Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

8

Какофонията от звуци, която ни посрещна, когато прекрачих портала, ме накара да настръхна. Какво беше това? Паника? Страх?

Погълната от случилото се в ледената пещера, потънала в мисли за Тордис, за меча, за Шей, почти бях забравила, че още един отряд бе отишъл на своя, различна мисия.

Колко ли бяхме изгубили, за да може Шей да вземе острието?

Бързо усилващият се страх, който ме бе обзел, се пръсна на безброй късчета, когато осъзнах, че най-силните звуци в глъчката бяха възторжени викове и невъздържан смях. Тържествуващият шум затихна, докато останалите от нашия отряд излизаха един по един от портала на Адна. Когато Шей пристъпи в стаята, се възцари пълна тишина.

Аника направи крачка напред. Без да каже нито дума, Шей вдигна меча. С шум като плясъка на безброй криле, в стаята повя вятър, носещ надежда, когато острието сякаш оживя, яркият му пламък — обуздаван от мекото сияние на Халдис, който грееше с топлината на самата земя.

Стаята отново изригна. Този път възторжените викове бяха направо оглушителни. Единствено Аника запази мълчание, клепките й — влажни от непролети сълзи.

Търсачите се скупчиха около Шей, за да видят меча, като внимаваха да не го докосват. Докато гледах как тази новосъбрана свита се грее на почти осезаемото могъщество, което се излъчваше от меча, онова сковаващо усещане за загуба и тъга отново ме стисна за гърлото.

„Ще го изгубя.“

Поотдръпнах се от тях, с надеждата чувството да отмине.

Конър си проби път през тълпата и се зае да разказва преживяванията ни. От откъслечните думи, които достигаха до мен, ми се стори, че поукрасява приключенията ни. Подозренията ми се потвърдиха, когато Сайлъс го избута настрани и като размаха тефтера си, подхвана своята версия на историята. Конър зае стратегическа позиция точно зад него и започна да гримасничи и да го имитира на най-подходящите (или по-скоро — на най-неподходящите) места.

— Искаш ли да проверим как са нашите момчета? — Мейсън ме улови за ръката и посочи с брадичка Нев и Рен, които разговаряха с Паскал.

Отвърнах на закачливия поглед на Мейсън, чудейки се какво ли има предвид под „нашите момчета“. Нев беше неговият партньор, но дали смяташе, че същото важи за нас с Рен? Тази мисъл ме накара да настръхна и едва се сдържах да не изръмжа насреща му.

— Разбира се.

Хвърлих поглед назад, очаквайки Сабин да се присъедини към нас, ала тя стоеше настрани заедно с Итън. Обърнати един към друг, те бяха доближили глави и си шепнеха забързано. Глъчката наоколо очевидно изобщо не им пречеше, сякаш бяха съвсем сами в стаята.

 

 

Нев и Рен се усмихваха широко. Рен се бе облегнал на масивната дървена маса и изглеждаше самодоволен, както винаги. Нев бе седнал на облегалката на един стол, с крака върху седалката. Докато аз местех поглед между двамата, Мейсън заговори:

— Какво?

Очите на Нев грееха.

— Човече! Мечки!

Мейсън се намръщи.

— Радваш се заради мечките?

Рен изпъна рамене.

— С тях стават страхотни битки.

— Oui — разсмя се Паскал. — Les loups ontete trop pour les ours.[1]

— Mais oui![2] — Нев улови Мейсън за ръцете и го притегли в прегръдка. — Вълците сритаха задниците на мечките. Как мина при вас?

Мейсън долепи буза до тази на Нев.

— Никакви загуби. Взехме меча. Бих го нарекъл успех. Ами вие?

Рен се усмихна; кучешките му зъби бяха заострени.

— Както каза Нев: човече, мечки! — Той се обърна към Паскал. — Освен това имахме страхотни подкрепления.

