Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

15

Целите подгизнали, ние си проправяхме път през джунглата. Радостта от това, че Нев беше оцелял и че се бяхме сдобили с Айдис, бе приглушена от загубата на Сайлъс. Когато свърнахме зад завоя, отвъд който гората се спускаше към морето, видяхме магазина за водолазни принадлежности да наднича изпод прикритието на клоните.

— Ето я и Инес. Чака ни на верандата — каза Габриел. — Истинска майка квачка е.

Инес бе с гръб към нас, изтегната в един шезлонг. Мигел също бе там, приседнал в сянката на стрехите. Между тях имаше още два стола. Жена в бански костюм се бе опънала лениво върху единия, сплела пръсти с тези на мъж с разгърдена ленена риза и къси панталони с цвят каки. Мъжът се смееше.

— Кои са те? — попитах.

— Не знам — отвърна Габриел. — Мислех, че за днес нямаме записани групи за гмуркане.

Той забърза — не тичаше, ала крачките му станаха по-енергични. Жената с банския го забеляза и му помаха. Мъжът до нея се изправи и си свали тъмните очила.

Рен сбръчка нос.

— Я чакайте… надушвате ли нещо?

— Да… гадост! — Нев изръмжа и огледа гъстата джунгла, която ни заобикаляше.

— Надушвате нещо гадно? — попита Итън. — Благодаря, че решихте да го споделите.

— Не — отвърна Нев. — Надушваме котки.

Помирисах въздуха. Имаха право. Не беше силна, но определено се усещаше — остра миризма като изгорена коприна и изсушен градински чай. В гърлото ми се надигна ръмжене.

Очите на Габриел се разшириха.

— Las sombras… не!

— Габриел, почакай! — извика Итън, ала другият мъж вече се бе втурнал към скривалището.

— Инес! Мигел! — крещеше той, но Търсачите на верандата не помръдваха.

Стана за броени секунди. Габриел едва бе стигнал до верандата, когато една фигура се спусна отгоре му, покривайки го като абаносов плащ. Пантерата изкряска, докато скачаше от покрива, където се бе крила дотогава, и в следващия миг вече беше върху гърба на Търсача, който изпищя, когато ноктите й се забиха в раменете му. Виковете му бързо секнаха, когато челюстите на звяра се сключиха около шията му и я завъртяха рязко, строшавайки костите.

— Проклятие! — изруга Итън, когато пантерата скочи от верандата и потъна в сенките на джунглата.

Очаквах жената с банския да изпищи, ала тя избухна в смях и се завъртя. Лъскавата й златиста кожа изведнъж се превърна в гладка козина. Мъжът до нея направи две големи крачки и се метна на покрива, приел котешки облик. И те, също като пантерата преди тях, потънаха между гъстата растителност. Съскания и зловещо мъркане долетяха откъм клоните над нас, насищайки въздуха с усещане за заплаха.

— Колко са?

Всички от глутницата се бяха преобразили. Скупчени един до друг, ние се взирахме в короните на дърветата. Ала котките сякаш бяха невидими, докато се придвижваха незабелязано от клон на клон.

— Ще трябва да им се изплъзнем — каза Конър. — Дръжте се заедно. Отиваме в къщата. Трябва ни позиция, която да можем да браним, докато Адна тъче врата.

Итън застана начело заедно с Нев и Сабин, докато Мейсън, Шей и Рен наобиколиха Адна. Двамата с Конър вървяхме последни, оглеждайки дърветата, докато групичката ни се придвижваше бавно напред.

Когато следващата пантера изскочи, ние бяхме готови. Пронизителният й крясък бързо се превърна в стон, когато Итън метна кислородната си бутилка по нея, улучвайки я право в гърдите. Животното се сгромоляса на земята, мъчейки се да си поеме дъх. Мейсън и Рен се възползваха от моментното му объркване и се нахвърлиха отгоре му. Пантерата замахна с тежките си лапи, ала докато Мейсън й отвличаше вниманието, Рен впи зъби в единия й хълбок. Когато котката най-сетне се обърна към него, челюстите на Мейсън се сключиха около гърлото й и строшиха трахеята.

Откъм дърветата се разнесе свиреп рев и las sombras се изсипаха върху нас като порой от остри като бръснач зъби и лъскава козина с цвят на нощно небе.

— Бягайте! — викна Конър.

