Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

2

Приели вълчата си форма, двамата с Рен си тръгнахме от онова гробище на къщи. Когато доближихме високите борове, които обграждаха поселището, аз се заковах на място. Вдигнах муцуна и подуших въздуха, за да съм сигурна, че никой не ни е проследил.

— Вече ти казах, че никой не идва тук. — Рен ме ухапа лекичко по рамото. — Никога.

Погледнах го и усетих как кожата ми настръхва под дебелата козина, когато отново се запитах колко ли пъти бе идвал на това място. В живота на Рен имаше повече самота, отколкото някога си бях представяла. Надявах се, че бях на път да променя това.

— Тя е съвсем близо.

Затичах се към гората и Адна излезе да ни посрещне. Вървеше предпазливо, без да откъсва широко отворените си очи от Рен.

— Всичко наред ли е? — попита тя уж нехайно, ала гласът за малко да й изневери.

Аз възвърнах човешката си форма.

— Да.

Рен наклони глава на една страна, загледан в Адна. Отиде до нея с мека стъпка и подуши протегнатата й ръка. Не бях сигурна каква миризма разпозна, ала видях, че размаха опашка. След това прие човешкия си облик.

— Ариадна, това е Рение Ларош. — Отстъпих настрани, така че да не стоя между тях.

Тя се усмихна и ме поправи:

— Адна.

— Рен — каза той в същия миг.

Двамата примигаха, а после се разсмяха, докато аз местех поглед между тях. Между Рен, с неговото високо, мускулесто телосложение и Адна, чиято дребничка фигура с нищо не загатваше за войнствения й нрав, като че ли нямаше нищо общо. И все пак нещо сякаш ги свързваше. Гърдите ми пламнаха, когато си дадох сметка, че и двамата приличат на Монроу. В краткото време, което бях прекарала с водача на отряда Халдис, той се бе проявил като най-добрия предводител, когото бях срещала някога. Колко щеше да липсва на всички ни в предстоящите битки!

— Радвам се, че Кала успя да те убеди, че ние сме добрите. — Гласът на Адна вече звучеше по-уверено.

Рен кимна.

— Съжалявам за баща ти.

— Нашият баща. — Тя се поколеба, а после пристъпи напред, протегнала ръце към него.

Рен взе изящните й тънки пръсти в своите. Двамата останаха така в продължение на един дълъг миг. После Адна се притисна в него и облегна глава на рамото му.

За момент Рен сякаш бе слисан, ала бързо обви ръце около нея.

Трябваше да се прокашля, преди да успее да каже:

— Знаеш ли, винаги съм мислил, че би било страхотно да имам по-малка сестра.

— Внимавай какво си пожелаваш. — Адна вдигна поглед към него и се усмихна широко. — Аз не съм от най-лесните.

Рен се разсмя.

— Не се шегува — не можах да се сдържа аз.

— Много ти благодаря, Лили. — Адна ме изгледа свирепо, но и тя се смееше. — Какво ще кажеш да продължим да си разменяме обиди някъде, където е по-малко вероятно да се окажем в смъртна опасност?

— Тя те нарича „Лили“? — Рен се взираше изумено в нея.

— Да — простенах аз.

— Великите умове мислят еднакво — ухили ми се той, преди да смигне на Адна.

Това запознанство май не беше чак толкова добра идея. Ала нещо в мен, празнината, която усещах в себе си от нападението във Вейл, бе започнало да отстъпва място на успокояваща топлина. Надежда.

— Е, как ще се махнем оттук? — попита Рен. — Имате ли кола? Или снегоход?

Адна извади късите ками от колана си и ги подхвърли във въздуха, преди да ги улови с лекота.

— Само почакай да видиш какви ги умее сестра ти!

Когато Адна започна да тъче, Рен прие вълчата си форма и заръмжа срещу светлинките, проблясващи във въздуха, присвил уши назад. Адна спря и погледна през рамо.

— Доста по-трудно е, ако ме прекъсваш. А не изгарям от желание да се озовем в Гърция вместо в Италия.

В лая на Рен ясно прозвуча изненада. Усмихнах му се и той възвърна човешкия си облик.

— Италия? Това е някаква шега, нали?

— Ни най-малко — уверих го. — Все още не съм успяла да разгледам много, но онова, което съм видяла, е прекрасно. На брега на Средиземно море е.

— Никога не съм виждал морето — промълви той.

Преплетох пръсти в неговите.

— Знам.

