Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Трета част
Огън

16

Събудих се рязко, борейки се за въздух.

От другата страна на прозореца бушуваше снежна буря. Сняг и ледени кристалчета, остри като миниатюрни стрелички, се сипеха от облаците. Клепачите ми тежаха, докато се борех със смътните спомени. Топъл вятър. Солен въздух с дъх на лимони.

Сега обаче бях заобиколена от познати миризми. Книги с оръфани страници, подострени моливи, наскоро изпрани дрехи. Седнах и се огледах.

Намирах се в легло. В моята стая.

Усетих, че настръхвам.

Бях във Вейл. В гърдите ми се надигна вик, ала нещо го задави, сякаш нечия невидима ръка ме бе стиснала за гърлото.

„Вкъщи съм си. От какво се боя?“

— Добро утро, поспаланке.

Майка ми седеше на един стол близо до нощното шкафче, а баща ми стоеше зад нея, някак странно скован.

— Мамо? — Гласът ми изневери. Отново се опитах да помръдна, ала крайниците ми бяха изтръпнали и неимоверно тежки.

— Разбира се, че съм аз — каза тя, докато се взирах в нея.

Нещо в мен ридаеше.

„Защо видът на майка ми ме натъжава така?“

— Мислехме, че ще спиш цял ден. — Зъбите й, когато се усмихна, бяха толкова бели. — Нали, Стивън?

Баща ми кимна. В очите му имаше нещо, от което по гръбнака ми плъпна леден страх. Беше прекалено напрегнат. Алфата на Найтшейд бе настръхнал, готов за атака.

Далечни гласове отекнаха някъде дълбоко в ума ми.

„Вече няма алфа на Найтшейд.“

— Ансел? — промълвих.

Остра болка се опита да пререже черепа ми надве. Приведох се напред, стиснала главата си в ръце.

— Брат ти е на патрул с Мейсън — отвърна майка ми. — Скоро ще се върне. Не се притеснявай.

Кимнах. Звучеше логично. Но защо главата ме болеше така?

Баща ми сбърчи чело.

— Боли ли те нещо?

— Стивън. — Майка ми го погледна и в очите й припламна предупреждение. — Стига си я глезил. Нали все пак е алфа.

— Разбира се, г… Наоми — отвърна той; ръцете му се вкопчиха в гърба на стола й.

— Мисля, че съм болна — казах аз. — Боли ме главата.

— Ей сега ще ти дадем един аспирин, миличка — обеща майка ми. — Но ти заспа, преди да успееш да ни разкажеш приключенията си.

— Приключенията ми? — зяпнах я аз.

— Да. Тъкмо ни разказваше за всички места, които си посетила. Нали пътува с приятелите си. Забрави ли, че това бе подаръкът ти от Пазителите за Съюза? Всички места, които си видяла?

Тя се усмихна и аз усетих как ме обгръща вълна от спокойствие; крайниците ми натежаха още повече, ала във вените ми се разля блаженство.

— Точно така. — Перлените й зъби проблеснаха, когато се усмихна. — Искаме да чуем всичко за пътуването. Как ти се сториха местата, които посети?

Тя се намести на стола. Когато се размърда, тялото й сякаш се размаза, за миг лицето й се разкриви и ми се стори, че виждам…

Извиках, когато нов пристъп на болка стисна главата ми.

— Кала! — Баща ми пристъпи към мен, ала ръката на майка ми се стрелна напред и той се закова на място. Тя се изправи и тръгна към мен.

Но защо се движеше толкова бавно?

При всяка стъпка очертанията й отново се размазваха. Главата ми туптеше толкова силно, че трябваше да затворя очи. Не можех да се съсредоточа върху нея, докато тя се приближаваше.

Матракът изскърца, когато тя се настани до мен. Ръцете й се докоснаха до слепоочията ми и болката отстъпи на нов прилив на блаженство.

— Ето — изгука тя. — Така е много по-добре, нали?

Кимнах, ала все още изпитвах желание да заплача. Имаше нещо, което исках да й кажа, нещо страшно важно, което майка ми трябваше да знае.

