Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

20

Вълните миеха брега на няколко метра от мястото, където се бяхме изтегнали върху скалите. От няколко минути се взирахме в Кръста на елементите, чакахме дишането ни да се успокои и се мъчехме да повярваме, че сме успели в невъзможната си задача.

— Страшно ми се иска да подхвърля някое остроумие от рода на „Мислех, че ще са по-лъскави“ — обади се Мейсън, притиснал ръка към раната на китката си, която бе отворил, за да даде кръв на Рен. — Но трябва да призная, че ми се струват съвършено лъскави.

Шей се разсмя и като подхвърли оръжията във въздуха, ги улови с невероятна лекота. Не знаех дали наистина беше заради лъскавината им, но в двата меча наистина имаше нещо съвършено, завършено.

Тъй като бях напуснала Мексико по-рано от предвиденото, сега за първи път виждах Айдис. От всички части на кръста, тази ми се струваше най-красивата. Дръжката на втория меч имаше същия размер и форма като тази на Халдис, ала докато онази проблясваше с ръждивите багри на глина и плътността на плодородна почва, Айдис грееше в блещукащ лазур и морскозелено. Цветовете му непрестанно се меняха, създавайки впечатлението, че в сърцето му има развълнувани води.

Ала от острието, което излизаше от него, ме побиваха тръпки. По повърхността му играеха пламъци, които сякаш бяха надарени с живот, като изпепеляващата плът на огнените вълци. Шей се кълнеше, че не усеща топлината им, но всеки път щом някой от нас се доближеше до Пиралис, горещината, излъчваща се от острието, ни пречеше да го разгледаме по-добре.

Докато си отдъхвахме, опитвайки се да осмислим същинските мащаби на случилото се, Шей се упражняваше с двете оръжия. Въпреки че го бях виждала да се бие с Кръста на елементите против огнените вълци, могъществото на оръжието все още ме запленяваше. Мечовете сякаш бяха част от тялото му, движенията му — продължение на техния плавен замах. А звукът… звукът им не приличаше на нищо, което бях чувала дотогава. С всеки удар, с всяко движение чувах бушуващ вятър, разбиващи се вълни, пращящ огън… и трите — уравновесени от неподвижността на земята. Могъществото, което пробягваше по двете остриета и се сливаше със специфичната сила на дръжките, бе осезаемо и ме караше да изтръпвам. Ала не бяха само мечовете, а и самият Шей. Изящество, сила и съвършено съсредоточаване се излъчваха от него, работейки в пълен синхрон с Кръста на елементите. С двата меча в ръце той беше красив… и ужасяващ.

Потреперих, докато го гледах и неволно се запитах дали бе възможно той да е това нещо… тази сила, въплътена в Потомъка… и едновременно с това да е и момчето, което обичах.

Погледнах към Рен, който седеше между нас с Мейсън. Присвил съсредоточено очи, той следеше всяко движение на Шей. Изглеждаше замислен и нещо в изражението му ме порази. Бих могла да се закълна, че тъмните му очи бяха тъжни, пълни с разкаяние.

— Трябва да се връщаме — обади се Адна. — Аника има нужда от нас.

— Така е — съгласи се Конър.

Той се бе излегнал на земята, а Адна се бе облегнала на него. Позата му изглеждаше измамливо нехайна, ала от вниманието ми не бе убягнало, че бе обвил едната си ръка около Адна и я притискаше до себе си така, сякаш никога нямаше да я пусне, докато с другата я милваше по косата.

— Направихме почетната си обиколка на победители — добави той. — Време е да се прибираме.

Адна го целуна по скулата и скочи на крака.

Горчиво-сладко усещане плъзна по гръбнака ми, докато тя тъчеше портала, който щеше да ни върне в Академията. Бяхме изпълнили задачата си, но този кратък повод за ликуване означаваше, че залогът току-що се беше вдигнал. Само след броени часове щяхме да предприемем масирана атака срещу Пазителите. Всичко в света ми бе обърнато надолу с главата. Господарите, на които бях служила доскоро, се бяха превърнали в мои врагове и аз бях на път да се хвърля в битка, надявайки се да ги унищожа.

