Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Андреа Креймър

Заглавие: Кървава роза

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Милена Моллова

ISBN: 978-619-157-042-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/645

История

  1. — Добавяне

23

— Стига си се дърпала! — изкрещя Конър. — Опитвам се да те защитя.

— Пусни ме, Конър! — Адна се мъчеше да се отскубне от хватката му. — Очевидно е, че не се опитват да ни нападнат.

— Намерила си си доста интересни приятели — отбеляза баща ми, докато гледаше как двамата се боричкат.

— Определено помага, ако ги поопознаеш — уверих го и изджавках, за да привлека вниманието им. Когато оголих зъби, те най-сетне престанаха да се карат. — Мъжът е Конър, а момичето — Адна. Кълна се, че страшно ги бива в битките.

Баща ми подуши ръката на Конър и очите на Търсача едва не изскочиха при тази проверка на огромния вълк.

— Щом казваш.

Брин се долепи до земята и размаха опашка.

— Здравейте, господин Тор.

— Изглеждаш добре, Брин. — Баща ми я гризна по ухото. — Готова ли си за битка?

Тя подскочи.

— Винаги.

Шей дотича при нас, навел муцуна в израз на уважение. Баща ми наклони заинтригувано глава, макар че в тихичкото му ръмжене се съдържаше предупреждение.

— Теб не те познавам.

— Татко, това е Шей. — Аз също наведох муцуна, ала опашката ми се мяташе възторжено. — Шей, това е баща ми, Стивън Тор.

— Алфата на Найтшейд. — Шей все още не вдигаше глава. — За мен е чест да се запознаем. Благодаря, че ни се притекохте на помощ.

Сърцето ми прескочи един удар, когато баща ми пъхна глава под муцуната на Шей и я повдигна нагоре.

— Честта е моя, Потомъко. От теб е излязъл наистина впечатляващ вълк.

Шей изджавка от удоволствие и аз изръмжах сърдито.

— Макар и все още кутре в някои отношения, както виждам. — Смехът на баща ми отекна в главите ни заедно с думите му.

Шей закри носа си с лапа.

— Работя по въпроса.

— Както и аз — добавих и го гризнах по ухото.

— Трябва да се отдалечим от битката. — Баща ми ме побутна по рамото. — Осведомете ме за последното развитие на събитията, преди да предприемем следващия си ход.

Аз изджавках и дръпнах Конър за ръкава на коженото яке, за да го накарам да ме последва.

— Е, предполагам, че отиваме натам — каза той, мятайки неспокоен поглед на Адна, докато го теглех към сенките, хвърляни от имението.

Щом мракът ни обгърна, баща ми спря, макар че дори някой да ни забележеше, едва ли би могъл да стигне до нас — толкова ожесточена беше битката.

Конър все още го гледаше подозрително, когато аз се преобразих и дадох знак на другите двама вълци да последват примера ми.

Бях забравила какво страхопочитание вдъхваше един алфа в разцвета на силите си. Тъй като бях прекарала целия си живот като дъщеря на алфа и освен това самата аз щях да стана такава, величественото му държание и непреклонният му поглед бяха нещо съвсем нормално за мен. Всичко, като се започнеше от внушителната му стойка до стоманеносивите му очи, вдъхваше респект. Конър изобщо не се почувства по-спокоен, когато баща ми прие човешкия си облик, и дори Адна се отдръпна назад, надничайки зад рамото на Конър, вместо да се приближи твърде много до алфата.

— Конър, Адна. Това е баща ми, Стивън Тор.

— Алфата на Найтшейд? — Очите на Адна се разшириха. — Вие дойдохте!

— За да победим! — извика Конър и вдигна тържествуващо юмрук във въздуха.

Развеселена усмивка изви устните на баща ми и Конър свали ръка с леко смутено изражение. — Ъъъ… съжалявам за това. Просто наистина, ама наистина се радвам, че сте тук.

— За мен е удоволствие. — Баща ми му подаде ръка и те се здрависаха.