Опрях глава на рамото й.

— Съжалявам.

Но и сама не знаех защо се извинявам.

Тя поглади косата ми. Миризмата й нахлу в ноздрите ми — острата миризма на пергамент и червено вино. Отдръпнах се и се взрях в нея.

— По-добре ли се чувстваш?

Вдишах дълбоко, оставяйки мириса да се задържи. Мирис, който не принадлежеше на Наоми Тор. Майка ми винаги ухаеше на гардении и папрат.

Онова, което усещах сега — стари, плътни миризми, смесващи се в упоителен парфюм — също ми беше познато, но принадлежеше другиму.

— Лумин — прошепнах.

В мига, в който изрекох името на господарката си, магията й се развали.

Въздухът около мен запращя, пръскайки се на парчета пред очите ми. Майка ми беше изчезнала. Вместо нея до мен седеше Лумин Найтшейд. Баща ми стоеше безмълвно в другия край на стаята, а в очите му гореше страх.

Шокът ме прикова към леглото, докато илюзията се разпадаше. Тръпки пробягаха по тялото ми, разтърсвано от хлипове.

Лумин въздъхна и опъна тъмното сако на костюма си от „Шанел“.

— Това не е никак красиво, Кала.

— Ти, кучко! — изръмжах аз и зъбите ми се изостриха. Тъкмо се канех да се нахвърля върху нея, когато баща ми изкрещя:

— Кала, недей! — Заповедта, дошла от алфата на Найтшейд, все още бе достатъчна, за да ме накара да спра.

Очите му срещнаха моите и ги накараха да погледнат към дрешника. През открехнатата врата видях как нещо се движи вътре. Сенки, гъсти като катран, се полюшваха в мрака. Призрак.

Стомахът ми се сви на възел, когато си спомних как призракът ме поглъща. Вълна от болка се разби в тялото ми и едва не ме изпрати в безсъзнание.

Лумин се усмихна.

— Хайде, Кала, наистина ли очакваше, че просто ще оголя гърло, за да можеш да забиеш зъби в него? — Тя ме потупа по ръката. — Би трябвало да ме познаваш по-добре.

Отскубнах пръстите си от нейните. Макар и да не можех да я нападна, нямаше да й правя мили очи.

— Махни се от мен.

— Овладей се, дете. Преживя сериозно пътуване, а и да се съвземеш напълно от прегръдката на призраците отнема известно време.

Тя се засмя меко, когато видя, че потръпнах.

— Просто имам няколко въпроса към теб. След това можеш да си почиваш.

— Нямам какво да ти кажа.

— О! — Усмивката й стана вледеняваща. — Аз пък мисля, че имаш.

Преглътнах мъчително, поглеждайки към призрака в дрешника, преди да поклатя глава.

— Да. — Погледът й проследи моя. — Това е един от начините, по който можем да го направим. Ефрон ме увещаваше да те предам на тях с Емил.

Заповядвайки си да откъсна очи от нейните, се взрях навън, към снежинките, гонени безмилостно от вятъра. Тялото ми се чувстваше по същия начин — пребито, изранено, изтощено. Слънцето и морето на Италия ми се струваха далечен сън. Лумин не бе единствената, която имаше въпроси. Отчаяно копнеех да разбера какво се бе случило след като призракът ме обгърна. Бяха ли успели другите да избягат от скривалището в Айдис? Или и те бяха пленници?

— Но аз му обясних, че ти не можеш да бъдеш прекършена — продължи тя. — Независимо на какъв натиск си подложена.

По устните ми плъзна тънка усмивка.

— Права си.

— Разбира се, че съм права. И все пак има и други възможности. Нали, Стивън.

— Да, господарке. — Лицето му беше безизразно, ала мускулите му потръпваха нервно. Баща ми беше нещастен; усещах мириса на скръбта и гнева му дори от другия край на стаята.

— Защо ми е да правя каквото и да било за вас? Вие убихте майка ми и съсипахте брат ми.

