Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

7

— Значи това е Тордис — промълви Шей, сякаш бяхме влезли в някакво светилище.

Халдис несъмнено беше внушителен. Подобният му на паст вход бе като предупреждение, обезкуражаващо всеки, комуто би хрумнало да поразгледа пещерата. Тордис едва ли би могъл да бъде по-различен. Тъмният проход в планината, от който всеки можеше да получи клаустрофобия, пазеше тайна, вдълбана в сребристосинята ледникова стена пред нас. Тайна, която навярно бе най-великолепното място, което бях виждала през живота си. Изпълнената с лед пещера бе не просто красива, тя направо спираше дъха. Всяка заскрежена повърхност улавяше светлината и я отразяваше. Тунелът грееше, обримчен в проблясващ воал от слънчеви лъчи, изящни като дантела, ала далеч по-прекрасни. Танцуващата паяжина, изтъкана от светлина, бе нарушавана единствено от малък тъмен отвор в далечния край на пещерата.

Шей го посочи.

— Май сме тръгнали натам.

— Откъде знаеш? — попита Итън.

— Халдис беше в нещо като преддверие на основната пещера — обясни Шей. — Предполагам, че с Тордис е същото.

— Звучи логично — съгласи се Конър, въпреки мрачно свъсените вежди на Итън. — Да вървим.

Аз вдигнах муцуна и отворих уста, оставяйки ледения въздух да се плъзне по езика ми. Нищо. Никакви тревожни миризми, нито неприятни вкусове, които да предупреждават за дебнеща опасност.

Шей ме наблюдаваше.

— Някакви признаци за паяци мутанти, Кал?

Аз изджавках и помахах с опашка.

Той се намръщи.

— Сигурна ли си?

— Наистина изглежда ужасно подходящо за бърлога на Пазителите. — В гласа на Сабин се долавяше тревожна нотка.

— Така е — съгласих се, поглеждайки към нея. — Но не усещам нищо.

— И сега какво? — попита Мейсън, дращейки с лапа по леда.

— Продължаваме. — Аз изприпках напред.

— Това не ми харесва — чух да мърмори Итън. — Тук има нещо. Не може да няма.

— Да… — Конър си пое дълбоко дъх. — Но ако наистина не се спотайват никакви изчадия…

Извих нетърпеливо глава, подразнена от колебанието им. Исках да вземем Тордис и да се махаме оттук. Ако Пазителите не бяха оставили някое отвратително чудовище да пази мястото, най-вероятно с появата си бяхме задействали някаква аларма и много скоро наоколо щеше да гъмжи от врагове. Точно както бе станало, когато спасихме глутницата ми от тъмницата под „Едем“. Ала в Тордис не виждах, нито надушвах нещо, което да издава, че не сме сами. Като се изключат мечките, не бях забелязала никакви пазачи, нито пък каменни гаргойли, скрити в цепнатините на скалите, готови да предупредят господарите си, че сме нахлули в свещеното място. Но дори така не исках да се бавим тук повече, отколкото бе необходимо. Най-добрата стратегия бе Шей да грабне парчето от Кръста, скрито тук, и да се върнем в Академията възможно най-бързо.

Тъкмо се канех да изръмжа на спътниците си, които се мотаеха, когато очите на Конър, които оглеждаха отвора на тунела, изведнъж се разшириха.

— Кала, спри!

Ръмженето ми бързо се превърна в скимтене, предупреждението му бе дошло секунда по-късно, отколкото трябваше.

Предната ми лапа се спусна към пода и срещна… само въздух. Под мен вече нямаше покрита с лед повърхност. Земното притегляне и собствената ми инерция ме повлякоха в празното пространство. Дупка, която все още не можех да видя, въпреки че пропадах в нея.

Отчаяно задрасках по леда със задните си лапи, ала напразно. Тялото ми се претърколи през невидимия ръб.

Нададох вой, но викът на ужас бързо отстъпи място на стон, когато болка проряза крайниците ми, стигна чак до опашката и се разля по гръбнака ми. Увиснах във въздуха, ръмжейки и махайки с крака.

— По дяволите, момиче! — изкрещя Итън. — Не мърдай.