— Merci. — Паскал скръсти ръце на гърдите си и спря преценяващ поглед върху Рен. — Но вие направихте работата ни… по-малко трудна от обикновено.

— Радвам се, че можахме да сме от полза.

Паскал наклони глава на една страна.

— Със съжаление си признавам, че имах някои съмнения. Les loups толкова отдавна са сред враговете ни. Ала вие се биете добре. Мете mieux que les ours.[3]

— Това не го разбрах — обади се Мейсън и Нев го смушка с лакът.

— Нищо чудно, че все преписваше домашните ми по френски. Каза, че се бием по-добре и от швейцарските мечки.

— Вината е на Пазителите — каза Рен, все още обръщайки се към Паскал. — Мечките не са подходящи за воини. Твърде са самостоятелни. Лесно е да внесеш смут в редиците им — много малко им трябва, за да започнат да се карат, вместо да действат заедно.

— Ура за глутниците! — Нев удари тържествуващо юмрук в този на Рен.

— Мисля, че имаш право. — Паскал поглади брадичката си. — Често се натъкваме на les ours сами. Те рядко търсят компанията на събратята си.

— Да се надяваме, че Пазителите са допуснали и други гафове, от които да се възползваме занапред — подхвърли Мейсън. — Нали, Кал?

Кимнах, ала мислите ми бяха другаде. Наблюдавала бях Паскал доста внимателно. Видяла бях как гледа Рен. В очите му се четеше неприкрито възхищение. Когато Рен говореше, Паскал слушаше. Не знаех дали трябва да съм изненадана или не. Да печели хората на своя страна бе едно от най-силните качества на Рен. Той беше роден лидер и притежаваше толкова харизма, че направо можеше да се удавиш в нея. Гърдите ми се свиха болезнено и за миг не можех да дишам. В Рен виждах алфа-вълка, който можеше да бъде мой партньор, и докато го гледах, зърнах какво би било бъдещето ни заедно. Какъв прекрасен водач на Халдис би станало от него. Какво могъщество щяхме да делим като двете алфи на глутницата. Бях ли му отнела всичко това? Или глутницата ни все още можеше да се обедини? Възможно ли бе бъдещето ни да не е безвъзвратно изгубено, очаквайки да си го потърсим обратно? Острата болка в гърдите бе изместена от силните удари на сърцето ми. Сякаш усетил, че го гледам, Рен се обърна към мен. Очите му срещнаха моите и аз не можех нито да извърна глава, нито да си поема дъх.

Най-сетне гласът на Аника ме изтръгна от вцепенението. Обърнах се и видях, че е застанала до Шей.

— Потомъкът! — Тя улови ръката на Шей и я вдигна високо. В същото време другата му ръка също се стрелна нагоре, стиснала меча, който засия, сякаш по острието му бе пробягала мълния. Учестеният ми пулс се вледени, докато слушах оглушителните викове на одобрение, с които Търсачите приветстваха новия си герой.

На тях ли принадлежеше сега? Глупачка ли бях, задето вярвах, че е възможно Потомъкът да бъде партньор на един Страж?

Погледнах към Рен, чудейки се какво мисли той за мълниеносния възход на Шей.

Ала Рен не гледаше нито към него, нито към меча. Очите му все още бяха приковани в мен. Задържах погледа му, като се питах какви ли мисли се въртят в главата му, какви ли чувства изпълват гърдите му. Изведнъж той ми отправи характерната си усмивка и коленете ми омекнаха. А после се преобрази.

Все така без да откъсва тъмните си очи от мен, оловносивият вълк вдигна глава и нададе вой. Щастливият, въодушевяващ звук отекна в стаята и накара сърцето ми да подскочи — този вой бе коренно различен от последния, който бях чула от Рен. В нощта, когато го изоставих в гората. Нощта, когато избягах заедно с Шей, отказвайки се от съюза си с Рен. Онази нощ скръбта, с която бе пропит воят му, едва не ме бе разкъсала на две. Ала сега в него не се долавяше и помен от тъга или съмнение. Това бе гласът на истински алфа, който ликуваше заради триумфа си.

