Андреа Креймър
Кървава роза (4)

4

Брин беше права — стаята на Ансел не беше килия, а по-скоро скромно обзаведена спалня. Макар че ако човек ходеше по Ансел, би си помислил, че отново са го хвърлили в тъмницата на Пазителите. Беше се свил в нишата на прозореца, долепил лице до стъклото.

В далечината се виждаше как вълните се разбиват в брега, ала идиличната гледка нямаше никакъв ефект върху празното изражение на Ансел. Сега ми стана ясно защо Търсачите, поставени на пост пред вратата му, бяха толкова отпуснати. Онзи, когото пазеха, очевидно нямаше никакво желание да избяга, а дори да го стореше, имаше сила колкото сварен макарон. Защо точно Ансел трябваше страда?

Брин седеше до него и го милваше по косата. От другата му страна, за мое учудване, се бе настанила Тес с чиния овесени курабийки в скута си. Седнала по този начин, тя изглеждаше като по-голяма сестра на Брин. Гъсти къдрици обрамчваха лицата и на двете; бронзовите кичури на Брин грееха на светлината на слънцето, докато синьо-черните къдри на Тес имаха почти виолетов оттенък. Някогашната Берачка на Халдис, превърнала се сега в нещо средно между майка и гледачка на брат ми, го наблюдаваше с мило, ала разтревожено изражение. Мейсън стоеше близо до нея и дъвчеше курабия. Нев и Сабин бяха малко встрани и разговаряха с приглушени гласове.

Нев пръв ни забеляза и зяпна. После обаче затвори уста без да проговори и направи знак с брадичка. Сабин се обърна. И изсъска при вида на Рен.

— Ти!

Рен не трепна, когато тя се нахвърли върху него и заблъска с юмруци по гърдите му.

— Как можа?! Как можа да допуснеш да ни се случи това?!

Нев трябваше да положи доста усилия, за да я отскубне от Рен. Тя се съпротивлява в продължение на няколко мига, а после се обърна и хлипайки, зарови глава в рамото му.

— Съжалявам, човече — каза Нев, докато милваше Сабин по косата.

Рен поклати глава.

— Заслужавам си го.

Не можех да реша дали съм съгласна с него или не. Когато Нев и Сабин се отказаха от глутницата на Бейн, Рен ги бе изоставил. Той бе техният алфа. Негов дълг бе да ги предвожда и защитава, ала той избра да остане с Дакс, Козет и някогашната Найтшейд, Фей. Предателството им болеше. Дали Сабин винеше Рен за онова, което бе изстрадала? Смяташе ли, че той е отговорен, задето Дакс и Козет все още бяха с Пазителите?

Брин ни бе зяпнала, без обаче да става от мястото си до Ансел.

— О, господи! Рен.

Мейсън се поколеба за малко, преди да се доближи и да го прегърне за миг.

— Радвам се да те видя, човече. Цял и невредим.

— И аз се радвам да те видя.

— Но как? — подсмръкна Сабин, все още вкопчена в Нев. — Как така си тук? Мислех, че ни изостави.

Рен сведе очи към пода. Трябваше да му помогна. Въпреки че все още не бях сигурна какво изпитвам, знаейки, че за кратко бе избрал Пазителите пред нас, сега той бе тук и ние имахме нужда от него. Един съкрушен от скръб алфа с нищо нямаше да помогне на каузата ни.

— Манипулирали са го — намесих се и той се усмихна немощно, без да вдига поглед. — Рен е тук, защото има сестра, която искаше да го спаси.

— Сега вече нямам никаква представа какви ги говориш — каза Брин.

— Адна — промълви Нев, гледайки Рен. — Нали? Знаех си, че има нещо в това момиче.

Аз кимнах.

— Баща й беше Монроу… Търсачът, който оглавяваше спасителната ни мисия. Той е бащата на Рен, не Емил.

— Леле, представям си какво е да ми сервират нещо такова! — подхвърли Мейсън.

— На мен ли го казваш — отвърна Рен.

Звук от трошене на порцелан накара всички да погледнат към прозореца. Тес се беше изправила, а в краката й се търкаляха парчетата от подноса. Тя пресече стаята и взе лицето на Рен в ръцете си.

— Ти си син на Монроу? — Очите й бяха плувнали в сълзи. — Син на Корин и Монроу?

Рен кимна.

— Слава богу, че Адна не е сама — засмя се Тес през сълзи, обвивайки ръце около Рен, който изглеждаше изненадан, но не и подразнен от жеста й. — Монроу би бил толкова признателен, че си тук.

— Благодаря — задавено отвърна Рен. — Съжалявам, че така и не можах да се запозная с него.

— Аз също, миличък — каза Тес, бършейки сълзите си.

Брин все още се мръщеше.

— Монроу и Корин? Не разбирам. Как изобщо е било възможно?

— Малко е сложно, но не и невъзможно. Да оставим нещата така — заявих аз. — Сега, когато Рен е тук, имаме по-важни неща за вършене.