След като му се полюбува за миг, Адна се обърна от довършения портал и ни погледна. Очите й се спряха върху сплетените ни ръце и в тях проблесна въпрос. Извърнах глава — не можех да си позволя да му отговоря.

— Готови ли сте?

Виж, на този въпрос можех да отговоря.

— Сигурна ли си, че е безопасно? — попита Рен, когато го дръпнах напред. Не бях сигурна дали се колебае, за да ме затрудни или защото порталът наистина го притесняваше.

— Губим само един на всеки пет пътници — подхвърли Адна, след което мина зад нас и ни побутна към светлината.

От другата страна на портала Рен толкова силно стискаше ръката ми, че ме заболя. Освободих я от хватката му и раздвижих пръстите си.

— Съжалявам. — По бузите му плъзна червенина. — Къде сме?

— В моята стая — отвърна Адна, затваряйки портала.

— Това е Академията — добавих аз. — Тук Търсачите живеят и се обучават.

— Търсачите живеят в Италия? — намръщи се Рен.

— Понякога. — Адна мушна ръка в неговата.

— Къде отивате? — попитах, втурвайки се през вратата след нея.

— Трябва веднага да съобщим на Аника — отвърна тя през рамо.

— Наистина ли? — Вече бях доста нервна за това как ще представим Рен на Търсачите. Да отидем направо при Аника ми се стори по-привлекателна идея.

— Вярвай ми. — Адна очевидно бе усетила тревогата ми. — Колкото по-скоро съобщим на Аника, толкова по-малко ще загазим. Така поне се надявам.

— Страхотно — измърморих под носа си.

Рен се взираше в стените на Академията, точно както бях направила и аз първия път, когато се озовах тук. Тялото му беше напрегнато; виждах, че мускулите по раменете и гърба му са изопнати. Не го винях. Цялото място беше пропито с миризмата на Търсачи… миризма, която бяхме обучени да разпознаваме като заплаха.

Когато стигнахме до вратата на Тактическата зала на Халдис, Адна изпъна рамене, пое си дълбоко дъх и почука.

От другата страна на вратата долитаха приглушени гласове; миг по-късно едното крило се отвори, откривайки жена, която не познавах. Тя ни изгледа подозрително.

— Трябва да говорим с Аника — заяви Адна, преди жената да успее да ни попита каквото и да било.

— Прекъсваш ни по време на съвещание — сухо каза тя.

— Давам си сметка. — Адна се изпъна в целия си ръст, който не бе кой знае колко голям, но все пак успя да придобие заплашителен вид. — Спешно е. В противен случай не бих дошла.

Жената сви устни.

— Ще попитам дали може да ви приеме.

— Ще ни приеме. — Адна мина покрай заекващата от възмущение жена. Аз й хвърлих един извинителен поглед и се шмугнах след Адна, дърпайки Рен със себе си. Аника и още дузина Търсачи седяха около масата. Не познавах повечето от тях, но видях Конър, както и Итън и Сайлъс. Те всички гледаха Лоуган, който се бе облегнал на масата с вид, сякаш се намира у дома си, което изобщо не ми хареса.

— Вече ви казах. — Той всмукна от цигарата си. — Не знам дали мога да ви разкрия местонахождението на родителите на Шей, преди да съм получил задоволителни уверения, че ще бъда в безопасност.

Аника потърка слепоочията си.

— Би ли угасил цигарата си? Не искам да те моля отново.

— Просто действам в съответствие с настоящото си положение. — Лоуган издуха колелце от дим, напоявайки въздуха с мирис на тютюн и карамфил. — Мислех, че на затворниците винаги им позволяват да изпушат цигара, преди да ги екзекутират. И тъй като непрекъснато заплашвате да ме убиете, вярвам, че този малък лукс ми се полага, докато животът ми е в опасност. Не сте ли съгласни?

Двамата с Рен изръмжахме в един глас, когато Лоуган погледна към нас и лека усмивка повдигна ъгълчето на устните му. Той се разсмя и като поклати глава, отново дръпна от цигарата си. Конър се изправи, когато Адна се приближи до масата. Той сбърчи чело, ала после забеляза мен и Рен.

— Мили боже! — ахна той, преди отново да се обърне към Адна, изкрещявайки следващите думи: — Какво, по дяволите, си направила?

Адна се посмути, но въпреки това го изгледа ледено.

— Онова, което трябваше.

— Ариадна, какво означава това? — Аника също се бе изправила.