Адна се усмихна срамежливо, когато алфата я поздрави.

— Приличате си — отбеляза тя, хвърляйки поглед към мен.

Аз се засмях, ала татко ми отправи горда усмивка, от която сърцето ми сякаш запя. Брин се изкиска и ми стисна ръката.

Още три вълка се присъединиха към нас. Когато се преобразиха, Рен, Мейсън и Нев бяха ухилени до уши.

— С повече е по-весело, нали така? — разсмя се Мейсън.

Конър удари Нев на шега.

— Можеше да ни предупредиш, че сте на наша страна. За миг си помислих, че е ударил последният ни час.

— Горкичкият Конър — подхвърли Адна. — Такава деликатна душица.

Конър й хвърли укоризнен поглед.

— Предупредихме ви — настоя Нев. — Виж само.

Той се преобрази и наведе глава, за да ни покаже черния символ, нарисуван на челото му.

— Хей! — усмихна се Шей. — Това е моята татуировка.

— Знакът на Потомъка — каза баща ми. — Решихме, че това е най-добрият начин да удостоверим самоличността си. Всички вълци, които се присъединиха към нас, бяха белязани от Итън. Идеята беше негова.

— Аха. — Нев отново си беше възвърнал човешкия образ. — Така че никой да не ни застреля. Особено Итън.

— Да, той открай време първо стреля, а после задава въпроси — засмя се Конър. — С вас ли е?

— Включи се в южната атака — отвърна баща ми. — Но предполагам, че скоро ще дойде.

— Искате да кажете, че сте довели още вълци? — обади се Адна.

— Разделихме се на три отряда — обясни баща ми. — Моят е най-многобройният. Заобиколихме засадата на Бейн от двете страни и ги нападнахме отзад.

— Толкова много вълци? — Веждите на Рен подскочиха. — Привлекли сте и някои от глутницата на Бейн.

— Баща ти не може да се нарече особено благ, Рение. — Татко го наблюдаваше изпитателно. — Прогони собствения си син, както и мнозина други. Това е цената на жестокостта.

— Емил Ларош не ми е баща — заяви Рен, без да трепне. — Не му дължа нищо.

— Така е. Търся мир с теб, алфа.

— И аз — с теб. — Рен наклони глава и ме погледна. — Дъщеря ти е най-храбрият вълк, когото познавам. Тя е истинска алфа.

— Така е. — Баща ми се усмихна: първо на Рен, а после и на мен.

— Мисля, че Рен се опитва да се докара пред баща ти — прошепна Брин в ухото ми.

— Шшшт! — Настъпих я по крака.

Шей се размърда неспокойно при тази размяна на реплики и баща ми го погледна с усмивка.

— Толкова много лидери в такъв малък отряд трябва да е истинско предизвикателство.

— Най-сетне някой има куража да го каже! — ухили се Мейсън и Нев го плесна по тила.

— Радвам се, че сте убедили вълците на Бейн да се присъединят към нас — каза Конър, без да обръща внимание на Мейсън и Нев, които бяха започнали да се бутат. — Не знаехме дали някой е в състояние да го стори.

Баща ми кимна.

— Аз също се радвам. Заслугата е най-вече на Невил.

— Благодаря, Стивън — каза Нев, който междувременно бе успял да улови главата на Мейсън в хватка ключ. — Но имах помощ. Сабин и Калеб — онзи, когото видяхте в „Идън“, същият, с когото свирехме в „Бърнаут“ — изиграха съществена роля. Том пък осигури сигурно място, където да се срещаме, докато набираме съюзници. Определено беше плод на общите ни усилия.

В този миг Мейсън го преметна по гръб.

— Падна ли ми!

— Не можете ли поне за малко да се държите прилично? — сопнах им се сърдито. — Във война сме.

— Ние винаги сме във война, Кал — отвърна Мейсън, докато притискаше Нев към земята.

Нев се засмя и го отхвърли от себе си с един ритник.

— Затова трябва да си намираме някакви забавления в промеждутъците от време, в което сритваме задниците на врага.