— Какви неща? — попита Мейсън. — Моля те, кажи ми, че поне част от тях включват да сритаме задниците на Пазителите.

Аз се ухилих.

— Точно за такива неща говоря.

— Задръж малко — обади се Брин. — И аз изгарям от желание за битка с Пазителите, но дали Търсачите ще искат помощта ни?

— Те ни спасиха, нали? — Мейсън се полюшваше на пети.

— Предполагам. — Очите на Брин се върнаха на Ансел, който продължаваше да се взира в далечината. Вече ми беше ясно, че няма защо да я броим за битката. Единственото, което я интересуваше, бе да помогне на брат ми. И аз напълно я подкрепях.

— Монроу и Корин се запознаха, защото група от вълците на Бейн искаха да се разбунтуват срещу господарите си — обади се Тес. — Ние трябваше да им помогнем. За съжаление, планът беше разкрит.

— И Пазителите убили майка ми — довърши Рен. Очите му бяха помътнели.

— По дяволите. — Нев изрита крайчеца на чергата. — Ама че задници.

— Абсолютно — съгласи се Мейсън.

Не исках да се оставим да бъдем отнесени от гнева си към Пазителите.

— В миналото е имало други съюзявания между Стражи и Търсачи, ала никое не е продължило дълго.

— Защото никой не може победи Пазителите. — Сабин изгледа свирепо Тес.

— До днес. — Тес дори не трепна под вледеняващия поглед на Сабин.

— Шей може да ги спре — тихо обясних аз. — Ето защо толкова искаха да го убият.

— Кой го казва? — сопна се Сабин. — Тъпото пророчество, за което говореха Конър и онзи всезнаещ пънкар Сайлъс? Ами ако са куп лъжи? Нищо от това, което са ни казвали за миналото ни досега, не е било вярно.

— Стига, Сабин. — Нев я стисна успокоително за рамото. — Сега сме на страната на добрите. Те ни спасиха, забрави ли?

Долната устна на Сабин потрепери.

— Вървете по дяволите!

Тя блъсна Нев настрани и избяга от стаята.

Мейсън поклати глава.

— Май вижда всичко в черни краски, а?

— Ще се оправи — каза Нев, докато гледаше как вратата се затваря. — Трябва да свикне с толкова много неща наведнъж.

Рен кимна, макар че по стиснатата му челюст разбрах, че се тревожи за нея.

— Май ще се наложи да променим отрядите.

— Аха — съгласи се той. — Така изглежда.

Мейсън подръпна яката на ризата си. Огледах останалите от глутницата и изведнъж си дадох сметка, че до един са облечени в дрехи на Търсачи. Внезапно ме обзе желание да се разсмея.

Мейсън ме изгледа въпросително и аз поклатих глава.

— Къде е Шей?

— Все още е с Търсачите в Тактическата зала на Халдис — отвърнах. — Доста е зает.

Мейсън се размърда неспокойно, покашляйки се преди да проговори:

— Значи, ъъъ… Рен е тук… и Шей е тук?

Брин местеше неспокоен поглед между мен и Рен.

— Кой е нашият алфа?

— Аз — казах. Очаквах Рен да възрази, но той не го направи.

Брин прехапа долната си устна.

— А Шей и Рен?

— Ме подкрепят.

Рен въздъхна, но кимна.

— Ние я подкрепяме.

— Тя е жена, чуйте нейния рев^[1] — ухили се Мейсън.

Брин се изкиска.

— Страхотно.

Усмивката ми бе толкова широка, че лицето ме заболя мъничко.

В този миг вратата се отвори и в стаята влезе Аника, следвана от Адна и Шей. При неговата поява въздухът начаса се изпълни с напрежение, като озон пред буря. Рен се отдръпна в другия край на стаята, така че да е възможно най-далеч от него. Не можех да не оценя тази предпазна мярка и дори си наложих да остана на мястото си, вместо да се приближа до Шей, както исках. Нев и Мейсън се спогледаха и не можаха да скрият усмивките си.

— Ако започнете да се обзалагате — предупредих ги, — със сигурност ще науча. И ще ви накарам да се разкайвате.

Мейсън съумя да си придаде засрамен вид, а Нев извърна очи с лукава усмивчица.

Адна отиде при Рен и го улови под ръка — привидно нехаен жест, но от вниманието ми не убягна, че пръстите й се сключиха около китката му, сякаш да го подкрепят, докато той се взираше свирепо в Шей.

Аника огледа малката ни глутница с мрачно лице.

— Вярвам, че сте наясно с променените обстоятелства в живота ви.

Ние кимнахме. Аника се усмихна и се обърна към Тес.

— Предадоха ми, че имаш предложение за мен?

Тес се изпъна.

— Става дума за нас, сираците.

— Нас, сираците? — сбърчи вежди Аника.

