Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

24

Конър спря пред вратата и извади от джоба си шперц. Итън поклати глава.

— Лоуган трябваше да остави отключено.

Конър сви рамене и натисна бравата. Вратата се отвори.

— Това е добър знак, нали?

— Това е знак, че Лоуган поне се преструва, че е на наша страна — отвърна Итън. — Да не му отдаваме прекалено голямо значение.

— Съгласен. — Извадил мечовете си, Конър пристъпи бавно в кухнята.

Ние го последвахме в подобната на пещера стая. Въпреки мрака успях да различа тенджерите и тиганите, висящи от тавана, дългата маса, която се простираше от единия до другия край на помещението, както и огромната тухлена пещ, която заемаше почти цялата насрещна стена.

— Тук можеш да приготвиш достатъчно храна за цял Вейл — подхвърли Адна. — Колко често дава тържества чичо ти? Веднъж седмично?

— Никога — отвърна Шей. — Поне нито едно, което аз да съм видял.

— Някой изобщо използва ли тази кухня? — попита Конър.

— Веднъж слязох да хапна нещо. Хладилникът винаги е пълен. — Шей посочи хладилното помещение, което се намираше до също толкова голям килер.

— Някога намирал ли си тела вътре? — промърмори Итън.

Шей не отговори, но по тялото му пробяга тръпка. Сигурна бях, че това дори не му беше минавало през ум, преди да научи истината за чичо си. Зачудих се дали и него връщането в имението „Роуан“ плашеше толкова, колкото и мен. Всъщност, като се замислех, бях почти убедена, че за него трябва да бе много по-страшно. Та нали бе живял в това място, наричал го бе свой дом, без да подозира за измъчените пленници, затворени в картините по стените. Беше се смял на статуите на инкубите, само за да открие по-късно, че те могат да оживяват. Сигурно имаше чувството, че земята сякаш се изплъзва изпод краката му.

Изтичах до него и го близнах по ръката, надявайки се да му дам мъничко утеха. Той сведе поглед и ми се усмихна.

— Вкъщи е най-хубаво, нали? — Гласът му беше шеговит, но по тревогата в очите му разбрах, че съм отгатнала какво изпитва.

— Това трябва да е най-зловещата къща на всички времена. — Брин се държеше плътно зад мен.

— Определено е в челната десетка — съгласих се, като хвърлих поглед през рамо.

— Наистина ли сте се целували тук? Защото аз бих била твърде уплашена, за да се съсредоточа.

— Като стана дума за съсредоточаване, сега не е най-подходящият момент да ме разпитваш за любовния ми живот — озъбих се аз.

Тъкмо се канехме да излезем от кухнята, когато Шей се спря.

— Силно ви съветвам да не поглеждате към картините.

Конър кимна и като пристъпи тихичко в тъмния коридор, ни поведе предпазливо напред. Знаех, че е прав да постъпва така, но от това бавно пъплене цялата настръхвах. Изведнъж до ушите ми достигна с мъка потиснато ахване. Итън бе навел глава, а Адна, сложила ръка върху неговата, му шепнеше нещо с успокояващ глас. Когато вдигна лице, видях, че зъбите му са стиснати, а вените на врата му пулсират.

— Нали ви предупредих да не гледате — каза Шей.

— Давай напред, Потомъко — изръмжа Итън, ала гласът му трепереше. — Той не беше твой брат, а мой.

Макар да знаех, че не бива да го правя, не можах да се сдържа и хвърлих поглед към картината, покрай която Итън бе минал току-що. Мъж, облечен в разпокъсани дрехи, лежеше върху една маса; агония бе отпечатана върху лицето му, устата му — разкривена в безкраен вик на болка. Тъмни силуети го наблюдаваха, спотаени в сенките по края на картината. Щеше ми се да нямам представа кого виждам, ала в мига, в който го зърнах, разпознах Кайл, брата на Итън. Усетих, че ми прилошава. Моя бе вината той да е пленен завинаги, а призраците да се хранят с мъките му. Убедена, че изпълнявам дълга си и защитавам Шей, именно аз бях убила партньора му, Стюарт, а него бях предала на Пазителите, за да го разпитат. Колко ли от изборите, които бях правила, докато служех на Пазителите, бяха съсипали живота на хората, които днес наричах свои съюзници и приятели?