— Видяла си Ансел? — Баща ми направи една-две крачки към мен. — Как…

Лумин не каза нищо, но настръхна. Баща ми се овладя и млъкна.

— Случилото се с майка ти е тъжно, да. — Лумин сплете ръце в скута си. — Ала се налагаше при така стеклите се обстоятелства.

— Налагало се е да извършите убийство? — Очите ми горяха, но аз примигах няколко пъти, за да прогоня напиращите сълзи. За нищо на света нямаше да доставя на Лумин удоволствието да ме види, че плача.

Тя изцъка с език и се засмя тихичко. Трябваше да положа огромни усилия, за да не й издера лицето.

— Убийство? Едва ли, Кала. А и съм почти сигурна, че не би мислила така, ако умът ти не бе така потресаващо изкривен от… външни влияния.

Ноктите ми се впиха в завивката.

— Някога вярваше в дълга. В лоялността — продължи тя. — Майка ти се провали в най-важната си роля. И заплати за това.

Погледнах към баща си, но той все още стоеше като вкаменен. Сивите му очи не почиваха нито върху мен, нито върху Лумин, зареяни към някакво далечно, невидимо за нас място.

Лумин продължи:

— Наказанието на брат ти бе предупреждение.

— Предупреждение — повторих бавно, оставяйки гърлено ръмжене да се увие около думата.

— За останалите от глутницата ти. На измяната ще бъде отвръщано с незабавно възмездие.

— Но той не е сторил нищо лошо — озъбих се аз и Лумин се усмихна.

— Нима? Наистина ли вярваш, че брат ти, който открай време те обожава, нито за миг не е заподозрян, че желаеш не онзи, на когото си обещана, а друг?

Сърцето ми заби по-бързо и кръвта се качи в главата ми.

— Не мислиш ли, че се е досетил, че би рискувала живота си и добруването на семейството и приятелите си в името на едно момичешко увлечение?

— Увлечение! — Гласът ми се извиси. — Влюбих се в Шей и открих, че възнамерявате да го принесете в жертва! Искахте двамата с Рен да го убием!

Въпреки избухването ми, усмивката на Лумин си остана все така спокойна. Горещината, заляла бузите ми, отстъпи място на вледеняващо усещане.

„По дяволите.“

Предизвикваше ме и аз току-що й бях издала информация. Не исках да получи нищо от мен. Освен може би един-два грозни белега.

Тя сякаш изтълкува внезапното ми мълчание като покорство, а не гняв.

— Не мога да ти отделя толкова време, колкото бих искала, Кала. — Гласът й се уви около мен като питон, готов да удуши жертвата си. — Ала обсъдих най-подробно въпроса с баща ти. Чуй какво има да ти каже. Послушай ни и всичко ще бъде наред. Дори за брат ти. И за глутницата ти.

Срещнах очите й, търсейки притворство, но видях единствено решителна увереност.

— Ще помогнете на Ансел?

Тя кимна.

— Всичко ще си бъде както преди.

Както преди. Унищоженото ми минало възкресено за нов живот.

— Ако ти помогнеш на нас — отвърна Лумин.

Не казах нищо. Не бих била в състояние, даже да исках. Цялата треперех, главата ми туптеше, гърлото ми беше пресъхнало.

— Стивън. — Лумин протегна ръка към баща ми и той пристъпи предпазливо към леглото. — Емил и Ефрон ще са тук до час. Използвай това време разумно. Както се уговорихме.

— Разбира се, господарке. — Баща ми наведе почтително глава, когато Лумин се изправи и излезе от стаята, следвана от призрака.

В мига, в който изтъканото сякаш от сенки създание се махна, аз потреперих и се отпуснах върху възглавниците.

— Ето. — Баща ми взе чашата, която стоеше върху нощното шкафче. — Изпий това.

Погледнах я и поклатих глава. Суха усмивка изкриви устните му.

— Просто вода, Кала. Сам я налях.