— Готова ли си за това? — попита Рен. Когато срещнах очите му, разбрах, че и в неговата глава се въртят същите мисли.

Раздвижих пръсти и се изправих.

— Трябва да съм. Всички трябваме да сме готови.

— Историята те очаква — заяви Конър на Шей и махна към проблясващия портал.

— Само защото се опитваш да си водиш бележки вместо Сайлъс, не означава, че трябва и да говориш като него — подхвърли Адна.

Конър изкриви лице в гримаса.

— Имаш право.

Търсачите, които ни очакваха от другата страна на портала, ни посрещнаха с оглушителен рев. Тактическата зала на Халдис не бе построена с цел да побере всички Търсачи наведнъж — стаята беше препълнена, а тези, за които нямаше място, се тълпяха в коридора.

Когато Шей се появи, всички притихнаха очаквателно. Той вдигна Кръста на елементите и залата сякаш изригна от възторжени викове. Аника пристъпи към Шей и се поклони, а когато се изправи, бузите й бяха мокри от сълзи.

Тя вдигна ръце и шумът стихна до нисък шепот.

— Разполагаме само с няколко часа. Всички знаете задачите си. Бъдете готови за тръгване в шест сутринта.

Стаята се изпразни за броени минути. Неколцина Търсачи се позадържаха, оглеждаха мечовете и благодаряха на Шей, ала не след дълго и те си тръгнаха и в залата остана само малката ни групичка и Аника.

— Всички ли сте добре? — попита тя. — Някой има ли нужда от Еликсирите?

Конър обви ръка около Адна.

— Бяхме на косъм, но нали си имаме готови за употреба лечители в лицето на вълчите ни приятели.

Аника ги погледна и за миг по устните й пробяга усмивка.

— Да — каза тя, обръщайки се към нас. — Благодарни сме ви за този дар.

— Колко е часът всъщност? — попита Мейсън.

— Четири — отвърна Аника.

— Два часа значи — каза Рен.

— Боя се, че мога да ви отпусна само един — рече Аника. — Отрядите вече получиха инструкции, но ще трябва да обсъдим плана и с вас. Отдъхнете си и ще ви чакам пак тук.

— Някакви новини от Вейл? — попитах аз.

Нашата мисия беше жизненоважна, ала не бе единствената. Залогът беше висок на повече от един фронт.

— Нищо — отвърна Аника. — Но ще видим дали това няма да се промени, когато им съобщим, че сме се сдобили с Кръста.

Прехапах устни, чудейки се дали Сабин бе успяла да се свърже с баща ми. Какво ли правеха Нев и Итън? Дали Нев излагаше живота си на опасност, опитвайки се да открие излезли на патрул вълци? Щеше ли да успее да ги привлече на наша страна?

Толкова много зависеше от това, всяко парченце от мозайката да си дойде на мястото. Ако само едно липсваше, бяхме обречени.

Конър прошепна нещо в ухото на Адна, която кимна. Той се прокашля и се обърна към нас:

— Ако не възразявате, ние смятаме да се възползваме от предложената почивка. Ще се видим тук след час.

Когато те си тръгнаха, до ушите ми долетя тихо ръмжене. Обърнах се и видях, че Рен се кани да тръгне след тях.

Сграбчих го за ръката.

— Да не си посмял!

— Той се възползва от нея. — Рен беше настръхнал, готов за бой.

— Не е така. — Дръпнах го назад. — Вярвай ми.

Той ми отправи изпълнен с подозрение поглед, но престана да се съпротивлява.

— Какво смяташ да правиш? — попита ме. — Да си починеш?