Нечия ръка докосна козината ми и когато се обърнах, видях, че Шей ме гледа с разтревожени очи.

По устните му пробяга бледа усмивка.

— Не се опитвам да те почеша зад ушите или нещо такова. Просто исках да ти кажа да оставиш миналото зад себе си. Ти нямаше представа. Никой от нас нямаше.

Притиснах нос към дланта му, мъчейки се да изтрия ужаса на картината от ума си.

Тъкмо бяхме свили зад ъгъла, за да поемем по главния коридор на имението, когато Конър изкрещя. Мечовете му проблеснаха и със силно дрънчене се удариха в нещо солидно.

Сипейки ругатни, Конър зарита стената.

— Статуи! Майната… — Нов низ от проклятия се изля от устата му.

— Конър, караш ме да се червя — обади се Адна и пристъпи напред, за да разгледа мраморната сукуба.

Размахала опашка, аз изджавках към Шей, който се усмихна широко, споделяйки с мен спомена за първото ми посещение в имението „Роуан“. Не можех да виня Конър за реакцията му. Статуите наистина бяха прекалено реалистични.

— Ще трябва да сме готови за още такива моменти — каза Шей. — Мястото е пълно с тези статуи.

— Готова за употреба армия — подхвърли Конър, взирайки се свирепо в сукубата. — Която само чака да я призоват.

— Армия, срещу която се изправихме при последното си посещение — намеси се Итън. — Помниш ли? Как така не са излезли навън, за да си поиграят с останалите си приятелчета?

— Създанията от имението все още не са пробудени. — Шей потропа с кокалчета по каменното чело на сукубата. — Онези отвън трябва да са домашните любимци, които Пазителите държат в „Едем“. Което означава, че Боск не е тук. Лоуган не го е призовал.

— Или Боск иска да решим, че не е тук — каза Конър.

Шей се намръщи.

— Не мисля така. Днес се бият единствено вълците, докато предишния път Боск използва всичките си изчадия. Не, няма го тук. Засега.

— Е, има само един начин да разберем със сигурност. — Конър направи неприличен жест към статуята и продължи по коридора.

Разтуптяно лудешки, сърцето ми сякаш заседна в гърлото ми, когато пристъпихме във внушителното фоайе на имението. Метални доспехи и още ужасяващи създания, излети от мрамор, обграждаха стаята като пазачи, бранещи масивното стълбище.

Стъпките на Търсачите и дращенето на вълчите ни нокти отекваше в просторното помещение, като отскачаше от стените и се издигаше към огромния кристален полилей, който висеше над главите ни.

— Да се качваме — тихо каза Шей.

Конър кимна и ние поехме нагоре. С всяка стъпка тялото ми все повече се вледеняваше.

Рен се докосна до мен.

— Наистина ли си идвала и преди?

— Аха. И то неведнъж.

— Ужас. — Той потрепери. — Стиска ти повече, отколкото на мен.

— Е, по-лесно е, когато не знаеш, че цялото място няма търпение да се събуди за живот и да те убие. — Оголих зъби.

— Бас държа, че е така. — Той ме гризна закачливо по рамото.

Когато стигнахме до върха на стълбището, Конър си пое дълбоко дъх и посегна към вратата на библиотеката. Бравата поддаде и до ушите ни достигна тихо изщракване.

— Отворено е — прошепна. — Виж, това вече не ми се струва добър знак.

— Защото наистина не е — каза Шей. — Но не съм и очаквал мисията да мине леко. А ти?