Най-сетне осъзнах, че не падам. Болката идваше от това, че Итън ме беше уловил… за опашката.

Сърцето ми биеше лудешки, кръвта бучеше оглушително във вените ми. Дори докато Итън ме изтегляше (всяко подръпване на козината и сухожилията ми бе същинска агония), все още не виждах къде свършва подът и започва дупката.

Най-сетне се озовах от безопасната страна на ръба и рухнах върху заледените камъни. Итън пусна опашката ми и приседна на пети, изпускайки шумно дъха си.

Изправих се и щракнах със зъби към него.

— Какво, по дяволите? — изгледа ме той сърдито.

Преобразих се и отвърнах на гневния му поглед.

— Това беше опашката ми.

— Е, съжалявам — отвърна той. — Предполагам, че трябваше да те оставя да паднеш.

Аз го зяпнах и постепенно засрамена усмивка надделя над унижението ми.

Итън поклати глава и се засмя.

— Ама че благодарност.

— Аха — казах. Знаех, че трябва да му се извиня, ала дупето все още ме болеше. — Май съм ти задължена.

Конър огледа пещерата с присвити очи.

— Красавицата уби звяра[1].

— Какво? — намръщих се аз.

— Пещерата. — Шей проследи погледа му и поклати сърдито глава. — Тя е смъртоносен капан. Ето защо няма паяци мутанти.

— Невероятно! — Дращенето на молива на Сайлъс в тефтера му отекна в пещерата и Конър го изгледа свирепо.

— Знаеш ли, всичко ще мине много по-добре, ако не говориш!

Без да му обръща внимание, напълно погълнат да си води трескаво записки, Сайлъс се приближи до невидимия ръб на бездната, мъчейки се да надникне в дълбините й.

— Впечатляващо.

Итън запали още една сигнална ракета и я хвърли там, където бях паднала. За частица от секундата зърнах очертанията на пропастта — съвършен кръг, навярно четири стъпки в диаметър. Светлината падаше ли, падаше, докато най-сетне червеното й сияние се изгуби от очите ни. Ала звук от тупването й на пода така и не се чу, единствено тишина, която сякаш ме прониза до костите и ме накара да потреперя.

— О, господи! — прошепнах, опитвайки се да потисна представата как падам. Преглътнах мъчително и погледнах към Итън.

Той кимна, а после запали още една сигнална ракета и я хвърли на десетина стъпки пред нас. Тя отскочи от пода и изчезна в друга невидима бездна.

— Проклятие.

Следващата сигнална ракета полетя на двайсетина стъпки пред нас. Тя дори не се удари в пода, изгубвайки се почти моментално от погледите ни.

Мейсън изскимтя. Двамата със Сабин обикаляха неспокойно около мен и козината им ме докосваше.

— Страхотно. — Конър приклекна, въртейки глава напред-назад. — И как се очаква да преминем?

— Колко пукнатини има според теб? — попита Шей.

— Няма как да разберем — отвърна Итън. — Ракетите едва успяват да ни ги покажат за миг. Пещерата е създадена, за да заблуждава погледа. Дори с промяната в светлината, пак е трудно да преценим доколко ще успеем да ги бележим.

— Да хвърлим Сайлъс в някоя от тях — предложи Конър. — Може би не са чак толкова дълбоки.

— Ей! — Сайлъс се отдръпна от ръба.

Шей коленичи до Конър.

— Носите въжета, карабинери[2] и скални клинове, нали?

— Аха — в случай че се наложи да се катерим — отвърна Конър. — План ли имаш.

Шей вече сваляше пикелите от гърба си.

— Наистина ще се наложи да се катеря, само че по корем.

— Какво искаш да кажеш с това, че ти ще се катериш? — попита Итън, докато Шей му подаваше един от пикелите.

— Колко често ходите да се катерите? — Шей вече бе взел едно въже от Конър и го завързваше около тялото си.

— Когато се налага… — отвърна Конър, сбръчквайки чело.

Шей се намръщи.

— Така и предполагах. Което означава, че съм най-опитният тук. Аз ще опъна въже.

— Как ли пък не — възрази Итън. — Може и да си най-опитният, но освен това си и най-ценният. Не може да се излагаш на такъв риск.