— Благодаря — отвърнах дрезгаво и поех чашата от ръцете му. За миг се вгледах в прозрачната течност, чудейки се дали мога да имам доверие на баща си. И дали това изобщо имаше значение. Отпих и водата успокои болката, стиснала пресъхналото ми гърло.

— Откога съм тук?

— Донесоха те преди две нощи. Ти непрекъснато губеше съзнание, защото оставиха призрака да се храни от теб. — Баща ми изръмжа и погледна към вратата. — За да бъдеш изнемощяла, когато те разпитват и по-лесно да те манипулират.

— Но какво искат? — попитах, връщайки му чашата.

— Да им кажеш къде е Шей — отвърна той и аз едва не рухнах, толкова силно бе връхлетялото ме облекчение. Шей не беше тук. Беше в безопасност. И това беше нещо.

— Няма да го направя — заявих, срещайки нетрепващия му поглед. — Никога няма да го предам.

— Не съм и очаквал да го сториш.

Той ме наблюдаваше изпитателно, но ми беше трудно да разчета чувствата, изписани по лицето му. Объркване? Тревога?

— Брат ти… Той…

— В безопасност е — побързах да го уверя.

— Добре ли е?

Поклатих глава и тогава нещо в мен се прекърши. От гърлото ми се откъсна хлип и аз зарових лице в ръцете си, разтърсвана от ридание. Всички загуби, които бях понесла през последните седмици, най-сетне ме надвиха. Майка ми, баща ми, Лидия, Сайлъс, господин Селби… и кой знае още колко други, убити след като бях изгубила съзнание. И за какво? След всичко станало, ето че отново се намирах във Вейл, подвластна на прищевките на своята господарка. Ами ако беше невъзможно да избягаш от съдбата си?

Баща ми обви ръце около мен, ала аз бях прекалено разстроена, за да реагирам, макар да си давах сметка, че би трябвало да съм слисана. Дори не помнех кога за последен път ме беше прегръщал. Вярно, баща ни често се боричкаше с мен и Ансел, когато бяхме вълци, но това бе колкото израз на близост, толкова и бойна подготовка. Когато бяхме в човешкия си облик, той бе винаги сдържан. А ето че сега раменете му се тресяха и той хлипаше също толкова отчаяно, колкото и аз.

Останахме така, подкрепяйки се един друг, и двамата потънали в скръб, докато аз не се отдръпнах. Разтърках забулените си от сълзи очи и се обърнах към прозореца. Въпреки че стаята ми беше на втория етаж, разстоянието до земята не беше много голямо. Може би това бе единственият ми шанс. Може би баща ми също би могъл да дойде.

— Не, Кала. — Той сложи ръка на рамото ми. — Вълците на Бейн охраняват цялото поселище. Дори да успееш да отблъснеш двама-трима, те ще надделеят.

Погледнах го, без да се учудвам, че с такава лекота бе прочел мислите ми. В крайна сметка, нали именно той ме бе възпитал да мисля и да действам като боец, винаги търсейки начин да взема предимство пред врага.

— Можем ли да говорим? — прошепнах, търсейки да прочета в очите му какво наистина мисли за онова, което се случваше с нас.

Баща ми обичаше реда и строгия контрол, а ето че светът му изведнъж бе хвърлен в пълен хаос. От начина, по който ме бе прегърнал и бе заридал заедно с мен, разбрах, че от онова, което Пазителите бяха сторили със семейството ни, нещо в него се бе прекършило.

Той погледна към вратата и кимна.

— Със сигурност са оставили призрак отвън. Но в стаята сме сами.

Сърцето ми препускаше бясно. С колко ли време разполагахме? Кои бяха най-важните неща, които трябваше да науча?

— Заловили ли са още някого? — попитах. — Когато ме доведоха, имаше ли и други пленници?

— Доколкото знам — не. Разбира се, напоследък не съм най-довереното им лице.

Прехапах устни, осъзнала, че бе настъпил моментът. Може би точно това, от което Търсачите се нуждаеха.

— Татко — започнах, мъчейки се да говоря спокойно. — Ами ако съм в състояние да ти помогна?

