Андреа Креймър
Кървава роза (18)

18

— Трябва да се върнем! — изкрещях в лицето на Конър, който се мъчеше да ме удържи, докато Адна затваряше портала.

— Какво са направили с теб? Ума ли си изгуби? — извика Конър, докато се борех с него. — За какво, по дяволите, искаш да се върнем там? И между другото — страшна благодарност, задето те спасихме, няма що!

— Оставихте Сабин! — Не бях в състояние да спра сълзите, които се стичаха по бузите ми. Прекалено бях ядосана и се боях какво ще стане с нея.

Конър извъртя очи.

— Не сме я оставили — изсумтя той и ме бутна настрани.

— Това е част от плана, Кала — меко каза Адна.

— Благодаря за доверието. — Конър ме изгледа свирепо.

— Планът? — Насилих се да си поема дълбоко дъх и потреперих, оставяйки необузданите чувства да се отцедят от тялото ми.

— Както казах — засмя се Конър, — никакво доверие в нас.

— Нуждаехме се от някой, който да наблюдава Пазителите и да се свърже със Стражите — обясни Адна.

— И решихте, че Сабин е най-подходящият избор? — Трудно ми бе да скрия гневните нотки в гласа си. — Знаете ли какво е преживяла?

— Идеята беше нейна — намеси се Аника, като ме гледаше преценяващо.

Отворих уста, но не можах да отговоря нищо. Сабин го бе измислила?

— А планът е наистина добър — продължи Аника. — Действително се нуждаем от помощта й. Тя е най-добрата връзка между Пазители и Стражи, с която разполагаме.

— Не се ли страхувахте, че Ефрон няма да се улови на въдицата? — Потокът от информация, с която ме заливаха, заплашваше да ме отнесе.

— Лоуган бе сигурен, че ще подейства — обясни Конър. — Спомена нещо за това как гордостта била най-голямата слабост на баща му, а Сабин била ахилесовата му пета, дрън, дрън, дрън. Разни такива метафори.

— Добре тогава. — Оголих зъби насреща му. — А какво мисли Итън за всичко това?

— Съгласи се само при условие че и той отиде.

Имах чувството, че някой е забил едно кроше в стомаха ми.

— Итън е във Вейл?

— Аха — потвърди Конър. — Той настоя.

— Но те ще го убият!

— За бога, Конър! — Адна го изгледа сърдито. — Не го казвай по този начин.

Конър се ухили.

— Ама много по-забавно е, когато тя изглежда така, сякаш всеки миг ще повърне.

Без да му обръща внимание, Адна се обърна към мен.

— Кала, Итън не е с Пазителите. Двамата с Нев са при Том Шоу.

— В „Бърнаут“?

— Той си е построил нещо като бункер под бара — обясни Конър. — От време на време го използваме за скривалище. Нев и Итън са там, за да координират информацията, постъпваща от Стражите чрез Сабин и Лоуган. Лоуган ще държи баща си и останалите Пазители под око. Сабин ще се опита да намери съюзници сред вълците на Бейн, а се надяваме да убеди баща ти да стори същото сред тези на Найтшейд. Ще ги използваме за последната атака срещу имението „Роуан“.

С усилие преглътнах буцата, заседнала на гърлото ми.

— Кога ще се състои тя?

— Ако се сдобием с последната част от Кръста — тихо каза Адна, — ще нападнем в полунощ.

— Толкова скоро?

— Е, като се има предвид, че прескочихме няколко часови зони, всъщност вече е в миналото. — Конър размърда закачливо вежди насреща ми.

— Нямам представа за какво говориш.

Бях предположила, че порталът ни е върнал обратно в Академията, ала всъщност това не можеше да е тя. Когато се махнахме от онази планинска поляна, там беше следобед. Сега се намирахме на открито и наоколо бе тъмно, ала не беше нощ — усещаше се приближаването на зората, приглушена розова светлина си проправяше път по тъмносивото небе.

— Намираме се в Нова Зеландия — обясни Адна. — Където вече е утре сутринта.

— Но когато се върнем във Вейл за нападението, все още ще бъде полунощ на вчерашния ден — допълни Конър.

— Ще ми докараш главоболие — оплаках се аз.

— В това най-много го бива — ухили се Адна.

— Да вървим — обади се Аника. — Останалите ни чакат.

— Къде са? — попитах, когато умът ми започна да се успокоява.

— В лодката — отвърна Адна.

— Още една лодка? — простенах аз.

— Този път пътуването ще е различно — увери ме Конър. — Никакво плуване в края му.