Шей се усмихна. Кучешките му зъби се бяха издължили.

— Колко от приятелите си, както и от моите, искате да изгубим, защото сме заседнали тук? На двамата с Конър ще ви отнеме цяла вечност, за да стигнете до другата страна. Знам, че мога да го направя. При това бързо.

Вече бях започнала да треперя при мисълта за това как Шей пълзи между пукнатини, които никой от нас не можеше да види. Освен това се зачудих дали си дава сметка, че току-що бе включил Рен сред приятелите си.

Конър прокара разтревожено ръка през косата си.

— Как може да си сигурен? Не знаем колко надалеч се простира този капан.

— Виждате ли как пещерата се стеснява на около петдесетина стъпки оттук, отвеждайки точно до онзи отвор? — Шей посочи далечния край на блещукащата зала. — Готов съм да се обзаложа, че капанът свършва там. Тордис се намира от другата страна на онзи тунел.

— Не можеш да си сигурен — не отстъпваше Конър.

— Напротив. — Шей сведе поглед и понижи глас. — Усещам го.

Конър изсумтя.

— Е, значи поне Силата е с теб.

— О, я млъквай — изръмжа Шей. — Да се залавяме за работа. Подайте ми скалните клинове.

Адна му подхвърли една раница.

— Не бива да излагаме Потомъка на опасност — обади се Сайлъс, обръщайки се към Адна. — Защо не отворим портал?

— Къде точно? — попита Адна, като махна с ръка към невидимите, но смъртоносни капани. — Дори да открием някоя скална площадка там, кой знае колко ще е широка. Някой може да прекрачи през портала и да полети право в бездната.

— Поради което ще отида аз — заяви Шей. — Трябва да се добера до отвора в другия край на пещерата. Ако мястото е организирано като Халдис, значи това е уловката и озовем ли се там, вече ще е лесно.

— Но ако паднеш, преди да стигнеш… — започна Итън.

— Клинът ще ме задържи и вие ще ме изтеглите обратно — прекъсна го Шей, забивайки един от клиновете в пода с тъпата страна на пикела, след което завърза въжето около него. — Ще си проправя път дотам, като забивам клинове и ще завържа въжето от другата страна, така че като се обезопасите, ще можете да минете без проблем. Никой няма да падне или ако все пак го направи, ще е само на няколко сантиметра, преди осигурителните въжета да го уловят.

— Не съм сигурен… — Конър все още изглеждаше неспокоен.

Адна въздъхна и коленичи, за да помогне на Шей да намери останалите френдове[3] и карабинери.

— Планът ти е добър, Шей. — Тя срещна предупредителния поглед на Конър. — Знаеш, че е добър — добави тя, обръщайки се този път към Търсача. — И при това единственият, с който разполагаме. Паскал разчита на нас, а вече се забавихме достатъчно. Не бяхме предвидили втората групичка Стражи.

— Е, добре — отстъпи Конър и подаде още едно въже на Шей. — Завържи се и с него. Ние ще го държим, в случай че клинът поддаде.

Шей го изгледа сурово.

— Клинът няма да поддаде. Да не съм идиот.

— Просто вземи и второто въже — настоя Конър.

Въздържайки се да не му цапне един, Шей все пак се върза и с второто въже и прокара крак там, където бях полетяла от ръба. След това застана на четири крака. Исках да му извикам да внимава, но се тревожех, че така само ще подкопая увереността му.

Петдесетина крачки сякаш не е кой знае колко голямо разстояние, но да гледам как Шей напредва бавно през пещерата, беше направо болезнено. В едната си ръка държеше пикел и от време на време замахваше с него и го забиваше в пода пред себе си, докато пълзеше напред. Нареждаше френдовете на равни интервали, провирайки въжето през тях. Постепенно през пещерата започна да се оформя криволичещ път. Дори с въжето, отбелязващо пътя му, пукнатините все още не се виждаха. Всъщност, отстрани изглеждаше сякаш някой смахнат или пиян катерач бе решил да начертае налудничавия си маршрут върху равната повърхност. Единствено споменът за това как подът пропада под мен ми напомняше, че не бива да вярвам на очите си.