Инстинктът надделя — аз също се преобразих, надигнах муцуна и се присъединих към неговия вой. Гласовете ни се сляха в тържествуваща възхвала на извоюваната победа. Нев и Мейсън последваха примера ни. Сабин се поколеба. Не се преобрази, но видях как очите й грейват при звука на нашия хор.

С крайчеца на окото си зърнах Шей. Той продължаваше да държи меча високо вдигнат, ала сега в светлината, струяща от острието, се долавяше ярост. Надвиснали буреносни облаци, готови всеки момент да затрещят. И той, като Сабин, не бе приел вълчата си форма, но изведнъж сякаш замръзна на мястото си. Погледът му се местеше между мен и Рен, очите му бяха присвити.

Когато си възвърнах човешкия облик, усетих как ме залива вълна от изтощение, изцеждайки и последната капчица сила от тялото ми. Притокът на адреналин от битката си бе отишъл. Шей идваше към мен, а без дори да поглеждам, знаех, че Рен вече се преобразява, за да застане до мен. Двамата алфи отново се бореха за по-добра позиция. И двамата ме искаха за себе си. И двамата бяха изпълнени с омраза един към друг. Не можех да го понеса.

Преди който и да било от тях да успее да каже нещо или да стигне до мен, аз се завъртях и изскочих от стаята. Усилието да поддържам мира между тях бе опънало нервите ми до краен предел. Днес бях станала свидетел как двамата вълци, които искаха да бъдат мои партньори, си извоюват място в този непознат нов свят, в който се бяхме озовали. Дори сред някогашните си врагове Рен пак щеше да бъде алфа. Щеше да води, а те щяха да го следват. Шей беше Потомъкът, на чието откриване Търсачите бяха посветили живота си и проливали кръвта си. И двамата знаеха къде принадлежат и какво искат. Аз бях избягала от живота, предначертан ми от Пазителите, но дори тук пак бях като в капан, неспособна да избера собствената си съдба.

Тичах по коридорите, тропайки по мраморния под, и ми се искаше да бях във вълчата си форма, за да мога да бягам още по-бързо, но си давах сметка, че наоколо все още има достатъчно Търсачи, които не са свикнали из Академията им да препускат Стражи и които надали биха се зарадвали особено да видят как един бял вълк се носи из коридорите. Затова продължих да бягам с цялата бързина, на която бяха способни човешките ми крака, нетърпелива да открия двамата души, на които имах най-голямо доверие, с надеждата, че те ще имат отговор за мен.

Следвах миризмата им, докато не ги намерих в един закътан ъгъл на двора. Тес бе коленичила на земята, изцапана до лактите с пръст. Ансел бе приклекнал до нея. Не можах да видя Брин, докато не дойдох съвсем наблизо.

— Здрасти, Кала! — ухили се тя и скочи от ябълковото дърво, в чиято корона се бе изтегнала допреди малко.

— Да не смяташ да се явиш на прослушване за ролята на Чешърския котарак? — попитах я, отвръщайки на прегръдката й.

— Котарак? — Тя сбръчка нос. — Гадост! Никога!

— Радвам се да чуя, че си все така взискателна.

— Е, ето те тук. — Тя отстъпи назад и ме огледа изпитателно. — Изглеждаш здрава. Да разбирам ли, че мисията е била успешна?

Кимнах.

— Нито една жертва и от двата отряда.

— Нито една? — Тес вдигна глава. — Впечатляващо.

— Мечките не са достойни противници за вълците.

Брин изсумтя и сложи ръце на хълбоците.

— Разбира се, че не са. Всеки един от нас може да се справи с мечка, без дори да си счупи нокът.

Усмихнах й се широко.

— Ами Шей? — попита Тес. — Взе ли меча?