Той ни поведе в развиделяващото се утро, проправяйки си път през гора, каквато никога не бях виждала. Земята под краката ми беше неравна — натрошени скали, които сякаш бавно се превръщаха в пясък. Дървета с остри клони и дебели листа се извисяваха над нас, допълвани от ниски, ала неимоверно гъсти храсталаци.

Когато пътеката се поразшири, а дърветата започнаха да оредяват и да се спускат към просторен бряг, чух как два познати гласа извикаха едновременно:

— Кала!

Рен и Шей се взираха в мен. Седяха гърбом един към друг… и бяха вързани. — Какво, по… — зяпнах ги аз.

Мейсън, който обикаляше около двамата пленници във вълчата си форма, побърза да се преобрази.

— Слава богу! — Той се втурна към мен и ме сграбчи в силна прегръдка. — Толкова се радвам да те видя.

— И аз се радвам да те видя. — Отвърнах на прегръдката му, а после посочих към Рен и Шей, които бяха започнали да се дърпат яростно, борейки се с въжетата. — Какво става?

— Наложи се да ги вържем — каза Адна.

— И да ги охраняваме — добави Мейсън. — Даже след като направих най-сложните възли, известни на човечеството. Дори ухапах Шей веднъж.

— Не ти създавах чак толкова трудности — възрази Шей.

— Напротив.

— Но защо се е наложило да ги вържете? — попитах, докато гледах как Конър извади един нож и започна да реже въжето, което държеше Шей и Рен заедно.

— Изобщо не беше нужно! — Шей се отърси от срязаните въжета.

— Беше, и още как! — Адна сложи ръце на кръста си. — Щяхте да се хвърлите през портала, за да се доберете до нея. И двамата се държахте като идиоти.

— Права е — каза Рен. — Май наистина трябваше да ни вържат.

Шей се ухили.

— О, я млъквай! — Адна изгледа сърдито брат си. — Все още си в списъка ми с хора, на които съм сърдита. Не си мисли, че ще ти се размине, ако се съгласяваш с мен за всичко.

Рен хвърли кос поглед към Конър.

— Води си списък, така ли?

— Не се притеснявай — отвърна Търсачът. — Аз съм в него от години.

— Чух те! — Гласът на Адна скочи с няколко октави.

— Сигурен съм, че ме чу, сладурче. — Конър, който току-що бе прерязал и последното въже, бе принуден да отскочи, когато Шей и Рен се изправиха и се втурнаха към мен.

Направих няколко крачки назад, очаквайки да ме повалят, ала и двамата спряха точно пред мен. Запъхтени, те ту се гледаха един друг, ту отново се обръщаха към мен.

— Здрасти — казах, без да знам какво да направя. Щеше ми се просто да ме прегърнат, но по всичко личеше, че едва ли ще го сторят.

— Здрасти — отвърна Рен и скръсти ръце на гърдите си; вената на врата му пулсираше. — Извинявай, че не можахме да дойдем лично да те спасим.

Шей, който очевидно се чувстваше също толкова неудобно, се усмихна неловко на Рен.

— Не че не искахме да го сторим. Поради което ни завързаха. — Той прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса. — Добре ли си?

— Аха — отвърнах, натъпквайки ръце в джобовете си. — Призракът беше ужасен. Но всичко свърши много бързо. Поне за мен. След като изгубих съзнание, не помня почти нищо. Събудих се едва в стаята си. Лумин беше там.

— Какво стана? — попита Рен.

— Задаваха ми въпроси, на които не отговорих. А после направихме размяната. Не прекарах кой знае колко време там.

— Но си била във Вейл? — попита Шей.

— Да. — Потръпнах при спомена за стаята си и Лумин, преструваща се на майка ми. — Но успях да се видя с татко. Мисля, че би могъл да ни помогне.

— Именно затова решихме да оставим Итън и Сабин във Вейл — обади се Конър. — Да се надяваме, че ще успеят.

— Ще изпратим съобщение на Итън и Том — каза Аника. — Хубаво е, че си успяла да поговориш с баща си, Кала.

Кимнах, чудейки се дали той наистина би могъл да привлече вълците на Найтшейд на наша страна.

— Отвори портал, Адна — продължи Аника. — Време е да съобщя на Водачите за развитието на нещата и да подготвим нападението тази нощ.

— Кажи им да стискат палци — подхвърли Конър. — И на ръцете, и на краката.

Адна се зае да тъче. Нишките, струящи от камите й, отразяваха светлината на изгрева, която се разливаше от брега към гората. Рен стоеше близо до сестра си, омагьосан от това, което тя правеше.

