Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

12

— Можем ли да му имаме доверие? — гледах как камите на Адна се стрелкат във въздуха, оставяйки след себе си виещи се лъчи светлина, докато тъкаха портала, който щеше да ни отведе до скривалището на Айдис в Тулум.

„Бъдещето не вещае нищо добро за нас“, така беше казал Лоутан. Дали беше прав? Единият от мечовете вече беше у нас, а сега се канехме да предприемем първата стъпка към сдобиването с втория.

Нев сви рамене.

— Колкото и да ми е неприятно да го кажа — да. Лоуган сам би се намушкал в гърба, ако мислеше, че това ще му помогне да получи каквото иска.

— Няма значение. — Мейсън се бе присъединил към нас в Тактическата зала на Халдис, ала като че ли не можеше да се отърси от мрачното си настроение. — Нищо няма значение.

— Да не предлагаш да се откажем? — озъби му се Нев. — Нормално е да си ядосан. Така и трябва.

Мейсън извърна очи.

— Ако може да ни помогне да победим, нищо друго няма значение.

— Виж. — Изражението на Нев омекна и той допря чело до това на Мейсън. — Ще победим, а след това ще го убием? Съгласен?

Мейсън опита да се отдръпне, ала Нев го улови за раменете и той се разсмя.

— Съгласен.

Аз спрях замислен поглед върху Нев.

— Защо не го направи?

— Кое? — попита той, без да пуска Мейсън от прегръдките си.

— Защо не уби Лоуган, когато мина през портала заедно с нас. Ти запази човешката си форма и го стисна за гърлото. Защо просто не се преобрази и не му изтръгна гръкляна?

Идеята беше привлекателна и изобщо не се съмнявах, че неведнъж бе минавала през ума на Нев.

Тънка усмивка пробяга по устните му.

— Исках да знае, че умира от моята ръка. Пазителите никога не ги е бивало да ни различават, когато сме вълци.

— Разбирам те — кимнах.

— Време е. — Аника посочи отворения портал. От другата страна сякаш имаше безброй скъпоценни камъни. Сапфиреносиньо. Изумруденозелено. Неимоверно ярки цветове, които бяха едновременно примамливи и злокобни.

Шей се приближи до мен.

— Кажи ми отново какво прави той тук?

Нямаше нужда да го питам кого има предвид.

— Знаеш защо. Глутницата се нуждае от него. А Търсачите му имат доверие. Рен вече прекрачваше портала, приел вълчия си образ, заедно със Сабин и Итън.

— Добре — отвърна Шей и за моя изненада също се преобрази, след което се хвърли покрай Адна право в разжарените оттенъци на вратата.

Мейсън се разсмя.

— Наистина е вълк, и още как.

— И няма да позволи на Рен да го забрави — довърши Нев. Двамата се ухилиха един на друг, преобразиха се и се втурнаха след Шей.

Чух как Конър се разсмя зад мен.

— Бъркотията си е твоя — каза той, когато го изгледах сърдито.

— Не забравяй, че съм виждала и твоето мръсно бельо, Търсачо. — Оголих зъби насреща му, преди да приема вълчата си форма и това бързичко изтри усмивката от лицето му. С доволен лай, аз изтичах след останалите.

Цветовете, които ме връхлетяха, бяха толкова ярки, че ми трябваше близо минута, докато осъзная, че съм стигнала от другата страна. Мястото преливаше от изобилие. Плътни листа ни обграждаха отвсякъде, лъчите на слънцето само тук-там успяваха да пробият нефритенозеления воал на дърветата. Ала онова, което ми даде усещане за това къде съм… и за промяна, беше смесицата от миризми. Напоен с уханието на море и лимони, въздухът на Чинкуе Терре бе свеж и сух, докато този тук бе тежък, пропит с влага и се разливаше в дробовете почти като вода. Долових соления дъх на океан и разбрах, че той е наблизо. Ала дори ароматът на море беше различен, напоен с плътен мирис на водорасли и солена вода, който извикваше в съзнанието образа на огромни вълни и безкрайни брегове.