Той ме погледна изпитателно и сърцето ми прескочи един удар. Възможно ли бе собственият ми баща да ме смята за изменница? След всичко случило се, можеше ли все още да държи на лоялността към Пазителите?

— Да ми помогнеш с какво?

Трудно ми бе да дишам, ала се насилих да продължа.

— Спасих Шей, защото Пазителите възнамеряваха да го убият.

Той не отвърна, но ме наблюдаваше много внимателно, докато говорех.

— Шей е Потомъкът — продължих. — Потомък на Пазителите, който може да ги унищожи.

— Ако е един от тях, защо се е обърнал против тях? — Баща ми сбърчи чело.

— Не е точно един от тях. — Думите вече се лееха от устата ми. — Майка му е била човек.

— Не мислех, че е възможно…

— Възможно е. — Взех ръцете му в своите. — Всичко, което са ни казвали за Пазителите и Търсачите. За войната. Дори за това кои сме всъщност. Всичко е една лъжа.

Той стискаше ръцете ми толкова силно, че ми причиняваше болка, но аз продължих да говоря:

— Пазителите ни изопачили… и нас, и целия свят, за да могат да властват над него. Търсачите се опитват да сложат край на това. Бият се единствено, за да поправят злото, причинено от Пазителите. А Шей е ключът към успеха им.

— Как можеш да си сигурна? — прошепна баща ми с широко отворени очи.

Умът ми работеше трескаво. Той не бе видял онова, което аз. Академията на Търсачите, пропита с изящната красота на магията им, така различна от жестоките машинации на Пазителите и техните заклинания. Не се бе хвърлял в битка рамо до рамо с новите ми съюзници, нямаше причина да им вярва така, както им вярвах аз. Какво би могло да го убеди? Защото трябваше да го убедя. Помощта му би могла да промени изцяло нещата… както за мен, така и за всички ни.

— Кала. — Той звучеше също толкова отчаян, колкото се чувствах и аз. — Какво знаеш? Не разполагаме с много време. Емил…

Не можеше да изрече името на другия алфа, без да изръмжи. Внезапно в ума ми като мълния припламна идея.

— Корин.

— Какво? — сбърчи вежди той.

— Корин Ларош. — Стиснах ръцете му още по-силно. — Не е била убита от засада на Търсачите.

Усетих, че настръхва и заговорих още по-бързо.

— Търсачите са идвали, за да се бият заедно с нея. Трябвало е да оглави бунт срещу Пазителите.

Срещнах очите на баща си, очаквайки да открия в тях неверие, ала то не беше там.

— Само че заговорът бил разкрит и Пазителите я убили, заедно с всички вълци от глутницата на Бейн, които били избрали да застанат на нейна страна. А когато Търсачите пристигнали, Пазителите ги очаквали.

Баща ми издърпа ръцете си от моите и ги сви в юмруци.

— Ти беше само на една годинка, когато се случи. Просто дете.

— Знам. Станало е на първия ни рожден ден с Рен.

— Винаги съм мислел… — Той поспря и в гърдите му се надигна ръмжене. — Че нещо не е както трябва. Когато Пазителите ни повикаха да се бием, ние се заехме с Търсачите — нападнахме ги в поселището на Бейн, прогонихме ги чак до Болдър. Но не видяхме никакви тела.

— Какво имаш предвид?

— Вълците на Бейн — обясни той. — Пазителите ни заповядаха да се бием, защото глутницата на Бейн станала жертва на засада от Търсачи. Ала когато пристигнахме в поселището им, не открихме нито един ранен или убит вълк. Нямаше жертви. Търсачите са опитни бойци — те винаги оставят ранени и убити след себе си.

— Но не и призраците — прошепнах аз.

Очите му срещнаха моите и в тях имаше стоманен блясък. Той кимна.

— Търсачите ли ти го казаха?

Въпреки че собствените му спомени разкриваха късчета от истината, все още долавях нежеланието му да се довери на отколешните ни врагове.