— Значи Пиралис е тук? — попитах Конър, отвеждайки го малко настрани от другите.

— Ей там. — Той посочи очертанията на един остров в далечината. — Това е Уакаари^[1].

— И ние отиваме там? — Хвърлих поглед към останалите. Групичката ни се беше смалила. Итън, Сабин и Нев бяха във Вейл. Сайлъс бе мъртъв. — Само ние? Няма ли да получим подкрепления?

— Не знаем какво ни очаква там. — Конър стисна зъби. — Искахме да рискуваме възможно най-малко хора.

— Звучи обнадеждаващо. — Опитах да се засмея, ала от гърлото ми излезе само някакъв хриплив звук.

— Ще се справим. — Шей ме докосна лекичко по ръката и нежният му допир сгря студената ми кожа.

— Да се надяваме — каза Конър. — Е, това е. Последната спирка в пътуването ни.

— Знаете ли къде точно на острова се намира? — попитах.

— Знаем къде е входът към пещерата — отвърна Конър. — Предполагаме, че острието е някъде вътре във вулкана.

— Какво, какво… вулкан? — Очите ми за малко да изскочат от орбитите си.

Шей кимна.

— В Нова Зеландия е пълно с действащи вулкани. Виж. — Той посочи небето над острова, където стълб дим се издигаше към облаците.

Мейсън се приближи до нас и ме прегърна през раменете.

— И аз не повярвах, когато ми казаха.

— Отиваме във вулкан — казах, а раменете ми увиснаха. — Това е… направо фантастично.

„Никога няма да се справим.“

— Какво е някакъв си вулкан в сравнение с паяк мутант? Или прилепи вампири, които се държат като пирани? — ухили се Шей. — Хайде де, това е приключение. Пък и там непрекъснато ходят туристи, значи вулканът не може да е чак толкова опасен.

— Да, ама туристите не се опитват да задигнат забранен предмет изпод носа на зли магьосници.

— Не и ако не са си избрали платинения екскурзионен пакет — сериозно отвърна Шей.

Аз го зяпнах, а после избухнах в смях.

— Ти си луд, човече — заяви Мейсън, ала и той се смееше.

— Какво изпуснах? — полюбопитства Адна, докато двамата с Рен се присъединяваха към нас. Погледнах през рамо и видях, че порталът го няма, също както и Аника.

— Само извратеното чувство за хумор на Шей — отвърна Конър. — Е, да се качваме в лодката.

Мейсън, Адна, Конър и аз се покатерихме в нея и Шей и Рен ни избутаха във водата. Конър запали мотора и ние се понесохме през вълните право към Уакаари.

— Къде е мястото на Лоуган в плана ви? — попитах, надвиквайки рева на мотора и грохота на вълните.

— Нуждаем се от присъствието му между тях. — Адна заслони очи, докато слънцето се показваше над хоризонта. — Ще играе ключова роля, когато Шей се добере до Разлома.

— Защо?

— Единствено Пазител е в състояние да призове Боск и да го накара да разкрие истинската си форма. А Шей не може да го пропъди завинаги, ако това не стане.

— Как е възможно един Пазител да накара Боск да направи каквото и да било? — Все още не разбирах. — Нали той е този, който ги контролира?

— Става дума за клетвата, която Пазителите дават, за да получат силата си… нещо като изпитание на верността им — обясни Адна. — Лоялността им към Предвестника може да бъде скрепена единствено, когато той не е маскиран с магия. Трябва да се врекат на истинското създание… а доколкото разбирам, то не е красива гледка.

— Брадавици и всичко останало — обади се Конър.

— Мисля, че е далеч по-лошо от брадавици — възрази Адна.

— Е, с малко повечко късмет ще се убедим с очите си — каза Конър.

— На това късмет ли му казвате? — подхвърли Мейсън.

Конър се усмихна.

— Когато Лоуган довърши ритуала, Боск ще приеме истинската си форма. Чрез нея той подчинява Пазителите в Отвъдното, ала в нашия случай тя създава онази пролука в завесата между двата свята, от която се нуждаем, за да го прокудим веднъж завинаги.

Никак не ми харесваше това, че толкова много разчитаме на някого с изменчивата лоялност на Лоуган.

— Но откъде можем да сме сигурни, че ще изпълни своята част от сделката?

— Естествено, че не можем! — разсмя се Конър. — Само че нямаме друг избор.

— Ами ако размисли? — изкрещях аз. — Или реши, че все пак е сбъркал и е по-вероятно Пазителите да спечелят войната?