— Невъзможно — отвърнах, усетила учестения ритъм на сърцето си. — Но бих искала да се преоблека — не съм си сменяла дрехите от два дена. Може би един душ…

Той се ухили и аз усетих как бузите ми пламват.

— Забрави. — Пуснах го и направих една-две крачки назад, докато в ума ми изникна образът му по хавлия.

Той се засмя меко.

— Ще се видим след час, Лили.

Ядосана, задето продължавах да се червя, изръмжах. От което той се разсмя още по-силно.

— Само аз ли съм гладен? — Мейсън си поглади корема.

— Ще откриеш приятелите си Брин и Ансел в кухнята — каза Аника. — Тес също би трябвало да е там.

— В кухнята? — намръщи се Шей. — Защо?

— След инцидента с Лоуган решихме, че ще е най-добре да държим Ансел на едно място.

— Дежурство в кухнята, значи? — попитах.

— Миенето на чинии е достатъчно наказание за някой, който е трябвало да понесе онова, което са причинили на брат ти — усмихна се тъжно Аника. — Не може да се държи по този начин и да е свободен, но на негово място повечето от нас биха постъпили по същия начин.

— Радвам се, че мислите така.

— Кухнята би трябвало да го държи далеч от неприятностите — каза Аника.

— Е, значи ето къде ще бъда аз — заяви Мейсън. Докато минаваше покрай мен, той се приведе и прошепна в ухото ми: — Не си ли дава сметка колко ножове може да задигне Ан от кухнята?

Погледнах през рамо към Аника, но тя бе потънала в разговор с Шей, който й показваше оръжията.

— Ще дойда с теб. — Улових Мейсън за ръка, избягвайки да срещна отново очите на Рен.

Не знаех какво ще открия там и не бях сигурна, че точно в този момент съм в състояние да се справя с него. Твърде много мисли се гонеха в главата ми — за изгледите ни за успех, за рисковете и за всички понесени досега загуби. Точно онзи тип мисли, които водят до импулсивни, безразсъдни решения.

— Искаш ли да се видиш с Ансел и Брин? — попита Мейсън, като поспря до стълбите.

— Ще дойда малко по-късно — отвърнах. — Но наистина трябва да се измъкна от тези дрехи.

— Така си е — кимна Мейсън. — Досега не казах нищо само защото съм прекалено възпитан.

— Много ти благодаря! — Пернах го лекичко по ръката.

— До после! — Той ме целуна лекичко по бузата и се втурна надолу по стълбите.

Изтощение се настани дълбоко в костите ми, когато се шмугнах в стаята си, оставяйки вратата да се затвори тихичко зад гърба ми. Насилих се да се преоблека, макар че леглото сякаш ме викаше. Само че ако легнех сега, можеше и да не успея да се събудя навреме. С помощта на ризата си изчистих колкото можах от мръсотията и саждите, полепнали по кожата ми. Един душ щеше да ми дойде много добре, но се тревожех за времето, както и за това, че Рен може да ме причака в баните.

Тъкмо си бях закопчала колана, когато откъм вратата долетя тихо почукване.

— Кой е?

— Шей.

Вътрешностите ми сякаш се вързаха на възел. Тревожех се за Рен, ала гласът на Шей пропъди всички други мисли от главата ми. Целият му живот бе съсредоточен върху предстоящата битка. Той беше ключът. Потомъкът. А сега притежаваше Кръста на елементите.

И въпреки това чукаше на вратата на стаята ми и все още бе момчето, което обичах… нали?

— Влез.

Той прекрачи прага, но не се приближи до мен.

— Може ли да поговорим?

Възелът в стомаха ми се вледени и се превърна в тежка, болезнена буца.

Кимнах.

— Нямам намерение да правя разни драми — каза той. — Но исках да знаеш, че ще бъдеш добре. Каквото и да се случи тази нощ.

Усещането, че съм глътнала камък, отстъпи място на изненада.

— Какво?

— Няма да бъдеш сама. — Той пристъпи към мен.