— С такава логика не може да се спори — обади се Брин и като се преобрази, притисна Мейсън към земята и започна да го ближе по лицето, при което целия го олигави.

— Ау! — извика Мейсън. — Ти печелиш! Ти печелиш!

— Хей! — Итън дотича при нас; беше запъхтян, а от една дълбока драскотина на бузата му течеше кръв. — Ето къде сте били!

Конър му стисна ръката.

— Радвам се да те видя.

— И аз теб — отвърна Итън, като в същото време прегърна Адна със свободната си ръка. След това се обърна към Нев: — Няма я в битката. Никъде не мога да я намеря.

— Боях се от това — каза Нев.

— За кого говорите? — попита Адна.

— За Сабин. — Лицето на Итън беше потъмняло. — Не е сред вълците на Бейн тук.

Мейсън и Брин спряха да се боричкат. Брин се преобрази и ме погледна мрачно.

— Емил също го няма — каза баща ми. — А него мога да го надуша от цял километър. Трябва да са вътре.

Хвърлих поглед към тъмното имение, в което не се виждаше никаква светлина.

— В „Роуан“?

Рен подуши въздуха.

— Ефрон и Лумин са наблизо.

— А те не вземат участие в същинските битки — добави Мейсън. — Никога.

— Според информацията, която получихме, планирате да изпратите малък отряд начело с Потомъка, който да довърши това — каза баща ми.

Конър кимна.

— Ние сме този отряд.

— С ваше позволение бих искал да се присъединя към него.

— Не искаш ли да ръководиш глутницата си? — попита Конър.

— Те са в добри ръце. — Баща ми посочи Нев. — Двамата с Итън планираха това нападение и именно той трябва да го доведе докрай.

Нев се преобрази и изджавка одобрително.

— Аз ще остана с Нев — каза Мейсън, поглеждайки към мен. — Ако нямаш нищо против.

— Върви — кимнах аз. — И се оглеждайте за Ансел и Тес.

— Знаеш, че ще го направим — увери ме Мейсън, като ми смигна. В следващия миг двата вълка нададоха силен вой и се втурнаха, за да се включат в битката.

Баща ми ме изгледа остро.

— Брат ти е тук?

— Не за да се бие — обясних. — Помага на Търсачите да се грижат за ранените. Ще бъде в безопасност, доколкото е възможно.

„Или поне така се надявам.“

— Нямаше да го оставя. — Брин погледна гузно баща ми. — Но реших, че ще имаме нужда от всички бойци, с които разполагаме.

— Разбира се. Мястото ти е с твоята глутница. — След това погледна към Конър. — Е?

— Няма защо да питаш. Още един алфа ще ни бъде страшно полезен.

— Чудесно. Защото е крайно време да направя едно лично посещение на Емил. Дължа му го.

— Тъкмо от онези посещения, които най обичам — обади се Итън. — Аз също съм си намислил едно такова.

Конър изсумтя.

— Е, да не ги караме да ни чакат тогава.

Баща ми, Рен, Брин и аз се преобразихме и като наобиколихме отбранително тримата Търсачи и Шей, поехме покрай северната стена на имението.

— Страничната врата ще ни отведе в кухнята — каза Шей. — Ще проникнем в задната част на къщата и ще трябва да се доберем до библиотеката оттам.

Усетих как по кожата ми пробягват тръпки. Това означаваше, че ще трябва да се промъкваме през коридорите на имението, покрай всички онези ужасяващи картини и страховити статуи. Всяка от които можеше да се събуди за живот, ако Боск Мар ни очакваше.

Още чувах шума от битката зад нас, ала когато наближихме ъгъла на постройката, стените сякаш го удавиха. Огромното имение ни откъсна от войната, разделяйки ни и от врагове, и от съюзници. Макар от самото начало да знаех, че планът е такъв, усетих как ме облива вълна от ужас, когато си дадох сметка, че малкият ни отряд ще трябва да се изправи срещу страхотиите съвсем сам.