— Да. — Щеше ми се да не потрепервах така всеки път, щом помислех за това. — У него е. Вече свършихме половината от работата, за да се сдобием с напълно действащ Потомък.

Лицето на Тес си остана сериозно. Тя кимна и отново се залови със саденето. Ансел се изправи, изтупвайки пръстта от ръцете си, но въпреки това успя да се изцапа по челото, когато отметна косата си назад.

— Здравей, сестричке. — Той се наведе и ме прегърна за миг, преди да напъха ръце в джобовете си и да извърне поглед.

— Здрасти, Ан. — В гърлото ми начаса заседна буца. — Какви ги вършиш?

Опитвах се да придам на гласа си нехайно звучене, защото знаех, че брат ми щеше да приеме и най-беглия намек за сантименталност като съжаление.

— Уча това-онова за билките — отвърна той и посочи една кошница. В плетените й отделения грижливо бяха подредени букетчета от растения, чиито листа имаха най-различни форми и оттенъци на зеленото.

— Билки?

— За Еликсирите — обясни той и когато видя, че се намръщих, допълни: — Лечителите, които работят в Убежището на Айдис.

— Събираме билки и за Алхимиците в Аптеката на Пиралис — добави Тес. В ръката си държеше градинарски ножици и аз потръпнах, припомняйки си как бях обезобразила косата си с тяхна помощ. — Само че това ще отнеме няколко урока. Техните билки са по-сложни и мъничко опасни.

Ансел я дари с усмивка и за моя огромна радост лицето му бе сгряно от неподправен ентусиазъм.

— Готов съм да направя каквото ми кажеш. Само го назови.

— Да караме полека. — Тя отвърна на усмивката му и се изправи, стиснала по една кошница във всяка ръка. — Защо не си починеш, докато аз отнеса това в Айдис? Сигурно искаш да чуеш разказа на Кала.

— Нека ти помогнем да ги занесеш, Тес — предложи Брин. — Има и още кошници.

— Не се притеснявайте. На връщане ще взема лимонада. Лимоните бяха откъснати едва тази сутрин, така че ще е невероятна.

— Звучи страхотно! — усмихна се Ансел и се настани на земята.

Брин се сви до него, намествайки се в прегръдките му. Той не потрепна, нито се отдръпна. Усетих как гърлото ми отново се свива и трябваше да извърна поглед, насочвайки вниманието си към зреещите череши, които висяха от клоните на едно дърво наблизо. Устата ми изведнъж се напълни със слюнка, измествайки заседналата в гърлото ми буца.

— Какво те е прихванало да си губиш времето с цивилни като нас, Кал? — попита Брин, когато седнах на пейката от другата страна на пътеката, до която се бяха разположили те. — Не трябва ли да кроиш планове за събарянето на Пазителите от власт?

— Навярно. — Излегнах се по гръб, оставяйки средиземноморското слънце да погали кожата ми.

— Навярно? — Нещо в гласа й ме накара да повдигна глава. Присвила сините си очи, Брин ме наблюдаваше изпитателно. — Какво става?

Изскърцах със зъби.

— Ами… просто…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Исках да опитам нещо. Трябва да…

„Господи, толкова е трудно.“

— Какво трябва? — Ансел ме гледаше със сбърчено от тревога чело.

— Трябва да поговоря за чувствата си — избъбрих най-сетне на един дъх и начаса усетих как бузите ми пламват. Сигурна бях, че лицето ми е придобило цвета на кадифеночервените рози наблизо.

Ансел и Брин избухнаха в смях едновременно.

— Благодаря — изръмжах. — Оценявам подкрепата ви.

— Извинявай, Кал — каза Брин, като се усмихна, бършейки една сълза от бузата си. — Просто… толкова си сладка!

— Сладка? — озъбих се аз. — Имам нужда от помощ!