Взирах се в него, напълно объркана.

— Няма да бъда сама?

— Не. — Той взе ръцете ми в своите. — Аз и Рен…

Рязко издърпах ръцете си от неговите и изсъсках.

— Ти и Рен?

— Ъъъ… ние…

— Вие какво? — изръмжах.

— Ами… — Шей преглътна мъчително и отстъпи назад, видял как зъбите ми се заострят. — Имахме възможност да поговорим.

— За какво?

— За теб… Помислихме си, че…

— Кога с Рен сте си говорили за мен?

— Бяха ни вързали заедно за известно време. — Той сграбчи едно кресло и го издърпа между нас като барикада. — Мейсън си подремна известно време… това беше след като ме ухапа.

Тръгнах към него и като се покатерих на колене върху стола, стиснах здраво облегалките.

— Слушам те.

— След като престанахме да се мъчим да се отскубнем от въжетата, започнахме да се караме.

— Да не повярва човек!

— Споровете за теб се превърнаха в разговор. — Той направи още една крачка назад, когато пръстите ми пробиха тапицерията на стола.

— Продължавай.

Очите му се разшириха.

— Може би е най-добре да си вървя…

— Кажи ми, Шей. — Това бе по-скоро ръмжене, отколкото изречение.

— Слушай, не се ядосвай. Неприятно ми е да го призная, но мисля, че е възможно да не съм бил прав за Рен.

— В смисъл?

Шей прокара пръсти през косата си.

— Все още не го харесвам, но преди не разбирах какво изпитва към теб.

Пламъкът на яростта ми бе на път да бъде изместен от страха, който ускоряваше пулса ми. Какво точно си бяха казали? И какво право имаха изобщо да говорят за мен?

— Той е влюбен в теб от… ами открай време.

— И вярваш, че наистина го мисли? — Наведох очи; кръвта бучеше в ушите ми. Знаех, че е истина, но това, че Шей го вярваше и говореше за него… не разбирах накъде бие.

— Ще ми се да не го вярвах — тихо отговори той. — Но да — говореше истината.

Между нас се възцари мълчание, гъсто като мъгла. Най-сетне от устните на Шей се откъсна въздишка.

— Ала съм готов да го приема като нещо добро за всички нас.

Изгледах го остро.

— Защо го казваш?

— Защото, когато си отида… — Шей си пое дълбоко дъх. — Знам, че той ще бъде тук, за да се погрижи за теб. Обеща ми го.

— Когато си отидеш? — повторих, поглеждайки го свирепо. — За какво говориш?

— Успокой се, Кала. Това навярно е последната ни възможност да поговорим. Не искам да се караме.

— Да не си мислиш, че ще ти се размине само с каране!

Скочих от стола, преобразявайки се във въздуха, и се стоварих отгоре му. Докато се търкаляхме по пода, той също се преобрази и ние се блъснахме в стената — два вълка, оголили зъби.

— Какво, по дяволите, правиш?

Той изръмжа и се изправи на крака.

Аз излаях и приклекнах, готвейки се за нов скок.

— Ще ти покажа колко имам нужда някой да се грижи за мен.

Ноктите на Шей задраскаха по пода, когато заотстъпва назад.

— Спри.

Как ли пък не! Не можех да си спомня кога за последен път бях изпитвала подобна заслепяваща ярост. Нахвърлих се върху него, без изобщо да се поколебая, и ние се запремятахме по земята, щракайки с челюсти, докато всеки от нас се мъчеше да вземе надмощие. Той почти успя да ме притисне към пода, ала аз го изритах в корема със задните си лапи, запращайки го през стаята. След това скочих на крака и го подгоних около леглото.

— Нямам нужда от ничия защита. — Изпратих вика си в ума му, без да забавям крачка. — И ако реша, че искам да бъда сама, ще бъда сама.