Изведнъж Шей изруга и звукът отекна в заледената пещера.

Аз изпищях — Шей падаше. Ала падането му трая само миг. Замахвайки с пикела, той го заби в стената на пропастта, която не бе успял да открие достатъчно бързо. Увисна на една ръка, но осигурителното въже се бе опънало и (точно както бе предвидил), той падна само на няколко сантиметра. Това обаче не попречи на сърцето ми да се опита да изскочи от гърдите.

— Добре ли си? — задавено извика Конър.

— Да — запъхтяно отвърна Шей. — Обаче тази част ще е проблем — следващите две пропасти са разделени от не повече от седем-осем сантиметра.

— Проклятие — изруга Адна. — Та това е по-тясно от гимнастическа греда.

— А аз не съм никакъв акробат. — (Смехът на Мейсън прозвуча доста напрегнато.

Двамата със Сабин си бяха възвърнали човешката форма, когато Шей бе тръгнал да прекосява пещерата. Вълците може и да имаха добри рефлекси, ала ако щяхме да използваме катерачески пособия, за да преминем от другата страна, трябваше да сме в човешки облик.

Шей заби един клин, за да се закрепи сигурно.

— Ще издълбая няколко дупки, за които да се хванем — извика той. — Тук ще се наложи да се катерим по стената.

— Да се катерим? — Имах чувството, че някой е натъпкал в гърлото ми топка памук. Да притичам по ръба на бездънни пропасти беше едно, а доброволно да се спусна в една от тях — нещо съвсем различно.

Мейсън се приведе към мен и ме смушка с лакът.

— Това беше дяволски секси. Видя ли какво направи с раменете си? Шей май увеличава преднината си — като нищо ще се наложи да дам на Нев по-добър курс на залагане.

Изръмжах, ала Мейсън само се разсмя.

Точно както беше казал, с помощта на пикела си Шей дълбаеше в скалата дупки, достатъчно големи, за да послужат като опора за крак или ръка. След това продължи напред, забивайки поредния клин. Почти бе достигнал тъмния отвор в блещукащата ледена стена. Най-сетне се добра до другата страна на пукнатината, изтегли се нагоре, заби още един клин и издърпа тялото си над ръба на пропастта. Инерцията на движението му бе достатъчна, за да го запрати направо в зейналия вход на тунела…

… и да го скрие от погледа ни.

— Шей! — изкрещя Конър. — Добре ли си?

Затаих дъх, докато не видях главата на Шей да се показва от мрака.

— Добре съм! — Беше застанал на четири крака — явно не можеше дори да коленичи, без да си удари главата в тунела. — Покривът е нисичък, но всички би трябвало да успеем да се проврем. От другата страна се вижда светлина. Почти съм сигурен, че там ще намерим Тордис.

— Отлична работа! — извика Конър, който вече се бе заел да връзва въжето за колана на Адна. — Ти върви първа, за да изведеш Потомъка оттам, ако в онази малка пещера нещо се нахвърли отгоре му, докато ние още пресичаме.

Адна кимна, прехапала устни.

— Въжето е опънато както трябва. — Шей ни помаха и посочи последния френд, който бе закрепил в далечната стена. — Може да тръгвате!

Адна направи няколко сковани крачки напред, принуждавайки се почти насила да доближи ръба на първата пукнатина. Не че можех да я виня. Аз също не изгарях от желание да се приближа до страховитите бездни. Сайлъс вдигна въжето и тъкмо се канеше да се завърже, когато Конър му го издърпа от ръцете.

— Ти ще минеш последен.

— Какво? — Очите на Сайлъс за малко да изскочат от орбитите си.

Конър се ухили и подаде въжето на Сабин, която тръгна след Адна.

— Това май ще се окаже особено вълнуващ епизод от удивителната история, която описваш. Смятам, че прекосяването на пещерата заслужава най-доброто от писателските ти умения.

Сайлъс го изгледа продължително, преди да отстъпи назад. Все пак трябва да му се признае, че начаса се захвана с бележките си, макар да не бях сигурна дали описва случващото се или подготвя ново оплакване против Конър.