Усетих, че нещо сякаш ме задушава, когато преместих поглед от Тес към Ансел. Тя имаше право. Двамата с Айзък бяха разпределени в Денвър. Сега, когато Чистилището беше изгорено, тя вече не можеше да върши работата си на Берач и да се занимава с контрабанда под носа на Пазителите. Беше изгубила дома си, работата си, партньора си Айзък, както и жената, която обичаше — Лидия. И всичко това, защото ние се бяхме появили, обръщайки целия й свят с главата надолу. Ако някой имаше основание да ни мрази, това бе Тес, ала тя проявяваше единствено добрина към нас и особено към брат ми.

— Аз и той. — Тес посочи Ансел. — И двамата изгубихме мястото си в света.

— Неговото положение все още се обсъжда, Тес — напомни й Аника. — Знаеш го.

— Разбира се. Но мисля, че ще е за доброто на всички, ако той получи възможност да докаже, че може да бъде полезен.

Наблюдавах я, а подозрението притискаше гръбнака ми. Никой нямаше да експлоатира брат ми, докато аз можех да се възпротивя.

— Какво имаш предвид? — попита Аника.

— Аванпостът ми го няма — обясни Тес. — Но все още притежавам умения за изпълнението на основните задачи в Академията. Мога да помагам в градината и в Убежището на Айдис. Бих искала да взема момчето със себе си. Да му предам част от нашите познания.

— Наистина ли смяташ, че е разумно? — Аника прекоси стаята.

— Мисля, че би било неразумно да го оставим без работа.

Тес плъзна поглед по ръцете на Ансел. Кожата му беше нашарена с яркочервени резки. По-старите вече избледняваха, а по-новите едва бяха започнали да завяхват.

— Никога няма да бъде оставян без надзор — продължи Тес. — Ще поема пълна отговорност за него.

— Бих искала да изпратя и някой Нападател, който да ви придружава — каза Аника.

Тес кимна.

— Ако смяташ, че е необходимо.

Тя погледна към Ансел — изражението й красноречиво говореше, че според нея той не представлява заплаха за никого. Докато се взирах в брат си и по-точно в бледата сянка на момчето, което беше някога, се зачудих как изобщо някой можеше да го сметне за опасен. От друга страна, той се бе поддал на влиянието на Пазителите и ни беше предал. Имаше и други заплахи освен бруталната сила.

— Ще помисля над предложението ти — обеща Аника.

— Не си правете труда — обади се Ансел, без да се обръща от прозореца.

Тес не реагира на безжизнения му глас, ала Брин преплете пръсти в неговите.

— Хайде, Ан. Защо не излезеш с Тес? Малко работа ще отвлече мислите ти от… — Тя не довърши.

— Най-добре е да си остана тук. — Ансел издърпа ръката си от нейната.

Долната устна на Брин потрепери и на мен ми се прииска да сграбча брат си и да го разтърся, задето се държеше с нея по този начин.

Аника се намръщи и го погледна проницателно.

— Предпочиташ да останеш затворен?

— Мястото ми е тук.

Аника даде знак на Тес.

— Да го обсъдим някъде другаде.

Двете излязоха от стаята. След като Брин направи още няколко неуспешни опита да го накара да проговори, Ансел най-сетне я отблъсна. Тя се изправи и отиде в разтворените ръце на Мейсън, който я прегърна, докато тя плачеше тихичко.

Рен се приближи до мен и Шей изръмжа, но предупредителният поглед, който му хвърлих, го накара да замълчи. Щеше ми се да можех да направя повече. От пристигането на Рен не бях имала възможност да поговоря с Шей насаме и колкото по-дълго го отлагах, толкова повече се тревожех, че той ще изтълкува всичко това погрешно.

— Мисля, че бих могъл да помогна — прошепна Рен толкова тихо, че само аз го чух.

— Как?

— Някой трябва да му обясни, че е възможно да направиш погрешен избор и все пак да заслужаваш втори шанс.

От думите на Рен в гърлото ми се спря болезнена буца. Единствен той бе в състояние да разбере как извършеното предателство се бе отразило на брат ми. Може би действително щеше да му помогне.

Кимнах и повиших глас, така че и останалите да ме чуят:

— Нека дадем на Ансел малко време, за да помисли.

— Всъщност, това е добра идея — усмихна ми се Адна. — Защото аз съм тук, за да ви разведа на обиколка из нашата бърлога. Още не сте видели колко страхотно е това местенце. Досега сте били само в трапезарията и в стаите си, нали?

— Аз бях в лечебницата заедно с Итън и Сабин — каза Нев. — Убежището?

Адна кимна.

— Значи Нев вече знае къде да намери лепенки, ако му потрябват, но нищо повече. Какво ще кажете? Искате ли да разгледате Академията, за да не се губите из нея?

— Аз гласувам „за“ — заяви Шей, срещайки погледа ми. — Като се има предвид битката, която смятаме да предизвикаме утре сутрин, това може да е последният ви шанс.