— Нямах това предвид. — Шей избегна челюстите ми и се метна на леглото. — Просто искам да си щастлива.

— Тогава не вземай решения вместо мен. Никога.

Той наведе глава, захапа покривката на леглото и скочи, замитайки ме с нея.

— Хей! — извиках аз, борейки се с примката от дебел памук, която ограничаваше движенията ми и ми пречеше да виждам. — Не е честно!

— Откога нововъведенията не са честни?

Силите ни бяха прекалено равни и никой от нас не можеше да вземе трайно надмощие. Аз имах на своя страна многогодишен опит в битките като вълк, ала Шей бе по-малко възпиран от вълчите си инстинкти, което му позволяваше да прави неща, които никога не биха ми хрумнали.

Бях готова, когато той се хвърли отгоре ми, и начаса скочих право нагоре, мятайки се яростно, така че да не може да запази равновесие. Най-сетне гневът ми надделя и просто разкъсах завивките, вместо да се мъча да се измъкна изпод тях.

Шей ръмжеше и се опитваше да се промъкне зад мен. Обърнах се рязко и се приготвих да посрещна атаката му.

Той зари възбудено с лапа по земята.

— Хайде де! — Предизвикателството отекна в съзнанието му, заедно с ръмженето ми.

Тъкмо се канех да го нападна, когато той се преобрази и вдигна отбранително ръце.

— Почакай, Кал! Не че това не е забавно, но не дойдох, за да се бия с теб. Просто се опитвах да ти обясня нещо.

Ръмжейки, аз също си възвърнах човешкия облик.

— Че вече си се предал?

— Не съм се предал. Просто съм реалист. Какви са изгледите да изляза жив от тази битка?

— Такива, каквито и за останалите — отвърнах, макар че ако трябваше да съм откровена, и те не бяха особено добри.

— Не — възрази Шей. — Не и като се има предвид какво трябва да направя.

— Така значи? Ти си героят, което автоматично означава, че накрая ще умреш?

— Вероятно. И именно затова накарах Рен да обещае, че ще се грижи за теб. Дори Хари Потър умря. Е, поне за няколко минути.

Оголих зъби, без да обръщам внимание на шегата му.

— Но защо искаш да въвлечеш Рен във всичко това? Ти го мразиш.

— Мразя го, защото е твоят партньор… Двамата си пасвате идеално. — Той извърна поглед и сви рамене. Изведнъж се разсмя и поклати глава. — Ако мислех, че нещата ще се развият по друг начин, кълна се, че щях да се бия с него, докато и двамата станем на парчета. Бих се бил до края на живота си за теб. Изобщо не ме е грижа колко те обича. Ала както ти казах, ние си поговорихме и мога да се примиря с онова, което решихме.

— След като двамата сте се заели да решавате вместо мен, защо и той не е тук? — Очите ми мятаха искри. — След като вече сте толкова добри приятели.

— Да не преувеличаваме. По-скоро е нещо като разбирателство. Мисля, че му е малко гадно за мен.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— Защо?

— След всичко научено за това, което трябва да направя, за да довършим започнатото, според мен и той е почти сигурен, че ще загина.

— Имаш предвид да се изправиш срещу Боск Марк?

Шей кимна.

— Трябва да убия единствения роднина, който съм имал някога. Който на всичкото отгоре е и мегадемон.

— Той не ти е роднина. Не и наистина — напомних му аз. — Много добре го знаеш. Освен това, ако успеем, отново ще имаш родители.

— Предполагам — въздъхна той.

Взех лицето му в ръцете си и задържах погледа му.

— Няма да умреш.

— Звучиш доста убедено. — Той ми се усмихна, ала очите му с цвят на мъх бяха тъжни… сякаш вече ме беше изгубил.

Отпуснах ръце до тялото си.

— Няма да умреш, защото аз ще те спася. Нали все това правя.

— Не и този път. Сега е различно. Това е краят. Знам го.

Изръмжах и го зашлевих.