Аз останах назад с Книжника, не защото бях зажадняла за компанията му, а защото исках да изчакам, докато не станеше абсолютно наложително да прекося пещерата. Адна вече се бе добрала от другата страна и се промушваше в тесния тунел покрай Шей. Стомахът ми се сви, докато гледах как Сабин се спуска в пропастта. Способността да се катери сякаш й бе вродена и гъвкавото й тяло с лекота намираше издълбаните от Шей дупки. Итън идваше зад нея, следван от Мейсън.

— Твой ред е. — Конър закачи един карабинер за колана ми и провря осигурителното въже през него.

Някак си успях да кимна, но това бе всичко — умът ми отказваше да оформи каквито и да било думи или мисли, докато вървях по въжето на Шей. Никога не бях предполагала, че може да се боя от височини, при положение че бях израснала в планината. Ала това тук беше различно. Склоновете около Халдис бяха от пръст и скала. Дори когато бяха покрити със сняг, усещането беше познато. От тази пещера, скрита във висините на Алпите, в която лед и светлина тъкаха страховито красива паяжина, за да уловят всеки неканен гост, кръвта във вените ми изстиваше, ледена като планинския въздух, който дишах. Измамността на пещерата ме плашеше по начин, какъвто не познавах. Не исках да навлизам още по-навътре в нея. Исках единствено да се махна.

Стиснах въжето и си заповядах да тръгна. Когато погледнах към отсрещната страна, срещнах очите на Шей, който ме чакаше, застанал досами ръба на тесния проход. Той вдигна ръка.

„Отиди при Шей. Отиди при Шей.“

Прогоних всяка друга мисъл от главата си — единственото, което исках по-силно от това да се махна от тази смъртоносна клопка, бе да бъда с него. Ако превърнех достигането до Шей в своя цел, можех да се справя. Леден вятър нахлу в пещерата, блъсна се в стените и се пръсна на милион нашепващи гласове, които мълвяха в ушите ми думи за подхлъзване и падане. Вървях напред, мъчейки се да не обръщам внимание на шушнещия вятър — знаех, че това е още една магия на Пазителите, която се опитваше да използва страховете ми и да ме накара да допусна фатална грешка.

— Всичко е наред, Кала — долетя гласът на Шей над шепота на вятъра. — Почти стигна.

Ала „почти“ означаваше, че трябва да се справя с последната пукнатина. Взирах се в блещукащата ледена повърхност пред себе си — тя изглеждаше солидна, ала начинът, по който въжето на Шей изведнъж се спускаше надолу, издаваше истината.

— Размърдай се! — Сабин се показа от входа на прохода и ми отправи предизвикателна усмивка.

Почувствах прилив на гняв и начаса се възползвах от него, за да се спусна в пропастта. Краката ми се плъзнаха по гладката стена и за миг ме обзе паника. Ала след това стъпалото ми откри една от дупките, пробити от Шей, и аз отново можех да дишам.

— Точно така! — Гласът на Шей бе едновременно топъл и пълен с облекчение. — Само още няколко стъпки.

Продължих да пълзя, използвайки опорите, издълбани от Шей. Ръцете ми горяха, струваше ми се, че бездната се опитва да ме събори от стената и да ме повлече в непрогледните си недра.

А после изведнъж почувствах пръстите на Шей да се сключват над лактите ми. Той ме издърпа през ръба на пукнатината и ме взе в прегръдките си. Изпълзях в тесния отвор, събаряйки го по гръб. Лицето му беше заровено в косата ми.

— Ей, справи се чудесно.

Едва не го отблъснах от себе си — не исках да показвам никаква слабост и освен това се срамувах, че толкова лесно бе почувствал страха ми. Но само след миг пропъдих този порив и се обърнах към него, за да го целуна. Ръцете му се обвиха около кръста ми, прогонвайки уплахата от катеренето.

— Благодаря — усмихнах се аз и си казах, че няма нищо лошо в това как ми олеква, когато се притискам в него. В крайна сметка, в задълженията на една алфа-вълчица не влизаше преодоляването на смъртоносни бездни с помощта на алпинистки приспособления.