— Ето я вратата. — Шей пристъпи напред и в същия миг от сенките се отдели тъмен силует.

Лаят ми отекна едновременно с вика на Конър:

— Шей! Отдясно!

Когато призракът нападна, Шей вече бе вдигнал Кръста на елементите, готов да го посрещне. Ала не само призракът се бе раздвижил — иззад имението се появиха четири вълка, препуснали към нас като същинска буря от остри зъби и свиреп вой.

Първият вълк скочи във въздуха и повали Конър. Адна се обърна рязко и стоманеният й камшик изплющя. Вълкът изскимтя, когато заостреният връх на оръжието й се впи в тялото му. Още едно скимтене последва първото, когато стрелите на Итън се забиха в хълбока на Стража. Той се изви, мъчейки се да издърпа стрелите. Последният му рев се превърна в задавен клокот, когато камата на Конър потъна в гърдите му.

Междувременно баща ми се бе нахвърлил върху втория вълк и сега те се премятаха по земята, като ръмжаха и се хапеха. На няколко крачки оттам Рен се бе изправил срещу останалите двама Стражи. Нито той, нито те се бяха хвърлили в атака; вместо това се гледаха настръхнали, изпълвайки въздуха с ниско, заплашително ръмжене.

Пулсът ми се учести, когато осъзнах защо Рен се колебае. Дакс и Фей гледаха свирепо някогашния си алфа и ръмжаха, изкривили муцуни в свирепи гримаси.

— Не го правете. — Рен изпрати мисълта си до всички ни. — Не трябва да се бием.

Изтичах до него.

— Послушайте, Рен. Моля ви.

— Защо? — излая Дакс към Рен, без да ми обръща внимание. — За да можем и ние да преклоним глава пред кучката ти?

— Да не си посмял да говориш за нея по този начин. — Рен пристъпи заплашително напред. — Нямаш никаква представа какво всъщност става тук.

— Нима? — Фей подуши въздуха отвратено. — Аз пък мисля, че просто се боиш да се държиш като алфата, който трябва да бъдеш. Ти си слаб.

— А ти си идиотка, Фей — изръмжа Брин.

— Аз поне не оставям Кала да мисли вместо мен. — Фей погледна към Рен и Брин. — И двамата сте слаби.

— Фей, не го прави! — извиках, когато видях мускулите й да потръпват, но тя вече беше политнала във въздуха.

Бях готова да я посрещна, когато тя се стовари отгоре ми, ала устремът на скока й бе такъв, че се проснахме в снега. Брин се втурна към нас и впи зъби в хълбока на Фей. По звуците от щракане на челюсти и свирепото ръмжене недалеч от нас разбрах, че Рен и Дакс също са се счепкали.

Най-добрите ни бойци. Припомних си какво ми бе казал Рен за Дакс и Фей. Които си приличат, се привличат. Ала сега бойните им умения работеха в наша вреда. Ние бяхме техните алфи, но дали щяхме да успеем да ги надвием?

Претърколих се, за да се изправя, но Фей беше по-бърза. Тя се стовари върху гърба ми и заби зъби в рамото ми. Без да обръщам внимание на болката, подскочих високо нагоре и се преметнах така, че когато се стоварихме на земята, Фей се оказа затисната под тежестта ми. Брин се нахвърли отгоре й и я прикова в снега. Фей се изви и зарита, запращайки Брин назад.

Изправих се, съвсем наясно какво трябва да сторя. Фей все още лежеше по гръб. Меката плът на корема й бе незащитена — две ухапвания там щяха да са фатални. Ала трябваше да го направя веднага.

Дъхът сякаш спря в гърдите ми. Фей се раздвижи — всеки момент щеше да се преобърне. Не можех да се бавя повече.

Нещо изсвистя покрай ухото ми. Болезненият лай на Фей бързо се превърна в скимтене, когато втора, а после и трета стрела потънаха в корема й. Тя се преобърна с ръмжене, мъчейки се да изкуцука настрани. Алена диря напои снега под нея, докато тя се опитваше да избяга.