— Всички ли са тук? — Сайлъс опъна жилетката си и извади неизменната си химикалка и тефтер.

— Наистина ми се иска той да не идваше с нас — отекна гласът на Мейсън в главата ми.

— Определено съм съгласен с теб — отвърна Шей и размаха опашка.

— О, чакайте! Забравих си лосиона против слънце — обади се Конър. — Сайлъс, ще бъдеш ли така добър да се върнеш в Академията и да ми го донесеш? Ние ще те изчакаме, нали, приятели?

— Я млъквай — сопна се Сайлъс, но си потупа жилетката и аз бях сигурна, че проверява дали той си е взел лосион против слънце.

— Хайде. — Итън ни помаха да го последваме по тясната пътечка, която едва различавах сред пищната растителност. — Чакат ни.

Вървяхме в продължение на около четвърт километър. С всяка стъпка до ушите ни все по-ясно достигаше силен тътен. Най-сетне Итън сви зад един завой. Последвах го и се заковах на място.

Имах чувството, че някой изведнъж бе дръпнал завесите на потънала в тъма стая. Обляха ни ослепителни лъчи, когато джунглата изведнъж свърши, отстъпвайки място на плаж, който се простираше в продължение на километри и бе засипан с пясък, бял като сняг. Грохотът на разбиващите се вълни — едновременно покана и предупреждение — накара кръвта ми да закипи. Не исках да си го призная, ала океанът ме плашеше. Мястото на вълците не беше във водата. Въпреки това загадъчността и красотата на безкрайните вълни докосна някаква струна дълбоко в душата ми. Може би това, че ми бяха непознати, им придаваше необяснимо очарование.

— Ще поплуваш ли, Кала? — Конър ме побутна с лакът.

Взирах се в океана толкова дълго, че бях изостанала от другите. Те вече се бяха отправили към една порутена къща, която изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се изтърколи от покрайнините на гората върху плажа, превръщайки се в голяма купчина летви и греди. Дълъг кей тръгваше от верандата й и навлизаше в океана, където се полюшваха три лодки, привързани към паянтовата структура. В една от лодките различих очертанията на човек, ала той не ни забеляза, прекалено погълнат от онова, с което се занимаваше.

Жена с дълга, тъмна коса стоеше на верандата и ни махаше. Когато стигна до нея, Итън я прегърна с всичка сила. Тя му се усмихна широко, но бързо насочи вниманието си към приближаващите вълци. Шей спря пред нея и си възвърна човешкия образ.

— Радвам се отново да те видя, Потомъко — усмихна му се тя и аз се досетих, че трябва да е била сред Водачите, които се бяха съвещавали с Аника и Шей в наше отсъствие. Очите й се преместиха върху меча, окачен на гърба му. — А още повече се радвам да видя това.

— Bienvenido, lobos[1] — каза тя, обръщайки се към мен и останалите от глутницата. — Аз съм Инес, Водачът на Айдис. Моля ви се, кажете ми, че не хапете.

Рен се преобрази.

— Тъй като ни помоли толкова учтиво, ще направим изключение.

Другите от глутницата последваха примера му. Трудно ми беше да сдържа смеха си, като гледах как приятелите ми се опитват да изглеждат дружелюбни, вместо заплашителни, докато се представяхме.

— Стражите имали чувство за хумор? Кой да предположи! — Инес се засмя — сърдечен, искрен звук, който ме накара да се усмихна.

— Те са пълни с изненади — подхвърли Итън, ала ушите му пламнаха, когато едната вежда на Сабин подскочи.

— Наистина. — Инес хвърли учуден поглед на Сабин. — Влезте. Приготвили сме ви нещо за хапване. Ще обсъдим мисията, докато се храните.

Конър я прегърна през раменете.