Итън се втурна към къщата, следван по петите от вълците. Конър изкрещя, когато една пантера скочи към него и го събори на колене. Аз изръмжах и се нахвърлих върху котката, принуждавайки я да го пусне, за да се бие с мен. Силата, с която връхлетях върху нея, ни запрати на плажа, премятащи се презглава. Вкопчени един в друг, ние се борехме в пясъка. Ноктите на пантерата потънаха в гърба ми; аз изскимтях и начаса забих зъби в гърдите й не по-малко свирепо. Тя изпищя и се отскубна от мен. Скочих на крака, мъчейки се да застана по-стабилно в мекия пясък, за да посрещна атаката й. Пантерата изсъска, яркозелените й очи бяха пълни с ярост… и интелигентност.

Сърцето ми прескочи един удар. Страж… котките бяха точно като нас, роби на Пазителите. За миг ми се прииска да се опитам да поговоря с този нетърсен враг, да осъществя връзка между нас. Ала само аз изпитвах такова желание — пантерата приклекна и се хвърли към мен. Долепих се до земята и се претърколих по гръб, така че тя прелетя над мен, а аз се претърколих още веднъж и скочих на крака. Без никакво колебание се метнах към незащитения гръб на котката, раздирайки плътта й. Пантерата изпищя и опита да се отскубне от челюстите ми, но аз бях неумолима. Кръвта й, невидима върху черната козина, оцвети пясъка в алено. Отчаяна, тя се изправи на задни лапи и понечи да ме притисне под себе си, но аз отскочих преди да е успяла да го направи. Освободила се от мен, котката дори не помисли да продължи да се бие. Вместо това се обърна и се втурна към джунглата.

— Кала! — Конър размахваше ръце. Останалите бяха успели да стигнат до верандата. Отърсих пясъка от козината си и затичах натам.

— Добре ли си? — Рен излезе напред, за да ме посрещне. — Тече ти кръв.

— Раните не са дълбоки. — Ухапах го лекичко по хълбока. — Ще се погрижим, след като се махнем оттук.

Итън, който стоеше до вратата, я отвори. Сабин и Нев се втурнаха в къщата. Докато тичах натам, аз погледнах през рамо. Джунглата беше притихнала. Никой не идваше след нас.

— Не ни преследват — изръмжа Рен, очевидно споделяйки тревогата ми.

— Знам. Това не може да е хубаво.

Конър изруга, когато минахме покрай безжизнените тела на Инес и Мигел на верандата. Гърлата им бяха разкъсани, ала те бяха подпрени така, сякаш седяха, и се взираха в нас с невиждащи очи.

— Заклевам се, че ще ми платят за това — зарече се Конър, затръшвайки вратата след себе си. Стражите обикаляха около Търсачите, настръхнали и ръмжащи. Нещо не беше наред.

— Започвай да тъчеш, Адна — тихо каза Конър. — Колкото можеш по-бързо.

Тя кимна и се запъти към кухненската врата, за да има повече пространство. Тъкмо бе извадила камите си, когато усетих миризмата — не тази на las sombras, а друга, още по-парлива. Също като онзи на пантерите, мирисът, който долових, бе остър, като на изгорено, но докато техният беше нов и странен, този ми бе до болка познат. Мирис на горещ катран и опърлена козина.

Вече бях тръгнала натам, когато видях мастиленочерното безформено създание да се извисява над Адна.

— Кала! — уплашеният вик на Шей отекна в ума ми, ала аз нямах друг избор. Не биваше да мисля, ако не исках Адна да умре. Умреше ли тя, с нас беше свършено.

— Адна, бягай! — Преобразих се и се хвърлих към нея с цялата бързина, на която бях способна.

Сепната, тя се обърна към мен, прикована на място от объркването си.

— Конър! Итън! — Продължих да тичам към нея. — Изведете всички оттук! Бягайте! Веднага!

Протегнах ръце, сграбчих Адна през кръста и като се обърнах, я запратих през стаята, с надеждата Конър или някой друг да я улови.

— Не! — разнесе се отчаяният вик на Шей в същия миг, в който Рен нададе вой.

Затворих очи и се оставих да бъда обгърната от призрака.

Болка.

Докато тъмнината пъплеше по кожата ми, имах чувството, че в плътта ми се забиват безброй миниатюрни, нажежени до бяло кукички. А после те се опънаха, откъсвайки кожата от мускулите. Знаех, че пищя, но не чувах нищо. Не можех да чуя дори звука на собствената си агония. Раздираха ме на късчета. Тялото ми гореше.

А след това — нищо.