— Давай — намеси се Итън и махна с брадичка към Конър. — Няма мир за нечестивите.[1]

— Това нашето мото ли е? — попита Конър, докато отваряше вратата. — Или тяхното?

— Сам си избери. — Итън вдигна арбалета си.

Меко сияние изпълваше библиотеката; приглушената светлина на лампите, разположени между лавиците с книги, придаваше на стаята топъл и гостоприемен вид. Ако не знаех, че не е така, можех да я взема за приятно, спокойно място, където с удоволствие бих се сгушила с някоя интересна книга.

В този миг баща ми сбърчи нос и настръхна, а в гърдите му се надигна гърлено ръмжене.

Емил.

Брин също заръмжа, а козината на гърба й се изправи. Алфата на Бейн беше тук. И не беше сам.

Познати миризми привлякоха и моето внимание.

— Добре дошли. — Протегнала ръка към нас, Лумин стоеше до етажерката, където се намираше „Аналите на Халдис“.

— Очаквахме ви — усмихна се Ефрон, който седеше до нея в тапициран с кожа стол с висока облегалка. В краката му лежаха два вълка, приковали очи в нас.

Погледът на Сабин не трепваше, докато този на Емил преливаше от злост. Лоуган стоеше зад баща си, надянал на лицето си маска на пълно безразличие.

— Какво разочарование — каза Конър. — Сега не можем да извикаме „Изненада!“.

— Духовито. Колко очарователно! — Лумин му отправи снизходителна усмивка, повдигнала едната си вежда. — Имаме предложение за вас. Дайте ни Потомъка и ще пощадим живота ви.

Аз изръмжах, а Итън вдигна арбалета си.

— На това предложение ли му казвате?

Очите му не се откъсваха от Сабин, а пръстите му толкова силно стискаха оръжието, че кокалчетата му побеляха. Тя отвърна спокойно на погледа му, така неподвижна, че спокойно можеше да мине за една от статуите отвън.

— Не може да се каже, че е особено съблазнително. — Камшикът на Адна изсъска по пода.

— Много добре. — Рубиненочервените устни на Лумин се разтвориха и усмивката й разкри проблясващи зъби. Тя вдигна ръка и започне да чертае огнен символ във въздуха.

— Ето го и призрака — промърмори Конър.

— Заемам се — каза Шей и пристъпи напред в същия миг, в който огненият символ изригна, превръщайки се в гърчещо се тъмно създание.

— Убий ги — нареди Лумин и махна лениво към нас.

Призракът се плъзна по пода. Шей направи две големи крачки и скочи, премятайки се във въздуха, така че да се приземи точно пред него.

— Това беше просто за да се покаже — подхвърли Конър.

Кръстът на елементите посече изтъканата сякаш от сенки фигура. Призракът изпищя и тялото му се превърна в дим.

Лумин дори не трепна, но видях как гърлото й помръдна, когато тя преглътна.

— Колко интересно.

— Да опитаме отново — каза Ефрон. — Ала нека го направим малко по-интересно, става ли? Емил! Сабин!

Двата вълка скочиха на крака. Емил се втурна към Шей, ала Сабин се нахвърли върху Ефрон. Зъбите й се впиха в пръстите на ръката, с която той тъкмо призоваваше нов призрак, и ги строшиха. Пазителят изпищя и рухна на колене. Очите му едва не изскочиха от изумление, когато Сабин пусна окървавената му ръка и го повали по гръб.

Задавените от кръв викове на Ефрон накараха Емил да се обърне. Той нададе яростен вой и се втурна към Сабин, но нищо не можеше да отвлече нейното внимание от жертвата й. Беше приковала Пазителя към пода и без да престава да ръмжи, отново и отново забиваше зъби в гърлото му. Когато Пазителят най-сетне престана да стиска козината й, тя се преобрази и го заплю.

— Не го очакваше, нали? — Тя не откъсваше поглед от тялото му. — Копеле. — И отново го заплю.