— Обожавам Айдис — заяви той. — Инес никога не ни разочарова.

— Правим най-доброто от това, с което разполагаме — усмихна му се тя и погледна заинтригувано към Сайлъс. — Аника ни съобщи, че ще дойдеш. Рядко се случва сред нас да има Книжник.

— Просто правя онова, което историята изисква — отвърна Сайлъс.

Конър го побутна към вратата на къщата.

— Моля ти се, седни на масата, за да може да ядеш, вместо да говориш.

Също като аванпоста в Денвър, и това място беше построено с цел функционалност, макар тя да бе различна от тази в Денвър.

— Това магазин за водолазна екипировка ли е? — Шей се въртеше в кръг, за да огледа всички плавници, маски за гмуркане и бутилки с въздух, които висяха по стените.

— Не продаваме кой знае колко от тях, но магазинът е добро прикритие — отвърна млад мъж с къдрава черна коса и искрящи очи. — Виж само този меч! Ти си той, нали?

— Нищо не ти убягва, а, Мигел? — разсмя се Конър и го прегърна. — Радвам се да те видя, приятелю.

— И аз — теб, amigo — отвърна Мигел, а после се обърна да поздрави Итън: — Как сме, Сърдитко?

— Бил съм и по-зле — ухили се Итън.

— Може ли да отложим събирането на класа за друг път? — Адна бе сложила ръце на кръста. — Умирам от глад, а времето лети.

— Събиране на класа? — повторих аз.

Адна посочи тримата мъже, който бяха доближили глави, шушукаха си и се смееха.

— Тримата амигос там са били в един и същи клас в Академията. Здравата им се е носела славата.

— Носела се е? — Конър вдигна глава. — Откога славата ни е в минало време?

Адна извъртя очи, ала Инес я прегърна през раменете и я въведе в съседната стая, давайки ни знак да я последваме.

След италианските вкусотии бях очаквала всяка друга храна да е разочарование, но едва ли можех да греша повече. Пред нас се разкри същинско пиршество от супи, панучо[2] и приятно подправена, невероятно прясна риба. Всяка хапка беше истинско блаженство. Исках да се натъпча до забрава с храната, която не приличаше на нищо, което бях вкусвала дотогава, ала мисълта за предстоящата битка не ми излизаше от ума. Инес, която се бе настанила начело на масата, говореше, докато ние се хранехме.

— Тръгваме веднага щом свършите — обясни тя. — Габриел вече се е заел с подготовката.

— Каква съпротива да очакваме? — попитах. — Още Стражи?

— Тук има Стражи, да — потвърди Мигел. — Yaguares.

— Yaguares? — повтори Нев. — Имаш предвид като пантери?

Инес кимна. Рен и Нев се спогледаха.

— Надявах се на още мечки — каза Нев. — Котки — ама че гадост!

— Ще се бием с котки? — Мейсън разкриви лице в гримаса. — Пфу! Те имат отвратителен вкус.

— Ял си котка? — попита Шей и стомахът ми се сви. Малко неща ми се струваха по-отблъскващи от котешко месо.

— Не съм я ял — поясни Мейсън. — Ухапах я… и я убих.

Всички го зяпнахме.

— Хей! — Той вдигна отбранително ръце. — Тя ме нападна. Щуро животно.

— Ако всичко мине добре, няма да се изправите срещу las sombras — обясни Инес. — Планът ни е да ги избегнем. Да се биеш в джунглата не е никак лесно, а те са най-смъртоносни именно там.

— Las sombras предпочитат дърветата — добави Мигел. — Скачат от тях върху жертвите си.

— По колко наведнъж? — попита Рен.

— Също като мечките, и те предпочитат самотата. Въпреки това си остават смъртоносни.

— Как ще действаме? — попитах аз. — Като в Тордис? Вие ще подмамите котетата надалеч, докато ние влезем в пещерата?

Мигел поклати глава.