— И ще я получиш. — Ансел все още се смееше. — Но е ужасно забавно да те гледа човек как се гърчиш само защото искаш да поговориш с нас. Всички го правят, Кала — споделят с приятелите си.

— Всички, но не и аз — отсякох. — Аз обичам да се справям сама.

— Знаем. — Брин бе спряла да се усмихва. — Което значи, че нещо здравата те е разтърсило.

— Точно така — съгласи се Ансел. — Какво има?

Бузите ми пламнаха отново. Не можех да откъсна поглед от чакълената пътечка.

— О… о! — ахна Брин и когато вдигнах очи, видях, че двамата с Ансел се споглеждат многозначително.

— О, господи! — Зарових лице в ръцете си.

Брин целуна Ансел по бузата и дойде при мен.

— Мръдни се, искам да седна тук.

Направих й място на пейката и тя се настани до мен.

— По женски ли искаш да си поприказваме или брат ти също може да присъства?

— Нека остане — побързах да кажа. — Искам да чуя какво мислите и двамата.

— За любовния ти живот? — закачи ме Ансел.

— Знаеш, че не бих се поколебала да те ухапя… — започнах и мигновено се разкаях за думите си.

Очите на брат ми потъмняха, ала той си наложи да се усмихне.

— Аз пък ще ти надяна намордник, ако започнеш да се държиш като бясно животно.

— Достатъчно — прекъсна ни Брин. — Време е да бъдем сериозни. Какво те притеснява?

„По-добър въпрос би било: Кой те притеснява?“

— Не знам. Просто съм… объркана.

— Защо? — Брин понижи глас. — Задето преспа с Шей? Мислиш, че е било грешка?

Изчервих се и погледнах към Ансел, който отново се хилеше глупашки.

— Не. Не съжалявам. Но не знам дали това промени каквото и да било.

Усмивката на Ансел помръкна.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да бъдеш с Рен?

— Някога изобщо искала ли си да бъдеш с Рен? — Брин се взираше в мен, сякаш бях проба, сложена под микроскоп. Започваше да ми става неприятно горещо и знаех, че причината не е в слънцето.

— Никога не бях мислила за това. — Поотдръпнах се малко от нея, за да не се чувствам хваната толкова натясно. — Просто винаги съм смятала за решено, че ще бъда с него.

— Но Шей… — бавно промълви Брин.

— Ти каза, че го обичаш. — Думите на Ансел прозвучаха почти обвинително.

— Така е. — Срещнах погледа му, давайки си прекрасно сметка каква цена бе платил заради моята любов. — Не те излъгах, Ан. Обичам Шей. Искам да бъда с него.

— Какъв е проблемът тогава?

Пръстите ми се обвиха около облегалката на каменната пейка.

— Не знам дали мястото му е с мен. — Когато го изрекох на глас, сърцето ми заби яростно, сякаш в гърдите ми се блъскаше тежък камък.

— Не разбирам — каза Брин. — Той те обича. Очевидно е.

— Знам. Но освен това е Потомъкът. Мисля… мисля, че това го променя.

Брин наклони глава на една страна.

— Да не би да е станал различен след като се е сдобил с меча?

Кимнах. Между нас се възцари неловко мълчание, нарушавано единствено от чуруликането на птичките над главите ни и шумоленето на листата, раздвижвани от вятъра.

— Никога не ми беше минавало през ума — каза Ансел най-сетне.

— Нито пък на мен. — Брин не бе в състояние да срещне погледа ми.

Прехапах устни и си поех дълбоко дъх.

— Е, какво да правя сега?

— Все още ли искаш Рен?

Вслушвах се в ритъма на сърцето си поне една минута, преди най-после да отговоря:

— Да.

— Ама че секси бъркотия, Кал — усмихна ми се Ансел и аз едва не му се сопнах, когато си дадох сметка, че се опитва да разведри атмосферата.

— Звучиш точно като Мейсън — отвърнах и се помъчих да се засмея.