В следващия миг Итън се озова до мен, вдигнал арбалета си.

— Аз ще се оправя с това — каза той и посочи с брадичка надясно. — Иди да му помогнеш.

Обърнах се, потискайки съжалението си, докато Итън се прицелваше, и видях, че на няколко крачки оттам Рен и Дакс обикалят бавно един около друг. И двамата бяха запъхтени, а козината им бе изцапана с кръв, която капеше по снега. Втурнах се към тях и с един мощен скок се метнах на гърба на Дакс, сключила челюсти около врата му. Но дори това не бе достатъчно, за да го събори, и аз го захапах още по-здраво, борейки се да се задържа.

Дакс изръмжа и започна да се върти в кръг. Когато не можа да се отърси по този начин от мен, той се изправи на задните си крака — знаех, че ще се приземи отгоре ми, точно както бях направила с Фей преди малко. Не можех да си позволя да бъда повалена на земята, затова го пуснах и се извъртях във въздуха, докато той падаше назад.

Усетил, че вече не съм върху гърба му, Дакс се преметна и се приземи на крака, а след това се обърна към мен, оголил свирепо зъби.

— Господи, ти си истинска напаст. — Очите му бяха пълни с омраза. — Време е да бъдеш смачкана веднъж завинаги.

— Чакам те. — Забих лапи в снега и се приготвих да го посрещна.

Той изръмжа, ала после изведнъж изджавка и изви глава — зъбите на Рен бяха разкъсали подколянното му сухожилие.

— Сега, Кала. — Викът на Рен отекна в главата ми.

Знаех какво очаква от мен. Пропъждайки всяко съмнение, тласкана единствено от инстинкта си, се хвърлих напред. Сключих челюсти около гърлото на Дакс и захапах с всичка сила, разкъсвайки кожа и мускули, докато не му строших трахеята. Кръв изпълни устата ми в същия миг, в който тялото му застина и се отпусна безжизнено. Тогава го пуснах и се отдръпнах от неподвижното туловище на огромния вълк. Цялата треперех.

Рен докуцука до мен.

— Трябваше да бъде направено.

Изскимтях и зарових муцуна в рамото му. Знаех, че е прав, но въпреки това ми се повдигаше.

— Ранена си. — Той ме побутна лекичко. — Вземи малко кръв.

— Първо ти. — Поднесох рамо към муцуната му. Зъбите му пробиха кожата ми и аз застанах неподвижно, докато той ближеше кръвта ми.

— Готово. — Той ме близна по муцуната. — Сега е твой ред.

Забих зъби в гърдите му и начаса усетих как по езика ми се разлива вкусът на кръвта му, необуздан и сладък като уханието на горящи дърва. Искрящата топлина на изцелението се разля по тялото ми.

— Благодаря. — Вдигнах муцуна и долепих нос до бузата му.

— Мисля, че няма други. — Баща ми дойде при нас с мека стъпка.

Муцуната му беше почервеняла от кръв, но не виждах да е ранен. Зад него, проснат безжизнено в снега, лежеше трупът на един от възрастните вълци на Бейн.

Баща ми погледна първо към тялото на Дакс, а после към Рен.

— От твоята глутница ли беше?

Рен наведе глава.

— Моят бета.

— Съжалявам. — Баща ми сложи муцуна на рамото му; Рен изскимтя и се притисна в него.

Сломена от товара на скръбта, аз се отпуснах на земята и вдигнах поглед към нощното небе. Брин, цялата побеляла от сняг, се сгуши до мен, като скимтеше тихичко. Когато положих глава на гърба й, долових мириса на Фей в козината й. Луната не се виждаше вече, забулена от гъсти облаци. Докато миниатюрни сребърни снежинки се сипеха от небето, покривайки и живи, и мъртви, неволно си помислих, че луната нарочно бе скрила лицето си от нас, също така преизпълнена от скръб, както и ние. Ала ето че дори тя не можеше да спре сълзите си и те се изливаха над земята под формата на тих снежец.