— Те попълниха някои празноти в онова, което вече знаех — обясних аз. — Ала вече бях прочела истината за смъртта на Корин и заложения капан.

— Къде? — учуди се баща ми.

— В библиотеката на Боск Мар — отвърнах, потрепервайки. — В имението „Роуан“. Описано е в „Аналите на Халдис“.

— Корин беше добра вълчица — тихо каза той. — Не заслужаваше живота, който й бе наложен.

— Знам.

— Предполагам, че е поне някаква утеха това, че синът й никога не разбра истината.

Дъхът ми секна при споменаването на Рен.

— Вече я научи.

— Знаеш къде е? — Очите на баща ми се разшириха. — Пазителите ни казаха, че е избягал. Не могъл да понесе срама, че изгубил глутницата си. Също като Лоуган.

Усмивка подръпна крайчеца на устните ми.

— Знам къде е и Лоуган.

Едната вежда на баща ми подскочи.

— Наистина ли?

— И двамата са при Търсачите. Рен — защото Адна искаше да го спаси… също както и аз.

— Коя е Адна?

— Дъщерята на Монроу… на един от Търсачите. Освен това е… — Изведнъж си дадох сметка колко много бях научила и колко малко знаеше баща ми все още. — Освен това е сестра на Рен.

Той ме изгледа продължително и от гърдите му се откъсна въздишка.

— Корин и Търсача Монроу?

— Не звучиш изненадан — казах.

— Ти спомена, че майката на Шей била човек. Което означава, че и друг път е имало връзки между Стражи и хора. — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — Никой не поема риск като този, поет от Корин, ако от това не зависи нещо огромно. Като любов.

Аз запримигвах учестено, за да прогоня сълзите, които отново напираха в очите ми.

— Знам.

По лицето на баща ми се разля блага усмивка.

— Обичаш това момче… Потомъка?

Кимнах и допрях колене до гърдите си.

Баща ми ме гледаше, леко смръщен.

— И все пак си се върнала за Рен?

Бузите ми пламнаха — изведнъж се бях превърнала в дъщеря, хваната в неловък разговор с баща си.

— Сложно е.

— Сигурен съм — засмя се той. — А и сега разбирам защо Рение изобщо не прилича на баща си.

— Баща му… истинският му баща… — Трябваше да се прокашлям, преди да успея да довърша: — Баща му беше добър човек. Воин като нас.

— Радвам се, че Корин е открила поне мъничко щастие в живота си — тихо каза той. — Дори да е било за малко.

— Навярно си прав. — Мислех си за цената, платена от Корин, Монроу, Рен и Адна. Адна бе останала без родители, но пък бе успяла да спаси брат си. Дали това компенсираше нещата? Не знаех.

— Любов — меко каза баща ми. — Дори само няколко мига истинска любов струват повече, отколкото можем да си представим.

Очите ни се срещнаха — ясният му поглед грееше с истината на думите му.

— Кой си ти и какво си направил с баща ми? — усмихнах се аз.

Той се засмя.

— Има време за битки… твърде много време. Ала понякога се налага да рискуваме да изречем на глас истината за собствената си уязвимост.

Болка стегна гърдите ми, докато го гледах.

— Ти… обичаше ли мама?

— Да. — Усмивката му избледня. — И я обикнах още по-силно след като се родихте вие с Ансел.

Исках да му вярвам, ала не можах да възпра следващия въпрос.

— Но вие изглеждахте толкова различни.

— Наистина бяхме различни — отвърна той. — Но и двамата винаги се опитвахме да бъдем алфите, които вярвахме, че трябва да бъдем. Да защитаваме глутницата. Да не допуснем нищо лошо да се случи с теб и брат ти.

Неволно забих нокти в дланите си. Тя бе искала да ме защити, а моето непокорство я бе погубило.

— Съжалявам — прошепнах с усилие.

— Недей. — Той прибра кичур коса зад ухото ми. — Тя не те винеше за случилото се.

Кимнах, като ми се щеше думите му да можеха да пропъдят чувството за вина, което бе като нож, забит в стомаха ми.