Адна отвори уста, за да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, в стаята отекна свирепо ръмжене. Чух как един стол издумка, когато, запратен яростно назад, се удари в етажерката с книги зад масата.

— Какво търси той тук? — Лицето на Шей беше като буреносен облак. Той изобщо не си даде труда да заобиколи масата, просто се прехвърли през нея с един скок, без да ми даде никакво време да обясня.

Въздухът около него се изпълни с осезаеми вълни от гняв. Долових яростта на Рен, неочаквана и свирепа, когато той пристъпи пред мен, препречвайки пътя на Шей. Беше акт на притежание, така ясен, сякаш бе хвърлил ръкавица в краката на Шей. Рен беше алфа и смяташе да отстоява мястото си.

Миг по-късно пред мен стоеше оловносив вълк и ръмжеше на златистокафявия вълк, който също бе оголил зъби, настръхнал, напрегнал мускули за скок.

Опитах се да кажа нещо, ала сякаш някаква невидима ръка ме душеше, ужасът удави думите в гърлото ми.

„Какво направих?“

Търсачите вече вадеха оръжия — мечове заизскачаха от ножниците си, ками улавяха слънчевите лъчи, арбалети се прицелваха. В Рен.

Шей се хвърли напред, блъсвайки се с всичка сила в Рен. Двамата се затъркаляха по пода — кълбо от златиста и тъмна козина, в което проблясваха зъби и остри нокти. Свирепата схватка бе толкова мълниеносна, че телата на двамата враждуващи алфи, мъчещи се да се докопат един до друг, се превърнаха в размазано петно, игра на светлина и сенки. За щастие на Рен, преплетените им крайници пречеха на Търсачите да се прицелят.

Надуших кръвта още преди да съм я видяла. Металическа, плътна миризма изпълни въздуха. Шей се изви и впи зъби в рамото на Рен, който изръмжа и сключи челюсти около единия му крак. Двамата се плъзнаха по пода, оставяйки алена диря върху мрамора под себе си. А после се откопчиха един от друг, борейки се за глътка въздух преди следващата атака. Рен изръмжа, когато Шей приклекна за нов скок. Търсачите отново се прицелиха в Рен.

— Не! — Викът на Адна отекна над ръмженето и тя се хвърли между двата вълка, бранейки Рен с тялото си. Той изджавка сепнато, но не се озъби срещу нея.

Не по-малко слисан от появата на Адна, Шей отскочи назад, без да престава да ръмжи, но и без да сваля очи от нея. Направи крачка встрани, търсейки нов ъгъл за атака. Адна се вкопчи в Рен, закривайки го с тялото си. Тъмният вълк изръмжа сърдито, мъчейки се да се отърси от нея.

— Кала! — Тя се взираше в мен с широко отворени очи. — Трябва да спреш това!

Конър прекоси стаята и отиде при нея. Очаквах, че ще се опита да я отскубне от Рен, ала той се обърна и застана като втори щит между него и останалите Търсачи. После извади мечовете си.

— Предлагам всички други да приберат оръжията си. Веднага.

Лоуган се хилеше, подръпвайки от цигарата си.

Аника присви очи.

— Вярвам, че има причина за целия този хаос?

Гледаше към мен, затова кимнах и пристъпих напред, заставайки между двата вълка.

— Шей, Рен. — Погледнах ледено първо единия, а после и другия. — Преобразете се. Веднага.

И двамата се поколебаха — козината им беше настръхнала и всеки от тях местеше поглед между мен и противника си.

— Веднага — повторих аз, оголвайки зъби.

Рен пръв възвърна човешкия си облик и Адна залитна, когато високото момче се бутна в нея. Конър я улови за ръцете, с вид сякаш се кани да я разтърси сърдито, но вместо това задържа погледа й със своя. Очите му бяха пълни с тревога.

Шей все още гледаше Рен свирепо, когато се преобрази.

И двамата бяха запъхтени. Ризата на Рен бе скъсана на рамото и изцапана с кръв; Шей притискаше с пръсти раната на ръката си.

Въздухът в стаята тегнеше от мириса на кръвта им и парливата миризма на страха на Търсачите. Те бяха свалили оръжия, ала знаех, че са готови да нападнат при най-малката провокация. Шей бе единствената им надежда да спечелят войната. Сметнеха ли, че Рен представлява и най-малка заплаха за Потомъка, Търсачите щяха да го убият без да се поколебаят. Трябваше да ги убедя, че се нуждаем от помощта на Рен.