— Възможно е. — Конър сви рамене. — Обаче няма какво да направим.

— Но той знае къде се намира Академията!

Адна поклати глава.

— Няма значение. Вече се погрижихме за това.

— Как? — Избърсах лицето си, което една вълна, плиснала над борда на лодката, бе заляла с вода.

— Съжалявам! — извика Конър. — Ще се опитам да намеря по-гладък курс.

— Направихме му магия — обясни Адна. — Ако дори само спомене Италия или Академията, или се опита да я посочи на картата, ще се задуши в собственото си повръщано.

— Както онова, което се случи с господин Селби във „Велики идеи“ — добави Шей. — Аника каза, че този вид магии не са никак трудни, независимо дали ги правят аматьори, или професионалисти като тях.

— Разбира се, Пазителите винаги могат да измислят начин да развалят нашата магия — подхвърли Конър.

— Спести ни коментарите си, Конър. — Адна го плесна по гърба. — Просто карай лодката!

— Добре ли си? — Шей се приведе към Мейсън, който бе затворил очи и стискаше ръба на лодката с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели.

Мейсън не отвори очи, но лицето му се разкриви в гримаса, когато Конър мина през друга вълна, опръсквайки всички ни.

— Съжалявам! — извика той, макар да нададе възторжен възглас, докато подскачахме нагоре и отново се спускахме надолу.

— Просто ми обещайте, че ако победим, никога вече няма да ми се наложи да се кача на лодка — каза Мейсън. — Само това искам. Никакви лодки повече.

— Дадено. — Шей го прегърна през раменете. — Никакви лодки.

Рен се премести на съседното място.

— Как си? — Той се приведе към мен и сложи ръка върху моята.

— Добре — отвърнах, облизвайки солената вода от устните си. — Макар че напълно подкрепям плана на Мейсън за лодките.

— Да — усмихна се той. — Вълци и океан — то си е направо противоестествено.

— И още как.

Рен се наведе още по-близо и прошепна в ухото ми:

— Нараниха ли те, Кала? Тревожех се… Ефрон… или б… или Емил…

Поклатих глава.

— Само призракът.

Той стисна пръстите ми и аз го погледнах.

— Добре съм, Рен, наистина. Ала Сабин…

Гърлото ми се сви. Колкото и добър да беше планът, ненавиждах мисълта, че тя е изоставена на благоволението на Ефрон.

Без да пуска пръстите ми, Рен изръмжа, вперил поглед в острова, който се възправяше пред нас.

— Не бях съгласен да отиде. Никой от нас не беше. Спорихме страшно дълго.

Кимнах. Поне не бях единствената, на която тази стратегия не се нравеше особено. Цената ми се струваше твърде висока.

— Помислих, че Итън ще убие някого — продължи Рен. — Направо побесня.

— Изобщо не се съмнявам.

Рен ми се усмихна.

— Малко като аз и Шей, когато те отвлякоха.

— Какво стана? — попитах, изчервявайки се от топлината на погледа му. — След като призракът ме нападна?

— Имаше още един. — Усмивката на Рен се стопи. — В скривалището имаше двама Пазители. Конър изведе Адна на верандата и тя започна да тъче възможно най-бързо.

— Ами призракът? — Потреперих отвратено, когато си спомних как вонята му нахлува в ноздрите ми и изгаря дробовете ми. Усещането, че ме дерат жива.

Рен настръхна.

— Нападна ни. Мислех, че поне няколко от нас ще загинат, докато успеем да се измъкнем.

Очите му се преместиха към Шей, който си бъбреше дружески с Мейсън и дори бе успял да накара страдащия от морска болест вълк да се разсмее, което бе впечатляващо.

— Конър крещеше на всички да не го доближават, но Шей се хвърли право пред него — продължи Рен. — И тогава извади онзи меч.

Виждах дръжката на оръжието да се подава над рамото на Шей.

— Мечът е спрял призрака.

Рен кимна.

— Не го унищожи, но когато Шей го удари, призракът изпищя. Никога не бях чувал такъв звук. Имах чувството, че ще ми се спукат тъпанчетата. Призракът не можеше да мине покрай Шей и той го удържа, докато Адна довърши портала и ние избягаме. — Той изръмжа. — Ала не можехме да сторим нищо за теб. Теб вече те нямаше.

— Но сега съм тук — казах, издърпвайки ръката си от неговата.

— Да. — Той се намръщи, но се приведе напред и ме целуна по бузата, бързо и нежно, въпреки предупредителното ми ръмжене. — Ако те бяхме изгубили… не мога дори да мисля за това. Ала ти си тук и нищо друго няма значение.