— Освен това и майка ти имаше необуздана страна. Станеше ли дума за лов, никой не можеше да се мери с нея. Когато бяхме в гората, свободни, препускащи на воля… това бяха най-щастливите ни мигове.

Усмихнах му се, припомнила си колко прекрасно бе да ловувам заедно с Шей.

— Радвам се.

— Тези Търсачи. — Той се изправи, заобиколи леглото и застана до прозореца. — Вярваш ли, че е възможно да победят?

— Лоуган смята така. И точно затова ги снабдява с информация.

Татко се обърна към мен.

— Обърнал се е против баща си?

— Не мисля, че той би го нарекъл така — отвърнах, като се усмихвах мрачно. — Според мен просто се опитва да си спаси кожата.

— Звучи ми като нещо, което Лоуган би направил.

— Шей има оръжие — продължих аз. — Или поне по-голямата част. Кръстът на елементите.

— Кръст, който е оръжие?

— Всъщност са два меча — обясних. — След като се сдобие и с двата, ще може да победи Пазителите. Ще може да убива призраци.

— Нищо не е в състояние да убива призраци. — Думите му сякаш бяха отправени не към мен, а към снежната вихрушка навън.

— Потомъкът може.

— Как ще извършат нападението?

Потръпнах, чудейки се дали трябва да продължа. Ами ако баща ми все още се надяваше да си възвърне благоразположението на Пазителите?

Пръстите му помръдваха неспокойно. Знание и надежда се надигаха в гърдите ми. Не, той не искаше да има нищо общо с Пазителите. Баща ми беше воин. Искаше да се бие.

— Не знам как планират да извършат атаката.

И наистина беше така. Досега бяхме мислили единствено как да се сдобием с частите на кръста. Кой знае какво ни очакваше след това?

— Ала ще ни трябва армия, която да подкрепи Шей — добавих.

Баща ми се обърна и ме погледна, наклонил глава на една страна.

— Армия?

Кимнах.

— Търсачите не са ли достатъчно?

— Не — отвърнах. — Те ще се бият докрай, но имат нужда от помощ. И точно тук се появяваме ние.

— Ние?

— Стражите.

Той се засмя.

— Очакваш да поведеш армия от вълци срещу Пазителите?

— И преди се е случвало. Това е част от историята ни. Опустошението всъщност е било въстание на Стражите.

— Още тайни от библиотеката?

— Да. Ала аз мога да поведа единствено своята глутница… а ние сме само седем. Едва ли можем да се наречем армия.

Баща ми бе застинал на мястото си.

— Аз съм млада алфа — казах бавно. — Нуждаем се от някой с опит. Водач, когото останалите вълци ще последват.

— Кала… — В гласа му имаше предупреждение, примесено с болка.

— Ти все още си алфата на Найтшейд.

Раменете му се изпънаха яростно.

— Пазителите ми отнеха тази роля.

— Никой не може да ти отнеме глутницата. — Изправих се. — Доволни ли са вълците на Найтшейд, че Пазителите са им наредили да се подчиняват на Емил?

Гримаса разкриви лицето на баща ми.

— Не мисля така — продължих. — Ти можеш да ги поведеш. Трябва да ги поведеш.

— Кога? — Въпросът му надали бе по-силен от въздишка.

— Скоро. — Слязох от леглото и улових ръката му. — Ще ми се да знаех повече.

— Ако Търсачите победят, какво ще стане с вълците?

Вече бях отворила уста, за да му отговоря, когато си дадох сметка, че всъщност не знам. Какво щеше да стане с нас, ако спечелехме войната? Къде щеше да бъде мястото на Стражите в този нов свят?

Вратата на стаята ми се отвори рязко. Емил Ларош прекрачи наперено прага, видя стиснатите ни ръце и по лицето му се разля усмивка.

— Семейство Тор отново е заедно. — Подсмихна се той ехидно. — Колко трогателно!

Изгледах го свирепо и той прокара език по заострените си зъби.

— И колко жалко, че това няма да трае дълго.