Сайлъс се прокашля под нас. Висеше от ръба на тунела и чакаше двамата с Шей да се отместим, за да може да влезе — предположих, че Конър се е смилил и го е пуснал да мине преди него. Шей ме придърпа навътре в тесния проход, където Сабин, Нев и Мейсън се бяха скупчили един до друг. Книжникът ни погледна.

— Чудех се дали бихте споделили докъде според вас може да доведе една връзка между Страж и Потомъка? В случай че оцелеем, разбира се. — Той вдигна химикалката си и аз не бях сигурна кое ме учуди повече — въпросът му или това, че само няколко секунди след страховитото прекосяване на пещерата вече беше извадил тефтера си.

Шей поклати глава, пусна ме и се поотдалечи в тунела. Аз бавно се усмихнах на Сайлъс, оставяйки кучешките ми зъби да уловят мъждивата светлина, която се процеждаше откъм ледената пещера.

— Сайлъс! Не знаех, че си започнал да списваш и рубрики с клюки. — Адна се провря покрай нас и подаде ръка на Конър, за да му помогне да се изкачи през ръба. — Мислех, че записваш историята.

Сайлъс почервеня като домат, но не отговори.

— Добре ли си? — обърна се Адна към Конър.

— Аха.

Шей, който вече се бе насочил към сребристото сияние в другия край на тунела, ни повика през рамо:

— Дайте да свършваме най-сетне.

Сабин, Мейсън и аз се спогледахме и само след миг по петите на Шей вече припкаха три вълка. Този тунел бе също толкова тъмен, колкото и първият, но много по-тесен. Непрекъснато душех въздуха, но също както и в пещерата, не усещах нищо. Никакво чудовище не се бе притаило в засада. Бяхме сами.

Мекото сияние в края на прохода бързо се усилваше и аз затворих очи, молейки се да не ни очаква още една зала, пълна със смъртоносни капани. Шей прекрачи в ослепителната светлина. И се усмихна.

Последвахме го и се озовахме в помещение, което бе едновременно познато и различно. То бе открито и добре осветено. За разлика от меките тонове на Халдис, тази стая искреше в хладни сребристи и сини оттенъци. Имах чувството, че и преди съм виждала същите цветове… и наистина беше така. Стените на пещерата бяха досущ като тези в крилото Тордис в Странстващата академия.

Чух как Сайлъс ахна зад мен и начаса разбрах какво гледа. Всички гледахме същото.

Тя беше там, точно както и в Халдис. Една жена, ефирна, рееща се над земята в средата на стаята. Ала този път знаех името й — Киън. Отдавна загиналата предшественичка на Шей. Жената воин, дала живота си, като по този начин саможертвата й я превърнала в единственото оръжие, което можеше да ни спаси сега.

Тя протягаше ръце към Шей и също като в Халдис, тялото ми бе сковано от магия, неспособно да помръдне и мускул. Шей прекоси стаята само с няколко крачки. Когато пръстите му докоснаха нейните, светлината изгасна и мракът ни погълна. Възцари се тишина.

Чаках, вслушвайки се в ударите на сърцето си.

— Мъртви ли сме? — От шепота на Мейсън разбрах, че действието на магията е отминало.

Неспособна да се сдържа, се преобразих и се разсмях.

— Не.

— А, добре. — Мейсън също се засмя.

Светлината постепенно се завърна. Киън беше изчезнала, оставяйки Шей сам в средата на помещението. Върху дланите му лежеше тънко острие.

Сайлъс се запрепъва към него, като човек, получил религиозно видение.

— Тордис! — Той протегна ръце към острието, но се опомни и ги отдръпна в последния миг.

— Добре се справи, хлапе. — Итън стоеше настрани, но не откъсваше благоговеен поглед от острието. Приела човешка форма, Сабин беше до него и го държеше за ръка.

— Толкова е лек — промълви Шей.

Конър изсумтя.

— Като въздух?

Адна го изрита по кокалчето и той изпръхтя.

Приближих се предпазливо и погледнах проблясващия метал в ръцете му, макар че всъщност не бях сигурна дали наистина е метал. Сиянието, което струеше от острието, създаваше впечатление за движение, сякаш буреносни облаци се плъзгаха по небето, гонени от неспирни вихри.

Едно мускулче по лицето на Шей потръпваше.