Очите ми потърсиха Шей. Той ни гледаше и макар да нямаше особено щастлив вид, поне не се канеше да се нахвърли на Рен, което ми се стори доста странно. Той кимна веднъж и аз си дадох сметка, че двамата с Рен се гледат, лицата им са спокойни и изпълнени с взаимно уважение. Какво, по дяволите, ставаше?

Нещо се беше променило, докато ме нямаше. Би трябвало да се радвам, че не се бият, но вместо това по кожата ми полазиха тръпки. Какво ставаше с тях?

— Почти стигнахме! — извика Конър и забави скоростта.

— Алелуя! — Мейсън вдигна ръце към небето и Шей се разсмя.

— Нали си даваш сметка, че се радваш, задето хвърляме котва на активен вулкан?

— Всяка суша е за предпочитане пред морето — отвърна Мейсън. — Дори да е суша, която може да изригне под краката ми.

Когато се приближихме до Уакаари, вълните утихнаха, укротени от острова, почиващ в края на новозеландския Залив на изобилието. Моторът бръмчеше, докато Конър направляваше лодката покрай брега, за да спре на тясна пясъчна ивица, насред неприветливите вулканични скали, пръснати навред. Единственият признак на живот бяха птиците, които кръжаха над главите ни. Докато скачах на брега, бях поразена от необикновената смесица от цветове, в които бе обагрен островът. Жълти и яркозелени кристали изпъкваха на фона на кафявите и тъмносиви камъни, измежду които се подаваха. На много места се виждаха скални реки с цвят на ръжда, сякаш Уакаари бе покрит с кървящи рани.

От многобройните пукнатини в земята се издигаше пара, изпълваща въздуха със зловреден газ.

— Вземам си думите назад. — Мейсън си запуши носа. — Водата е за предпочитане пред тази воня. Защо непрекъснато правим неща, от които ми се повръща?

— А, за малко да забравя. — Конър раздаде на всички ни противогази. — В случай че изпаренията станат твърде силни.

— Накъде трябва да вървим? — попита Шей.

— На изток. — Конър слезе от лодката и заровичка из якето си. — Ще трябва да се покатерим малко. Но не е далеч.

— И нямаме представа какво ни очаква? — попита Рен.

Адна поклати глава.

— Никой, когото сме изпратили тук, не се е върнал.

— Вие някога изобщо съобщавате ли добри новини? — подхвърли Мейсън. — Да сте чували за силата на позитивното мислене?

— Твърде съм искрена, за да бъда позитивна. — Адна му отправи лукава усмивка.

— Какво правиш? — Шей гледаше към Конър, който ни бе обърнал гръб. — Какво е това?

Шей го сграбчи за рамото и го завъртя, разкривайки малката тетрадка в ръката му.

— Хей! — възмути се Конър. — Бях по средата на изречението.

— Да не би да си водиш записки? — попита Шей.

Конър се прокашля и се потърка смутено по тила.

— Просто… помислих си, че… е, нали се сещаш… Сайлъс.

Адна се приближи до него, повдигна се на пръсти и го целуна целомъдрено по устните.

— Въпреки всичко, ти си добър човек.

Тя се усмихна тъжно и понечи да се обърне, ала Конър обви ръце около кръста й и я вдигна във въздуха. Целувката, която залепи върху устните й, бе всичко друго, но не и целомъдрена, и продължи толкова дълго, че всички се извърнахме с пламнали лица.

Когато най-сетне я пусна на земята, гласът му бе пресипнал.

— Предавам се. Обичам те, Адна. Дяволски съм влюбен в теб.

Адна вплете пръсти в неговите и стисна ръката му.

— Само недей да умираш там, става ли? Имаме да си кажем толкова много неща, когато всичко това свърши.

— Ще направя каквото мога. — Конър едва не падна, когато Адна се хвърли на врата му и отново го целуна. Мейсън подсвирна и заръкопляска.

Ние се спогледахме и глупашките ни усмивки за миг прогониха напрежението от предстоящата битка. Само Рен не се усмихваше, а гледаше Конър с подозрение.

— Какво? — попита Търсачът, намръщвайки се в отговор.

— Това е сестра ми — изръмжа Рен.

Конър го зяпна.

— Знам. А аз я обичам.

— Страхотно. Но какви са ти намеренията?

— Намеренията? — Сбърчил вежди, Конър местеше поглед между Адна и брат й.

Рен се ухили, разкривайки острите си кучешки зъби.

— Когато всичко това свърши, и ние двамата имаме да си кажем толкова много неща.