Лоуган приклекна до баща си, ала той беше мъртъв. Гърлото му бе така нахапано, че главата му бе почти отделена от тялото. Лоуган се дръпна назад и като вдигна колене към гърдите си, закри лицето си. Сабин се обърна към него с ръмжене, докато той се свиваше ужасено до тялото на баща си.

— Сабин! — изкрещя Итън.

Стрелата му изсвистя покрай Емил, който връхлетя върху Сабин, запращайки я далеч назад. Тя се блъсна в камината и се свлече в безформена купчинка върху камъните на огнището. Баща ми нададе вой и се втурна през стаята, следван от Рен, Брин и Итън, който пускаше стрела след стрела. Емил се завъртя рязко, сякаш изобщо не усещаше стрелите, които се забиха в рамото и хълбока му. Очите му бяха приковани в баща ми.

Итън прескочи приклекналия ръмжащ вълк и се хвърли върху безчувственото тяло на Сабин, за да я защити. Докато той я пазеше, баща ми и Емил бавно се приближаваха един към друг, без да обръщат никакво внимание на хаоса, царящ наоколо. Лумин ахна и вдигна ръка към шията си; беше започнала да трепери, но бързо начерта още един огнен символ.

— Защитавай ме! — изпищя тя на призрака, появил се пред нея.

Той я обгърна като мантия и по този начин тя забърза към вратата.

От гърлото ми се откъсна ръмжене — изгарях от желание да се бия, ала Шей бе единственият, който можеше да се разправя с призраците.

— Шей! — изпищя Адна, докато обвитата от призрака Лумин се приближаваше към нас, принуждавайки ни да се отдръпнем от вратата.

— Стой с мен! — изсъска някогашната ми господарка на своя плъзгащ се телохранител, докато излизаше тичешком от библиотеката. — Не им позволявай да ме доближат. — Призракът се просмука през вратата, като мастило, от каквото сякаш бе направен, извеждайки Лумин от стаята.

Шей дотича до нас и се загледа след нея, но Конър го стисна за ръката.

— Остави я. Нашата битка е тук.

Шей кимна, макар че едно мускулче на лицето му потръпваше яростно.

— Трябва да се погрижим Лоуган да не избяга — каза Конър. — Не го изпускай от очи, докато ние помагаме на останалите.

Шей погледна към Лоуган, който се поклащаше напред-назад, все така скрил глава зад коленете си.

— Не мисля, че може да отиде където и да било.

— Бих го казал само ако беше в безсъзнание — отвърна Конър. — Трябва да го задържим тук.

— Аз ще остана с него. — Адна улови Шей за ръката и го задърпа към Лоуган. — Ти помогни на останалите.

— Брин! — Мисълта ми полетя към моята бета. — Отиди при Адна и Шей. Искам да ги защитаваш.

— Заемам се.

Тя се обърна и се втурна, за да поеме ролята на пазач на Потомъка и нашия Тъкач, а ние с Конър изтичахме в другия край на стаята, където Итън държеше Сабин в ръцете си. Тя не помръдваше, но все още не бяхме достатъчно близо, за да разбера дали е жива. Трябваше да й помогна, стига да можех.

Ала очите ми непрекъснато се връщаха към срещуположната част на библиотеката, където Емил и баща ми се бяха изправили един срещу друг, наежени и ръмжащи. Настръхнал, Рен стоеше до баща ми, ала спокойно можеше да бъде и невидим — толкова малко внимание му обръщаха другите два вълка. Впити един в друг, погледите им преливаха от омраза.

Баща ми вдигна муцуна и нададе предизвикателен вой. Емил отвърна със същото; яките му мускули се раздвижиха, когато той зари с лапа по земята. Яростта им нарастваше, схватката, която и двамата бяха очаквали толкова дълго, бе на път да започне.

Бележки

[1] Исая 57:21. — Б.пр.