— Нищо работа, нали така?

С тези думи той улови Тордис между палеца и показалеца си, като внимаваше да не докосне острия като бръснач ръб. В същото време извади Халдис от якето си и с леко треперещи ръце доближи тъпата страна на острието към отвора на дръжката. Не се чу никакъв звук, когато двата предмета се срещнаха, ала когато острието влезе докрай, от дръжката изскочи струя светлина и се разля чак до върха на оръжието.

Без никакво предупреждение, светлината изскочи от върха на меча като слънчево изригване и се разля в стаята, събаряйки на пода всички, освен Шей. Земята под мен простена, планината потрепери.

А после се възцари тишина.

Сайлъс изпъшка и се изправи на четири крака.

— Надявам се, че това не е предизвикало някоя лавина. Като нищо току-що бяхме погребани живи.

— Ама че позитивно гледаш на нещата — подхвърли Мейсън.

— Щяхме да чуем, ако имаше лавина — побърза да каже Адна.

— Не е задължително — възрази Сайлъс; от пламъка в очите му разбрах, че мисли трескаво. — Намираме се доста дълбоко, а точно този вид скала ми е непознат. Кой знае какви звуци е в състояние да абсорбира или отрази?

— Ти не си наред — заяви Конър. — Знаеш ли го?

— Просто казвах, че…

— Млъквай, Сайлъс! — Адна поклати глава. — Дори ако стена от сняг закрива входа на пещерата, мога да отворя портал оттук. Не сме в капан без изход.

— Не може ли поне да проверим? — Направо не беше за вярване колко разочаровано звучеше Сайлъс.

— Не! — извикаха Мейсън и Конър в един глас.

Изправих се на крака и погледнах към Шей. Затворил очи, той стоеше безмълвно в средата на стаята, стиснал с две ръце дръжката на меча. Оръжието сякаш бе изтъкано от контрасти. Топлото сияние на Халдис струеше между пръстите на Шей, докато острието грееше с ясна, студена светлина, като мълния, спуснала се, за да порази дръжката. Като че някой бе обединил в едно недрата на земята и небесната шир.

Сякаш усетил, че го гледам, Шей отвори очи и ми отправи загадъчна усмивка. След това си пое дълбоко дъх.

— Трябва да открием и другия меч.

Нещо в гласа му накара дъха ми да спре — могъщество, безстрашие и копнеж, които не бях чувала дотогава. Част от мен бе обзета от страхопочитание пред него, Потомъка, открил източника на своята сила, ала един друг, по-тихичък и дребнав гласец ми шепнеше, че завиждам.

Не заради могъществото му, а заради разтърсващия ефект на думите му. Той откриваше себе си, истинското си аз. Предишната нощ бях повярвала, когато Шей ми каза, че иска да бъде до мен. Че ще бъде мой партньор. Ала докато го гледах сега, разстоянието, което ни делеше, ми се стори огромно. Той вече не приличаше на Страж. Сега бе единствено Потомъкът. Какво означаваше това за мен?

Никога не се бях съмнявала в любовта на Шей, ала въпросът на Сайлъс изведнъж престана да ми се струва нелеп. Какво бъдеще можеха да имат Потомъкът и една алфа-вълчица? Някаква студена празнота, която страшно приличаше на тъга, се настани в костите ми. Дали съдбата на Шей нямаше да ми го отнеме?

— Да открием другия меч казваш? — ухили се Конър. — Е, точно това е планът.

В следващия миг той побърза да отскочи, преди Адна отново да го е изритала.

— Аз пък имам още по-добър план. — Мейсън обви ръка около раменете на Адна, при което веждите й подскочиха.

— И какъв е той?

— Да ни отвориш един от твоите чудесни портали, за да се изметем оттук възможно най-бързо.

Бележки

[1] Последната реплика от филма „Кинг Конг“, в който Кинг Конг умира, падайки от небостъргач. — Б.пр.

[2] Карабинер — метална халка, използвана в алпинизма, която може да се отваря посредством различни механизми и служи за спускане, осигуряване и като съединително звено на въжета. — Б.пр.

[3] Механично устройство за осигуряване в скалното катерене и алпинизма. — Б.пр.