— Е, той все пак е най-добрият ми приятел.

Брин взе ръката ми в своята.

— Кала, и Рен, и Шей са алфи. Нормално е да се чувстваш привлечена и от двамата. С Рен имате общо минало, което допълнително усложнява нещата.

— Има ли някакъв отговор във всичко, което ми наприказва? — Стиснах ръката й и се насилих да се засмея.

— Опитва се да ти каже, че няма такъв — обясни Ансел и се усмихна, когато Брин му изпрати въздушна целувка.

— Няма отговор? — Не разбирах защо изглеждат толкова доволни. На това ли му казваха помощ? После обаче се сетих — те все още се грееха на топлината на своята по младежки наивна любов. Защо не можех и аз да имам такава? Защо трябваше да познавам единствено любов от типа „не мога да реша дали да ти изтръгна гръкляна или да те целуна“? Ама че гадост!

— Все още няма — продължи Ансел. — Рен и Шей те обичат. И двамата биха могли да бъдат твои партньори.

— Което не означава, че и двамата ще го сторят — изкиска се Брин. — Не мисля, че са чак такива авантюристи в леглото… но може пък да успееш да ги убедиш.

— Брин! — Бутнах я от пейката.

— Това си го биваше — превиваше се от смях Ансел.

— Мразя ви! И двамата! — Струваше ми се, че ще умра от срам. — А после се чудите защо не обичам да говоря за чувствата си.

— Не ни мразиш — усмихна ми се Брин. — Обичаш ни. Така, както и ние те обичаме.

— И винаги ще те обичаме, Кала — добави Ансел. — Не можем да ти дадем отговора, защото единствено ти си в състояние да го откриеш. Само ти можеш да избереш.

— Макар че на твое място бих изчакала докато войната свърши — каза Брин. — Ако Рен наистина се е сработил с Търсачите, не можем да си позволим да го изгубим. А Шей… е, ако той си тръгне, войната ще бъде изгубена, още преди да е започнала.

— Знам — отвърнах.

По всичко изглеждаше, че все още бях в същото безизходно положение, в което се намирах, откакто Шей за първи път се появи в живота ми, уловена между любовта на двама мъже и две съдби. И очевидно скоро нямаше да изляза от него.

— Но ние сме тук — продължи Брин. — И те обичаме, независимо какво решиш.

— Благодаря.

— Тези типове може да се бият колкото си искат — каза Ансел. — Но ти си единствена и неповторима, Кал. Ти си алфата.

Този път то се оказа по-силно от мен — сълзи изпълниха очите ми.

— Я виж ти! — усмихна се Ансел. — Тя наистина имала чувства!

— Млъквай! — засмях се, докато бършех солените вадички, стекли се по бузите ми. — И благодаря.

— За нищо.

Той се изправи. Продължаваше да се усмихва, но в погледа му имаше нещо твърдо. Все още се чудех какво означава изражението му, когато чух гласа на Тес:

— Кой е жаден?

Тя ни помаха, а после посочи една беседка от ковано желязо.

— Това не ми прилича на лимонада — подхвърли Брин. — А на същински пикник.

— Тес е върхът. — Ансел се втурна към храната, изоставяйки ни, за да се подчини на повика на гладния си стомах.

Брин обви ръка около кръста ми.

— Наистина е по-добре. Мисля, че ще се оправи.

— Страхотно — отвърнах, облягайки глава на рамото й.

За първи път от много, много отдавна сърцето ми не беше свито, а мускулите — напрегнати. Не знаех къде ще ме отведе любовта, но бях сигурна, че глутницата ми винаги ще бъде до мен. И това имаше значение повече от всичко друго.

Бележки

[1] Да. Вълците дойдоха в повечко на мечките (фр.). — Б.пр.

[2] И още как! (фр.). — Б.пр.

[3] По-добре и от мечките (фр.). — Б.пр.