— Ей! — Шей долепи ръка до бузата си.

— Винаги казваш така, когато те ударя.

— Според мен проблемът е, че вече си запомнила какво казвам, когато ме удариш — отвърна той. — Това не е близостта, която търся.

— Изобщо не търсиш близост! — Свих ръце в юмруци с такава ярост, че кокалчетата ми побеляха. — Ти бягаш от нея! Бягаш от мен!

— Нямам представа за какво говориш. — Шей потърка зачервената си кожа. — Просто се опитвах да бъда откровен.

— За това, че се отказваш от мен?! — Не исках да заплача, така че продължих да крещя: — За това, че не ме обичаш?!

Дръпнах се от него, трепереща от гняв и срам. Знаех си, че ще стане така. Шей не ми принадлежеше. Сега той беше Потомъкът и единственото, което имаше значение, бе предначертаната му съдба. Ала нима не разбираше, че аз се бях отказала от своята заради него? Жилото на предателството се впи в гърдите ми с яростта на десетки оси; трудно ми бе да дишам.

— Кала. — Той бе зад мен и нежно ме обърна, за да го погледна.

— Как се осмеляваш?! — Заудрях с юмрук по гърдите му. — Как смееш да ме отблъскваш?!

— Никога не бих могъл…

— Току-що го направи. — Зъбите ми се бяха изострили, бях готова отново да се сбия с него.

Той сложи ръце върху раменете ми.

— Чуй ме. Не се опитвам да те отблъсна. Опитвам се да ти дам онова, което заслужаваш. Рен те обича.

— Стига си го повтарял — изръмжах аз. Не исках да слушам повече как Рен ме обичал. Копнеех единствено Шей да пропъди нарастващия ми страх, че не ме иска… че може би никога не ме беше обичал.

— Ти също го обичаш. — Думите му ме накараха да занемея, слисана не само от тях, но и от начина, по който ме гледаше.

Видях как в очите му лумна болка. — Не исках да си го призная, но е истина. Ти го обичаш, Кала.

Когато най-сетне успях да си поема дъх, вплетох пръсти в неговите, разбрала накрая какво се опитва да направи Шей. Даваше ми възможност да избера. Освобождаваше ме.

— Прав си. Наистина го обичам…

Той въздъхна, ала стисна ръката ми още по-силно — но не по начина, по който обичам теб — довърших аз, после се приведох напред и долепих устни до неговите.

Останах така, докато Шей не отвърна на целувката ми. Той ме притегли към себе си и нежната целувка започна да става все по-страстна и разпалена.

— Това, че двамата с Рен имаме общо минало няма никакво значение — прошепнах, без да откъсвам устни от неговите. — Ти си моето бъдеще. Ти си пътят, който избрах от мига, в който те спасих в планината.

Вместо отговор, той долепи чело до моето.

— Няма да загинеш в тази битка, Шей. Не можеш да го сториш. Няма да те изгубя.

Той се засмя тихичко и ме целуна.

— Ще направя всичко по силите си. Не бих искал да разочаровам своята алфа.

— А аз не мога да си позволя да изгубя моя алфа.

По устните му продължи да играе усмивка, ала в очите му припламнаха искри.

— Мен ли имаш предвид?

— Разбира се, че теб имам предвид. Винаги си знаел какво представляваш за мен… за глутницата. Дори преди аз да го разбера. Ти беше вълк единак. А после ни откри.

— Не знаех кой съм, нито къде е мястото ми, докато не те срещнах. — Той се наведе и докосна бузата ми с устни.

— Е, алфа… — Улових го за ръката. — Готов ли си да идем да се разправим с лошите?

— Щом настояваш — отвърна той и ме целуна нежно по устните. Пред вратата се спря. — Кала, съжалявам… исках просто…

— Знам какво искаше, Шей — уверих го и като повдигнах пръстите му към устните си, ги целунах лекичко. — И точно затова те обичам.