— Не е пещера. Това е сеноте[3].

— Човече! — Шей потрепери. — Сериозно?

Мигел кимна.

— Какво е се-но-те? — попита Мейсън, изговаряйки думата с усилие.

Шей като че ли беше позеленял мъничко.

— Там древните маи извършвали жертвоприношения на боговете си — дълбоки ями, които понякога се разстилат в продължение на километри под земната повърхност. Нерядко отвеждат до системи от подземни пещери. Наоколо е пълно с тях, нали?

— Si — потвърди Мигел с мрачно лице.

— Испанците ги нарекли sagrados — добави Сайлъс. — Жертвени кладенци.

— Жертвени кладенци? — Очите на Сабин се разшириха.

— Хвърляли хора в тях — обясни Шей.

— И Айдис е в един от тези жертвени кладенци? — попитах.

— Да — отвърна Сайлъс.

— Ще трябва да се спуснем в една от тези ями, така ли? — попита Сабин. — Защото това изобщо не звучи забавно.

— Las sombras наблюдават от клоните — каза Мигел. — Няма да имаме време да влезем по този начин, преди да ни нападнат.

— Ами онова нещо, дето Адна го умее? — предложи Мейсън. — Не може ли да отвори портал направо в пещерата? Като в Идън.

— Няма как да стане — поклати глава Адна. — Не знаем какво има там долу. Здравата ще загазим, ако без да искам, взема да отворя портала под вода. Или от погрешната страна на някой стръмен склон. Не разполагаме с никакви описания, които да използваме. В „Едем“ имах на своя страна опита на Ансел и отворих портала с помощта на неговия разказ.

— Тогава какъв е планът? — попита Шей.

— Габриел откри друг вход — обясни Итън, макар че не изглеждаше никак щастлив от това.

Инес също беше свила мрачно устни.

— От три дни го проучва. Това е най-добрият ни шанс.

— Друг вход? — попита Мейсън. — Няма ли и той да бъде охраняван от пантери?

— Не — отвърна Мигел, срещайки каменния поглед на Итън.

— Няма? — намръщи се Шей.

— Не. — Конър изпъна рамене. — Защото котките не обичат водата.

Усетих как настръхвам при тези думи. Не можеше да се каже, че вълците мразят водата, но със сигурност не бяхме и делфини.

Конър ми смигна.

— Точно така, сладурче. Очаква ни едно дълго, хубаво плуване.

— Колко дълго? — поиска да узнае Шей.

— Ще тръгнем при отлив — каза Итън. — Да се надяваме, че няма да се нуждаем от водолазна екипировка много дълго, но все пак ще трябва да преминете един ускорен курс. За всеки случай.

— Страхотно! — ухили се Шей. Останалите вълци го зяпнаха свирепо. — Какво? — Той ни огледа с широко отворени очи, попрекалявайки малко с невинното изражение. — Обичам да опитвам нови неща.

— Избраникът демонстрира склонност към приключения и поемане на рискове — промърмори Сайлъс, пишейки в тетрадката си. Дори не беше докоснал храната в чинията си.

— Не може ли да си останеш тук? — попита Конър. — Бездруго няма как да пишеш под вода.

Сайлъс се изпъчи.

— Ще запомня всичко в най-малки подробности и ще го запиша черно на бяло веднага щом се върнем.

— Изобщо не се съмнявам. — Конър се оттласна от масата и погледна към Инес. — Ще мине поне час докато тръгнем, нали? Защото не искам да получа някой спазъм, понеже съм влязъл във водата веднага след ядене.

Бележки

[1] Добре дошли, вълци (исп.). — Б.пр.

[2] Типично за Юкатан ястие, приготвено от запържени царевични питки с различен пълнеж. — Б.пр.

[3] Сеноте — типична за Мексико дълбока естествена яма, пълна с вода; получава се от пропадане на варовикова почва, разкривайки подпочвени води. — Б.пр.