперих пръстите си, които почиваха на гърба му, още по-широко, с надеждата, че по някакъв начин допирът ми ще накара вселената да чуе молбата ми… и че вълчата природа на Шей ще надделее над човешката. Ако ли не… щях да бъда сама.

Вярно, щях да имам глутницата си, ала дали щях да остана с тях? Вече можех да си представя какво ще се случи, ако Шей не дойдеше с мен. Щях да се превърна във вълк и да бродя самотна по света. Баща ми щеше да си остане алфата на останалите от глутницата, както бе открай време.

Може би така бе писано да стане?

— Кала.

Челото на Шей беше набраздено, той виждаше, че ръцете ми са настръхнали, а мускулите ми треперят.

— Обичам те — прошепнах за последен път, преди да се отдръпна бавно към нощта отвън и зова на глутницата си. — Затвори Разлома.

Бележки

[1] Удържам портата (лат.). — Б.пр.