Поех дълбоко дъх и вложих в думите си цялата решителност, която успях да събера:

— Аника, извинявам се, че нахлухме така. Двете с Адна трябваше да се погрижим за нещо. Жизненоважна спасителна акция, ако искаме този съюз да просъществува.

Изпитах благодарност, че Адна успя да не ме зяпне объркано.

Едната вежда на Аника подскочи.

— Провела си собствена тайна акция?

Бавна усмивка изви устните ми.

— Извинявам се за изненадата. Не смятах, че мога да споделя плана си, докато сред нас има някой, който заслужава толкова малко доверие. — Хвърлих поглед към Лоуган, който изведнъж престана да се хили. Увереността ми бързо се възвръщаше.

— Спасителна акция? — Подозрителността в очите на Аника поотслабна, ала не изчезна напълно.

Адна се прокашля.

— Да, Аника. Спасителна акция, оправдана от саможертвата на баща ми.

Щом тя спомена смъртта на Монроу, между Търсачите пробяга шепот. Разтревожени погледи, неловко раздвижване.

— Баща ти загина в битка — каза Аника. — Ужасна загуба, ала за нас подобни жертви са начин на живот.

— Беше нещо повече от това. — Адна улови Рен за ръката. Той изглеждаше учуден, но й се усмихна. Шей сбърчи вежди, когато Адна се приближи до Аника, дърпайки Рен за ръката.

— Аника, позволи ми да ти представя Рение Ларош. Моят брат.

Многогласно ахване огласи залата. Шей настръхна и ме зяпна с широко отворени очи. Аз кимнах и яростта в погледа му се смеси с новопоявило се любопитство, което ми вдъхна искрица надежда. Шей харесваше и уважаваше Монроу. И бързо се бе сприятелил с Адна, която отчаяно държеше да опази живота на брат си. Може би ако заложех на тези чувства, щях да успея да понамаля омразата му към Рен. Трябваше да го успокоя. Мисълта, че Шей може да сметне за предателство това, че бях отишла да спася Рен, ме раздираше отвътре. А когато си спомнех как бях убедила Рен да дойде с мен, ми ставаше още по-зле.

— Рен, това е Аника — продължи Адна, без да обръща внимание на шепота и изумените погледи на Търсачите. — Аника е Стрелата. Тя предвожда Търсачите.

— Съжалявам, че ви се натрапих по този начин — каза Рен, като гледаше подозрително групичката Търсачи.

Аника се намръщи и се обърна към Конър.

— Писмото. — Ръката й се спусна към джоба на връхната й дреха.

— Да — отвърна Конър с мрачно изражение.

Погледът на Аника се задържа върху Рен, преди да се премести върху Адна. От устните й се откъсна въздишка.

— Колко безсмислена постъпка.

Усетих, че настръхвам.

— Не е вярно.

Стрелата се обърна към мен.

— Синът на алфата на Бейн е тук. Присъствието му излага на опасност всичко. Първото, което стори, бе да нападне Потомъка и…

Аз я прекъснах, ръмжейки:

— Той не е син на Емил. Изобщо не прилича на него.

Този път извадените оръжия се прицелиха в мен. Шей и Рен изръмжаха едновременно и застанаха от двете ми страни. За щастие, сега цялото им внимание бе насочено не един към друг, а към Търсачите.

Аника вдигна ръка.

— Говори, Кала.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите ми. Ето че бе настъпил моментът, от който зависеше всичко. Мигът, който можеше да изтръгне нас, Стражите, от миналото ни и да ни запрати в бъдещето. И цялата отговорност лежеше на моите плещи. В състояние ли бях да понеса тежестта й? Бях ли наистина алфата, която открай време исках да бъда?

— Той е син на Монроу — заявих, посочвайки Рен. — А също и вашата надежда да спечелите войната.

— Той е какво? — Гласът на Шей беше убийствено тих.

— Какво съм? — прошепна Рен; в погледа, който ми хвърли, се долавяше тревога.

Проклятие. Това е проблемът с импровизираните планове. Не разполагаш с време да премислиш последствията.

Макар да знаех, че по-късно ще ми се наложи да се оправям с ревността на Шей и че все още имах да обяснявам много неща на Рен, аз не им обърнах внимание, напълно съсредоточена върху Аника.

— Потомъкът е вашето оръдие — продължих, докосвайки здравата ръка на Шей. Кожата му бе топла под пръстите ми и усетих как пулсът му се ускорява. Искаше ми се да го придърпам по-близо до себе си, ала не смеех. Не и сега. — Но все още се нуждаете от армия.